Джек Лондон
Желязната пета (5)

IV. РОБИ НА МАШИНАТА

Колкото повече мислех за ръката на Джаксън, толкова по-потресена се чувствувах. Бях се сблъскала лице срещу лице с действителността. За първи път виждах живота. Университетският ми живот, учението и културата не са били реални. Не бях научила нищо освен теории за живота и обществото, които, изглеждаха много добри на книга, но сега бях видяла самия живот. Ръката на Джаксън беше факт от живота. Думите на Ърнест „Факта, човече, неоспоримия факт!“ ехтяха в съзнанието ми.

Изглеждаше чудовищно, невъзможно цялото ни общество да е изградено върху кръв. Но ето случая с Джаксън. Не можех да забравя този човек. Мислите ми непрекъснато се насочваха към него, както стрелката на компаса към полюса. С него се бяха отнесли чудовищно. Неговата кръв не му е била платена, за да може да се изплатят по-големи дивиденти. А аз познавах двадесетина щастливи благодушни семейства, които бяха получили тези дивиденти и така бяха спечелили от кръвта на Джаксън. Щом е било възможно да се отнесат така чудовищно към един човек и обществото да си върви напред, сякаш нищо не е било, не беше ли възможно да се отнасят така чудовищно спрямо мнозина? Спомних си за споменатите от Ърнест чикагски жени, които робували срещу деветдесет цента на седмица, и за невръстните роби в Южните памучни предачници, за които беше говорил. И видях изнурените им бели ръце, от които е била изстискана кръвта, да работят над плата на роклята ми. А след това си помислих за Сиерската предачница и за изплатените дивиденти и видях върху роклята си кръвта на Джаксън. От Джаксън не можех да избягам. Размишленията ми винаги ме довеждаха пак при него. В дълбините на душата си изпитвах чувството, че стоя на ръба на пропаст. Струваше ми се, че ей сега ще видя ново и страшно откровение в живота. И не само аз. Целият ми свят се обръщаше наопаки. Ето например баща ми. Аз виждах влиянието, което Ърнест започваше да упражнява върху него. Ами епископът? Когато го видях за последен път, имаше вид на болен. Беше в силно нервно напрежение и в очите му беше застинал неизразим ужас. От малкото, което можах да науча, разбрах, че Ърнест изпълняваше обещанието си да го преведе през ада. Но какви адски гледки бяха видели очите на епископа, не знаех, защото той като че ли беше твърде много зашеметен, за да говори за тях.

Веднъж, когато бяха завладяна от чувството, че моят малък свят и целият свят изобщо се обръща с главата надолу, помислих си, че причината за всичко това е Ърнест, и си помислих още: „Колко щастливи и спокойни бяхме, преди той да дойде!“ А в следващия миг съзнах, че тази мисъл е предателство спрямо истината, и Ърнест се издигна пред мен преобразен — апостол на истината, със светъл лик и безстрашен като ангел господен, отстояващ истината и правдата, борещ се в защита на бедните, самотните и потиснатите. А след това пред мене се издигна друг образ — Христос! Той също беше взел страната на унизените и потиснатите, против установената власт на свещениците и фарисеите. Спомних си неговия край на кръста и сърцето ми се сви от внезапна болка, когато си помислих за Ърнест. Нима и той бе обречен на разпятие? Той със своя тръбен зов, с глас, призоваващ на бой, и с тази своя чудесна мъжка сила!

В този миг разбрах, че го обичам и горя от желание да му даря покой. Помислих си за неговия живот. Какъв злочест, суров и оскъден трябва да е бил този живот! И си помислих за баща му, който крал и крадял зарад него и бил вкаран в гроба от работата. А сам Ърнест отишъл във фабриката, когато бил десетгодишен! Сърцето ми като че ли щеше да се пръсне същия миг от желание да го притисна в прегръдка, да сложа главата му на моите гърди — тази глава, която сигурно е уморена от толкова много мисли, и да му даря покой — само покой — и облекчение, и забрава, макар за малко.

