Сергей Павлов
Лунна дъга (1)

1. По въпроса за алигаторите

Спасявайки се от пяната, Франк запълзя на четири крака и се шмугна в кръглия люк на някакъв колектор. Тръбата на колектора не можеше да няма изход: на другия й край, макар и слабо, светеше отвор и това му вдъхваше надежда. Пяната прииждаше буквално по петите му и Франк се придвижваше напред с възможно най-голямата за неговото положение скорост.

Тръбата излизаше в малка полутъмна, овална зала и неочаквано завършваше с голямо разширение — доста високо над пода. Франк се подаде навън до кръста. Направи опит да се хване за горния край на разширението. Не можа. Не искаше да скача надолу с главата, но нямаше друг избор. Изтри потта от лицето си с изцапания от ръждата ръкав, издигна се на ръце, рязко приклекна и отскочи във въздуха.

Приземи се сравнително меко — като котка. Скочи на крака, огледа се внимателно, доколкото това позволяваше мъждивата светлина. Беше горещо и влажно, някъде шумеше вода. Едва сега му мина през ума, че тукашните лабиринти приличат много на подземията на старата венерианска база „Мамут“.

Болеше го бедрото — резултат от принудителното бързо спускане по спиралния жлеб, когато избухна пожарът в пръстеновидната галерия. Впрочем леко се отърва. Кой знае как би свършило всичко, ако не беше забелязал спасителния жлеб още преди да задействуват пожарогасителите. Франк се изплю с погнуса (създателите на пяната ни най-малко не бяха се погрижили за вкусовите й качества), оправи под мишницата си кобура с бластера и тръгна покрай стената на залата.

Освен масивната решетка на една ниска полуовална амбразура с неясно предназначение в залата нямаше нищо друго. Франк извади ножа си, запали монтираното в дръжката му фенерче и го насочи отвъд решетката. Лъчът падна върху лъскава водна повърхност. Изглежда, това беше басейн, и то много голям, защото светлината от фенерчето не стигаше до противоположната му стена. Над водата се стелеше мъгла. Франк дръпна на няколко пъти безрезултатно решетката. Това май не беше никаква зала, а просто голяма цистерна…

Франк огледа гладките стени и забеляза, че те не се съединяват горе с тавана. Капакът на тази гигантска чаша сигурно беше повдигнат малко — под него проникваше светлината от външните лампи. Надолу по стената се спускаше тясна тръба, краят й не беше много високо и ако подскочеше… Франк хвана бластера и рязко се обърна — стори му се, че нещо горе откъм тила му се раздвижи.

Минута-две той се взираше в горния ръб на стената — оръжието му бе готово за стрелба, но наоколо беше спокойно. Подозрението му, че от тавана наднича съгледвач, постепенно се изпаряваше. Значи беше му се сторило…

Франк прибра оръжието си, отпусна се за малко преди скока и тръгна към тясната тръба. Металът издрънча, той загуби опора под краката си и падайки в тъмнината, се сви инстинктивно, за да предпази с ръце главата си от удара. Последва шумен плясък на вода…

Франк изплува, пое си дъх и погледна разярен нагоре. Видя светъл кръг, приличащ на голяма бледа луна. Заплес! Наивно пале! Как можа да улучи люка!… После реши, че „заплес“ е май твърде силно казано. Още повече че това не беше обикновен люк (обикновения люк той, разбира се, щеше да забележи), а някакво подобие на водоотливна шахта, покрита с многопластова диафрагма. Познати номера. Отворена ли е диафрагмата, по нея и най-хитрата лисица не може да мине.

Той пошари с ръка в тъмнината и напипа само грапава стена. Нямаше за какво да се хване. Отнякъде струеше вода, най-малкият й плясък пораждаше звучно ехо. Водата имаше неприятен вкус на метал. На фона на слабо осветения кръг на люка се появи някакъв заоблен силует — сякаш отгоре надничаше нечия глава… Франк понечи да извади бластера. Силуетът изчезна моментално. „Де да имах такива очи!“ — помисли си Франк завистливо.

Той запали фенерчето, пошари с тънкия му лъч. Да, това беше шахта… По-точно, резервоар, който се стесняваше твърде забележимо в горния си край. Голите стени бяха кафяви от ръждата. Някъде на половината от височината му се тъмнееха отвори, от които сълзеше вода. Франк много разчиташе на скобите за изкачване, но скоби в шахтата нямаше. Истински капан…

Първо помисли за бластера. Разбира се, можеше да направи с него в стената вдлъбнатини — един вид стъпала до горе. Но… как щеше да се предпази от пръските на разтопения метал? Освен това стената имаше обратен наклон, макар и не много остър, но достатъчен, за да лиши тази му идея от всякакъв смисъл. Да, бластерът отпадаше…

Придържайки се над водата, той упорито осветяваше тягостно голите влажни стени. „С две «котки» щях да се измъкна оттук за нула време!“ — помисли си ядосан. Изведнъж забеляза нещо, на което трябваше да обърне внимание още в самото начало: стените бяха влажни до половината. Малко над водоотливните отвори се виждаше отчетлива граница, от която нагоре стените бяха сухи. Водата е била много повече, но бе изтекла някъде. И то съвсем наскоро — стените не бяха още съвсем изсъхнали… Франк се преобърна като делфин надолу с главата и се гмурна надълбоко.

