Джек Лондон
Желязната пета (4)

III. РЪКАТА НА ДЖАКСЪН

Как и през ум не ми беше минала съдбовната роля, която ръката на Джаксън щеше да изиграе в моя живот! Самият Джаксън не ми направи впечатление, когато го открих. Намерих го в разкривен, схлупен^[1] коптор близо до залива, на края на блатото. Около къщурката имаше локви застояла вода, покрити със зелен, сякаш гниещ жабуняк, а вонята, която те изпускаха, беше непоносима.

Убедих се, че Джаксън е хрисим и свит човек, както ми бе описан. Той правеше едно от плетените си изделия и продължи да работи безучастно през цялото време, докато приказвах с него. Но въпреки хрисимостта и свитостта му, стори ми се, че долових първата нотка на зараждаща се хапливост, когато ми каза:

— Все пак за пазач можеха да ме назначат^[2].

От него можах да науча малко. Той ми се видя глупав, обаче сръчността, с която работеше с единствената си ръка, като че ли опровергаваше това впечатление. То породи у мен нова мисъл.

— Как се случи така, че ръката ви попадна в машината? — попитах аз.

Той ме погледна бавно и замислено и поклати глава.

— Не знам. Просто се случи.

— Невнимание? — подсказах му аз.

— Не — отговори Джаксън. — Не бих го нарекъл така. Аз работех извънредни часове и трябва да съм бил малко уморен. Седемнадесет години бях работил в тази предачница и бях забелязал, че повечето от злополуките стават точно преди да изсвири свирката^[3]. Готов съм да се обзаложа, че през часа преди свирката стават повече злополуки, отколкото през целия останал ден. След като си работил непрекъснато часове наред, не си вече толкова бърз. Как да го не знам, като съм видял толкова хора накълцани, разпокъсани и нарязани на парчета.

— Много ли? — попитах аз.

— Стотици, деца също.

С изключение на ужасните подробности разказът на Джаксън за злополуката беше същият, както този, който бях вече чула. Когато го попитах дали бе нарушил някакво правило за боравене с машината, той поклати глава.

— Посегнах да сваля каиша с дясната си ръка — каза той — и към кремъка с лявата. Не се спрях да видя дали каишът наистина бе свален. Мислех, че дясната ми ръка беше свършила тая работа, пък тя не била я свършила. Посегнах бързо, пък каишът не бил свален съвсем. И тогава машината ми откъсна ръката.

— Трябва много да ви е боляло — казах съчувствено аз.

— Хрущенето на костите не беше приятно — бе неговият отговор.

Мислите му относно делото за обезщетението бяха доста смътни. Само едно нещо му беше ясно — че не беше получил никакво обезщетение. На него му се струваше, че показанията на надзирателите и директора бяха довели до неблагоприятното решение на съда. Показанията им, както го каза той, „не бяха, каквито трябваше да бъдат“. И аз реших да отида при тях.

Едно нещо беше ясно. Положението на Джаксън беше отчаяно. Жена му беше болнава, а той не можеше да спечели достатъчно за прехраната на семейството с кошничарство и амбулантна търговия. Беше задлъжнял за наема и най-големият му син — единадесетгодишно момче — беше тръгнал на работа в предачницата.

— За пазач можеха да ме назначат — бяха последните му думи, когато си тръгнах.

След като посетих адвоката защитник на Джаксън и двамата надзиратели и директора на предачницата, които бяха дали показанията, започнах да се убеждавам, че в края на краищата в твърденията на Ърнест има нещо вярно.

Той беше слаб и некадърен наглед човек, този адвокат, и когато го видях, престанах да се чудя, че Джаксън е загубил делото. Първата ми мисъл беше, че така му се пада на Джаксън, щом си е взел такъв адвокат. Но в следващия миг в ума ми проблеснаха две изказвания на Ърнест: „Дружеството държи на служба много способни адвокати“ и „Полковник Ингръм е ловък адвокат“. Аз бързо разсъдих. Стана ми ясно, че, разбира се, дружеството може да плати на по-способни юристи, отколкото един работник като Джаксън. Но това беше само незначителна подробност. Бях сигурна, че трябва да е имало някаква много основателна причина искът на Джаксън да бъде отхвърлен от съда.

