Джек Лондон
Желязната пета (20)

XIX. ПРЕОБРАЗЯВАНЕ

„Ти трябва напълно да се преобразиш — писа ми Ърнест. — Трябва да престанеш да съществуваш. Трябва да станеш друга жена, и то не само с дрехите, които носиш, но и вътре в себе си, под дрехите. Трябва да се преобразиш така, че дори и аз да не те позная: гласът, жестовете, маниерите, стойката, походката, всичко.“

Тази заповед аз изпълних. Всеки ден с часове се упражнявах да погреба завинаги старата Ейвис Евърхард в лицето на другата жена, която мога да нарека „моето друго аз“. До това можеше да се стигне само чрез дълги упражнения. Само такава подробност като интонацията упражнявах почти непрекъснато, докато гласът на моето ново аз стана непроменлив, автоматичен. Наложително се смяташе именно такова автоматично изпълнение на възприетата роля. Човек трябва така да се обиграе, че да може да измами самия себе си. Това беше като научаване на нов език, да речем френски. Отначало говоренето на френски е принудено, въпрос на воля. Учещият мисли на майчиния си език и след това превежда на френски, или чете на френски, но трябва да го преведе на майчиния си език, за да го разбере. После, след време, когато усвои езика добре, автоматично учещият чете, пише и мисли на френски, без изобщо да превежда мисълта на майчиния си език.

Същото беше с нашата маскировка. Налагаше ни се да се упражняваме, докато възприетите роли се превръщаха в действителни; докато се покажем такива, каквито трябваше да бъдем, изискваше съсредоточено напрягане на волята. Разбира се, отначало много от това, което правехме, бяха несръчни опити Ние създавахме ново изкуство и трябваше да правим много открития. Но навред се работеше в тази насока, израстваха майстори на това изкуство, натрупваше се запас от похвати и средства. Този запас се превръщаше в нещо като учебник, който се предаваше от човек на човек, сякаш беше част от програмата в училището на революционното движение^[1].

Тъкмо по това време изчезна баща ми. Писмата му, които стигаха редовно до мене, секнаха. Той вече не се появи в квартирата ни на Пел стрийт. Другарите ни го търсеха навсякъде. Чрез нашата тайна служба претършувахме всички затвори в страната. Но той липсваше, сякаш земята го беше погълнала, и до ден днешен не може да се открие никакво указание за неговия край^[2].

Шест месеца прекарах сама в убежището, но това не бяха месеци на безделие. Организацията ни бързо напредваше и имаше купища работа, която чакаше ред да бъде свършена. Ърнест и другите водачи решаваха в затворите си какво трябва да се прави, а за нас, които бяхме вън, оставаше само да го изпълним. Трябваше да се организира устната пропаганда; да се организира шпионската ни система с всичките й подразделения; да се създават тайни печатници; да се уреди мрежата на нелегалните ни канали, което значеше да се установи връзка между безбройните ни убежища и да се подготвят нови убежища там, където липсваха брънки във веригите, кръстосали цялата страна.

Затова казвам, че работата никога не свършваше. След шест месеца самотата ми бе нарушена от пристигането на две другарки. Те бяха млади момичета, смели по дух и пламенни поборнички за свобода: Лора Питърсън, която изчезна в 1922 година, и Кейт Биърс, която впоследствие се омъжи за Дю Бойс^[3] и която е още сред нас, с очи, вдигнати към утрешното слънце, възвестяващо новия век.

Двете момичета пристигнаха развълнувани от преживяна тревога, опасност и внезапна смърт. Сред екипажа на рибарската лодка, която ги превозила през залива Сан Пабло, имало шпионин. Слуга на Желязната пета, той сполучливо се представил като революционер и проникнал дълбоко в тайните на организацията ни. Без съмнение търсел моите дири, защото ние отдавна бяхме научили, че изчезването ми създало големи грижи на тайната служба на олигархията. За щастие, както се разбра сетне, той не посветил никого в откритията си. Явно беше забавил доноса си, понеже предпочитал да доведе всичко до успешен край, като открие моето скривалище и ме залови. Сведенията му умрели заедно с него. След като момичетата слезли на брега край река Петалума и се качили на коне, той сполучил под някакъв предлог да слезе от лодката.