Светеше си с фенерчето, но почти нищо не виждаше в мътната вода. Късият лъч светлина сякаш осветяваше само себе си, краят му се губеше в мъглявината и затова Франк бе приятно изненадан, когато неочаквано бързо се натъкна на вход в някакъв подводен тунел. Веднага разбра, че това е тунел, макар отворът му да бе преграден с еластична и хлъзгава на пипане ситна мрежа. „Филтър!“ — определи бързо Франк, като разрязваше преградата с ножа си. Водата в тунела беше по-чиста и той можа да различи в края му жълтото петно на втори филтър. „Но дали това е краят?“ — запита се Франк и заплува по подводния коридор. Мисълта за риска на подводното разузнаване не го тревожеше — той се доверяваше на интуицията си, знаейки от опита на тренировките до каква степен безпогрешно може да преценява съотношението на кислорода в кръвта си с изминатото разстояние. Главното в „мъртвата зона“ бе провереният път за отстъпление, всичко останало Франк изцяло предостави на интуицията си, и повече не мислеше за нищо — за размисли му бе нужно време, а време нямаше. Ако почнеше много да мисли, щеше да загине.

Не му се наложи да отстъпва. Като премина през втората преграда, Франк със сигурност определи, че се намира в нова шахта-резервоар, и преди да изплува на повърхността, насочи фенерчето нагоре — най-много от всичко се страхуваше от подводни решетки. Горе блесна огледалото на водната повърхност — нямаше решетка.

Франк изплува над водата, огледа се и разбра, че ненапразно бе преминал „мъртвата зона“. Шахтата бе по-голяма от първата, но нищо нямаше да му струва да се измъкне от нея. Освен това тук беше много по-светло: през люка се виждаше крайчето на някаква лампа. Право пред очите му се тъмнееше отворът на друг тунел, наполовина пълен с вода; в мрачните му глъбини нещо бълбукаше дрезгаво и изнемощяло, но той не прояви любопитство. От тавана на тунела към люка водеше вертикална редица взидани в стената къси оси с черни накрайници. Предназначението на осите бе загадка за Франк, обаче те водеха нагоре и това беше добре дошло за него.

Той влезе плувайки в тунела и усети, че коленете му опряха в дъното.

Тук можеше да стои почти изправен. Водата стигаше до бедрата му. От глъбините на тунела продължаваше да се носи дрезгаво бълбукане, сякаш някакво огромно същество правеше усърдно гаргара на пресипналото си гърло и през цялото време пробваше какви са резултатите. Резултатите бяха слаби. Франк искаше да се облегне с гръб на удобно вдлъбнатата стена (да си даде минута отдих), но не успя: върху водата падна нечия сянка. Бавно, много бавно той извади бластера и се изтегли в самия край на тунела. Можеше да изненада съгледвача само с внезапен изстрел иззад някакво укритие…

Пламъкът от изстрела озари шахтата и веднага след това стана тъмно. Отгоре по стените със звън се посипаха стъкла. Франк се отдръпна и погледна отново едва когато те престанаха да падат. Отворът на люка фосфоресцираше в тъмнината като синкаво петно… Франк прибра машинално оръжието си. Нямаше представа дали бе улучил съгледвача, но че бе пръснал лампата — това беше съвсем ясно. Великолепно попадение. Точно и глупаво…

Опипа осите — не бяха от метал. Приличаха на детски гири, взидани здраво в стената и покрити със слой еластична пластмаса. Разстоянието помежду им беше около метър — нямаше да бъде трудно да се изкачи по тях. Отначало Франк се катереше нагоре само с ръце. После започна и с крака и работата тръгна по-бързо. Пета ос, шеста (професионален навик да брои изминатите стъпала)… осма, девета… Стоп! Дявол да го вземе!… Десетата ос изскочи от гнездото си и след секунда-две долу се чу плясъкът на водата. Франк запали фенерчето и освети пространството над главата си. Така, оста я нямаше, но затова пък имаше дупка. Над нея беше последната ос и люкът… Блазнеше го да пъхне пръста си в дупката и като запази така равновесие, да се изкачи с едно стъпало по-нагоре. Едно стъпало бе достатъчно да се добере до крайната ос…

Франк преодоля съблазънта и мушна в дупката ножа си — раздаде се трясък, полетяха електрически искри, замириса на изгоряла пластмаса и озон. Да, не бива да пъха пръстите си, осите не току-тъй бяха покрити с изолационен материал. Но какво да прави? Няма да виси на тази стена безкрайно, я!…

Със сложни акробатични движения Франк съблече мократа си куртка и свали портупея. Куртката изхвърли през люка, а портупея нави на ръката си така, че ремъкът провисна от юмрука му като достатъчно дълга за целта примка. Замахна и примката се закачи за горната ос още от първия опит. Оста издържа няколкото пробни придърпвания. Останалото беше въпрос на мускулна сила и гимнастическа техника.

