Джек Лондон
Желязната пета (22)

XXI. РЕВЯЩИЯТ ЗВЯР ОТ БЕЗДНАТА

През дългия период на пребиваването в убежището ние бяхме държани в течение на всичко, което ставаше вън, и научавахме най-подробно за силата на олигархията, срещу която водехме война. От преходния кипеж новите институции изникваха в по-определена форма и придобиваха признаци и качества на устойчивост. Олигарсите бяха сполучили да изградят държавен апарат, толкова сложен, колкото и огромен, който функционираше — функционираше въпреки всичките ни усилия да го спъваме и да му пречим.

Това бе изненада за мнозина революционери. Те не бяха допускали, че то ще е възможно. Въпреки всичко работата в страната си вървеше. Работниците се трудеха в мините и по нивите щат не щат — те не бяха нещо повече от роби. Колкото до жизнено важните производства, всичко преуспяваше. Членовете на големите работнически касти бяха доволни и си работеха безгрижно. За първи път в живота работеха спокойно. Не ги тревожеха вече безработица, стачки и локаути, принадлежността към профсъюзи. Живееха в по-удобни къщи, в прекрасни собствени градове — прекрасни в сравнение с бедняшките квартали и гето, в които бяха живели преди. Хранеха се по-добре, имаха по-къс работен ден, повече празници и много повече и разнообразни интереси и удоволствия. А за своите по-необлагодетелствувани братя и сестри, отрудените хора от бездната, не даваха пет пари. Човечеството беше в зората на нов век — векът на егоизма. И все пак това не е съвсем вярно. В работническите касти имаше гъста мрежа от наши съмишленици — хора, чиито очи виждаха отвъд интересите на търбуха лъчезарния образ на свободата и братството.!

Друга голяма институция, добила форма и работеща гладко, бяха наемниците. Тази общност на войници се бе образувала от старата редовна армия и сега наброяваше един милион души, без да се смятат колониалните войски. Наемниците представляваха отделна прослойка. Те живееха в свои отделни градове, в които фактически имаха самоуправление, и се ползуваха от много привилегии. Голяма част от създаващите затруднения излишъци се консумираше от тях. Те постепенно загубваха всякаква връзка и симпатиите на останалата част от народа и всъщност започнаха да си изработват свой собствен класов морал и съзнание. И въпреки всичко ние имахме хиляди привърженици между тях^[1].

Самите олигарси претърпяваха някакво забележително и, трябва да се признае, неочаквано развитие. Като класа те се дисциплинираха. На всеки член се определяше какво да върши в обществото и той беше задължен да го върши. Нямаше вече богати млади безделници. Техните сили се използуваха за увеличаване обединената сила на олигархията. Те служеха като командири във войската и ръководители в промишлеността. Намираха призвание в приложните науки и много от тях ставаха големи инженери. Служеха в многобройните подразделения на държавното управление, заемаха длъжности в колониалните владения и с десетки хиляди постъпваха в разните тайни служби. Задължаваха ги, ако мога така да кажа, да изучават просветни въпроси, изкуство, богословие, наука, литература и в тези области те изпълняваха важната задача да формират мисловните процеси на нацията така, че да осигурят вечното надмощие на олигархията.

Тях ги учеха, а после те на свой ред учеха другите, че това, което вършат, а справедливо. Убеждаваха се в своята аристократичност от момента, когато като деца започваха да добиват впечатления за света. Това убеждение за аристократичност се вплиташе във възпитанието им, докато станеше тяхна кръв и плът. Те гледаха на себе си като на укротители на диви зверове, господари на животни. Изпод краката им винаги се надигаше подмолен тътен на бунт. Насилствена смърт вечно витаеше в техните среди: за тях бомбата, ножът, куршумът представляваха само зъбите на ревящия звяр от бездната, когото трябваше да държат в подчинение, ако искаха да запазят съществуването на човечеството. Те бяха спасителите на човечеството и гледаха на себе си като на героични и себепожертвователни труженици за висшето благо.

Като прослойка те вярваха, че единствени крепят цивилизацията. Бяха убедени, че отслабят ли господството си, страшният звяр ще погълне и тях, и всичко прекрасно, чудесно, радостно и добро в своя бездънен лигав търбух. Без тях ще се възцари анархия и човечеството ще потъне отново в първобитната нощ, от която се е измъкнало с толкова мъки. Ужасната картина на анархията бе непрекъснато държана пред очите на техните деца, докато, обладани от този насаден у тях страх, те на свой ред държеха картината на анархията пред очите на децата, които идваха след тях. Това беше звяр, който трябваше да се стъпква и върховният дълг на аристократа бе да го потъпква. Накратко само те със своя неуморен труд и жертви стояха между слабото човечество и всепоглъщащия звяр; и те го вярваха, твърдо го вярваха.