С полковник Ингръм се срещнах на един черковен прием. Познавах го добре, и то от много години. Хванах го като в капан зад големи палми и фикуси, макар и да не знаеше, че е хванат. Той ме поздрави с обичайната веселост и галантност. Полковникът винаги е бил мил човек, дипломат, тактичен и внимателен. А колкото до външността, беше най-представителният мъж в нашето общество. Пред него дори почтеният ректор на университета изглеждаше безвкусно облечен и дребен.

И въпреки това открих, че полковник Ингръм се намира в същото положение, както неграмотните работници. И той не беше човек със свободна воля. Той също беше вързан за колелото Никога не ще забравя как се промени, когато му заговорих за делото на Джаксън. Усмихнатото му добродушие изчезна като призрак. Внезапно грозно изражение разкриви благовъзпитаното му лице. Изпитах същия страх, който бях изпитала при избухването на Джеймс Смит. Но полковник Ингръм не изруга. Това бе малката разлика, останала между работника и него. Той бе прочут с остроумието си, но от това остроумие сега не бе останало нищо. И подсъзнателно, той се заозърта насам-натам, затърси откъде да се измъкне. Ала беше хванат в капан сред палмите и фикусите.

О, на него му ставало лошо само като чуел името на Джаксън. Защо повдигам този въпрос? Моята шега не му харесвала. Тя била проява на лош вкус от моя страна и много неделикатна. Не зная ли, че в неговата професия няма място за лични чувства? Когато отивал в кантората, той оставял личните си чувства у дома. В кантората имал само професионални чувства.

— Трябваше ли Джаксън да получи обезщетение? — попитах аз.

— Разбира се — отговори той. — По-точно, аз лично имам чувството, че е трябвало да получи. Но това няма нищо общо с правната постановка на делото.

Той започваше лека-полека да си възвръща изгубилото се остроумие.

— Кажете ми, има ли правотата нещо общо със закона? — попитах аз.

Полковник Ингръм се усмихна:

— Вие правите малка грешка; не правотата, а…

— Парата? — досетих се аз и той кимна. — И все пак се предполага, че ние получаваме правосъдие чрез закона?

— Точно това е парадоксалното — отвърна той. — Ние наистина получаваме правосъдие.

— Сега говорите като професионалист, нали? — подхвърлих аз.

Полковник Ингръм се изчерви, истински се изчерви и пак затърси с поглед откъде да се измъкне. Но аз стоях на пътя му и нямах намерение да се отместя.

— Кажете ми — продължих аз, — когато човек подчини личните си чувства на професионалните, не може ли тази постъпка да се определи като своеобразно духовно осакатяване?

Отговор не получих. Полковник Ингръм беше безславно избягал, след като събори една палма на пътя си.

След това направих опит с вестниците. Написах спокойно, сдържано, безпристрастно описание на случая Джаксън. Не отправях никакви обвинения срещу хората, с които бях говорила, нито всъщност ги споменавах. Излагах действителните факти за случая: дългогодишната служба на Джаксън в предачницата, усилието му да спаси машината от повреда и последвалата злополука, както и сегашното му бедствено положение на границата на глада. Трите местни вестника отхвърлиха моята дописка, същото направиха и двата седмичника.

Намерих Пърси Лейтън. Възпитаник на университета, той се беше посветил на журналистика и стажуваше като репортер в най-влиятелния от трите вестника. Пърси се усмихна, когато го запитах за причината, поради която вестниците се въздържаха да споменат за Джаксън или неговия случай.

— Редакционна политика — рече той. — Ние нямаме нищо общо с тези неща. Това е работа на редакторите.

— Но защо е тази политика? — попитах аз.