Като излезе горе, Франк погледна часовника си. Струваше му се, че се бе мотал в шахтите четвърт час, а бяха изминали само пет минути и половина.

Електродът на пръснатата лампа пулсираше със синьото си пламъче и бръмчеше като бръмбар. Под краката му хрускаха счупените стъкла. За всеки случай Франк опипа с фенерчето обкръжаващия го мрак. Съблече се бързо. Докато изцеждаше дрехите си, гледаше бластерът да му бъде подръка.

Мястото, където се намираше, приличаше на стесняваща се нагоре клисура, образувана от три ката бетонни склонове. „Клисурата“ имаше два изхода: един абсолютно тъмен кръгъл тунел и един правоъгълен коридор, в чийто край се виждаше слабо осветена площадка. Франк избра коридора и тръгна предпазливо и безшумно покрай стената му.

Когато стигна почти до средата, чу странен мляскащ звук и се спря. Светна с фенерчето, но не забеляза нищо подозрително. Продължи по-нататък и чак при самия изход видя голям кръгъл люк.

Люкът беше отворен. В него, зад невисок бордюр, се люшкаше и издуваше някаква грапава белезникава маса. Франк отстъпи назад. Можеше да опита да се промъкне бързешком между стената и бордюра, но не знаеше какво представлява тази грапава гнусотия и не искаше да рискува. Измери на око ширината на препятствието, направи няколко крачки назад, засили се и скочи.

Подът при изхода, кой знае защо, беше хлъзгав и Франк за малко не падна, но без да се спира, скочи на площадката — ако можеше да се нарече площадка тясното пространство, оградено от три страни със стени. Едната от тях, външната, не беше боядисана и металът й блестеше. Нямаше таван, лампите бяха някъде много нависоко и Франк, вдигнал нагоре глава, видя, че светлината преминава на снопове през многоредни ажурни метални конструкции; всред решетестите ферми, греди, тръби, въжени мостове, които засенчваха и без това слабото осветление, висяха закрепени за опорни стълбове тъпоноси варели. На около пет-шест крачки от него подът свършваше в тъмнината. Този път Франк мина дори без фенерчето — по шума на водата се досети, че изходът водеше в някакъв басейн.

На половината разстояние до водата металната стена завиваше рязко надясно, Франк счете, че в неговото положение ще е по-добре да върви по сухото, и свърна зад ъгъла. Ослепи го ярък прожекторен лъч. Той отскочи назад. Блесна светкавица, нещо яростно засъска и върху осветената от прожектора бетонна стена се изду малиновочервен мехур. Пламъкът опари лицето му. Франк зажумя инстинктивно. Ето каква била работата! Някой се целеше в него. И то с оръжие, три класи по-високо от неговия нещастен бластер…

Нещо меко обви обувките му, стигна чак до коленете му — Франк замря. Извади бавно бластера от кобура. След малиновата мълния пред очите му все още плаваха разноцветни петна и първите секунди той се взираше, без да разбира какво гъмжи и пъпли в краката му.

Белезникави лепкави стъбла със змиеобразни движения се мъчеха упорито да се обвият над коленете му. Франк се дръпна назад и почувствува меко, но силно съпротивление. Неочаквано лепкавите стъбла се опънаха, сякаш бяха от еластична гума, и той едва не се строполи на пода. Залепи се с гръб към стената и се обърна — за малко не изпусна бластера. Съвсем близко, на една ръка разстояние от него, мърдаше хълм от пихтиесто вещество. На площадката се бе вече натрупало предостатъчно от това вещество, но от коридора напираха нови маси слуз и се спускаха по пихтиестия хълм на широки мазни гънки. Франк прибра бластера и извади ножа си. Той позна бледата елва — бича на венерианските рудници, бързорастящата слуз, но за пръв път я виждаше в такова огромно количество. В лепкавото, конвулсивно-бавно придвижване на нейните израстъци и гънки имаше нещо безпомощно-жалко и отвратително в същото време. Освобождавайки се, Франк с няколко замахвания на ножа отсече треперещите лепкави израстъци.

Бе спечелил десетина секунди и трябваше да се възползува от това. Свали бързо куртката си, замахна и я хвърли зад ъгъла, нагоре към светлината на прожектора. Блесна мълния. Франк пресече със скок осветения участък, изви се като смок и се просна в сянката на някакво прикритие. До него догаряха парцалите на разстреляната му куртка и от тях се носеше задушлив пушек.

Прикритието изглеждаше сигурно: един вертикален сноп дебели тръби, закрепени към опорен стълб. Високо над главата му снопът се разклоняваше на отделни тръбопроводи, които се пръскаха в различни посоки като ветрило и пресичаха решетестите ферми. Пътят нагоре беше примамлив, но Франк разбираше, че на стрелеца (дори той да е само един) нищо няма да му струва да го „свали“ през това металическо решето още с първия изстрел.

Франк се вслуша в шума на водата. Май щеше да се наложи пак да се изкъпе — друг изход нямаше. Изкатери се бързо по рамката на опорния стълб на достатъчна според замисъла му височина и стреля почти наслуки с бластера по посока на прожектора. Докато се спускаше все така бързо, видя припламването на отсрещния изстрел. Нещо с трясък се спука над главата му; от продупчената тръба заби с тътен струя нажежена пара, всичко наоколо потъна в мътна пелена. Франк се учуди на благоприятния резултат от безобидния на пръв поглед дуел и без да губи много време, се гмурна във водата.

