Джек Лондон
Желязната пета (24)

XXIII. ХОРАТА ОТ БЕЗДНАТА

Внезапно всичко се промени. Тръпка на възбуждение премина във въздуха. Кран нас се понесоха автомобили — два, три, десет — и от тях ни викаха предупреждения. Една от колите на половин път до следващия ъгъл рязко изви въпреки бясната си скорост, а след миг, вече на доста голямо разстояние зад нея, избухнала бомба изрови голяма дупка в паважа. Видяхме полицаите да изчезват тичешком в напречните улици и разбрахме, че сега ще дойде нещо ужасно. Вече чувахме нарастващия му рев.

— Нашите смели другари идат — рече Хартман.

Ние вече виждахме челото на тяхната колона, запълваща улицата от бордюр до бордюр, когато профуча последният боен автомобил. Тон спря за миг точно пред нас. Един войник скочи от него, понесъл внимателно нещо в ръце. Все така внимателно той го остави в канавката до бордюра. След това скочи обратно на мястото си, колата се понесе напред, зави зад ъгъла и изчезна от погледа ни. Хартман изтича до канавката и се наведе над предмета.

— Не се доближавайте! — предупреди ме той.

Виждах как ръцете му работеха бързо. Когато се върна при мен, челото му беше мокро от пот.

— Обезвредих я — каза той, — насмалко щях да закъснея. Войникът беше несръчен. Той я сложи за нашите другари, но я нагласил за много кратък срок. Щеше да избухне преждевременно. Сега няма да избухне изобщо.

Събитията се развиваха бързо. На отсрещната страна, на половин път до ъгъла, високо в една сграда видях надничащи лица. Тъкмо ги бях показала на Хартман, когато стихиен пламък и дим пробягнаха през тази част от фасадата на зданието, където се бяха появили главите, и въздухът се разтърси от взрив. На места каменната облицовка се изкърти и разкри желязната конструкция отдолу. След миг също такава стихия от пламък и дим порази фасадата на отсрещното здание. Между взривовете до нас долиташе тракане на автоматични пистолети и пушки. Тази битка във въздуха трая няколко минути и след това замря. Ясно беше, че наши другари заемаха едната сграда, а наемници — другата, и че те водеха бой през улицата. Но ние не можехме да разберем кой къде е — в коя сграда са нашите другари и в коя наемниците.

До това време колоната ни беше почти настигнала. Когато първите й редици минаваха под враждуващите сгради, и двете влязоха отново в бой — едната, която хвърляше бомби на улицата, беше нападната от отсрещната и на свой ред отговори на нападението. По този начин ние научихме коя сграда се държи от наши другари, а те вършеха добра работа и спасяваха тези на улицата от бомбите на неприятеля.

Хартман ме сграбча за ръка и вмъкна в широк вход.

— Това не са наши другари! — извика ми той на ухото.

Вътрешната врата на входа беше заключена и зарезена. Ние не можехме да избягаме. В следващия миг челото на колоната мина край нас. Това не бе колона, а безредна тълпа, страшна река, която изпълваше улицата — хора от бездната, влудени от вино и злоба, вдигнали се най-после и ревящи за кръвта на господарите си. Бях виждала хора от бездната и преди, бях минавала през техните гето и мислех, че ги познавам; но тука открих, че сега ги виждам за първи път. Нямаше я тъпата апатия. Сега те бяха неудържими — картина, поразяваща със страховитостта си. Те прииждаха пред погледа ми в плътни вълни от гняв, зъбещи се и ръмжащи, разсвирепели, пияни от ракията в разграбените складове, пияни от омраза, пияни от жажда за кръв — мъже, жени и деца, с парцали и дрипи, със замъглен от ярост разум, с всичко божествено заличено от чертите им, всичко сатанинско изписано на тях, маймуни и тигри, анемични, охтичави и грамадни космати товарни добичета, изпити лица, от които обществото на кръволоци бе изсмукало жизнените сокове, подпухнали тела, отекли от недояждане и разврат, повехнали вещици и мъртвешки глави с бради като на патриарси, разкапващи се младежи и разкапващи се старци, сатанински лица, разкривени, сгърчени, уродливи чудовища, обезобразени от последици на болести и от всичките ужаси на хроническо недохранване — изметът и утайката на живота, вилнееща, крещяща, пискаща, разбесняла се сган.

