Джек Лондон
Желязната пета (6)

V. ФИЛОМАТИТЕ

Ърнест идваше у нас често. Но не беше само баща ми, нито дискусионните вечери, които го привличаха у дома. Още тогава ме ласкаеше мисълта, че играя известна роля като подбудителка за посещенията му, а не след дълго се уверих в правилността на предположението си. Защото никога не е имало любовник като Ърнест Евърхард. Неговият поглед и ръкостискане ставаха все по-силни и настойчиви, макар още отначало да бяха достатъчно силни, а въпросът, появил се от първия миг в очите му, ставаше все по-повелителен.

Впечатлението ми от него при първата ни среща бе неблагоприятно. После почувствувах, че ме привлича. Сетне дойде отвращението, когато той така жестоко нападна моята класа и мен. След това, когато видях, че не е клеветил класата ми и че суровите, горчиви неща, които бе казал за нея, са били прави, той ме привлече към себе си още повече. Ърнест стана мой безпогрешен наставник. За мен той смъкваше лъжливата маска от лицето на обществото и ми даваше възможност да зърна действителността, която беше толкова неприятна, колкото и неопровержимо вярна.

Както казах, никога не е имало любовник като него. Никое момиче не можеше да живее в университетски град до двадесет и четири годишна възраст, без да има любовни приключения. Аз съм била ухажвана и от голобради второкурсници, и от побелели професори, от лекоатлети и от снажни футболисти. Но никой от тях не ме е ухажвал така, както Ърнест. Аз се озовах в прегръдките му, преди да разбера какво става. Устните му се впиха в моите, преди да мога да протестирам или да се съпротивя. Пред неговата искреност нямаше място за общоприетото моминско честолюбие. Той направо ме покори с чудната си непреодолима стремителност. Не ми направи предложение. Прегърна ме и ме целуна и сметна за естествено, че ние ще се оженим. За това не се повдигаше въпрос. И единственият въпрос — а той се повдигна по-късно — беше кога да се оженим.

Това бе небивало. Това бе фантастично. И все пак, в съгласие с даденото от Ърнест определение за реалността на нещата, то беше действително. Аз му доверих живота си. И не сбърках с доверието си. И все пак през тези първи дни на любовта ни често ме спохождаше страх пред бъдещето, когато си помислех колко буйни и пламенни са неговите ласки. Въпреки всичко тези страхове се оказаха неоснователни. Никоя жена не е била благословена с по-мил, по-нежен съпруг. Тази нежност и буйност у него бяха странно съчетание, подобно на съчетаните в държането му стеснение и непринуденост. Това леко стеснение! Той никога не го преодоля, и то беше пленително. Поведението му в нашата гостна ми напомняше за внимателен слон в стъкларски магазин^[1].

Това беше времето, когато изчезна и сетното ми съмнение в пълнотата на любовта ми към него (подсъзнателно съмнение в по-голямата си част). Това стана в клуба на филоматите — вечер на чудесно сражение, в което Ърнест хвана господарите за гушата в собствената им бърлога. Клубът на филоматите бе най-изисканият на тихоокеанското крайбрежие. Той бе творение на госпожица Брентууд, една страхотно богата стара мома, и беше за нея и съпруг, и семейство, и играчка. В него членуваха най-големите богаташи в града, и то най-умните между богатите, както, разбира се, и някой и друг учен, за да му придаде интелектуален облик.

Филоматите нямаха клубно помещение. Той не беше от този род клубове. Веднъж на месец членовете му се събираха в някой частен дом, за да изслушат сказка. Сказчиците обикновено, макар и не винаги, бяха платени. Ако някой химик в Ню Йорк направеше ново откритие, да речем в областта на радия, на него му се плащаха всички разноски за пътуването през целия континент, а освен това той получаваше и царски за времето хонорар. По същия начин се постъпваше и с изследовател, завърнал се от полярните области, или най-новия прославил се писател или художник. Не се допускаха никакви гости, а политиката на филоматите бе да не допускат никакви съобщения за разискванията им да се обнародват във вестниците. По този начин на големи държавници — а такива случаи бе имало — се даваше възможност да говорят свободно по всички въпроси.

Разгръщам пред себе си смачкано писмо, което Ърнест ми е писал преди двадесет години, и от него преписвам следното:

„Баща ти е член на клуба на филоматите, тъй че ти можеш да дойдеш. Затова ела идущия вторник вечер. Обещавам ти, че ще прекараш чудесно. При последните си срещи ти не можа да развълнуваш господарите. Ако дойдеш, аз ще ги развълнувам за твоя сметка. Ще ги накарам да заръмжат като вълци. Ти просто постави под съмнение техния морал. Когато моралът им се поставя под съмнение, те само стават по-самодоволни и недосегаеми. Но аз ще заплаша кесиите им. Това ще ги разтърси до основите на първобитната им природа. Ако можеш да дойдеш, ще видиш пещерния човек, облечен с вечерни дрехи, да ръмжи и да трака зъби зарад кокала. Обещавам ти голям вой и поучително прозрение в природата на звяра.