За малко не се задави, изплува на повърхността и зашеметен започна да гълта наситения с пара въздух. Водата в басейна беше непоносимо гореща!

В нажежения сумрак нищо не се виждаше. Франк напипа с ръка стената на басейна и заплува покрай нея, като си правеше сметка да заобиколи стрелеца откъм левия фланг.

Скоро бе принуден да си признае, че сметките му излязоха криви. Стената беше висока и гладка — без нито една издатина. Тя служеше само като добро прикритие, но беше невъзможно да се хване за горния й край.

От дрезгавата дълбочина на басейна над тъмната вода се издигаше някакъв стълб. А може би това беше колона или просто голяма тръба. Франк се гмурна безшумно под водата (добре, че тук тя бе значително по-хладка) и все така безшумно изплува близо до колоната. От върха й в басейна се спускаха ръждиви вериги. Франк опипа основата й и намери удобна издатина. Сега можеше да стои над водата и да изучава от прикритието си позицията на стрелеца.

Пространството покрай басейна се виждаше като на длан. Горе, откъдето идваше светлината на прожектора, сега стърчаха изкривените от взрива скелети на разрушените ферми, пречупен на две опорен стълб, един смачкан варел. Над взривения участък се сребрееше паяжината на провисналите въжета. Пробитата от изстрела тръба продължаваше да клокочи като гейзер, лъчът на прожектора шареше в облака пара. Край прожектора пъплеше някаква продълговата сянка, осветена от две бледо фосфоресциращи кълба. Франк се взираше до болка в очите. Беше му ясно само едно: това в никакъв случай не беше съгледвач…

Той се ориентира постепенно в главните външни белези на противника си. По форма това беше гъба с конично удебелено в основата си пънче. Накривената широкопола шапка на „гъбата“ периодично изменяше наклона си — по всяка вероятност тя се въртеше. Фосфоресциращите синкавосиви кълба се търкаляха свободно по периферията на шапката, приближаваха се едно до друго, допираха се и се раздалечаваха…

Колоната, студена и грапава от ръждата, беше удобна опора за рамото му. Франк хвана с две ръце бластера. Замря, наблюдавайки над мерника играта на сновящите кълба. Ръцете му стискаха здраво бластера, но чувството за нелепостта на ситуацията много му пречеше.

Натисна спусъка. Едното от кълбата се разсипа на яркозелени искри, „гъбата“ се олюля. Оцелялото кълбо забяга по „шапката“ с удвоена скорост. Окото на прожектора търсеше неспокойно снайпериста — лъчът шареше из басейна като стъклена сонда. Затаил дъх, Франк стреля отново и отстъпи зад колоната. Последва фойерверк от яркозелени искри, метален звън и грохот…

Грохотът стихна. Настъпи минута напрегнато очакване. Чуваше се как капките падат във водата. Лъчът на прожектора се издигна нагоре и строго вертикален сега и неподвижен, като мраморен обелиск, светеше безсмислено в зенита. Франк си свали обувките, изсипа водата от тях, обу се и скочи на близката верига. Изкачването по звената й беше удобно.

На върха на колоната той забеляза масивна конзола, към която беше прикрепен барабан с големи ръждиви зъбци. Тежките вериги се изкачваха към барабана, обикаляха го по жлебовете на зъбчатите блокове и провесени над водата, изчезваха в противоположна от брега посока. Там полумракът се сгъстяваше до пълна непроницаемост и беше невъзможно да се разбере накъде води „пътят на трите вериги“. На Франк това не му харесваше. Но той бе разбрал вече: ожесточеният двубой с гъбовидната кълбоока твар бе верен признак, че няма да бъде допуснат на брега.

Веригите не бяха опънати равномерно. Нямаше нищо по-лесно от това да стъпва по долната верига, а за сигурност да се придържа с ръка за по-горната… Но ходенето по веригите се оказа толкова непривично, че Франк целият се изпоти от напрежение и люлеейки се над водата, сам се чудеше на собствената си самоувереност. Именно поради това, че веригите не бяха опънати равномерно, амплитудите на люлеенето им не съвпадаха и трябваше да прави много усилия, за да не загуби опора под краката си. Някъде към средата на увисналата верига „приятното“ полюляване премина в безпорядъчно клатушкане. Франк погледна надолу. Беше тъмно… Нищо не се виждаше освен една жълтеникавосива ивица, която пресичаше черното кадифено пространство перпендикулярно на „пътя на веригите“. Това беше сигурно задната стена на басейна, която отразяваше бледата светлина на брега. Или пък обща стена на два съседни басейна… Когато минаваше над тази ивица, той беше почти сигурен, че чува тихи плясъци на вода.

Ударът отдолу беше неочаквано силен, като залп на аварийно-спасителен катапулт. Преобръщайки се във въздуха и падайки, Франк успя да се хване за една от веригите. Увисна. И едва сега осъзна какво се беше случило. Веригите се движеха. Движеха се шумно и бързо и го отнасяха в тъмнината.