И защо не? Хората от бездната нямаха какво да загубят освен оскъдицата и мъката в живота. А да спечелят? Нищо освен едно сетно, страшно пресищане с мъст. И както гледах, дойде ми на ум, че в този носещ се поток от човешка лава имаше мъже, другари и герои, чиято задача е била да събудят звяра от бездната и да държат неприятеля зает с усмиряването му.

И тогава ми се случи нещо странно. Аз се преобразих. Страхът от смъртта — моята и на другите — ме напусна. Изпитвах някакъв чудноват възторг, бях друго същество в друг живот. Нищо нямаше значение. Този път делото беше загубено, но то щеше да се възроди утре, същото дело, вечно свежо и вечно пламтящо. И след това можех спокойно да наблюдавам тази оргия на страхотиите, която се развилня през следващите часове. Смъртта нямаше никакво значение, животът — също. Аз бях заинтересувана наблюдателка на събития, а понякога, понесена от потока, самата се превръщах в любопитна участничка. Защото умът ми се беше издигнал до равнодушната звездна висота и стигнал до безстрастно преоценяване на ценностите. Ако не беше това, зная, че щях да умра.

Половин миля от сганта се беше източила край нас, когато ни откриха. Жена с фантастични дрипи, с хлътнали като дупки бузи и тесни черни очи като нажежени свредели, забеляза Хартман и мен. Тя нададе дрезгав писък и се нахвърли отгоре ни. Част от тълпата се откъсна от общия поток и се устреми след нея. Виждам и сега тази жена пред себе си, докато пиша тези редове: една крачка пред другите, побелялата й коса развяна на редки, объркани кичури, с кръв, стичаща се по челото от някаква рана на главата, в дясната й ръка малка брадвичка, лявата й ръка, мършава и сбръчкана, подобна на хищна жълта лапа, конвулсивно се свиваше във въздуха. Хартман с един скок се намери пред мен. Не беше време за обяснения. Ние бяхме добре облечени и това бе достатъчно. Юмрукът му се стрелна напред и улучи жената между горящите очи. Силата на удара я отхвърли назад, но тя се блъсна в стената от идващите по стъпките й хора и отскочи отново напред, замаяна и безпомощна, а размаханата брадвичка се отпусна слабо върху рамото на Хартман.

В следващия миг не разбрах какво става. Тълпата връхлетя отгоре ми. Тесният вход се изпълни с писъци, крясъци и ругатни. Върху ми се сипеха удари. Ръце се впиваха и раздираха тялото и дрехите ми. Чувствувах, че ме разкъсват на парчета. Бях повалена, задушавах се. Някаква силна ръка се вкопчи в рамото ми сред тази блъсканица и свирепо ме повлече. От болката и напрежението загубих съзнание. Хартман не излезе жив от този вход. Беше ме прикрил и главният удар на нападението бе паднал върху него. Това ме спаси, защото гмежта скоро бе станала твърде гъста за нещо повече от бясното вливане и дърпане с ръце.

