Джек Лондон
Желязната пета (3)

II. ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВОТО

Щом гостите си отидоха, татко се отпусна на едно кресло и избухна в гръмогласен, неудържим смях. От преди смъртта на майка ми не бях го виждала да се смее тъй от сърце.

— Обзалагам се, че д-р Хамърфилд не се е виждал толкова натясно никога в живота! — смееше се той. — „Етикецията на църковните прения!“ Забеляза ли го как започна като агънце — имам пред вид Евърхард — и колко бързо се превърна в ревящ лъв? Той има прекрасно дисциплиниран ум. Би могъл да стане добър учен, ако силите му бяха насочени в това направление.

Едва ли трябва да казвам, че Ърнест Евърхард дълбоко ме заинтересува. Заинтересува ме не само което каза и начинът, по който го каза, но и като човек. Никога не бяха срещала мъж, подобен на него. Предполагам, че тъкмо поради това въпреки двадесет и четири годишната си възраст не бях се омъжила. Той ми се хареса: трябваше да си го призная. И причините да го харесам лежеха извън пределите на ума и разсъдъка. Въпреки изпъкналите му мускули и боксьорски врат той ми направи впечатление на искрено момче. Чувствувах, че под маската на интелектуална дързост се крие нежна и чувствителна душа. Долавях това по непонятен за мен начин, най-вероятно то беше женската ми интуиция.

Имаше нещо в този негов тръбен зов, което ми грабна сърцето. Той още кънтеше в моите уши и аз знаех, че бих искала да го чуя пак… и да видя пак тези искрици смях в неговите очи, които не прилягаха на напрегнатата сериозност в изражението му. А още по-дълбоко ме вълнуваха и други смътни и неопределени чувства. Почти го любех тогава, макар и да съм сигурна, че ако не бях го видяла пак, тези смътни чувства щяха да заглъхнат и аз щях лесно да го забравя.

Но съдбата не беше отредила да не го видя никога пак. Нововъзникналият интерес на баща ми към социологията и вечерите, които даваше, не биха позволили да стане такова нещо. Татко не беше социолог. Бракът му с майка ми е бил много щастлив, а в изследванията в неговата си наука — физиката — беше имал голяма сполука. Но когато майка ми почина, редовната му работа не можа да запълни празнината. Отначало започна да се занимава по малко с философия; сетне, като се позаинтересува, се залови с политическа икономия и социология. Той имаше силно чувство за справедливост и скоро у него се разгоря желанието да поправи неправдата. Аз посрещнах тези признаци на нов интерес в живота с благодарност, при все че и на ум не можеше да ми дойде до какво щеше да го докара всичко това. С младежки ентусиазъм той се задълбочи трескаво в тези нови занимания, без да се замисли накъде го водят.

Беше свикнал открай време на лабораторна работа и стана така, че той превърна обедната ни стая в социологическа лаборатория. Тука идваха на вечеря най-различни хора с най-различно обществено положение — учени, политици, банкери, търговци, професори, профсъюзни дейци, социалисти и анархисти. Той ги подтикваше да спорят и анализираше мислите им за живота и обществото.

С Ърнест се беше запознал малко преди „проповедническата вечер“. И след като гостите си бяха отишли, научих как се запознал с него, като минавал една вечер по някаква улица и се спрял да послуша уличен оратор, който говорел на тълпа работници. Човекът, изправил се на сандъка, бил Ърнест. Не искам да кажа, че Ърнест е бил обикновен уличен оратор. Той заемаше високо положение в комитетите на социалистическата партия, беше един от водачите и признат познавач на социалистическата философия. Но имаше дарбата да излага ясно заплетените неща с прости думи, беше роден тълкувател и учител и не пренебрегваше уличната трибуна като средство да се разясни политическата икономия на работниците.

Баща ми спрял да послуша, заинтересувал се, успял да се срещне с него и след като се поопознали, поканил го на проповедническата вечеря. Едва след вечерята татко ми разказа малкото, което знаеше за него. Ърнест се родил в работническа среда, макар и да бил потомък на древния род Евърхардовци, които живеели в Америка повече от двеста години^[1]. Десетгодишен тръгнал на работа във фабрика, чиракувал и станал ковач. Той се самообразовал, научил сам немски и френски и сега печелел колкото за оскъден живот с превеждане на научни и философски трудове за едно бедно социалистическо издателство в Чикаго. Към тези доходи се добавял и хонорарът от малките тиражи на собствените му икономически и философски трудове.