Дрънченето и скърцането му напомниха, че всичко може да свърши със зъбчатия барабан. Или с нещо по-лошо… Но той нямаше време да помисли какво можеше да бъде по-лошо от ръждивите клинове. Извади с лявата си ръка ножа и насочи фенерчето надолу. Предположението му за двата съседни басейна, слава богу, се потвърди — под него имаше вода!… Не му оставаше нищо друго, освен да хвърли по-надалеч фенерчето-нож, да разтвори пръстите си и…

Франк изплува на повърхността, изплю водата, потърси с очи светлинката на фенерчето: дръжката беше направена от пластмаса и ножът би трябвало да изплава… Би трябвало… Мракът беше като плътна стена, без ни най-малък проблясък. Да се благодари поне, че водата беше хладка, и съдейки по вкуса й, чиста.

Франк поплува малко без посока и спря — почувствува, че в басейна става нещо. Долови неясно, глухо бучене, съскане, познатите му вече плисъци, бълбукане… Скърцането и дрънченето му пречеха да се ориентира в хаоса на странните и не много силни съзвучия. Франк се ядоса на себе си, че така лекомислено се довери на плавателната способност на пластмасовия нож. Тъмнината започваше да действува на нервите му. Той дори се гмурна с отворени очи да провери няма ли някъде на дъното малка светлинка, но тъмнината беше непрогледна…

Когато изплува, той не чу вече дрънченето и скърцането — веригите бяха неподвижни, източникът на бученето, съскането и бълбукането се бе явно приближил, но от това не бе станал по-ясен и по-понятен: странните звуци сега се сливаха в еднообразен, равен шум. Франк се губеше в догадки. Изведнъж усети, че някакво бързо течение го подхвана и понесе нанякъде. Разтревожен и учуден, той не знаеше веднага какво да предприеме. За да спечели време, заплува против течението, но скоростта на водата нарастваше стремително (той чувствуваше това) и му се наложи по неволя да влезе в сериозна схватка с потока. В един момент му се стори, че в тъмнината срещу него се надига пенеста вълна. Франк отскочи инстинктивно, опита се да избегне удара и рязко се обърна. Разбра грешката си и прекрати безсмислената съпротива. Нямаше никаква „пенеста вълна“. Той беше в центъра на водовъртеж… Франк за пръв път попадаше във воден капан, но твърде ясно си представяше физическия механизъм на действието му.

За плувеца, попаднал във водовъртеж, съществува практически само една възможност да се спаси: да се спусне на дъното и да не се омаломощава в неравната борба. На самото дъно площта на кръговото течение на водата намалява, то отслабва и човек с добро самообладание има немалък шанс да напусне бързо опасната зона и да изплува достатъчно надалеч от водовъртежа. Който се гмурва предвидливо на дъното, за да се спаси, обикновено успява. Всичко зависи от гъвкавостта на човешката психика. Но ако водовъртежът е в басейн?… Тогава едва ли не всичко зависи от диаметъра на дължината на водоотливната тръба, при чийто вход се образува мощният водовъртеж.

Кръжащият поток буйствуваше, пръскаше пяна в лицето му, мъчеше се да го залее през глава. Франк чувствуваше близостта на центъра на водовъртежа и се стараеше да урегулира дишането си. Той знаеше, че може да издържи без въздух точно три минути, и при каквито и да е обстоятелства нямаше намерение да съкращава дори със секунда този малък запас от жизненоважно време.

Ямата млясна, поглъщайки плячката си. Франк вдигна ръце над главата си и потъна в страшния водовъртеж…

Пътят по водоотливната тръба за щастие беше кратък: минута-две полуделият поток прорязваше шумно тъмнината, след това захвърли жертвата си в някакво изпълнено със синкава светлина пространство и накрая, след като изля отгоре й многотонни маси ревяща вода, се успокои.

Замаян, Франк бавно изплува на повърхността. Примижа, за да свикне с прозрачния ултрамарин. Първото нещо, което видя ясно, беше стълбичката, прикрепена до стената на басейна…

Той се качи по стъпалата, свали портупея с оръжието, отпусна се на парапета. Легна по гръб, отпусна мускулите си, обгърна с поглед ултрамариновия правоъгълник на тавана.

Металната обшивка на парапета охлаждаше приятно тила му, таванът се полюшваше. Франк затвори очи, за да не вижда това полюшване. Колко странно е устроен човекът! Струва му се, че в момента нищо не може да го накара да се помръдне, няколкото минути покой са за него въпрос на живот или смърт, ни повече, ни по-малко. Но ако се наложи, той ще стане, измъчен, мокър, ще се върне в изходната точка и ще премине отново същия път за втори или трети път. За четвърти, пети, шести… Докато не рухне ултрамариновият таван.

Под клепачите му се полюшваше море от синкава мъгла и Франк си позволи да се отпусне в лека полудрямка.

* * *

Познати меки устни погъделичкаха ръката му.

— Ти ли си? — попита той беззвучно.

— Аз съм — отговори Звездният елен.

По широко разклонените дивни рога блестяха капки от непознати съзвездия. Беше му тъжно, но вече не се тревожеше така, както преди.