Дойдох на себе си сред неудържимо движение. Всичко наоколо ми беше в същото това движение. Бях повлечена от чудовищен поток, който ме носеше и аз не знаех накъде. Свеж въздух лъхаше бузите ми и болезнено сладнеше в дробовете. Отпаднала и замаяна, смътно усещах, че някаква силна ръка ме е обвила, прихванала ме е под мишниците и полуповдигната ме влачи напред. Собствените ми крака едва-едва ми помагаха. Пред себе си виждах палтото на движещ се мъж. Гърбът на това палто бе цепнат от горе до долу по дължината на средния шев и ритмично пулсираше, а цепката равномерно се отваряше и затваряше при всяка крачка на мъжа. Това явление прикова вниманието ми за известно време, докато дойда пак напълно в съзнание. След това усетих, че ме смъдят бузите и носът и почувствувах по лицето ми да се стича кръв. Шапката ми я нямаше. Косата ми се беше разпиляла и се развяваше, а смъденето на кожата по черепа ме накара да си спомня как в блъсканицата на входа някаква ръка ме беше скубала. Гърдите и ръцете ми бяха натъртени и ме боляха на двадесетина места.

Главата ми се поизбистри и както тичах, се обърнах да погледна човека, който ме крепеше. Беше същият, който ме беше измъкнал и спасил. Той забеляза движението ми.

— Всичко е наред! — извика той дрезгаво. — Веднага ви познах.

Не можех да се сетя кой е, но преди да успея да проговоря, настъпих нещо живо, което се гърчеше под краката ми. Бях понесена от идващите след мен и не можах да погледна надолу и да видя, но все пак разбрах, че е била жена, паднала и тъпкана върху паважа от хиляди крака.

— Всичко е наред! — повтори мъжът. — Аз съм Гартуейт.

Беше брадясал, измършавял и мръсен, но аз успях да позная в него снажния младеж, който прекара няколко месеца при нас в убежището ни в Глен Елън преди три години. Той ми каза паролата на тайната служба на Желязната пета, за да разбера, че и той работи там.

— Ще ви измъкна от тази каша, щом ми се удаде случай — увери ме той. — Но внимавайте къде стъпвате. Ако ви е мил животът, гледайте да не се спънете и паднете.

Всичко ставаше внезапно този ден и със същата внезапност, от която можеше да ти прилошее, сганта спря. Аз се блъснах силно в едра жена пред мен (мъжът с цепнатото палто беше изчезнал), а тези отзад се блъснаха в мен. Вдигна се адска олелия — писъци, ругатни и предсмъртни викове, а над всичко се извиши къркорещото тракане на картечници и чаткането на пушки. Отначало не можах да разбера нищо. Хората се строполяваха наоколо ми от всички страни. Жената пред мен се преви одве и рухна, безумно стиснала с ръце корема си. В краката ми, в предсмъртни мъки, се гърчеше някакъв мъж.

Проумях, че сме в началото на колоната. Едно протежение от четвърт миля беше изчезнало — кога и къде, никога не можах да разбера. До ден днешен не зная какво е станало с тази половин миля човешки същества — дали са били пометени с някакво страхотно бойно оръжие, дали са били разпръснати и унищожени един по един, дали са избягали. Но ето че ние бяхме в челото на колоната, вместо по средата, косени от поток свистящи куршуми.

Щом смъртта поразреди множеството, Гартуейт, който все още ме държеше за ръка, се втурна начело на шепа останали живи към широкия вход на някаква административна сграда. Тука, най-отзад, до самата врата, ние бяхме затиснати от маса задъхващи се, пъшкащи същества. Известно време останахме така, без промяна в положението.

— Чудесно го наредих! — вайкаше се Гартуейт. — Вкарах ви право в капана. На улицата имахме много малка надежда да се отървем, но тука нямаме и нея. Не ни остава нищо друго, освен да завикаме: „Vive la Revolution!“

После започна това, което той очакваше. Наемниците избиваха без милост. Първо натискът срещу нас беше смазващ, но с течение на избиването напънът намаля. Мъртвите и умиращите падаха и отваряха място. Гартуейт долепи уста до ухото ми и завика, но в страхотната врява не можах да доловя какво ми каза. Той не чака повече. Сграбчи ме и ме повали. След това дръпна една умираща жена отгоре ми, а после с много провиране и натискане рухна до мен и отчасти върху ми. Над нас започна да се трупа купчина мъртви и умиращи, а по тази купчина с бутане и стонове пъплеха онези, които още оставаха живи. Но и те скоро се смълчаха и се възцари полутишина, нарушавана от стонове, хлипане и хриптене.