Това е всичко, което научих за него, преди да си легна, и дълго останах будна и в паметта си се вслушвах в гласа му. Започнах да се плаша от мислите си. Той беше толкова различен от мъжете в моята класа, толкова чужд и толкова силен. Неговата властност ме възхищаваше и ужасяваше, защото въображението ми разгулно блуждаеше — дотам, че се улових да си го представям като възлюбен, като съпруг. Винаги бях чувала, че силата на мъжете неотразимо привличала жените, а той беше твърде силен. „Не, не! — възкликнах аз. — Това е невъзможно, немислимо!“ А сутринта се събудих с неочакван копнеж да го видя пак. Исках да го видя как надделява над други мъже в спор, да чуя войнствената нотка в гласа му — да го видя как с цялата си увереност и сила разгромява тяхното самодоволство, как ги изкарва от утъпкания мисловен път. Какво от това, че имаше дързък похват? Според собствения му израз „той хващаше място“, даваше резултат. А освен това прекрасно беше да наблюдаваш тази дързост. Тя вълнуваше като начало на сражение.

Минаха няколко дни и през това време аз прочетох книгите на Ърнест, които взех от татко. Писменото му слово беше, както и устното, ясно и убедително. Това, което убеждаваше, дори когато човек продължаваше да се съмнява, бе простотата на думите му. Ърнест имаше дарбата да се изказва ясно. Беше съвършен тълкувател. И все пак въпреки неговия стил много от нещата, които пишеше, не ми харесваха. Той наблягаше прекалено много на това, което наричаше „класова борба“, антагонизма между труда и капитала, сблъскването на интересите.

Татко ми съобщи с весел смях мнението на д-р Хамърфилд за Ърнест, който според него бил „безочливо кутре, добило самомнение покрай малкото си и недостатъчно образование“. Също така д-р Хамърфилд отказал да се срещне с Ърнест още веднъж.

Оказало се обаче, че епископ Морхаус се заинтересувал от Ърнест и искал да се види с него пак. „Силен младеж — казал той — и много жив, много жив. Но е прекалено уверен, прекалено уверен.“

Ърнест дойде един следобед с татко. Епископът бе вече у нас и двамата с него пиехме чай на верандата. Между другото продължителният престой на Ърнест в Бъркли се дължеше на факта, че тон следваше специален курс по биология в университета, както и на това, че работеше усилено върху нова книга, озаглавена „Философията и революцията“^[2].

С пристигането на Ърнест верандата като че ли изведнъж се смали. Не че беше чак толкова едър — беше висок само метър и седемдесет и пет, — но от него сякаш се излъчваше атмосфера на едрина. Когато се спря да ме поздрави, той прояви известна стеснителност, която странно противоречеше на дръзкия поглед в очите и силната, уверена ръка, която стисна за миг моята при поздрава. И в този миг очите му бяха също така спокойни и уверени. Този път в тях като че ли се четеше някакъв въпрос и както преди той ме изгледа твърде продължително.

— Четох вашата „Философия на работническата класа“ — казах аз и очите му светнаха от удоволствие.

— Разбира се, вие сте имали пред вид за какви читатели е била написана — отговори той.

— Имах и тъкмо затова искам да ви възразя — продължих предизвикателно.

— Аз също се каня да ви възразя, господин Евърхард — обади се епископ Морхаус.

Ърнест своенравно сви рамене и пое протегнатата от мене чаша чай.

Епископът се поклони и ме остави да говоря първа.

— Вие разпалвате класова омраза — заговорих аз. — Смятам, че е неправилно и престъпно да подстрекавате всичко ограничено и брутално в работническата класа. Класовата омраза е антисоциална и, струва ми се, антисоциалистическа.

— Не съм виновен — отговори той. — Никога не съм влагал никаква класова омраза нито в думите, нито в духа на нещо, писано от мен.

— О! — възкликнах аз с укор, посегнах към книгата му и я отворих.

Той отпиваше по малко чай и ми се усмихваше, докато аз прелиствах страниците.