— Ти и аз… Разменяме си твърде съдържателна информация. — Беззвучните ленти на фразите се стрелваха като чайки в тъмната възсинкава глъбина.

— Какво ще кажеш, верни приятелю?…

— Спътнико — поправи го Звездният елен и проточи шията си, сякаш гледаше далеч напред в прозрачната нощ. — Спътник от твоето розово детство… Ти възмъжа, поумня. Научи се да си служиш интуитивно с бластера.

— Интуитивно ли?

— Не ти ли харесва тази дума? Вземи друга: безцелно. Пак ли не ти харесва? А искаш ли да знаеш защо?

— Да, интересно ми е.

— Защото постоянно се чувствуваш участник в един от най-глупавите атракциони. И тук, и там, и горе. Обиди ли ми се?

— Не.

— Извинявай, днес съм откровен.

— Благодаря ти, обаче изпускаш едно обстоятелство.

— Какво именно?

— Виждаш ли, най-отвратителното не е, че се налага да действуваме с бластери по тези полигони на невежеството. В края на краищата това е подробност…

— Аз споменах за илюзорността на измислената цел въобще.

— А аз гледам по-широко и говоря за задънените улици на човешките представи. Разбираш ли? Хората добре познават себе си в пределите на Земята и не така добре — в пределите на Системата, но в звездните мащаби… Там цари абсолютната Неизвестност. И срещу нея ние нямаме философски имунитет. Имунитетът срещу космическите изненади е немислим… Нашият смел устрем към уж романтичните и дивни светове слиза постепенно от сцената. Ние твърде рано си измислихме място в Галактиката. Сега, затънали в изключително трудното усвояване на Слънчевата система, размишляваме мъчително: какво ли място ни е отредила в пределите си самата Галактика… Ние сме в задънена улица. В глухата задънена улица на собствените си представи…

* * *

Клепките му трепнаха — синята тъмнина се озари от продължителна мълния. В залата бяха запалили бялото осветление.

Откъм площадката се чуха стъпки. Някой се приближи и постави нещо твърдо на парапета. Франк чу тихо стържене до краката си. Надигна глава и зажумял от непривично ярката светлина, погледна над върховете на обувките си. Беше Вебер. Седеше на парапета и съсредоточено отваряше кутия бира. Лицето му беше зачервено от слънцето, кожата на носа и бузите му се белеше.

— Измори ли се? — попита той, без да се отвлича от заниманието си.

Франк не отговори. Напипа с тила си прохладно място и огледа тавана. Сега той беше бял и в естествената си неподвижност му изглеждаше добре. Консервената кутия приятно поскърцваше в тишината.

— Нищо… Двайсет минути активна почивка, топъл душ, сухи дрехи — и отново ще бъдеш в отлична форма. — Вебер издърпа шумно капака на кутията. — Пийни.

— Май че ми съчувствуваш, Мартин? — Франк повдигна един след друг краката си, да изтърси водата от обувките си.

— Не, поздравявам те. Как се сети, че най-напред трябва да унищожиш кълбата?

— Това е толкова старо, колкото… Е, сетих се и толкоз. — Франк седна и протегна ръка към кутията. Бирата беше великолепна, с вкус на печени орехи, но доста студена.

— Ако не беше улучил или беше стрелял в корпуса на кибера, щяхме да ти дадем хубав урок — съобщи му поверително Вебер.

— Не се съмнявам. Защо да си хабим силите с дреболии като пожари, елва, средновековни вериги на барабани с клинове…

Замълчаха. Франк разклащаше машинално бирата и пиеше на малки глътки. Вебер гледаше ръцете му: беше му се сторило, че треперят.

— Последен ли бях? — полюбопитствува Франк.

— Предпоследен. След теб е Егул. Добре се придвижва — сега е в пръстеновидната галерия, сражава се с пяната. Мур Баркман не можа да мине през елвата, трима се провалиха при престрелката, Хак се измъкна, но си загуби бластера във водата. Благополучно минахте засега само ти и Дъглас. Хареса ли ти водовъртежът?

— Водовъртежът ли? Беше твърде тъмно… Но съм ти благодарен.

По лицето на Вебер премина гримаса на недоволство.

— Поне за това — продължи Франк, — че не си се сетил да пуснеш в басейна живи алигатори. Между другото, загубих си ножа… По-точно, не между другото, а съвсем не навреме.

— Ножът ти е минал през водоотливната тръба. Стига да се цамбурнеш сега във водата и този „средновековен“ инструмент отново ще бъде в ръцете ти.

Франк се надвеси през парапета и погледна надолу. Ножът му плаваше съвсем близо до стената на басейна.

Вебер започна да се съблича. Забеляза, че Франк го гледа внимателно, и каза:

— Искам да се освежа, докато ти се къпеш в банята.

Вебер се качи на парапета, приготви се за скок, но се забави малко:

— И още нещо… — каза, без да се обръща назад. — По въпроса за алигаторите. Ако чувствуваш необходимост да упражняваш остроумието си, какво общо има с това Вебер? Аз тренирам мускулите и нервите ви. Кой е казал, че в задълженията ми влиза и тренировката на вашия интелект?