Щяха да ме смачкат, ако не беше Гартуейт. Дори и така, струваше ми се невероятно, че можах да издържа натрупаната отгоре ми тежест и да остана жива. И въпреки всичко, като изключа болката, единственото чувство, от което бях обладана, бе любопитството. Как щеше да свърши това? Каква ли щеше да бъде смъртта? Така аз получих червеното си кръщение в това чикагско клане. Дотогава смъртта беше за мене теория; но винаги след това я възприемах като прост факт без особено значение, защото да се умре е толкова лесно.

Ала наемниците не бяха доволни от това, което сториха. Те нахлуха във входа и се заловиха да убиват ранените и да търсят оцелелите, които, като нас, се преструваха на умрели. Спомням си един мъж, когото измъкнаха от купчината и който се моли унизително, докато револверен изстрел не го накара да млъкне. После една жена, която се хвърли насреща им от купчината — тя ръмжеше и стреляше. Изпразни в тях шест патрона, преди да я улучат, но какви загуби нанесе, не можахме да разберем. Ние можахме да проследим тези трагедии само със слуха си. Все току настъпваше някакво подобно раздвижване и всяко от тях стигаше до револверен изстрел, който слагаше край на всичко. В промеждутъците чувахме войниците да си приказват и да псуват, както ровеха между труповете, подканвани от офицерите да побързат.

Най-после се заловиха с нашия куп и ние усещахме тежестта да намалява, както отдръпваха настрана мъртвите и ранените. Гартуейт започна да вика високо паролата. Първо не го чуваха. Тогава той завика по-силно.

— Я слушайте! — чухме да казва един войник.

А след това резкия глас на офицера:

— Внимавайте там! По-полека!

Ах, тази първа глътка въздух, когато ни измъкнаха! Гартуейт говори пръв, но аз бях подложена на кратък разпит, за да докажа, че съм на служба при Желязната пета.

— Агент-провокатори, ясно — заключи офицерът.

Беше голобрад младеж, кадет, син на някое голямо семейство олигарси.

— И нашето ако е занаят! — замърмори Гартуейт. — Ще се помъча да се уволня и да вляза в армията. Вашата работа е лека, момчета.

— Заслужаваш такова нещо — отговори младият офицер. — Аз имам връзки и ще се опитам да ти помогна. Мога да им кажа как ви намерих.

Той си записа името и номера на Гартуейт, след това се обърна към мел:

— А вие?

— О, аз ще се омъжа — отвърнах безгрижно; — тогава ще се отърва от всичко това.

И така ние си приказвахме, докато продължаваше убиването на ранените. Всичко е като сън сега, като си помисля за него, но тогава беше най-естественото нещо на света. Гартуейт и младият офицер завързаха оживен разговор за разликата между така наречената съвременна война и водените сега в целия град улични боеве и боеве между небостъргачи. Аз ги слушах съсредоточено, като същевременно си оправях косата и забождах с карфици разпокъсаните си дрехи. А през цялото време убиването на ранените продължаваше. Понякога револверните гърмежи заглушаваха гласовете на Гартуейт и офицера и те трябваше да повтарят това, което казваха.

Три дена бях свидетел на Чикагската комуна и човек може да си представи какви огромни размери имаха тя и кланетата й, когато кажа, че тези три дена не съм видяла всъщност нищо освен избиването на хората от бездната и въздушните боеве между небостъргачите. В действителност аз не видях нищо от геройските дела, извършени от нашите другари. Чувах взривовете на техните мини и бомби и виждах пушеците на причинените от тях пожари, и толкова. Едно голямо тяхно дело обаче видях и това беше въздушното нападение с балони срещу крепостите. То стана на втория ден. Трите въстанали полка били унищожени в крепостите до крак. Крепостите бяха претъпкани с наемници, вятърът духаше в благоприятна посока и балоните се вдигнаха от една административна сграда в града.