— Страница сто тридесет и втора — прочетох на глас: — „Следователно класовата борба в сегашния стадий на общественото развитие се поражда между класата даваща и класата получаваща надници“.

Аз го изгледах победоносно. — Тука няма нито дума за класова омраза — отвърна с усмивка Ърнест.

— Но вие казвате „класова борба“ — отговорих аз.

— Съвсем различно нещо от класова омраза — възрази той. — И, повярвайте ми, ние не разпалваме никаква омраза. Ние твърдим, че класовата борба е закон на общественото развитие. Ние не сме отговорни за нея. Ние не създаваме класовата борба. Ние само я обясняваме, както Нютън е обяснил земното притегляне. Ние обясняваме естеството на противоречието в интересите, което поражда класовата борба.

— Но не би трябвало да има никакво противоречие на интереси! — възкликнах аз.

— Съгласен съм с вас от все сърце — отговори той. — Това е тъкмо каквото ние, социалистите, се мъчим да постегнем: да премахнем противоречието на интересите. Извинете. Нека ви прочета един откъс. — Той взе книгата си и обърна няколко страници назад. — Страница сто двадесет и шеста: „Периодът на класови борби, който започна с разпадането на първобитния, пламенен комунизъм, и нарастването на частната собственост, ще завърши с преминаването на частната собственост в средства за обществено съществуване“.

— Но аз не съм съгласен с вас — намеси се епископът и леката руменина на лицето му издаваше колко много е развълнуван. — Предпоставката ви не е правилна. Няма такова нещо като противоречие на интереси между труда и капитала… или, по-правилно, не би трябвало да има.

— Благодаря ви — рече сериозно Ърнест. — С това последно изказване вие ми върнахте моята предпоставка.

— Но защо трябва да има противоречие? — запита разгорещена епископът.

Ърнест сви рамене:

— Според мен, защото сме така създадени.

— Но ние не сме така създадени! — възкликна епископът.

— Да нямата пред вид идеалния човек? — попита Ърнест. — Себеотрицателен и богоподобен, от тези, които са толкова малко на брой, че практически не съществуват; или имате пред вид обикновения, среден човек?

— Обикновения, среден човек — отговори епископът.

— Който е слаб, предразположен да греши и да се заблуждава?

Епископ Морхаус кимна.

— И дребнав себичен?

Той пак кимна.

— Внимавайте! — предупреди Ърнест. — Аз казах „себичен“.

— Средният човек е себичен — потвърди доблестно епископът.

— Колкото да има, все не му стига?

— Колкото да има, все не му стига — вярно, макар и да е жалко.

— Тогава аз ви хванах. — Челюстите на Ърнест щракнаха като капан. — Чакайте да ви разясня. Да вземем човек, който работи по трамваите.

— Той не би могъл да работи, ако не беше капиталът — прекъсна го епископът.

— Вярно, но трябва да признаете, че капиталът би загинал, ако нямаше работна ръка, която да печели дивидентите.

Епископът премълча.

— Ще го признаете ли? — настоя Ърнест.

Епископът кимна.

— Тогава нашите твърдения взаимно се унищожават — каза Ърнест сухо — и ние сме там, където бяхме. Да започнем отначало. Работниците по трамваите осигуряват труда. Акционерите осигуряват капитала. С обединените усилия на работниците и на капитала се печелят пари^[3]. Те разделят помежду си тези спечелени пари. Делът на капитала се нарича „дивиденти“. Делът на труда се нарича „надници“.

— Прекрасно — подхвърли епископът. — И няма причина тази делба да не става по приятелски начин.

— Вие вече забравихте това, за което се споразумяхме — отговори Ърнест. — Ние се споразумяхме, че средният човек е себичен. Той е такъв, какъвто е изобщо човекът. Вие се възнесохте във въздуха и уреждате делба между такива хора, каквито те би трябвало да бъдат, но не са. Но да се върнем на земята: работникът, понеже е себичен, иска да получи от делбата колкото може повече. Капиталистът, понеже е себичен, също иска да получи от делбата колкото може повече. Когато има само еди-колко си от дадено нещо и когато двама души искат да получат колкото може повече от даденото нещо, стига се до противоречие на интереси. Това е противоречието на интересите между труда и капитала. И то е непримиримо противоречие. Докато съществуват работници и капиталисти, те ще продължават да се карат за делбата. Ако бяхте в Сан Франциско днес след обед, щяхте да се видите принуден да ходите пеша. Няма нито един трамвай.