Ехото разнесе из залата шумния плясък на водата.

„Наистина — помисли си Франк, — какво общо има с това Вебер, щом като самата система нищо не струва…“

* * *

От нямане какво да прави той изучаваше географията на оплешивяването на петдесетгодишния мъж. Франк не би рискувал да причисли това занимание към категорията на достатъчно развлекателните, но той беше с цяла глава по-висок от Вебер, а кабината на цилиндричния асансьор бе твърде тясна за двамата.

Долу нещо щракна, кабината потрепера и спря. Овалната стена се разтвори — през пролуката на вратата се показа сивозелена мъгла, стана хладно. Вебер излезе и застана пред кабината с ръце в джобовете. Светлината от кабината го осветяваше отзад, на фона на зеленикавия полумрак вратът и лактите му изглеждаха неестествено червени.

— Мога ли да считам кабината свободна? — попита Франк.

— Ние използувахме асансьора докрай. Ще те заведа до ескалатора. Той е съвсем наблизо. И освен това… ти още ми трябваш.

Франк излезе. Погледна назад към шахтата на асансьора. Над сферичния покрив на кабината личаха очертанията на механизмите.

— Плъзгаща се въжена линия — Вебер кимна към тъмните напречни греди на фермите. — Тръбите на асансьорната шахта могат да се преместват от едно място на друго. Пък и не само тръбите… Изобщо стопанството ни е сложно.

Плъзгащата се въжена линия не заинтересува Франк.

Вървяха по бетонирана платформа покрай фосфоресцираща сивозелена стена. На платформата бяха монтирани релси. Беше много влажно, студът ги пронизваше до костите. Франк се мъчеше да заобикаля големите локви, свиваше се от студ и чувствуваше, че скоро ще започне да трепери и зъбите му ще затракат — летният костюм не го предпазваше от вледеняващото течение. Оголените до лактите ръце на Вебер настръхнаха.

— Не може да се каже, че при теб зад кулисите е твърде уютно — измърмори Франк.

— Кулисите са много по-надолу. Тук е кухнята, където приготвяме целия реквизит.

Вебер извади от джоба си в движение един палер, прехвърли в лявата си ръка късата му тъпоноса цев и го подаде на Франк, без да се обръща:

— Дръж.

Франк пое машинално оръжието — малък, но твърде тежък импулсен лъчемет с керамична облицовка. Дръжката легна удобно в ръката му. „Зареден е за трикратно действие“ — помисли си той.

— За всеки случай — поясни Вебер. — Възможно е да ти потрябва при внезапна атака.

Щом като Вебер казваше, че е „възможно“, трябваше да се съобразява. Франк пъхна палера в джоба си.

Беше се загледал в сивозелената стена и стъпи в една локва. Изтърси с погнуса обувката си. Отначало му се стори, че стената е покрита със светеща пластмаса, но после забеляза бърза струйка въздушни мехурчета и разбра, че е стъклена и че цялото съоръжение представлява огромен аквариум. Франк изостана малко назад. В мътната глъбина на аквариума съгледа голямо жълто колело със стърчащи от него спици и черни перки…

Някъде рязко издрънча метал. Франк се обърна. Вебер стоеше на края на платформата, потриваше измръзналите си лакти и гледаше надолу. Франк се приближи до него и погледна в същата посока.

На дъното на бетониран строителен изкоп светваха един след друг разноцветни стълбове. Бяха осем и образуваха права редица: първият — млечнобял, а след него останалите — седемте цвята на дъгата. До стълбовете имаше идеално равна площадка, голяма колкото хокейно игрище, а наоколо й бяха струпани огромни купчини пясък. В пясъка пъплеше гъсенична машина с каросерия, методично сновяха малки бръмбари-автомати. Светваше с бяло сияние първият стълб и гъсеничният автотоварач с ръмжене се доближаваше до площадката и я покриваше със слой пясък, като изпразваше каросерията си през един съскащ и извиваш се ръкав с решетка на края. Щом изгаснеше белият стълб, светваше червеният и към площадката се отправяха бързо отрядите на „бръмбарите“ и заравняваха пясъка; после светваше оранжевият стълб и други „бръмбари“ с неестествено издути коремчета плъзваха като совалки и заливаха пясъчния правоъгълник с тъмна и силно миризлива течност. Вълната от неприятната миризма бързо достигна до платформата. Франк отстъпи назад.

— За какво е тази баница?

— За кого — поправи го Вебер. — Всъщност за вас е. По парче за всеки от вас… Ще дойде време, ще разбереш.

Металическото скърцане се повтори. Вебер продължаваше да гледа надолу, но Франк беше сигурен, че този звук не идваше от изкопа. Той послужи като сигнал за цяла лавина от звуци — шепот, стържене, боботене, хрущене… Монолитната бетонна платформа потрепера, мускулите на Франк се напрегнаха рефлекторно — нещо много тежко рухна някъде наблизо и се разчупи на парчета. Грохотът от срутването се понесе като безразборно кънтящо ехо.