Поканили са ме, за да ме разкъсат на парчета. Това е хрумване на госпожица Брентууд. Тя има нетактичността да ми го намекне, когато ме покани. Тя им е устройвала подобни увеселения и преди. На тях им е душа и свят да видят пред себе си доверчиво простодушни реформатори. Госпожица Брентууд мисли, че съм кротък като коте и благ и флегматичен като крава. Не ще отрека, че й помогнах да добие това впечатление. Тя доста се колеба отначало, докато се увери в моята безобидност. Ще получа хубав хонорар — двеста и петдесет долара, — както подобава на човек, който, макар и радикал, се е кандидатирал веднъж за губернатор. Също така трябва да бъда с вечерни дрехи. Това е задължително. Никога не съм се докарвал така през живота си. Предполагам, ще трябва да ги взема някъде под наем. Но аз бих направил и повече от това зарад случая да се докопам до филоматите“.

Тази вечер клубът се събираше не другаде, а в дома на Пъртънуейтови. В огромната гостна бяха донесени допълнителни столове и трябва да имаше към двеста филомати, насядали да чуят Ърнест. Това бяха наистина господарите на обществото. Аз се забавлявах да пресмятам на ум общата сума на представените състояния и тя възлезе на доста стотици милиони. А собствениците им не бяха от напълно бездейните богаташи. Това бяха делови хора, които вземаха най-дейно участие в промишления и политически живот.

Бяхме всички насядали, когато госпожица Брентууд въведе Ърнест, Двамата се запътиха веднага към предния край на стаята, откъдето той щеше да говори. Ърнест беше с вечерно облекло и ако се вземат пред вид широките му рамене и царствена глава, имаше великолепен вид. И освен това — тази лека, но ясно забележима непохватност в движенията му. Почти съм сигурна, че бих могла да го обикна само зарад нея. И както го гледах, почувствувах, че ме обзема огромна радост. Усетих пак пулсиращата му длан върху своята, допира на устните му и такава гордост ме обзе, че изпитах желание да се изправя и да извикам на събралите се: „Той е мой! Той ме е държал в прегръдките си и аз, не друга, аз съм изпълвала неговия ум дотолкова, че да забрави всичките си многобройни и възвишени мисли!“

В предния край на стаята госпожица Брентууд го представи на полковник Ван Гилбърт и аз разбрах, че полковникът ще председателствува. Полковник Ван Гилбърт беше голям дружествен адвокат. Отгоре на това беше невъобразимо богат. Най-малкият хонорар, който благоволяваше да приеме, беше сто хиляди долара. Беше голям познавач на закона. Законът се превръщаше в марионетка, която той разиграваше. Ван Гилбърт му придаваше каквато пожелае форма, сякаш беше от глина, усукваше го и го извърташе като някоя китайска играчка-ребус в каквато форма пожелае. По външност и в ораторските си похвати той беше старомоден, но по въображение, знание и изобретателност бе млад като най-новият законодателен акт. За първи път се прочу, когато промени завещанието на Шардуел^[2]. Хонорарът му само за това дело бил петстотин хиляди долара. Оттогава се беше издигал като ракета. Често го наричаха най-голям адвокат в страната (дружествен, разбира се) и нямаше комбинация от трима най-големи адвокати в Съединените щати, в която да не влизаше и полковникът.

Той се изправи и с няколко добре подбрани фрази, в които имаше скрита нотка на лека ирония, заговори за Ърнест. Полковник Ван Гилбърт представи социалния реформатор и член на работническата класа с изтънчена духовитост и слушателите се заусмихваха. Това ме ядоса и аз погледнах Ърнест. Неговият вид ме ядоса двойно повече. Той като че ли нямаше нищо против тези леки намеци. Нещо по-лошо: сякаш не ги долавяше. Той си седеше там кротък, флегматичен и сънлив. Наистина изглеждаше глупав. И за миг в ума ми се мярна мисълта: „Ами ако се е смутил от тази внушителна сбирка представители на силата и на ума?“ И веднага се усмихнах. Той не можеше да измами мен. Но мамеше другите, също както беше измамил госпожица Брентууд. Тя седеше най-отпред, няколко пъти обърна глава към един или друг от събратята си и показваше с усмивката си колко й харесват бележките.

Когато полковник Ван Гилбърт свърши, Ърнест се изправи и заговори. Започна с нисък глас, неуверено и скромно, с явно смутен вид. Заговори за това, че се родил сред работническата класа, за жалките, окаяни условия на живота, в които и тялото, и духът са еднакво подложени на глад и мъка. Описа своите стремежи и идеали и своята представа за рая, в който живеели хората от висшите класи. Той каза:

— Над мене, както ми бе известно, съществуваше себеотрицанието на духа, чиста и благородна мисъл, напрегнат интелектуален живот. Знаех всичко това, защото четях романи от библиотеката „Сисайд“^[3], в които, с изключение на злодеите и авантюристките, всички мъже и жени мислеха красиви неща, говореха с красив език и извършваха славни дела. Накратко, както приемах слънчевия изгрев, така приемах и това, че горе над мене е всичко, което е чисто, благородно и изискано, всичко, което прави живота почтен и достоен, всичко, зарад което си струва да живееш и което възнаграждава човека за тежкия труд и несгодите.