— Пак ли има стачка^[4]? — с тревога попита епископът.

— Да, карат се за делбата на печалбите от трамваите.

Епископ Морхаус се развълнува.

— Това не е право! — възкликна той. — То е толкова късогледо от страна на работниците. Как искат да запазят нашето съчувствие…

— Когато сме принудени да ходим пеша — лукаво допълни Ърнест.

Но епископ Морхаус не му обърна внимание и продължи:

— Тяхното становище е твърде тесногръдо! Хората трябва да бъдат хора, не зверове. Сега ще има насилие и убийства, и скърбящи вдовици и сираци. Капиталът и трудът трябва да бъдат приятели. Те трябва да работят ръка за ръка за общата си изгода.

— Е, вие пак сте се възнесли във въздуха! — забеляза сухо Ърнест. — Върнете се на земята. Помнете: ние се споразумяхме, че средният човек е себичен.

— Но не би следвало да бъде! — възкликна епископът.

— В това пак съм съгласен с вас — отвърна Ърнест. — Не би следвало да бъде себичен, но ще продължи да бъде, докато живее в социална система, почиваща върху свинска етика.

Епископът се втрещи, татко се подсмиваше.

— Да, свинска етика — безмилостно продължи Ърнест. — Това е същината на капиталистическата система. И тъкмо за това радее вашата църква, тъкмо за това проповядвате и вие, колчем се изправите на амвона. Свинска етика! Не може да й се даде друго име.

Епископ Морхаус се обърна умолително към баща ми, но татко се смееше и кимаше.

— Страхувам се, че господин Евърхард е прав — каза той — Laisses-faire, политиката на невмешателството: всеки за себе си и по дяволите всички останали. Както господин Евърхард каза онази вечер, вашата, на духовниците, роля е да поддържате установения обществен ред, а обществото е изградено върху тази основа.

— Но това не отговаря на Христовото учение! — възкликна епископът.

— Църквата не проповядва учението на Христа в наши дни — не се забави да се намеси Ърнест. — Ето защо работниците не искат да имат нищо общо с църквата. Църквата намира извинения за страхотната жестокост и зверството, с които капиталистическата класа се отнася към работническата.

— Църквата не намира извинения за това — възрази епископът.

— Църквата не протестира против тях — отговори Ърнест. — А понеже не протестира, намира им извинения, защото — помнете — тя се издържа от капиталистическата класа.

— Не съм го виждал досега в тази светлина — наивно каза епископът. — Вие сигурно грешите. Зная че на този свят има много печални и порочни неща зная, че църквата е загубила това… това, което ви наричате пролетариат^[5].

— Пролетариатът никога не е бил ваш! — възкликна Ърнест. — Пролетариатът е възникнал извън църквата и без църквата.

— Аз не ви разбирам — едва изговори епископът.

— Тогава да ви обясня. С въвеждането на машините и на фабричната система във втората половина на осемнадесетото столетие огромен брой трудещи се били откъснати от земята. Старата система на труда била срината. Трудещите се били прогонени от селата и закарани във фабричните градове. Майките и децата били сложени да работят на новите машини. Семейният живот секнал. Условията били страхотни. Това е кървава история.

— Зная, зная — прекъсна го епископ Морхаус с изписала се на лицето мъка. — То е било ужасно. Но то е станало преди сто и петдесет години.

— И тогава, преди сто и петдесет години, се роди съвременният пролетариат — продължи Ърнест. — И църквата не му обърнала никакво внимание. Когато, народът бе поведен на клане от капиталистите, църквата остана няма. Тя не протестира, както не протестира и днес. Както Остин Люис^[6] казва, когато говори за онова време, онези, на които била дадена заповедта „Хранете агьнците ми“, гледали без протест как тези агнета били продавани в робство и съсипвани до смърт с работа^[7]. Църквата оставала няма тогава и преди да продължа, искам или безусловно да се съгласите с мене, или безусловно да отречете думите ми. Остана ли църквата няма тогава?