— Ние винаги сме единодушни с дружествата — отговори той. — Дори да платиш таксата за реклама, пак не би могла да поместиш такова нещо във вестниците. Този, който се опита да го прокара, ще загуби работата си. Не би могла да го поместиш дори да платиш редовната такса за реклама в десеторен размер.

— А какво ще кажеш за собствената ти политика? — поисках да зная аз. — Изглежда, задължението ти е да извърташ истината по нареждане на твоите работодатели, които на свой ред се подчиняват на заповедите на дружествата.

— Аз нямам нищо общо с всичко това. — Той се посмути за миг, но се съвзе, като намери изход от положението: — Самият аз не пиша неверни неща. Не правя компромиси със съвестта си. Разбира се, в течение на работния ден се срещат много противни неща. Но, виждаш ли, то си е част от всекидневната работа — завърши Пърси с момчешка наивност.

— Все пак ти смяташ да седиш някой ден на редакторски стол и да провеждаш известна политика.

— Дотогава ще обръгна на всички тия неща — бе неговият отговор.

— Тъй като още не си отбръгнал, кажи ми какво мислиш сега за общата редакционна политика.

— Аз не мисля — отговори той бързо. — Не бива много да знаеш, ако искаш да преуспееш в журналистиката. Поне толкова съм научил.

И той мъдро кимна с младата си глава.

— Ами правото? — упорствувах аз.

— Ти не разбираш играта. Какво друго ще е, освен право, щом се оправя на края, нали?

— Удивително неясно — промърморих аз, но сърцето ми ме болеше зарад неговата младост и ми се струваше, че трябва или да закрещя, или за избухна в сълзи.

Започнах да прозирам какво се крие зад външното благоприличие на обществото, в което живеех, и да откривам страшните му истини. Изглежда, против Джаксън имаше мълчалив заговор и аз долових да се събужда в мен съчувствие към хленчещия адвокат, който бе тъй безславно защищавал неговото дело. Но този мълчалив заговор се разрастваше. Той не бе насочен само срещу Джаксън. Той бе насочен срещу всеки работник, който осакатяваше в предачницата. А щом беше насочен срещу всеки работник в предачницата, защо не и срещу всеки работник във всички други предачници и фабрики? Всъщност не важеше ли това за всички индустрии?

В такъв случай обществото беше лъжа. Аз изтръпвах пред собствените си заключения. Беше твърде ужасно и страшно, за да е вярно. Но аз виждах Джаксън и ръката на Джаксън, кръвта, която багреше моята рокля и капеше от гредите на собствения ми покрив. А имаше много джаксъновци — само в предачницата те бяха стотици, както беше казал самият Джаксън. От Джаксън не можех да се отърва.

Видях се с господин Уиксън и господин Пъртънуейт — двамата, които притежаваха най-много акции на Сиерската предачница. Но тях не можах да разтърся, както бях разтърсила техните служещи. Открих, че те имаха етика, която стоеше над етиката на останалото общество. Това беше нещо, което бих могла да нарека аристократична или господарска етика^[1]. Те говореха надуто за политика, а политика и справедливост бяха за тях едно и също нещо. С мен говореха бащински, със снизхождение към младостта и неопитността ми. Те бяха най-безнадеждните от всички, с които се сблъсках при моето допитване. Те вярваха непоклатимо, че поведението им е правилно. За това не можеше да става нито дума, то за тях беше безспорно. Бяха убедени, че са спасители на обществото, тези, които градят щастието на мнозинството. И рисуваха прочувствени картини какви биха били страданията на работническата класа, ако те, единствено те, благодарение на мъдростта си, не й осигуряваха работа.