Той продължи и проследи живота си във фабриката, как е научил ковашкият занаят и срещата си със социалистите. Сред тях, както каза, срещнал проницателни умове и хора с блестящи способности, служители на словото божие, лишени от сан, защото разбиранията им за християнството били твърде широки за всяко паство от поклонници на мамона, и професори, неизтърпели мъките на раболепието пред управляващата класа в университетите. Социалистите, каза той, били революционери, които се борели да разрушат неразумния обществен строй на настоящето и от този материал да изградят разумния обществен строй на бъдещето. Много други неща каза Ърнест, които бяха отнели твърде много време, ако ги изброя, но никога не ще забравя как той описа живота сред революционерите. И сетната нерешителност в говора му изчезна. Гласът му укрепна и стана уверен и се разпалваше, както се разпалваше сам той и както се разпалваха мислите, които се изливаха от него. Ърнест каза:

— Сред революционерите намерих още и топла вяра в човешкия пламенен идеализъм, сладостите на, себеотрицанието, всеотдайността и себепожертвувателността — всичките прекрасни, стимулиращи страни на човешкия дух. Там животът беше чист, благороден и пълнокръвен. Аз общувах с велики души, които издигаха плътта и духа над доларите и центовете и за които слабият плач на изгладняло дете от бедняшки бордей значеше повече от целия външен блясък на търговската експанзия и световно владичество. Аз бях заобиколен от благородство на стремеж и геройство на усилия и моите дни и нощи бяха изпълнени със слънчева светлина и звезден блясък, с огън и роса, а пред очите ми неспирно гореше и, пламтеше светият потир, потирът на Христа, сърдечния човек, много страдал и измъчен, за да бъде избавен и спасен на края.

Както преди го бях виждала преобразен, така и сега Ърнест се беше преобразил пред мене. Челото му светеше с божествения плам, който гореше у него, а още по-ярко блестяха очите сред сиянието, което сякаш го обгръщаше като мантия. Но другите не виждаха това сияние и аз приех, че то се дължеше на сълзите на радост и обич, които замъгляха зрението ми. Във всеки случай господин Уиксън, който седеше зад мене, съвсем не беше развълнуван, защото го чух презрително да подхвърля на глас: „Утопист!“^[4]

Ърнест премина към своето издигане в обществото до момента, когато най-сетне влязъл в допир с членове от висшите класи и започнал да общува с хора, заемащи високи постове. Тогава дошло разочарованието и това разочарование той описа с думи, които съвсем не бяха ласкави за слушателите. Бил изненадан от колко просто тесто били замесени. Оказало се, че животът им не бил чист и изискан. Бил ужасен от егоизма, с който се сблъскал, а нещото, което го изненадало още повече, била липсата на интелектуален живот. Отделил се току-що от своите революционери, той бил поразен от тъпотата на господствуващата класа. Освен това, въпреки величествените им черкви и добре платени проповедници, открил, че господарите — и мъжете, и жените — били груби материалисти. Вярно било, че те брътвели за сладникави идеалчета и евтино дребно благонравие, но въпреки всичките им брътвежи ръководното начало в живота, който живеели, бил материализмът. А на тях им липсвал истинският морал — например този, който е бил проповядван от Христа, но който не се проповядвал вече.

— Аз срещнах хора — казваше той, — които призоваваха името на княза на мира във филипиките си против войната и слагаха пушки в ръцете на пинкертъновци^[5], за да убиват с тях стачници в собствените им фабрики. Срещнах хора, езикът на които се преплиташе от възмущение пред бруталността на бокса, а в същото време бяха съучастници във фалшифицирането на хранителни продукти, които причиняваха всяка година смъртта на повече невръстни деца, отколкото е избил някога кръволокът Ирод.