Епископ Морхаус се колебаеше. Както и д-р Хамърфилд, той не беше свикнал на такъв ожесточен „ръкопашен бой“, както го наричаше Ърнест.

— Историята на осемнадесети век е вече написана — подкани го Ърнест. — Ако църквата не е останала няма, то ще личи и от книгите.

— Боя се, че е останала няма — призна епископът.

— Тя е няма и днес.

— С това не съм съгласен — рече епископът.

Ърнест помълча, изгледа го изпитателно и прие поканата за спор.

— Добре — каза той. — Хайде да видим. В Чикаго има жени, които работят цяла седмица за деветдесет цента. Протестирала ли е църквата?

— Това е съвсем ново за мен — отговори епископът. — Деветдесет цента на седмица! Това е ужасно!

— Протестирала ли е църквата? — настояваше Ърнест.

— Църквата не го знае. — Епископът водеше отчаяна борба.

— Въпреки това заповедта към църквата е била: „Хранете агънците ми“. — Ърнест подигравателно се усмихна. Но веднага след това каза: — Моля да ме простите за усмивката, епископ Морхаус. Но има ли нещо чудно, че човек губи търпение с вас? Кога сте протестирали пред капиталистическите си паства срещу детския труд в Южните памучни предачници?^[8] За децата на шест или седемгодишна възраст, които работят всяка нощ в дванадесетчасови смени? Те никога не виждат благословената слънчева светлина. Те мрат като мухи. Дивидентите се заплащат с тяхната кръв. А с тези дивиденти се изграждат в Нова Англия великолепни черкви, в които ваши събратя проповядват приятни баналности на загладените, шкембести получатели на тези дивиденти.

— Не знаех — едва чуто промърмори епископът. Беше пребледнял и като че ли му се гадеше.

— Значи не сте протестирали?

Епископът поклати глава.

— Значи църквата си остава няма днес, както е била в осемнадесети век?

Епископът не отговори, но този път Ърнест се въздържа и не настоя да получи отговор.

— И не забравяйте, че щом някой духовник протестира, него го отстраняват.

— Не мога да повярвам, че това е така — възрази епископът.

— Вие ще протестирате ли? — поиска да знае Ърнест.

— Посочете ми в нашата община злини, подобни на тези, за които говорите, и аз ще протестирам.

— Ще ви посоча — рече тихо Ърнест. — Аз съм на ваше разположение. Ще ви разведа из ада.

— И аз ще протестирам! — Епископът изправи гръб на стола си и благото му лице стана сурово като на воин. — Църквата не ще остане няма!

— И ще бъдете отстранен — предупреди го Ърнест.

— Ще ви докажа обратното — отвърна епископът. — Ще ви докажа, ако това, което казвате, е вярно, че църквата е грешила поради незнание. И нещо повече, аз смятам, че всичките ужаси на индивидуалното общество се дължат на неосведомеността на капиталистическата класа. Тя ще поправи всички неправди, щом това й бъде известено. А да й го извести ще бъде задължение на църквата.

Ърнест се изсмя. Смехът му беше груб и ме накара да вдигна глас в защита на епископа.

— Помнете — казах аз, — че вие виждате само едната страна на медала. В нас има много добро, макар че ни отричате всякакво добро изобщо. Епископ Морхаус е прав. Индустриалните злини, дори да са ужасни, както ги описвате, се дължат на незнание. Обществените слоеве са се отдалечили твърде много един от друг.

— Дивите индианци не са толкова груби и жестоки, както капиталистическата класа — отговори той и в този миг аз го мразех.

— Вие не ни познавате — отговорих аз. — Ние не сме груби и жестоки.

— Докажете го! — рече предизвикателно той.

— Как мога да го докажа… на вас? — бях започнала да се ядосвам.

Ърнест поклати глава:

— Не искам да го доказвате на мен. Искам да го докажете на себе си.

— Аз го знам — казах аз.

— Нищо не знаете — грубо отговори той.

— Хайде, хайде, деца — обади се примирително татко.

— Не ме интересува… — започнах с възмущение аз, но Ърнест ме прекъсна:

— Както ми казаха, вие имате пари, или татко ви има пари — което е едно и също нещо, — вложени в Сиерските предачници.

— Какво общо има това с въпроса! — възкликнах аз.

