Джек Лондон
Желязната пета (8)

VII. ВИДЕНИЕТО НА ЕПИСКОПА

„Епископът не се поддава на никакви увещания — писа ми Ърнест. — Той съвсем хвърчи във въздуха. Тези вечер ще започне да оправя злочестия ни свят. Ще обяви на всички благата си вест. Той ми го каза и аз не мога да го разубедя. Довечера ще председателствува събранието на И. П. X. и ще включи благата си вест във встъпителните бележки.

Може ли да те заведа да го чуеш? Разбира се, той е предварително обречен на неуспех. Това ще те съкруши, това ще съкруши и него, но за теб то ще бъде прекрасен нагледен урок. Ти знаеш, скъпа, колко се гордея, че ме обичаш. И затова искам да знаеш точно колко струвам, искам да изкупя в очите ти поне малък дял от моето нищожество. И поради това гордостта ми иска ти да разбереш, че моите разсъждения са били правилни и прави. Моите възгледи са сурови: безсилието на такава благородна душа като епископа ще ти докаже наложителната необходимост от такава суровост. Тъй че ела довечера. Макар довечерашната случка да бъде тъжна, чувствувам, че тя само ще те сближи още повече с мен.“

И. П X.^[1] провеждаше събранието си тази вечер в Сан Франциско^[2]. Това събрание бе свикано, за да разгледа обществената безнравственост и средствата за премахването й. Председателствуваше епископ Морхаус. Беше много нервен, докато седеше на подиума, и аз виждах в какво напрежение се намира. До него седяха епископ Дикинсън, X. X. Джоунз, глава на катедрата по етика в Калифорнийския университет, госпожа У. У. Хърд, голяма благотворителна деятелка, Филип Уорд, не по-малко известен филантроп, и няколко по-незначителни светила в областта на морала и благотворителността. Епископ Морхаус се изправи и започна без предисловия:

— Пътувах из улиците с моята карета. Беше нощ. От време на време поглеждах през прозорците и изведнъж очите ми сякаш се отвориха и видях нещата такива, каквито са в действителност. Първо закрих очите си с ръце, за да не виждам ужасната гледка, а после, в тъмнината, пред мене възникна въпросът: „Какво трябва да се направи? Какво трябва да се направи?“ След малко той възникна пред мене в по-друга форма: „Какво би направил Учителят?“ При този въпрос ми се стори, че голяма светлина изпълва всичко наоколо, и видях дълга си ясен като слънце, както Савел бе видял своя дълг на път за Дамаск.

Спрях каретата, слязох и след няколкоминутен разговор убедих две от уличните жени да се качат при мен. Ако Исус е бил прав, тези две нещастници бяха мои сестри и единствената надежда за пречистването им бе в моята обич и нежност.

Аз живея в един от най-хубавите квартали на Сан Франциско. Къщата, в която живея, струва стотина хиляди долара, а мебелите, книгите и произведенията на изкуството в нея — още толкова. Това е голяма самостоятелна къща. Не, това е дворец, в който има много слуги. Никога не съм знаел за какво могат да служат дворците. Мислел съм си, че са направени за живеене. Но сега знам. Прибрах двете уличници в моя дворец и те ще останат при мен. Възнамерявам да напълня всяка стая в моя дворец със сестри като тях.

Слушателите ставаха все по-неспокойни и по-смутени, а по лицата на насядалите на подиума се изписваше все по-голям и по-голям ужас и смайване. В този миг епископ Дикинсън стана и с изражение на погнуса напусна подиума и залата. Но епископ Морхаус не забеляза нищо и с очи, изпълнени с видението му, продължи:

— О, братя и сестри, в тази моя постъпка намирам решението на всичките си противоречия. Аз не знаех за какво се правят каретите, но сега знам. Те се правят, за да превозват немощните, болните и престарелите; те се правят, за да се засвидетелствува почит на онези, които са загубили дори чувството за срам. Аз не знаех за какво се правят дворци, но сега намерих за тях едно приложение. Дворците на църквата би трябвало да бъдат болници и приюти за онези, които са паднали край пътя и загиват.