Еди-кой си изтънчен господин с аристократични черти беше марионетен директор и оръдие на дружества, които ограбваха вдовици и сирачета. Еди-кой си господин, който събираше изящни издания и беше покровител на литературата, плащаше на изнудващия го черновеждест и с издадена челюст ръководител на градската политическа машина. Еди-кой си редактор, който печаташе реклами на медицински специалитети^[6], ме нарече подъл демагог, защото го приканих да напечата във вестника си истината за тези специалитети. Еди-кой си човек, говорещ трезво и задълбочено за красотата на идеализма и благостта на господа, беше току-що измамил другарите си в търговска сделка. Еди-кой си, един от стълбовете на църквата и щедър дарител на религиозни мисии в чужбина, експлоатираше продавачките си по десет часа на ден срещу мизерна надница и с това пряко насърчаваше проституцията. Еди-кой си, който даряваше средства за нови катедри в университетите и издигаше великолепни храмове, престъпваше клетвата си в съдилищата зарад долари и центове. Еди-кой си железопътен магнат нарушаваше думата си на гражданин, порядъчен човек и християнин, като даваше тайно отбив от цените, а той даваше много тайни отбиви. Еди-кой си сенатор беше оръдие и роб, дребна марионетка на брутален необразован шеф на политическа машина^[7], също както и еди-кой си губернатор и еди-кой си съдия от върховния съд; и тримата пътуваха по железниците с безплатни карти; също така еди-кой си загладен капиталист притежаваше политическата машина, нейния шеф и железниците, които издаваха безплатните карти.

И стана така, че вместо в рая аз се озовах в безплодната пустиня на търгашеството. Намерих само тъпота, освен в търговските дела. Не намерих нито един чист, благороден и пълнокръвен човек, макар и да открих мнозина, които бяха пълни… с поквара. Това, което намерих в действителност, бяха чудовищен егоизъм и безсърдечие, както и безогледен, ненаситен, пресметлив, добре пресметнат материализъм.

Още много неща им разказа Ърнест за самите тях и за своето разочарование. В интелектуално отношение те го отегчили; морално и духовно го отвратили, тъй че с радост се върнал при революционерите, които били чисти, благородни и пълнокръвни, и всичко друго, което капиталистите не били.

— А сега — продължи той — да ви разкажа какво нещо е революция.

Но първо трябва да отбележа, че страхотните му изобличения не бяха ги трогнали. Аз се вглеждах в лицата наоколо си и виждах, че те остават самодоволно недосегаеми за всичките му нападки. И си спомних както ми беше казал Ърнест: че никакви обвинения против техния морал не могат да ги разтърсят. Виждах обаче, че смелият му език бе подействувал върху госпожица Брентууд. Тя изглеждаше разтревожена и смутена.

Ърнест започна с това, че описа армията на революцията, и когато цитираше цифрите за нейната мощ (броят на гласовете, подадени в различни страни), сред събралите се пролича безпокойство. Загриженост се изписа по лицата им и аз забелязах устните им да се свиват. Най-сетне сражението беше обявено. Той описа международната организация на социалистите, която обединявала милион и половина души в Съединените щати с двадесетте и три и половина милиона в останалия свят.

— Такава армия на революцията — каза той, — възлизаща на двадесет и пет милиона души, е нещо, което ще накара управниците и управляващите класи да се поспрат и замислят. Зовът на тази армия е: „Никаква пощада! Ние искаме всичко, каквото вие притежавате! Нищо по-малко от всичко, каквото притежавате, не ще ни задоволи! Ние искаме да вземем в свои ръце юздите на управлението и съдбините на човечеството! Ето ги нашите ръце! Това са силни ръце. Ние ще ви отнемем управлението, дворците и цялото ви царствено охолство и в този ден вие ще заработите за своя залък също както селянинът на нивата или полугладният и недорасъл писарушка в многохилядните ви градове. Ето ги нашите ръце! Това са силни ръце!“

И както говореше, Ърнест протегна от прекрасните си рамене двете големи ръце и тези ковашки ръце се засвиваха, впивайки се във въздуха като нокти на орел. Той представляваше духа на възцарилата се работническа класа, застанал там с ръце, протегнали се да разкъсат и да смачкат слушателите му. Забелязах почти недоловимо те да се свиват пред този образ на революцията, видим, мощен и заплашващ. По-правилно жените се свиха и страх пробягна по лицата им. Не беше тъй с мъжете. Те бяха от дейните богаташи, не безделници, а борци. Нисък, гърлест ропот се надигна, увисна за миг във въздуха и стихна. Това бе предвестник на ръмжене и аз щях да го чуя много пъти тази вечер — остатък от зверското в човека, доказателство за първобитните му страсти. И те не съзнаваха, че са издали този звук. Това бе ръмженето на глутницата, изтръгнало се от глутницата съвсем несъзнателно. И в този миг, когато видях лицата им да стават сурови и войнствен блясък да светва в очите, разбрах, че няма лесно да се оставят да им бъде отнето господството над света.

Ърнест продължи атаката си. Той обясни съществуването на милион и половина революционери в Съединените щати с това, че капиталистическата класа не ръководела правилно обществото. Скицира икономическото положение на пещерния човек и на дивите народи в днешни времена и изтъкна, че те не притежавали нито оръдия на труда, нито машини, а само природния коефициент на полезно действие за човека при производството на енергия. След това проследи развитието на машината и обществения строй до положението днес, когато производителността на труда на цивилизования човек е хиляда пъти по-голяма от тази на дивака.