— Защо загубихте делото? — попитах аз.

Адвокатът се смути и обърка за миг и в сърцето ми трепна съжаление към това клето нищожество. После той захленчи. Аз наистина вярвам, че хленченето бе вродена черта у него. Той беше несретник по рождение. Хленчеше за показанията. Свидетелите казали само неща, които ползували противната страна. Човек не можел да изкопчи от тях нито дума, която да помогне на Джаксън. Те си знаели интереса. Джаксън бил глупак. Бил сплашен и объркан от полковник Ингръм. Полковник Ингръм бил блестящ в кръстосания разпит. Той накарал Джаксън да отговори на въпроси в негова вреда.

— Как са могли отговорите му да бъдат в негова вреда, щом правото е било на негова страна? — поисках да зная аз.

— Какво общо има с това правото? — поиска да знае той на свой ред. — Виждате ли всички тия книги? — Той посочи с ръка томовете, подредени по стените на нищожната му кантора. — Безбройното им препрочитане и проучване ме е научило, че законът е едно нещо, а правото — друго. Попитайте който искате адвокат. Идете в неделно училище, там ще ви научат какво е право. Но обърнете се към тези книги, за да научите… закона.

— Нима искате да кажете, че правото е било на страната на Джаксън и въпреки това е загубил? — попитах го нерешително. — Нима искате да кажете, че в съда на съдията Колдуел няма правосъдие?

Дребният адвокат ме изгледа гневно за миг, но войнствеността веднага угасна в очите му.

— Аз не бях поставен при равни условия — захленчи той пак. — Те изиграха Джаксън, пък и мене. Какъв шанс имах аз? Полковник Ингръм е голям адвокат. Ако не беше голям, щеше ли да води делата на Сиерските предачници, Ърстънския синдикат за недвижими имоти, Бъркли Консолидейтед, Оъкланд, Сан Лиандро и Плезантън Електрик? Той е адвокат на акционерните дружества, а на дружествените адвокати се плаща не зарад това, че са глупаци^[4]. За какво, мислите, само Сиерските предачници му дават двадесет хиляди долара годишно? Защото им носи годишна печалба от двадесет хиляди долара, ето защо! Аз не мога да го направя. Ако можех, нямаше да бъда вън от играта и нямаше да се нагърбвам с дела като това на Джаксън. Колко мислите щях да получа, ако спечелех делото на Джаксън?

— Най-вероятно щяхте да го ограбите — отговорих аз.

— Разбира се, щях да го ограбя! — възкликна той ядно. — Трябва да живея, нали?^[5]

— Джаксън има жена и деца — упрекнах аз адвоката.

— Аз също имам жена и деца — отвърна той. — И за нито един човек на този свят освен мене няма значение дали те ще умрат от глад или не.

Лицето му внезапно се смекчи, той отвори джобния си часовник и ми показа малка снимка на жена и две момиченца, залепена от вътрешната страна на капака.

— Ето ги. Погледнете ги. Животът ни е тежък, много тежък. Аз се надявах, че ще мога Да ги изпратя на курорт, ако спечеля делото на Джаксън. Не могат да закрепнат тука, но аз не мога да си позволя да ги изпратя някъде.

Когато тръгнах да си вървя, той пак се разхленчи:

— Аз нямах никакъв шанс да спечеля. Полковник Ингръм и съдията Колдуел са в доста приятелски отношения. Не искам да кажа, че ако бях изтръгнал при кръстосания разпит от техните свидетели правилни показания, приятелството щеше да повлияе върху решението на делото. И все пак трябва да изтъкна, че съдията Колдуел направи всичко възможно да не ми позволи да изтръгна точно такива показания. Ами че съдията Колдуел и полковник Ингръм членуват в една и съща масонска ложа и в един и същи клуб. Живеят в един и същи квартал, в който аз не мога да си позволя да живея. И жените им непрекъснато си ходят на гости. Те вечно се събират да играят вист и така нататък, ту при единия, ту при другия.