Биденбах, след като напусна Глен Елън, изобретил извънредно силен експлозив — „експедит“, както го нарече. Това беше оръжието, използувано от балоните. А те бяха балони с горещ въздух, несръчно и набързо направени, обаче свършиха работа. Аз видях всичко от покрива на една административна сграда. Първият балон мина съвсем встрани от крепостите и изчезна в полята, но сетне се научихме какво е станало. На балона били Бъртън и О’Съли-ван. Когато слизали, те минали над железопътна линия, точно над военен ешелон, който се носел с пълна пара към Чикаго. Хвърлили целия си запас от експедит върху локомотива. Последвалото разрушение извадило линията от строя за дълги дни. А най-хубавото беше, че, освободен от товара, балонът се вдигнал във въздуха и слязъл чак десетима мили по-нататък, при което двамата герои останали здрави и невредими.

Вторият балон претърпя несполука. Полетът му бе лош. Тон се движеше твърде ниско и бе надупчен от куршуми, преди да стигне крепостите. На него били Хърфорд и Гинис и те станали на пух и прах, както и полето, на което паднали. Биденбах бил в отчаяние — ние чухме всичко това после — и се качил на третия балон сам. Той също летя ниско, но има късмет, защото противникът не успя да пробие сериозно балона му. Сякаш го виждам сега от високия покрив на сградата: тази надута торба, носеща се във въздуха, и човека, хванал се под нея като мъничка точица. Не виждах крепостта, но другите, които бяха на покрива заедно с мене, казаха, че бил точно над нея. Не видях и експедита, когато тон го пусна. Но видях балонът внезапно да се изкачва рязко нагоре. Доста време след това огромният стълб от експлозията се издигна във въздуха, а сетне, на свой ред, се чу и трясъкът. Биденбах, благият Биденбах разруши крепост. Още два балона излетяха едновременно. Единият стана на парчета във въздуха от експлодирането на експедита, а сътресението от него спука втория, който падна право върху оцелялата крепост. По-добро от това не можеше и да се измисли, макар че двама наши другари го платиха с живота си.

Но да се върнем към хората от бездната. Моите преживелици са свързани само с тях. Те вилнееха, колеха, рушеха навред в центъра на града и също бяха избивани, но нито веднъж не сполучиха да стигнат до града на олигарсите в западния край. Олигарсите се бяха защитили добре. Каквито разрушения и да се вършеха в сърцето на града, те и техните жени и деца трябваше да останат незасегнати. Разправят ми, че децата им играели в парковете през тези страхотни дни и че любимата им игра била да подражават на родителите си в потъпкването на пролетариата. Но задачата на наемниците — да се справят с хората от бездната и същевременно да се сражават с нашите другари — се оказа не много лесна. Чикаго остана верен на традициите си и при все че бе унищожено цяло поколение революционери, то от своя страна донесе смъртта почти на цяло поколение врагове. Разбира се, Желязната пета запази цифрите в тайна, но дори според много умерена преценка избити са били не по-малко от сто и тридесет хиляди наемници. Обаче другарите ни нямаха възможност да направят нищо. Вместо цялата страна да се вдигне задружно на въстание, те бяха съвсем сами и олигархията, ако станеше нужда, можеше да насочи срещу тях цялата си мощ. И наистина час след час, ден след ден, с безбройни ешелони тя хвърляше стотици хиляди наемници срещу Чикаго.