— Пет души — каза той — могат да произведат хляб за хиляда. Един човек може да произведе памучен плат за двеста и петдесет души, вълнен — за триста, ботуши и обувки — за хиляда. От това би могло да се заключи, че при компетентно ръководене на обществото съвременният цивилизован човек би следвало да бъде чувствително по-добре от пещерния човек. Но дали е по-добре? Да видим. Днес в Съединените щати петнадесет милиона^[8] души живеят в немотия, а под немотия се разбират такива условия на живот, при които, поради липса на храна и сносни жилища, не може да се поддържа и необходимото равнище на работоспособността. Днес в Съединените щати, въпреки цялото ви тъй наречено трудово законодателство, има три милиона невръстни работници^[9]. За последните дванадесет години броят им се е удвоил. А между другото искам да ви попитам вас, ръководителите на обществото, защо не сте обнародвали данните от преброяването в 1910 година? И ще отговоря зарад вас, че ви е било страх. Данните за немотията биха могли да ускорят революцията, която вече назрява.

Но да се върна към моето обвинение. Ако производителността на труда на съвременния човек е хиляда пъти по-висока от тази на пещерния човек, защо тогава днес в Съединените щати има петнадесет милиона хора, които нямат сносен подслон и храна? Защо тогава днес в Съединените щати има три милиона невръстни работници? Това обвинение отговаря на истината. Капиталистическата класа не се е справила. Пред лицето на факта, че съвременният човек живее по-зле от пещерния, а производителната му сила е пораснала хиляда пъти в сравнение с тази на пещерния човек, не е възможно никакво друго заключение освен това, че капиталистическата класа не се е справила с положението, че вие не сте се справили, мои господари, че не сте се справили по най-престъпен и егоистичен начин. И по тази точка на обвинението вие не можете да ми отговорите тука днес право в очите, както и цялата ви класа не може да отговори на всичките милион и половина революционери в Съединените щати. Не можете да отговорите. Аз обаче ви приканвам да отговорите. И нещо повече — смея да ви кажа още сега, че и когато свърша, не ще ми отговорите. По тази точка вие ще запазите мълчание, макар че ще говорите достатъчно многословно за други неща.

Вие се провалихте с управлението си. Вие превърнахте цивилизацията в касапница. Вие бяхте слепи и ненаситни. Вие сте се изправяли безсрамно (както и днес) в законодателните ни събрания и сте заявявали, че е невъзможно да се реализират печалби без непосилния труд на непълнолетните и на малките дена. Няма защо да вярвате на моите думи. Всичко това стои в дневниците във ваша вреда. Вие сте приспивали съвестта си с брътвежи за сладникави идеалчета и евтино дребно благонравие. Преситени с власт и богатство, опиянени сте от успех и за вас няма повече надежда, отколкото за търтеите, струпали се около медените пити, когато работниците-пчели се нахвърлят върху им, за да сложат край на гойното им съществуване. Вие се провалихте в управляването на обществото и това управление ще ви бъде отнето. Милион и половина мъже от работническата класа казват, че ще спечелят цялата работническа класа на своя страна и ще ви отнемат управлението. Това е революцията, мои господари! Спрете я, ако можете.

Гласът на Ърнест дълго още ехтя в голямата стая. После се надигна гърлестият ропот, който бях чула преди, и десетина мъже наскачаха и завикаха на полковник Ван Гилбърт да им даде думата. Забелязах раменете на госпожица Брентууд да се свиват конвулсивно и в първия миг се ядосах, понеже помислих, че се смее на Ърнест. Но веднага открих, че това не беше смях, а истерия. Тя бе ужасена от това, че е довела такъв бунтар в свидния си Клуб на филоматите.

Полковник Ван Гилбърт не забеляза десетината мъже с разкривени от злоба лица, които се мъчеха да получат разрешението му да говорят. Собственото му лице беше също разкривено от злоба. Той скочи, размаха ръце и за миг не можа да изрече нищо освен несвързани звуци. Сетне словото му се възвърна. Но това не беше нито слово на сто хиляди доларов адвокат, нито старомоден ораторски похват.

— Заблуждение след заблуждение! — закрещя той. — Никога в живота си не съм чул толкова заблуждения, изречени за един кратък час! А освен това, млади човече, трябва да ви заявя, че вие не ни казахте нищо ново. Аз съм учил всичко това в университета, преди да се родите. Жан Жак Русо изложи социалистическата ви теория преди близо два века. Назад към природата, как не! Връщане към първобитното! Биологията ни учи колко нелепо е това. Вярна е поговорката, че малкото знание е опасно нещо, и вие ни дадохте хубав пример за това с побърканите си теории. Заблуждение след заблуждение! Никога в живота не ми се е гадило така от излишество на заблуждения. Толкова за незрелите ви обобщения и детински разсъждения.