Той направи продължителна пауза, явно погълнат от завладялата го мисъл, трескаво търсейки как да я изрази най-добре.

— Не съм достоен, драги братя, да ви поучавам за нравствеността. Твърде дълго съм живял в позор и лицемерие, за да мога да помогна на други; обаче моята постъпка спрямо тези жени, тези мои сестри, ми показва, че по-добрият път се намира лесно. За онези, които вярват в Исуса и неговото евангелие, не може да има друго отношение на човек към човека освен обичта. Единствено любовта е по-силна от греха — по-силна от смъртта. Ето защо казвам на богатите между вас, че техен дълг е да направят това, което направих и правя аз. Нека всеки от вас, който е заможен, да прибере в дома си някой крадец и да се държи с него като с брат, някоя блудница и да се държи с нея като със сестра и Сан Франциско няма да има нужда от полиция и съдии; затворите ще бъдат превърнати в болници, а престъпникът ще изчезне заедно с престъпленията си.

Трябва да отдадем самите себе си, а не само нашите пари. Трябва да постъпваме, както е постъпвал Христос, това е благата вест на църквата в днешните дни. Ние много сме се отклонили от заветите на Учителя. Ние пропиляваме живота си в собственото охолство. Ние сме издигнали мамона на мястото на Христа. Аз имам тука едно стихотворение, в което е казано всичко това. Бих искал да ви го прочета. То е написано от грешна душа, която въпреки всичко е виждала ясно^[3]. Не бива да го вземете за нападка срещу католическата църква. То е нападка срещу всички църкви, срещу разкоша и блясъка на всички църкви, които са се отклонили от пътя на Учителя и са издигнали преграда между себе си и овците му. Ето го:

Запяха сребърни фанфари гръмка песен,

народът коленичи в богомолен страх

и аз първосвещеника на Рим видях,

подобно някой бог от хората понесен.

 

И като жрец във плащ по-бял от морска пяна

и в дрехи алени облечен като княз,

към своя дом премина папата край нас

със три корони златни, в царствена премяна.

 

И през пустините на векове безброй

покрай самотен бряг сред летен зной и зима

видях как бродеше а тъга самотен ТОЙ:

 

„Тук птицата — гнездо, вълкът бърлога има

и само аз без мощ влека нозе раниш

и пия с виното сълзите си солени“.^[4]

Слушателите бяха възбудени, но не и развълнувани. Въпреки това епископ Морхаус не го забелязваше. Той продължи неотклонно в същия дух:

— И тъй аз казвам на богатите между вас и на всички богати хора, че жестоко потискате агънците на Учителя. Вие сте ожесточили сърцата си. Запушили сте ушите си за гласовете, които въпият в страната — гласове на мъка и скръб, които вие не искате да чуете, но които ще се чуят един ден. И затова ви казвам…

Но в този миг X. X. Джоунз и Филип Уорд, които вече бяха се вдигнали от креслата си, поведоха епископа надолу от подиума пред стаилите дъх и възмутени слушатели.

Ърнест се изсмя сурово и безмилостно, когато излезе на улицата. Смехът му ме разтърси. Сърцето ми като че ли щеше да се пръсне от потиснатите ридания.

— Той обяви благата си вест — възкликна Ърнест. — Мъжеството и дълбоко стаената нежност на техния епископ се разкриха и слушателите му християни, които го обичаха, заключиха, че е полудял! Видя ли ги колко грижливо го водеха надолу от подиума? Колко ли са се смели в ада при това зрелище!

— И все пак това, което епископът направи и каза тази вечер, ще произведе голямо впечатление — рекох аз.

— Мислиш ли? — подхвърли подигравателно Ърнест.

— То ще произведе сензация — заявих аз. — Не видя ли как репортьорите дращеха като луди, докато той говореше?

— Нито ред от всичко това не ще се появи в утрешните вестници.

— Не мога да го повярвам! — извиках аз.

— Почакай и ще видиш — беше отговорът му. — Нито ред, нито една мисъл, която е изрекъл. Всекидневната преса? Всекидневната самовластна намеса!

— Ами репортерите? — възразих аз. — Нали ги видях.