— И въпреки всичко вие смятате, че Джаксън е бил правият? — попитах го, като се спрях за миг на прага.

— Не смятам, а го знам — беше отговорът. — А отначало мислех, че има и известни изгледи. Но не го казах на жена си. Не исках да я разочаровам. Тя толкова мечтаеше да отиде на курорт, при все че това беше толкова трудно да се нареди.

— Защо не сте обърнали вниманието на съда върху факта, че Джаксън се е мъчил да спаси машината от повреждане? — запитах Питър Донъли, единия от надзирателите, които бяха дали показания пред съда.

Той мисли дълго, преди да отговори. След това се огледа страхливо и каза:

— Защото имам добра жена и три деца, по-сладки от които не сте виждали, ето защо.

— Не разбирам — казах аз.

— С други думи, защото щях да си изпатя — отвърна той.

— Искате да кажете… — започнах аз.

Но той ме прекъсна припряно:

— Искам да кажа това, което казах. От дълги години вече работя в предачницата. Започнах като малко момче на вретената и съм напредвал малко по малко оттогава досега. Много труд ми е струвало да стигна до сегашното си високо положение. Сега съм надзирател, ако нямате нищо против. И се съмнявам дали има в предачницата човек, който би ми протегнал ръка, ако взема да се давя. Едно време бях член на професионалния съюз. Но… останах на страната на дружеството през две стачки. Нарекоха ме стачкоизменник. Сега нито един между всичките работници не би седнал на чашка с мене, ако го поканя. Виждате ли белезите на главата ми, те са от удари с тухли. Няма нито едно дете на вретената, което да не проклина името ми. Единственият ми приятел е дружеството. Да пазя интересите на предачницата е не мой дълг, а мой насъщен хляб. Ето защо!

— Беше ли Джаксън виновен? — попитах аз.

— Той трябваше да получи обезщетение. Беше добър работник и никога не е създавал неприятности.

— И въпреки това вие не можахте да си позволите да кажете цялата истина, както се бяхте заклели?

Той поклати глава.

— Истината, цялата истина и нищо освен истината? — тържествено произнесох аз.

Лицето му пак пламна от възбуждение и той го обърна — не към мене, а към небето.

— Готов съм да оставя и душата, и тялото си да горят във вечния огън на ада заради моите деца — беше неговият отговор.

Хенри Далъс, директорът, беше човек с лисиче лице, който ме измери с нагъл поглед и отказа да говори. Нито една дума не можах да изкопча от него относно съдебното дирене и неговите показания. Но с другия надзирател имах по-голям късмет. Джеймс Смит беше човек със сурово лице и сърцето ми се сви, когато се срещнах с него. Той също създаде у мен впечатлението, че не постъпва по своя воля, а когато заприказвахме, започна да ми става ясно, че умствено стои над средното равнище на своята среда. Той се съгласи с Питър Донъли, че Джаксън е трябвало да получи обезщетение; отиде и по-далеч и нарече безсърдечна и жестока постъпката, с която работникът е бил изхвърлен на улицата, когато останал безпомощен след злополуката. Обясни ми също, че в предачницата ставали много злополуки и политиката на дружеството била да се бори до последна възможност против всички искове за обезщетение.

— Това значи стотици хиляди долари годишно за акционерите — каза той и когато го изрече, аз си спомних за последните дивиденти, изплатени на баща ми, и за хубавата рокля за мен и книгите за него, купени с тези дивиденти. Спомних си обвинението на Ърнест, че роклята ми била изцапана с кръв, и тръпки ме полазиха.

— Когато сте давали показания пред съда, не сте изтъкнали, че Джаксън е пострадал при опит да спаси машината от повреждане — рекох аз.

— Не, не го изтъкнах — отговори надзирателят и устата му се сви от огорчение. — Аз дадох показания в смисъл, че Джаксън е пострадал поради небрежност и невнимание и че дружеството не е нито виновно, нито отговорно.