А хората от бездната бяха толкова много! Като им омръзна да избиват, войниците започнаха голяма операция за събиране на множеството, крайната цел на която бе да вкарат уличните тълпи като добитък в езерото Мичиган. Гартуейт и аз бяхме срещнали младия офицер тъкмо в началото на тази операция. Но операцията всъщност пропадна благодарение на великолепната работа, свършена от другарите ни. Вместо огромното множество, което се бяха надявали да съберат, наемниците сполучиха да вкарат в езерото едва четиридесет хиляди нещастници. Колко пъти, когато някоя тълпа от сганта попаднеше в капана и те я подкарваха по улиците, водещи към водата, другарите предприемаха диверсия и тълпата се измъкваше през дупката, образувала се в обхваналата я мрежа.

Гартуейт и аз видяхме точно такова нещо малко след като срещнахме младия офицер. Тълпата, в която бяхме и ние и която бе принудена да отстъпи, не можеше да се измъкне на юг и на изток, спряна от силни войскови части. Частите, между които бяхме попаднали ние, я бяха задържали на запад. Единственият свободен път беше на север, и тълпата се устреми на север, към езерото, гонена от изток, запад и юг от картечния огън и автоматите. Дали сганта разбра, че я карат към езерото, или това бе просто сляпо гърчене на чудовището, не зная, във всеки случай тълпата сви в пресечка, водеща на запад, сви по следващата улица и пое обратно по стъпките си, на юг, към огромното гето.

Гартуейт и аз в това време се мъчехме да си пробием път на запад, за да се измъкнем от района на уличните сражения, и се намерихме отново в самия им кипеж. Когато завихме зад ъгъла, видяхме ревящата сган да идва насреща ни. Гартуейт ме хвана за ръка и тъкмо се впуснахме да бягаме, когато той ме дръпна обратно, пред самите колела на пет-шест бойни автомобила, въоръжени с картечници, носещи се към това място. Зад тях се зададоха войници с автоматични пушки. Докато заемат позиция, сганта се нахвърли отгоре им и изглеждаше като че ли те ще бъдат разбити, преди да могат да влязат в сражение.

Тук-там по някой войник гръмваше с пушката си, но този разсеян огън не беше достатъчен да спре тълпата. Тя прииждаше с яростен зверски рев. Картечниците като че не можеха да открият огън. Автомобилите, на които бяха монтирани, преграждаха улицата и принуждаваха войниците да си търсят позиции между тях и на тротоарите. Пристигаха все нови и нови войници и ние не можехме да се проврем през тази гмеж. Гартуейт ме държеше за ръка и двамата стояхме, притиснати до фасадата на някаква сграда.

Тълпата беше не по-далече от двадесет и пет стъпки, когато картечниците започнаха стрелба: пред тази смъртоносна огнена преграда нищо не можеше да остане живо. Тълпата прииждаше, но не можеше да напредне. Тя се трупаше на куп, на могила, в огромен и растящ вал от мъртви и умиращи. Задните напираха напред и колоната, широка от бордюр до бордюр, се сбиваше все повече. Ранените, мъже и жени, изригвани през върха на този страшен вал, се прекатурваха, гърчейки се, по отсамната му страна и се блъскаха под автомобилите и в краката на войниците. Войниците доубиваха с щикове мъчещите се нещастници, макар че видях едного, който успя да се изправи и впи зъби в гърлото на един войник. Двамата заедно — войникът и робът — изчезнаха в общия въртоп.

Стрелбата секна. Работата бе свършена. Тълпата беше спряна в бесния й стремеж да скъса преградата. Дадоха заповед да се освободят колелата на бойните коли. Те не можеха да минат през този вал от трупове и намерението бе да ги прекарат през пресечката. И когато войниците измъкваха труповете изпод колелата, се случило нещо неочаквано. Как станало то, научихме после. Някъде към другия ъгъл стотина наши другари държели в ръцете си едно здание. По покриви и през сгради те си пробили път, докато се озовали над струпалите се войници. Тогава започнало контраклането.