Не бих могла достатъчно силно да подчертая тази високо етична добродетелност на цялата олигархическа класа. В това се криеше силата на Желязната пета, а твърде много от нашите другари не искаха или много бавно си даваха сметка за него. Мнозина от тях си обясняваха силата на Желязната пета със системата й на награди и наказания. Това е погрешно. Раят и адът може да бъдат основни фактори в религиозната ревност на един фанатик, но за грамадното мнозинство вярващи раят и адът са производни на доброто и злото. Любовта към доброто, стремежът към доброто, незадоволяването с нищо по-долу от доброто — накъсо доброто поведение е основният фактор на религията. Същото е и с олигархията. Затворите, изгнанието и понижаването, почестите, дворците и градовете-чудо са също производни. Главната движеща сила на олигарсите е вярата им, че вършат добро. Да оставим настрана изключенията, да оставим настрана потисничеството и несправедливостта, от които води началото си Желязната пета. Приемаме всичко това за вярно. Важното е, че силата на олигархията днес се крие в самодоволната й убеденост в собствената й добродетелност^[2].

Колкото за това, силата на революционното движение в течение на тези двадесет години не се е състояла в нищо друго, освен в чувството на добродетелност. Няма друг начин да се обяснят нашите жертви и мъченичества. Само зарад това чувство и нищо друго Рудолф Менденхол изгори душата си за делото и изпя безумната си лебедова песен в последната нощ от живота си. Само зарад него Хълбърт умря при мъченията му, но до сетния миг отказа да предаде другарите си. Само зарад него Ана Ройлстън се отказа от благословеното майчинство. Само зарад него Джон Карлсън бе верен и неплатен пазител на убежището в Глен Елън. Към когото от другарите от революционното движение и да се обърнеш, без значение дали е млад или стар, мъж или жена, голям или незначителен човек, гений или неук, ще откриеш, че движещата сила е велик и траен стремеж към праведността.

Но аз се отклоних от разказа си. Двамата с Ърнест добре разбрахме, преди да напуснем убежището, как расте силата на Желязната пета. Работническите касти, наемниците и грамадните пълчища тайни агенти и полиция от всевъзможен вид бяха всички верни на олигархията. Общо взето, като се изключи загубата на свободата, те бяха по-добре, отколкото преди. От друга страна, голямата безпомощна маса от населението, хората от бездната, тънеше в скотско безразличие и се примиряваше с немотията. Колчем силни пролетарии проявеха влиянието си върху масата, олигарсите ги откъсваха от тази маса и им създаваха по-добри условия, като ги правеха членове на работническите касти или ги причисляваха към наемниците. По този начин недоволството се потушаваше, а пролетариатът се лишаваше от естествените си водачи.

Положението на хората от бездната беше плачевно. По отношение на тях задължителното обучение бе отменено. Те живееха като добичета в огромни жалки работнически гето и гниеха в нищета и поквара. Всичките стари свободи им бяха отнети. Те бяха роби на труда. Бяха лишени от правото да избират какво да работят. Също така бяха лишени от правото да пътуват от място на място, както и да носят или притежават оръжие. Те не бяха закрепостени към земята както земеделците. Бяха закрепостени към машините, към работата си. Когато възникваше извънредна нужда от работници като при строеж на големи пътища и прави като стрела железопътни линии, канали, тунели, подземни железници и укрепления, определяше се наряд на работническите гета и десетки хиляди крепостници, щат не щат, се изпращаха на работното място. Големи армии такива крепостници се трудят сега на строителството на Ардис, настанени в мизерни казарми, където не може да има семеен живот и където приличието се измества от тъпа скотщина. Наистина там, в работническите гето, живее ревящият звяр от бездната, от когото олигарсите толкова се страхуват, но този звяр е тяхно собствено творение. В него те не оставят да умрат нагоните на маймуната и тигъра.

А тъкмо сега се шири слух, че нови наряди се събират за строежа на Асгард, проектирания град-чудо, който щял много да надмине Ардис, когато бъде завършен^[3], Ние, революционерите, ще продължим този голям строеж, но той не ще се извършва от окаяни крепостници. Стените и кулите, и колоните на този прекрасен град ще се издигат под звуците на песни и в неговата красота и великолепие ще бъдат втъкани не въздишки и стенания, а музика и смях.

Ърнест подлудяваше от нетърпение да излезе сред хората и да се залови за работа, защото злощастното ни Първо въстание, което се провали с Чикагската комуна, назряваше бързо. Въпреки това той обуздаваше духа си с търпение и през цялото време, докато Хадли, доведен за тази цел от Илиноис, го измъчваше, за да го превърне в друг човек^[4], кроеше в ума си грандиозни планове за организирането на интелектуалния пролетариат и за поддържане поне на най-елементарно образование сред хората от бездната — всичко това, разбира се, в случай че Първото въстание се провали.

Убежището напуснахме чак през януари 1917 година. Всичко беше уредено. Веднага заехме местата си на агент-провокатори в системата на Желязната пета. Аз минавах за сестра на Ърнест. Олигарси и наши вътрешни хора, които заемаха високи длъжности, бяха приготвили места за нас, ние притежавахме всички необходими документи и пълни сведения за нашето минало. С помощта на вътрешни хора това не беше трудно, защото в този призрачен свят на тайната служба самоличността оставаше в мъгла. Агентите идваха и си отиваха като привидения, подчиняваха се на заповеди, изпълняваха задачи, следяха, правеха донесения често пъти до служебни лица, които никога не виждаха, или сътрудничеха с други агенти, които никога не бяха видели и нямаше никога да видят.