— Хладилниците изхвърлят лед в съседния изкоп — каза Вебер. — Следващият ви полигон ще бъде с красиво име: „Ледени мечти“…

Над ръба на стената, която отделяше двата изкопа, израсна облак снежен прах. Франк не каза нищо.

— Да тръгваме — предложи Вебер. — Става студено.

Пресякоха платформата по диагонал, минаха бързо покрай някакви наклонени люкове, чиито заскрежени капаци напомняха за близостта на хладилните камери, и завиха по тесен коридор със стъклен таван — през матовото стъкло свободно проникваше ослепителна живачнобяла светлина. В дъното на коридора ромолеше, поскърцвайки със стъпалата си, кафявата лента на ескалатора. Вебер се дръпна галантно и пусна Франк пред себе си.

Горе беше значително по-топло. Кафявата лента свършваше в просторно помещение. За разлика от неуютните долни помещения, където навсякъде личеше временното присъствие на театралните декорации, тук всичко изглеждаше постоянно и благоустроено. Обаче в шахтите на асансьорите нямаше нито една кабина — стъклените трапецовидни врати светеха с чистия си аквамарин.

— Това е нулевият етаж — поясни Вебер. — Оттук започва полигонът ви. Ела, ще ти го покажа. — Той вдигна ръка. Подчинявайки се на жеста му, част от стената потъна с меко шумолене в образувалия се отвор.

Франк изпита неприятно чувство. Беше изморен и всичко почваше да го дразни. Вебер изчезна в отвора. На Франк не му оставаше нищо друго, освен да го последва. Влязоха в помещение, което се отличаваше единствено с голите си стени.

— Познато ли ти е мястото? — попита Вебер.

— Не — отвърна Франк, гледайки как отворът се запълва. Предупреждението на Вебер все още беше в сила и трябваше правилно да оцени обстановката.

Премести погледа си към тавана. Разбра, че се намира в коридора, през който сутринта бе минал за полигона. Горе се тъмнееше отворът на асансьорната шахта — единственият вход, известен на участниците в полигона — „реалигентите“. Те се спускаха тук с цилиндричната кабина по един (по-рядко по двама), проверяваха екипировката си и тръгваха да изпълняват съставените от Вебер задачи. Коридорът ги отвеждаше в неизвестността. Сега той не отвеждаше никъде — беше преграден с глуха стена. Сутринта тази стена я нямаше.

— Впрочем… — започна Вебер. — Отдавна исках да ви попитам за какъв дявол разстрелвате нашите телефотери и телемонитори? Какво ви пречат?

— Съгледвачите ли? — попита с любопитство Франк и си помисли: „Значи съм улучил!“ — Откъде да знаем, че са телефотери? Сам изработи „реакцията ни на опасност“, а сега си недоволен…

— Стига си лъгал — не умееш — промърмори Вебер. — Виждам те целия. Няма защо да ме баламосваш!… — Той се оглеждаше разсеяно настрани, сякаш чакаше нещо.

Франк поглаждаше с длан дръжката на палера в джоба си, също очакваше нещо и си мислеше: „Не се знае кой кого баламосва…“

Всичко стана много бързо. Той се намираше в състояние на готовност, но не беше предвидил такъв удар по нервите си: кой знае откъде изскочи някакво рошаво червено-черно кълбо. Пронизителен писък, грухтене, бесен лай… Кълбото се блъсна в краката им. Вебер отскочи. Франк също отскочи и стреля. Вместо изстрел се чу пневматично изхвърляне. Виещото кълбо се понесе покрай тях, очерта червено-черен зигзаг във въздуха и се скри в отвора на някакъв кладенец. Воят утихна. Във въздуха остана мирисът на озон.

Вебер едва ли не насила измъкна палера от Франк. Отвори тилната страна на цевта, извади пълнителя на фиксатора, присви очи и погледна в прозорчето на призмата.

— Точен изстрел. Поздравявам те.

— Няма за какво — каза тихо Франк. — Чиста случайност. Стрелях наслуки.

— Така трябва да бъде. — Вебер удари с длан пълнителя, вкара го на мястото му и щракна затвора. — Ако си способен да отбиеш точно атаката, преди да си успял да я осмислиш, значи усилията ми не са отишли напразно.

— Не са отишли. Първо стреляме точно, а после гледаме в кого. А по какъв повод — това вече няма значение.

Вебер постоя малко, като почесваше с дръжката на палера брадата си.

— Така трябва да бъде — повтори той. — Можеш да философствуваш колкото си искаш, но стреляш автоматично. И твърде точно. Никой няма да посмее да нарече школата ми… Впрочем теб това малко те засяга, умнико.

Обърна се към стената.

— Джими, направи ни изход!

В стената се образува тъмна пролука. В кадифената тъмнина се виждаше само хоризонталният пунктир на някакви червени светлинки.

Вебер побутна Франк по лакета:

— Влизай. Само ти единствен от вашето племе можеш да се похвалиш, че си бил в моята командна зала. При това по време, когато полигонът работи.

Франк знаеше това.

— Ето какво било — измърмори той. — Благодарение на вашата щедрост, така да се каже.

— Е… както искаш. Като извинение за басейна, където си се опасявал да не срещнеш живи алигатори. Нали те беше страх?

Франк не отговори.