Щом понавлезли в планината Сонома, Джон Карлсън оставил момичетата да продължат сами, като водят и неговия кон, а сам той се върнал пеша. У него се събудили подозрения. Карлсън хванал шпионина, а за това, което станало после, той ми създаде добра представа.

— Аз го наредих — бе прозаичният начин, по който Карлсън описа тази случка. — Аз го наредих — повтори той с мрачен пламък в очите, а огромните му, разкривени от тежък труд ръце красноречиво се разтвориха и пак се свиха. — Не издаде нито звук.

Скрих го а довечера ще се върна да го заровя по-надълбоко.

През този период не можех да се начудя на собствената си метаморфоза. От време на време ми се струваше невъзможно или това, че някога съм живяла тих и мирен живот в университетски град, или пък, че съм станала революционерка, свикнала със сцени на насилие и смърт. Или едното, или другото не можеше да бъде вярно. Едното беше действителност, другото беше сън, но кое беше истинското? Дали този сегашен живот на революционерка, която се крие в една дупка, бе кошмар? Или аз бях революционерка, която някъде някак е сънувала, че в някое свое предишно съществуване е живяла в Бъркли и никога не е познавала нищо по-бурно в живота от чайовете и танците, кръжоците за дискусии и университетските аудитории? Но, от друга страна, предполагам, че това чувство беше общо за всички ни, които се бяхме събрали под червеното знаме на братството между хората.

Често си спомнях разни лица от този друг живот и колкото да е чудно, те току се появяваха и изчезваха в моя нов живот. Например епископ Морхаус. Напразно го търсехме, когато организацията ни се беше разраснала. Той бил местен от една лудница в друга. Проследихме пътя му от щатската болница за умопобъркани в Напа до болницата в Стоктън, а оттам в болницата в долината Санта Клара, известна под името Агнюз, където следата се губеше. Смъртта му не беше регистрирана. Сигурно по някакъв начин беше избягал. Тогава и през ум не ми минаваше при какви страшни обстоятелства щях да го видя още веднъж: как щеше да се мерне пред мене в кървавия вихър на Чикагската комуна.

Джаксън, който загуби ръката си в Сиерските предачници и стана причина да се превърна в революционерка, никога не го видях пак, но всички знаехме какво е направил, преди да умре. Той изобщо не се присъедини към революционерите. Ожесточен от съдбата си, изпаднал в мрачно настроение зарад своите злочестини, Джаксън станал анархист — не последовател на анархистична философия, а само звяр, побеснял от омраза и жажда за отмъщение. И си отмъстил добре. Незабелязан от пазачите, нощно време, когато всички спели, той вдигнал във въздуха и направил на пух и прах двореца на Пъртънуейт. Никой не се отървал, дори пазачите. А в затвора, докато чакал делото, се задушил под одеялата.

Доктор Хамърфилд и доктор Болингфорд имаха съвсем друга съдба от съдбата на Джаксън. Те останаха верни на господарите си и бяха съответно възнаградени с църковни дворци, в които живеят, без да се карат със света. И двамата са апологети на олигархията. И двамата са много затлъстели. „Доктор Хамърфилд — както веднъж каза Ърнест — е успял да промени своята метафизика така, че дарува божие одобрение на Желязната пета, а също да включи много преклонение пред красотата и да намали до невидима шушка газообразното гръбначно същество, описано от Хекел, при което разликата между доктор Хамърфилд и доктор Болингфорд е тази, че доктор Болингфорд е направил бога на олигарсите малко по-газообразен и малко по-безгръбначен.“

Питър Донъли, надзирателят стачкоизменник в Сиерските предачници, с когото се срещнах, когато проучвах случая на Джаксън, изненада всички ни. В 1918 година присъствувах на събрание на „Червените от Фриско“. Сред всичките ни бойни групи тази беше най-страшна, свирепа и безпощадна. Всъщност тя не беше част от нашата организация. Членовете й бяха фанатици, безумци. Ние не смеехме да поощряваме такъв дух. От друга страна, макар да не бяха наши хора, ние поддържахме с тях приятелски отношения. Въпросът, който ме беше довел там тази вечер, беше от изключителна важност. Единствена аз между двадесетина мъже бях без маска. След като въпросът, който ме беше довел там, бе решен, един от тях ме поведе към изхода. В тъмния коридор този водач запали клечка кибрит, поднесе я близо до лицето си и свали маската. За миг пред погледа ми се мярнаха разкривените от вълнение черти на Питър Донъли. След това клечката угасна.