Той щракна презрително с пръсти и седна на мястото си. Чуха се възклицания на одобрение от страна на жените, а по-дрезгави нотки на одобрение долетяха откъм мъжете. Колкото за десетината мъже, които високо искаха думата, половината от тях заговориха едновременно. Бъркотията и врявата бяха неописуеми. Никога още стените в просторната гостна на госпожа Пъртънуейт не бяха виждали подобно зрелище. Това, значи, бяха хладнокръвните предводители на промишлеността и господари на обществото — тези зъбещи се, ръмжащи диваци с вечерно облекло! Ърнест наистина ги беше раздрусал, когато посегна към техните кесии, с тази ръка, която в техните очи олицетворяваше ръцете на милион и половина революционери.

Но Ърнест не губеше присъствие на духа при никакви обстоятелства. Преди полковник Ван Гилбърт да успее да седне, Ърнест беше на крака и рязко прекрачи напред.

— Един по един! — изрева им той.

Звукът се изтръгна от мощните му бели дробове и надделя над тази човешка буря. С безусловната сила на своята личност той ги принуди да млъкнат.

— Един по един — повтори той тихо. — Нека отговоря на полковник Ван Гилбърт. След това всички други могат да ме нападат, но помнете: един по един. Няма да устройваме масови игри тука. Това не е футболно игрище.

— Колкото за вас — продължи той, като се обърна към полковник Ван Гилбърт, — вие не дадохте отговор на нищо от това, което казах. Вие само изрекохте няколко възбудени и предубедени твърдения относно умствения ми багаж. Това може да ви послужи във вашата професия, но с мене не можете да говорите така. Аз не съм работник с шапка в ръка, който ви моли за повишение на надницата или да го защитите от машината, с която работи. Не можете да се отнасяте предубедено към истината, когато говорите с мен. Запазете това отношение за наемните си роби. Те не ще се осмелят да ви отвърнат, понеже насъщният им хляб, животът им е във вашите ръце.

Колкото за връщането към природата, за което казвате, че сте учили в университета, преди да съм се родил, позволете ми да ви изтъкна, че по всичко личи как оттогава насам не сте научили нищо друго. Социализмът има толкова общо с връщането към природата, колкото диференциалното смятане с вероучението. Аз нарекох вашата класа глупава извън кръга на финансовите сделки. Вие, господине, дадохте блестящ пример за моето изявление.

Тази страшна и безпощадна критика, отправена към нейния сто хиляди доларов адвокат, бе твърде много за нервите на госпожица Брентууд. Истерията й се засили и заливаща се ту в сълзи, ту в смях, тя бе изведена от стаята. И добре че стана така, защото сетне идваше нещо по-лошо.

— Недейте вярва на моите думи — продължи Ърнест, когато прекъсналата го госпожица Брентууд бе изведена. — Собствените ви авторитети в един глас ще ви докажат, че сте глупав. Собствените ви наемни доставчици на знания ще ви кажат, че не сте прав. Идете при най-хрисимия си младши лектор по социология и го попитайте каква е разликата между теорията на Русо за връщането към природата и теорията на социализма; запитайте най-големите си правоверни буржоазни специалисти по политическа икономия и социология; прелистете страниците на най-обикновения учебник, написан по този въпрос и съхраняван по рафтовете на субсидираните от вас библиотеки; отговорът на всички до един ще бъде, че между връщането към природата и социализма няма нищо общо. От друга страна, ще получите единодушен положителен отговор, че връщането към природата и социализмът са диаметрално противоположни. Както казах, недейте вярва в моите думи. Доказателствата за глупостта ви са в книгите, в собствените ви книги, които никога не четете. А що се отнася до вашата глупост, вие сте само един образец на вашата класа.

Вие знаете правото и финансите, полковник Ван Гилбърт. Вие умеете да услужвате на акционерните дружества и да увеличавате дивидентите чрез извъртане на закона. Много добре. Гледайте си тази работа. Вие сте доста голяма фигура. Вие сте много добър адвокат, но сте лош историк, не разбирате нищо от социология, а вашата биология е от времето на Плиний.

Тука полковник Ван Гилбърт се размърда неспокойно на стола си. В стаята цареше пълна тишина. Всички седяха като омагьосани — бих казала като парализирани. Такова страхотно държане спрямо великия полковник Ван Гилбърт беше нечувано, невъобразимо, умът не можеше да го побере — великия полковник Ван Гилбърт, пред когото съдиите трепереха, когато се изправеше в съдебната зала! Но Ърнест не знаеше пощада към враговете.

— Това, разбира се, не уронва вашето достойнство — каза Ърнест. — Всеки си има свой занаят. Само че гледайте си вие вашия, а аз ще си гледам моя. Вие сте се специализирали. Когато думата е за познаване на правото, как най-добре да се заобиколи законът или да се създаде нов закон, облагодетелствуващ хищническите дружества, аз съм нищо и се прекланям пред вас. Но когато думата е за социологията — моя занаят, — вие сте нищо и трябва да се преклоните пред мен. Помнете това. Помнете още, че вашите закони траят ден до пладне и вие сте обигран в нещо, което трае ден до пладне. Ето защо категоричните ви твърдения и прибързани обобщения не си струват усилието да бъдат изречени.

