Дамян Дамянов
Сега това е романтично минало…

Сега това е романтично минало,

А те самите — празнична героика.

И между тях и мен лежат годините,

Угасналата кръв и ореолите.

Сега това са само пет-шест страници

В окъсана далечна христоматия.

Портрети на войводи и въстаници —

Получовеци и полуразпятия…

Познаваме ги само от баладите,

От одаите, във музей превърнати,

Отгдето са излезли толкоз млади те

И вече никога не са се върнали…

А всъщност туй ли са?… Онези диви хъшове

Нима са мислили приживе за музеите?

Нима на своето безсмъртие за къшея

Без къшей хляб тогава са живели те?

По воденици и браилски ханчета

Нима са търсили те бъдно легендарие

Или пък топлата чорба на Странджата?

Не, просто те са търсили България!

България, и святата, и милата,

Която няма нищо общо с думите,

Която бе за Дякона бесилото,

А пък за Ботев — Вола със куршумите…

… Сега това е романтично минало!

А те самите — приказка, героика.

Но всяка нощ, безименни и именни,

Се връщат те в кръвта и във покоя ми.

Изпълват стаята и мен. И питат ме:

— Строшихте ли на тоя свят оковите?

А вместо отговор, ведно с комитите

Целувам аз камите и пищовите.