— Нито дума от това, което той изрече, не ще се появи в печата. Ти забравяш редакторите. Те получават заплати за поддържаната от тях политика. Политиката им е да не печатат нищо, което представлява сериозна заплаха за установения ред. Изказването на епископа представляваше жестоко нападение срещу установената нравственост. То беше ерес. Свалиха го от подиума, за да не му позволят да изрече още еретични приказки. Вестниците ще пречистят ереста му със забравата на мълчанието. Печатът на Съединените щати? Това е паразитен израстък, който се гои от капиталистическата класа. Работата му е да служи на установения ред, като дава насока на общественото мнение, и той му служи много добре. Позволи ми да предрека. Утрешните вестници само ще споменат, че епископът не е добре, че се е преуморил и снощи му е прилошало. Следващата бележка, подир няколко дена, ще гласи, че той страда от нервно изтощение и е получил отпуск от благодарното си паство. След това ще се случи едно от двете: епископът или ще съзре, че е тръгнал по погрешен път, и ще се върне от почивката си като здрав човек, пред чиито очи не се мяркат вече видения, или пък безумието му ще продължи и тогава навярно ще видиш във вестниците, изказано с прочувствени и внимателни думи, съобщение, че е полудял. След това ще го оставят да ломоти за виденията си сред тапицираните стени на лудницата.

— Е, ти прекаляваш! — възмутих се аз.

— В очите на обществото това ще бъде наистина лудост — отговори Ърнест. — Кой честен човек, без да е побъркан, би приел в дома си паднали жени и крадци, за да живее с тях като със сестри и братя? Вярно е, Христос е умрял между двама разбойници, но това е съвсем друго нещо. Лудост ли? Умствените процеси на човек, с когото не си съгласен, са винаги погрешни. Следователно умът на този човек мисли погрешно. Къде е границата между погрешно мислещ ум и побъркан ум? Не е мислимо някой разумен човек да не се съгласи в основни линии с твоите най-разумни заключения. За това има хубав пример в тазвечерния вестник. Мери Маккена живее на юг от Маркет стрийт. Тя е бедна, но честна жена. И е патриотка. Има обаче погрешни схващания относно американското знаме и закрилата, която то уж символизира. И ето какво й се случило. Мъжът й пострадал от злополука и лежал три месеца в болница. Въпреки че вземала да пере хорските дрехи, тя задлъжняла за наема. Вчера я извадили от квартирата. Но първо тя вдигнала американското знаме и под него заявила, че по силата на неговата закрила не могат да я изхвърлят на студената улица. Какво станало? Тя била арестувана и обявена за полудяла. Днес е била изследвана от квалифицирани вещи лица по душевни болести. Намерили я за луда. Изпратили я в лудницата в Напа.

— Но това е вече крайност — възразих аз. — Да речем, че аз вляза в разногласие с всички относно литературния стил на някоя книга. За това няма да ме изпратят в лудница!

— Съвършено вярно — отвърна той. — Но такова различие в мнението не ще представлява заплаха за обществото. Точно там е разликата. Различието на мнението от страна на Мери Маккена и на епископа са заплаха за обществото. Какво би станало, ако всички бедняци откажат да плащат наем и потърсят закрила под американското знаме? Това ще опропасти наемодателите. Възгледите на епископа са също толкова пагубни за обществото. Следователно нека върви в лудницата.

Но аз все още отказвах да повярвам.

— Почакай и ще видиш — каза Ърнест и аз зачаках.

На другата сутрин изпратих да ми купят всичките вестници. Дотука Ърнест беше прав. Нито една дума, изречена от епископ Морхаус, не беше напечатана. В един или два вестника бе споменато, че не могъл да овладее чувствата си. А пък блудкавите речи на останалите оратори се предаваха надълго и нашироко.

Подир няколко дена се появи кратко съобщение, че епископът заминал на почивка, за да се съвземе от последиците на преумора. Дотука всичко се беше сбъднало, но не беше изразен нито намек за побъркване, нито дори за нервно разстройство. Дори на ум не можеше да ми дойде какъв страшен път е било писано да измине епископът — Гетсиманската градина и разпятието, за които бе споменал Ърнест.