Със свежи впечатления от тези двама господари видях Ърнест и му разказах за срещите си. Той ме изгледа с доволен вид и рече:

— Знаете ли, това е чудесно. Вие започвате да издирвате истината, да стигате до истината със собствени усилия. Това е ваше лично емпирично обобщение и то е правилно. Никой в промишлената машина няма свободна воля, освен едрия капиталист, пък и той я няма, ако ми простите този ирландски похват в разсъжденията^[2]. Виждате ли, господарите са напълно сигурни, че са прави в това, което вършат. Ето върховната нелепост на цялото положение. Те са така обвързани от човешката си природа, че не могат да извършат нищо, ако не го смятат за право. Трябва да имат оправдание за своите дела. Когато искат да извършат нещо във връзка с предприятията си, разбира се, те трябва да чакат, докато в ума им се породи някак религиозно, етично, научно или философско схващане, че то е право. И тогава се захващат и го извършват, без да си дават сметка за една от слабостите на човешкия разум — че желанието поражда мисълта. Каквото и да искат да извършат, оправдание винаги се намира. Те са повърхностни казуисти. Те са йезуити. Те намират начин да вършат дори и неправди на основанието, че от тях може да последва добро. Една от най-приятните, нетърпящи възражение фикции, които са създали, е, че превъзхождат останалото човечество по мъдрост и похватност. Оттам произтича правото им да се разпореждат с насъщния хляб на останалото човечество. Те са дори възкресили теорията за божествения произход на царската власт — на търговските царе в техния случай^[3]. Слабостта на положението им се състои в това, че са само делови хора. Не са философи. Не са нито биолози, нито социолози. Ако бяха, разбира се, всичко щеше да е добре. Един делови човек, който е същевременно и биолог и социолог, би знаел приблизително кое е правилно да се извърши за човечеството. Но като се изключи кръгът на финансовата им дейност, тези хора са глупаци. Те разбират само от финансовите си дела. Не разбират човечеството или обществото и въпреки това се поставят за господари над съдбините на милионите гладни и всички други милиони заедно с тях. Един ден историята ще им се смее до припадане.

Разговорът ми с госпожа Уиксън и госпожа Пъртънуейт не ме изненада. Те бяха жени от обществото^[4]. Домовете им бяха дворци. Те имаха много домове, пръснати из цялата страна — в планините, край езерата и морето. За тях се грижеха пълчища слуги, а обществената им дейност можеше да те зашемети. Покровителствуваха университета и черквите и особено пасторите им се кланяха раболепно със смирено угодничество^[5]. Те представляваха сила, тези две жени, ако се вземеха пред вид парите, които притежаваха. Притежаваха до голяма степен силата да субсидират мислите на други хора, както скоро щях да науча под ръководството на Ърнест.

Те подражаваха като маймуни на своите съпрузи и говореха по същия надут начин за политика, за задълженията и отговорностите на богатите. Те се подчиняваха на същата етика, от която се ръководеха съпрузите им — етиката на тяхната класа, — и се изказваха с гръмки фрази, непонятни за собствените им уши.

Ядосаха се, когато им разказах за окаяното положение на семейство Джаксън и изказах учудването си, че не са се загрижили за този човечец по свой почин. Заявиха ми, че не приемали от никого съвети относно обществените им задължения. Когато ги помолих без заобикалки да помогнат на Джаксън, те също така без заобикалки отказаха. Изумителното в цялата работа беше, че ми отказаха почти с едни и същи думи, и това при положението, че говорих с тях поотделно и едната не знаеше, че съм се видяла или ще се видя с другата. Общият им отговор беше, че се радват на случая най-недвусмислено да обяснят, че никога нямали намерение да възнаграждават нехайството, нито пък щели със заплащане на злополуки да съблазняват бедните да се нараняват с машините^[6].

И те бяха искрени, тези две жени. Бяха опиянени от убеждението за превъзходството на своята класа и на самите тях. Те имаха оправдание според собствената си класова етика за всяка извършена постъпка. И когато се отдалечавах с колата от голямата къща на госпожа Пъртънуейт, аз се обърнах да я погледна и си спомних израза на Ърнест, че те били вързани за машината, но така, че седели отгоре й.