Внезапно градушка от бомби се изсипа от покрива на сградата. Автомобилите бяха разбити на парчета, наред с много войници. Ние, останалите живи, се втурнахме назад в лудо бягство. На половин път преди пресечката по нас откриха огън от друго здание. Както войниците бяха настлали улицата с избити роби така сега на свой ред, те настлаха улицата със своите трупове. Гартуейт и аз оцеляхме по чудо. Както преди, ние потърсихме убежище в един вход. Но този път Гартуейт нямаше намерение да се остави да го хванат. Щом пукотът на бомбите замря, той започна да надзърта навън.

— Тълпата се връща! — извика ми той. — Трябва да се махнем оттука!

Ние побягнахме ръка за ръка по окървавения паваж и като се спъвахме и подхлъзвахме, стигнахме до ъгъла. В пресечката още се виждаха няколко бягащи войници. Никой не ги закачаше. Пътят бе свободен. Тогава се спряхме за миг и погледнахме назад. Тълпата бавно се приближаваше — въоръжаваше се с пушките на убитите и довършваше ранените. Видяхме края на младия офицер, който ни беше спасил. С мъка повдигнал се на лакът, той стреляше с автоматичния си пистолет.

— Свършиха се надеждите ми за повишение — изсмя се Гартуейт, когато една жена се спусна към ранения, размахала месарски сатър. — Елате. Това е обратната посока, но все някак ще се измъкнем.

И ние се втурнахме на изток по тихите улици, готови за някакво нападение на всяка пресечка. На юг в небето се издигаха пламъци на чудовищен пожар и ние разбрахме, че гори огромното гето. В този миг аз се свлякох на тротоара. Бях капнала и не можех да вървя повече. Ръцете и краката ми бяха натъртени, целите изранени и ме боляха; въпреки това не можах да не се усмихна на Гартуейт, който си свиваше цигара и казваше:

— Зная, че забърках страшна каша, вместо да ви спася, но не мога нищичко да проумея в цялото това положение. Всичкото е една каша. Всеки път, когато се опитваме да избягаме, нещо се случва и трябва да се върнем. Ние сме само на две-три пресечки от мястото, където ви измъкнах от онзи вход. Приятели и врагове, всички са се смесили. Хаос! Човек не знае кой се крие в тези проклети сгради. Опитай се да разбереш и току-виж ти пуснали някоя бомба на главата. Опитай се да си вървиш тихо и мирно по пътя — ще налетиш на някоя тълпа и ще те убият с картечница, а може и да срещнеш наемници и собствените ти другари да те убият от някой покрив. Отгоре на всичко тълпата също може да те пречука.

Гартуейт тъжно поклати глава, запали цигарата и седна до мене.

— И съм толкова гладен — добави той, — че бих могъл да ям и павета.

След миг другарят ми беше пак на крака, изтича на улицата и изкърти едно паве. Сетне се върна с камъка и разби витрината на магазина зад нас.

— Приземен етаж и за нищо не става — обясняваше ми той, докато ми помагаше да се провра през дупката, която беше направил, — но това е най-хубавото, което можем да сторим. Вие си дремнете, пък аз ще поразузная. В края на краищата ще довърша спасяването ви, но ми трябва време, време, много време… и нещо за ядене.

Магазинът, в който се озовахме, излезе за сарашки стоки и Гартуейт ми направи легло от конски чулове в канцеларията в самото дъно. При жалкото ми състояние започваше да ме мъчи и ужасно главоболие и аз безкрайно се зарадвах, че ще мога да затворя очи и да се опитам да поспя.

— Аз ще се върна — каза Гартуейт на раздяла. — Не вярвам да намеря автомобил, но положително ще донеса поне малко храна.

И след това го Видях чак подир три години. Вместо да се върне при мен, той бил отнесен в болница, прострелян с един куршум през белите дробове и с друг — през месестата част на врата.