— Кажи-речи никакво — започна той бавно, — освен това, че роклята, с която сте облечена, е изцапана с кръв. Храната, която ядете, е сготвена с кръв. Кръвта на невръстни деца и на яки мъже капе дори от гредите на покрива ви. Мога да затворя очи ей сега и да я чуя как капе — кап, кап, кап — навред наоколо ми.

И за да подсили думите си с действия, той затвори очи и се облегна назад на стола си. Аз избухнах в сълзи от обида и засегната суетност. Никога в живота не бяха се държали с мен тъй грубо. И епископът, и баща ми бяха объркани и смутени. Те се помъчиха да насочат разговора към по-безобидни теми, но Ърнест отвори очи, погледна ме и им махна е ръка да не говорят. Устата му беше сурово стисната, очите също гледаха сурово и в тях нямаше нито искрица смях. Какво се е канил да ми каже, на какво порицание е щял да ме подложи — никога не узнах, защото в този миг един човек, който минаваше по тротоара, спря и погледна към нас. Беше едър мъж, бедно облечен, а на гърба му имаше огромен товар плетени стойки, столове и паравани. Той оглеждаше къщата, сякаш разсъждаваше дали да влезе и да се опита да продаде нещо от стоката си или не.

— Този човек се казва Джаксън — рече Ърнест.

— Какъвто е снажен, би трябвало да работи, а не да се занимава с амбулантна търговия^[9] — отсякох аз.

— Погледнете левия му ръкав — каза меко Ърнест.

Аз погледнах и видях, че ръкавът беше празен.

— В кръвта, която чух да капе от гредите на вашия покрив, има и малко от тази ръка — все тъй меко продължи Ърнест. — Той загуби ръката си в Сиерските предачници и като негоден вече за работа кон вие го изхвърлихте на пътя да мре. Когато казвам „вие“, имам пред вид директора и чиновниците, на които вие и другите акционери плащате, за да управляват предачниците вместо вас. Това е било злополука. Станала е поради това, че той се е помъчил да спести на дружеството няколко долара. Зъбчатият барабан на чепкалото хванал ръката му. Той е могъл да остави забелязаното от него кремъче да мине през зъбците. То щеше да изпочупи двойна редица шипове. Но той посегнал към кремъчето и ръката била хваната и разкъсана на парчета от пръстите до рамото. Това станало нощем. Предачниците работили извънредно. Те изплатили тлъсти дивиденти за това тримесечие. Джаксън работил много часове и мускулите му изгубили своята подвижност и пъргавина. Това правело движенията му малко бавни. Затова машината го хванала. Той имаше жена и три деца.

— И какво е направило за него дружеството? — попитах аз.

— Нищо. Ах, да, направи нещо. Успя да отхвърли иска за обезщетение, предявен от Джаксън след излизането му от болницата. Дружеството държи на служба много способни адвокати, нали знаете?

— Вие не казвате всичко — възразих аз с дълбоко убеждение. — Или пък не знаете всичко. Може той да се е държал дръзко.

— Дръзко ли! Ха-ха-ха! — Смехът на Ърнест бе мефистофелски. — Велики боже! Дръзко! С откъсната ръка! Въпреки всичко той се държа хрисимо, като скромен слуга, и никъде не е отбелязано да се е държал дръзко.

— Ами съдът? — настоявах аз. — Той не би загубил делото, ако в тази работа нямаше нещо повече от това, което ни разказахте.

— Делата на дружеството води полковник Ингръм. Той е ловък адвокат. — Ърнест ме изгледа съсредоточено за миг, сетне продължи: — Ще ви кажа какво да направите, госпожице Кънингъм. Разследвайте случая Джаксън.

— Решила съм вече да го направя — хладно отвърнах аз.

— Добре — лицето му добродушно засия, — а аз ще ви кажа къде да намерите полковника. Но треперя зарад вас, като си помисля за всичко, което ще ви разкрие ръката на Джаксън.

Така стана, че и епископът, и аз приехме предизвикателството на Ърнест. Те си отидоха заедно и ме оставиха обзета от парещо чувство за несправедливост, извършена спрямо мен и моята класа. Този човек беше звяр. Аз го мразех тогава и се утешавах с мисълта, че държането му е точно такова, каквото може да се очаква от човек от работническата класа.