— Било ли е това невнимание? — попитах аз.

— Наречете го така или както искате другояче. Истината е, че човек се изморява, след като е работил часове наред.

Този човек започваше да ми става интересен. Той положително беше по-издигнат.

— Вие имате по-добро образование от повечето работници — забелязах аз.

— Завършил съм гимназия — отвърна надзирателят. — Изкарвах си прехраната като портиер, докато учех. Исках да завърша университет. Но баща ми умря и постъпих в предачницата. Исках да стана естественик — обясни той стеснително, сякаш признаваше някаква слабост. — Обичам животните. Но постъпих в предачницата. Когато ме повишиха в надзирател, аз се ожених, дойдоха децата и… е, не бях вече господар на себе си.

— Какво искате да кажете с това? — попитах аз.

— Обяснявах ви защо дадох такива показания в съда… защо изпълних нарежданията.

Чии нареждания?

— На полковник Ингръм. Той нахвърля в общи черти показанията, които трябваше да дам.

— И с това Джаксън загуби делото?

Той кимна и ярка руменина заля лицето му.

— А Джаксън има жена и две деца, които чакат на него.

— Зная — каза той спокойно, при все че се изчервяваше все повече.

— Кажете ми — продължих аз, — беше ли ви лесно да се превърнете от онова, което сте били, да речем, в гимназията, в такъв човек, какъвто навярно сте станали, за да извършите подобно нещо в съда?

Ненадейността, с която той избухна, ме стресна и уплаши. Той изтърси^[6] яростна ругатня и сви юмруци, сякаш се канеше да ме удари.

— Извинете — каза надзирателят в следващия миг. — Не, не беше лесно. А сега предполагам, че можете да си вървите. Вие изтръгнахте от мен всичко, което искахте. Но нека ви кажа едно нещо, преди да си отидете. Няма да има никаква полза да споменавате нещо, казано от мене. Аз ще го отрека, а вие нямате свидетели. Ще отрека всяка дума и ако се наложи, ще го сторя под клетва изправен пред съда.

След срещата си със Смит отидох при татко в кабинета му в химическия факултет и там заварих Ърнест. То беше съвсем неочаквано, но той ме посрещна с дръзкия си поглед и силно ръкостискане, с това странно съчетание на стеснение и непринуденост. Последната ни бурна среща сякаш беше забравена, но аз не бях в настроение да я оставя така.

— Проучвах случая Джаксън — заявих рязко аз.

Той се превърна целият в слух и зачака да продължа, макар и да четях в очите му увереността, че убежденията ми са разклатени.

— Изглежда, с него са се отнесли зле — признах. — Аз… аз мисля, че част от неговата кръв капе от гредите на нашия покрив.

— Разбира се — отговори той. — Ако спрямо Джаксън и всичките му другари се отнасяха милостиво, дивидентите нямаше да са толкова големи.

— Хубавите рокли никога вече не ще ми доставят удоволствие — добавих аз.

Чувствувах смирение и разкаяние и изпитвах някакво сладко чувство, че Ърнест ми беше нещо като изповедник. Тогава, както и винаги сетне, силата му ме влечеше към него. От нея сякаш се излъчваше обещание за спокойствие и закрила.

— Зеблото също не ще ви доставя удоволствие — каза той сериозно. — Ако вземем ютените фабрики, и там се върши същото нещо. Това се върши навред. Нашата прехвалена цивилизация е изградена върху кръв, напоена е с кръв и нито вие, нито аз, нито кой да е от нас може да се отърве от кървавото петно. Тези хора, с които говорихте, кои бяха те?

Разказах му за всичко станало.

— И нито един от тях не е бил човек със свободна воля — рече Ърнест. — Те всички са вързани за безмилостната промишлена машина. И най-печалното и най-трагичното е, че са вързани със сърдечните си връзки. Техните деца, младият живот — тъкмо той буди инстинкта им за закрила. Този инстинкт е по-силен от цялата останала етика, която притежават. Баща ми! Той лъжеше, той крадеше, той вършеше какви ли не непочтени неща, за да сложи хляб в моята уста, в устата на моите братя и сестри. Той беше роб на индустриалната машина и тя затри живота му, изнури го до смърт.