Ърнест спря за миг, изгледа замислено полковника и забеляза, че лицето му е помрачняло и изкривено от гняв, гърдите тежко се вдигат, тялото му се гърчи, а тънките бели пръсти нервно се свиват и разпускат.

— Но, изглежда, не сте още изразходвали всичките си сили и ще ви дам възможност да ги използувате. Аз отправих обвинение срещу вашата класа. Докажете ми, че моето обвинение не е право. Аз ви изтъкнах плачевното положение на съвременния човек: три милиона робуващи деца в Съединените щати, без чийто труд не би могло да има печалби, а петнадесет милиона недохранени, зле облечени и още по-зле подслонени хора. Изтъкнах ви, че благодарение на обществения строй и използуването на машините производителността на труда на съвременния човек е хиляда пъти по-голяма от тази на пещерния човек. И заявих, че от тези два факта не може да се извлече друго заключение, освен че капиталистическата класа не се е справила. Това беше моето обвинение и определено и настойчиво ви приканих да ми отговорите на това. Дори нещо повече. Аз предсказах, че не ще ми отговорите. Не остава нищо друго, освен да използувате силите си и да смажете предсказанието ми. Вие нарекохте думите ми заблуждение. Докажете заблудата ми, полковник Ван Гилбърт! Отговорете на обвинението, което аз и моите милион и половина другари отправихме срещу вашата класа и самия вас!

Полковник Ван Гилбърт съвсем забрави, че председателствува събранието и че от учтивост би следвало да позволи на други желаещи да говорят. Скочил отново от мястото си, той размаха ръце, прати по дяволите ораторските си похвати и сдържаността си и започна ту да оскърбява Ърнест за неговата младост и демагогия, ту яростно да напада работническата класа и да доказва нейната неспособност и негодност.

— Сред адвокатите не съм срещал човек, който толкова да не може да се придържа към същността на въпроса — заговори Ърнест в отговор на тирадата му. — Младостта ми няма нищо общо с това, което ви изложих. Нито пък негодността на работническата класа. Аз обвиних капиталистическата класа, че не се е справила с ръководенето на обществото. Вие не ми отговорихте. Вие не направихте дори и опит да ми отговорите. Защо? Дали защото нямате какво да отговорите? Вие сте защитник на всички тези слушатели. Всички тука освен мен ви гледат в устата и очакват този отговор, защото самите те не могат да отговорят. Колкото до самия мен, както казах и преди, аз зная, че не само не можете да отговорите, но не ще се и опитате да го направите.

— Възмутително! — извика полковник Ван Гилбърт. — Оскърбление!

— Това, че не искате да отговорите, е възмутително — сериозно отвърна Ърнест. — Никой не може да бъде оскърбен в областта на разума. Оскърблението по самата си природа принадлежи към чувствата. Съвземете се. Дайте разумен отговор на разумното ми обвинение, че капиталистическата класа не се е справила с ръководенето на обществото.

Полковник Ван Гилбърт си замълча с мрачното изражение на превъзходство, каквото се изписва на лицето на човек, който не желае да влиза в разправии с един негодник.

— Не се отчайвайте — каза Ърнест. — Утешете се с факта, че досега никой член на вашата класа не е отговорил още на това обвинение. — Той се обърна към другите, които нямаха търпение да заговорят: — А сега е ваш ред. Карайте, но не забравяйте, че чакам да ми дадете отговора, който полковник Вай Гилбърт не можа да даде.

Би било невъзможно да напиша всичко, което се каза в това пререкание. Никога преди не бях имала представа колко много думи може да се изрекат за три кратки часа. Във всеки случай беше чудесно. Колкото повече се раздразняха противниците му, толкова повече Ърнест ги дразнеше преднамерено. Той притежаваше енциклопедични познания в тази област и с една дума или фраза, с леки ловки убождания улучваше противниците. Той наричаше съображенията им нелогични. Това било погрешен силогизъм, онова заключение нямало никаква връзка с предпоставката, а пък следващата предпоставка била измамна, понеже в нея хитро било скрито заключението, което говорещият се мъчел да докаже. Това било грешка, онова било предположение, а следващото било твърдение, противоположно на установената истина, дадена във всички учебници.

И спорът продължи в същия дух. Понякога Ърнест сменяше леките убождания със здраво халосване по главата и громеше мислите им наляво и надясно. И непрекъснато искаше от тях факти и отказваше да разисква теории. А неговите факти бяха за тях Ватерлоо. Когато те нападаха работническата класа, той винаги отвръщаше: „«Присмяла се кука на кривата бука» — това не е отговор на обвинението, че собственото ви лице е нечисто“. А на всички каза: „Защо не отговорихте на обвинението, че вашата класа не се е справила? Вие говорихте за друго, както и за неща, отнасящи се до други неща, но не ми отговорихте. Дали защото нямате отговор?“

Чак в края на разискванията стана да говори господин Уиксън. Той единствен беше останал спокоен и Ърнест се държа към него с уважение, каквото не беше показал към другите.

— Никакъв отговор не е нужен — заговори бавно и отмерено господин Уиксън. — Аз проследих цялото разискване с изумление и погнуса. Погнусен съм от вас, господа, членове на моята класа. Вие се държахте като глупави ученичета, особено с това впускане в етиката и гръмките изявления на площаден политик. Вие се показахте слаби в тактиката си и бяхте разбити. Вие бяхте твърде многословни, но думите ви не бяха повече от бръмчене. Вие бръмчахте като комари около мечка. Господа, ето я мечката — той посочи Ърнест, — а вашето бръмчене само погъделичка ушите й.

Повярвайте ми, положението е сериозно. Тази вечер тази мечка протегна лапите си, за да ни смачка. Тя каза, че в Съединените щати имало милион и половина революционери. Това е факт. Тя каза, че те се канели да ни отнемат нашата власт, нашите дворци и цялото ни царствено охолство. Това също е факт. Промяна, голяма промяна ще настъпи в обществото; но може тя пък да не бъде тази, която очаква нашата мечка. Мечката каза, че ще ни смачка. Ами ако ние смачкаме мечката?

Гърлестият ропот се надигна в голямата стая и мъжете закимаха един на друг с одобрение и увереност. По лицата им се четеше твърдост. Те бяха борци, това беше сигурно.

— Но не с бръмчене ще смачкаме ние мечката — хладно и безстрастно продължи господин Уиксън. — Ние ще подгоним мечката. Няма да отговорим на мечката с думи. Ние ще аргументираме нашия отговор с олово. Ние сме на власт. Никой не може да го отрече. По силата на тази власт ние ще останем на власт.

Той се обърна внезапно към Ърнест. Моментът беше драматичен.

— И тъй, ето нашия отговор. Няма да хабим излишни приказки с вас. Когато посегнете с прехвалените си силни ръце към нашите дворци и царствено охолство, ние ще ви покажем какво се казва сила. С тътен на снаряди и шрапнел и тракане на картечници ще бъде облечен нашият отговор^[10]. Ние ще ви смачкаме вас, революционерите, под петата си и ще ви натъпчем в калта. Светът е наш, ние сме негови господари, и той ще си остане наш! Колкото за работническите ви пълчища, те винаги са били в калта, откакто съществува историята, а аз чета историята както трябва. И в калта ще си останат, докато аз и другарите ми и тези, които ще дойдат подир нас, запазят силата на властта. Това е думата. Тя е царицата на думите: сила! Нито бог, нито богатство, а сила! Накарайте езика си да я изрича, докато изтръпне от нея. Сила!

— Аз получих отговор — каза спокойно Ърнест. — Това е единственият отговор, който можеше да се даде. Сила! Това е, което проповядваме ние, от работническата класа. Ние знаем и добре знаем от горчив опит, че никакъв призив за правда, за справедливост, за човещина не ще може някога да ви трогне. Сърцата ви са корави като петите, с които тъпчете в калта беднотията. Затова започнахме да проповядваме силата. Със силата на нашите бюлетини в деня на изборите ние ще ви отнемем управлението…

— Ще има ли значение, дори да получите мнозинство, безспорно мнозинство в деня на изборите? — прекъсна го с въпроса си господин Уиксън. — Да речем, че ние откажем да ви дадем управлението, след като сте го спечелили на урните?

— Взели сме пред вид и това — отвърна Ърнест. — Ние също ще ви дадем отговор, аргументиран с олово. Вие провъзгласихте силата за царица на думите. Прекрасно. Към сила ще прибегнем. И в деня, когато изтръгнем победа на урните и вие откажете да ни предадете управлението, спечелено от нас по конституционен и мирен начин, и ни запитате какво ще правим при това положение, в този ден, както казвам, ние ще ви отговорим, и отговорът ни ще е облечен с тътен на снаряди и шрапнели и с тракане на картечници.

Не можете да ни избягате. Вярно е, че сте чели историята както трябва. Вярно е, че работничеството от началото на историята е било в калта. Вярно е и това, че докато вие, другарите ви и тези, които ще дойдат подир вас, запазите силата на властта, това работничество ще остане в калта. Съгласен съм с вас. Съгласен съм с всичко, което казахте. Силата ще реши въпроса, както го е решавала винаги. Това е борба на класи. Също както вашата класа смъкна старите феодални благородници, така и тя ще бъде смъкната от моята класа, работническата класа. Ако прочетете биологията и социологията със същата проницателност, с каквато четете историята, ще видите, че описаният от мене край е неизбежен. Няма значение дали това ще стане след една, десет или хиляда години — вашата класа ще бъде смъкната. И това ще бъде сторено със сила. Ние от работническите пълчища сме я зубрили тази дума, докато ни изтръпнат умовете от нея. Сила! Това е царствена дума.

Така завърши вечерта при филоматите.