— Л вие — прекъснах го аз. — Вие положително сте човек със свободна воля.

— Не напълно — отговори Ърнест. — Аз не съм вързан със сърдечните си връзки. Често пъти съм благодарен, че нямам деца, а пък извънредно много обичам малките. И въпреки това, ако се оженя, не бих посмял да имам деца.

— Вижте, това е съвсем погрешна доктрина! — възкликнах аз.

— Знам, че е погрешна — печално отговори той. — Но е целесъобразна. Аз съм революционер, а това е опасна професия.

Изсмях се с недоверие.

— Ако се опитам да вляза в къщата ви нощем, за да открадна дивидентите от Сиерската предачница, какво би направил баща ви?

— Той спи с револвер на нощното си шкафче — отговорих аз. — Вероятно би ви застрелял.

— Ами ако аз и още няколко други заведем милион и половина души^[7] в домовете на всички заможни хора, голяма стрелба ще падне, нали?

— Да, но вие не го правите — възразих аз.

— Точно това правя. И ние имаме намерение да изземем не само богатствата от техните домове, но и всичките източници на тези богатства, всички мини, железници, фабрики, банки, магазини. Това е то революцията. Тя е наистина опасна. Боя се, че ще има повече стрелба, отколкото дори и аз мога да си представя. Но, както казах, днес никой не действува по своя воля. Всички ние сме хванати от трансмисиите и зъбните колела на промишлената машина. Вие се убедихте в това за себе си и за хората, с които сте разговаряли. Поговорете с още някои. Срещнете се с полковник Ингръм. Потърсете журналистите, които не дадоха на делото Джаксън гласност във вестниците, и редакторите, които ръководят тези вестници. Ще се уверите, че те всички са роби на машината.

Малко по-нататък в разговора ни аз му зададох прост малък въпрос за опасността от злополуки, на която са изложени работниците, и в отговор ми се прочете статистическа лекция.

— Това всичко е писано в книгите — каза Ърнест. — Данните са били събрани и е било доказано убедително, че злополуките рядко се случват в първите часове на утринната работа, но че броят им бързо нараства през последващите часове, когато работниците постепенно се изморяват и мускулните им рефлекси и умствените процеси стават по-бавни. Знаете ли например, че баща ви има три пъти по-голяма вероятност да се запази от смърт и осакатяване, отколкото един работник? Има! Осигурителните^[8] дружества го знаят. Те ще му поискат четири долара и двадесет цента годишно за хилядадоларова осигуровка срещу злополука, а от един работник за същата осигуровка искат петнадесет долара.

— А от вас? — попитах аз и още докато питах, почувствувах, че проявявам нещо повече от обикновена загриженост.

— О, като революционер вероятността да бъде ранен или убит е осем пъти по-голяма, отколкото за един работник — отговори нехайно той. — Осигурителните дружества искат от висококвалифицирани химици, които боравят с избухливи вещества, осем пъти по-голяма премия, отколкото от работниците. Не вярвам, че изобщо биха ме осигурили. Защо питате?

Клепките ми затрептяха и усетих гореща вълна на руменина да залива лицето ми. Не защото Ърнест беше разбрал загрижеността ми, а защото самата аз я бях доловила, и то в негово присъствие.

Тъкмо тогава баща ми влезе и започна да се приготвя да си върви с мен. Ърнест му върна няколко книги, които беше взел от него, и си отиде пръв. Но когато вече тръгваше, се обърна и каза:

— А, да, между другото, докато съсипвате собственото си душевно спокойствие, пък аз съсипвам душевното спокойствие на епископа, няма да е зле да се отбиете при госпожа Уиксън и госпожа Пъртънуейт. Нали знаете, че техните съпрузи са двамата главни акционери на предачницата. Както и цялото останало човечество, тези две жени са вързани за машината, но те са така вързани, че седят отгоре й.