— Исках само да знаете, че това съм аз — каза той в тъмнината. — Спомняте ли си Далъс, директора?

Спомних си директора на Сиерските предачници с лисиче лице и кимнах.

— Е, първо на него му видях сметката — каза Донъли с гордост. — След това се присъединих към „Червените от Фриско“.

— Но от къде на къде сте тука? — попитах аз. — Ами жена ви и децата?

— Умряха — отговори той. — Затова. Не — побърза да се поправи той, — умряха леко, в леглата си… болест, нали разбирате, един след друг. Те ми връзваха ръцете, докато бяха живи. А сега, като ги няма, търся отмъщение за разбития си живот. Едно време бях Питър Донъли, надзирателят стачкоизменник. А сега съм Номер 27 от „Червените от Фриско“. Хайде елате да ви изведа оттука.

После чух за него повече. По своему той беше прав, когато ми каза, че всичките му близки измрели. Но един останал жив, Тимъти, а него баща му го смятал за мъртъв, понеже постъпил на служба в наемните войски^[4] на Желязната пета. Всеки член на „Червените от Фриско“ се задължаваше да извърши дванадесет екзекуции годишно. Наказанието при неизпълнение беше смърт. Членът, който не успееше да попълни това число, се самоубиваше. Екзекуциите не бяха произволни. Тази група безумци се събираше често и произнасяше масови смъртни присъди срещу омразни членове и слуги на олигархията. Екзекутирането след това се разпределяше по жребие.

Всъщност работата, довела ме при тях в деня на моето посещение, беше такова произнасяне на присъди. Един от нашите другари, години наред успял да се задържи на чиновническа служба в местното бюро на тайната служба на Желязната пета, бе попаднал в черните списъци на „Червените от Фриско“ и сега го съдеха. Разбира се, той не присъствуваше и, разбира се, съдиите му не знаеха, че е наш човек. Моята задача бе да засвидетелствувам неговата самоличност и вярност на делото. Може да се види-; чудно откъде изобщо знаехме за цялата тази работа. Обяснението е просто. Един от тайните ни агенти членуваше в „Червените от Фриско“. За нас беше необходимо да не изпускаме от очи и приятеля, както и врага, а тази група безумци не бе чак толкова маловажна, че да не я наблюдаваме.

Но да се върна към Питър Донъли и сина му. Всичко вървяло добре с Донъли, докато следващата година между лицата, паднали му се за екзекутиране, намерил името Тимъти Донъли. И тогава заговорила семейната привързаност, толкова силна у него. За да спаси своя син, той предал другарите си. Това не му се удало напълно, но десетина от „Червените от Фриско“ били екзекутирани и групата била кажи-речи унищожена. За възмездие останалите живи осъдили Донъли на смърт, която той беше заслужил с предателството си.

Не останал много дълго жив и Тимъти Донъли. „Червените от Фриско“ се заклели да го екзекутират. Олигархията правеше всичко възможно да го спаси. Местеха го от единия край на страната в другия. Трима от „Червените“ платиха с живота си за напразните усилия да го докопат. Групата се състоеше само от мъже. Най-после те прибягнаха до помощта на жена, една от нашите другарки — не друга, а Ана Ройлстън. Нашият Вътрешен център й забрани, но тя винаги вършеше каквото си е наумила и презираше дисциплината. Освен това беше гениална и обаятелна и ние без друго никога не можехме да й се наложим. Тя сама по себе си представляваше отделна класа и не отговаряше на обикновените качества на революционер.

Въпреки нашия отказ да й разрешим, тя се нагърби с извършването на това дело. Ана Ройлстън беше очарователна жена. За нея бе достатъчно да повика с пръст някой мъж. Тя разбиваше сърцата на десетки наши млади другари, а десетки други пленяваше и със силата на тяхното влечение въвеждаше в организацията ни. Ала въпреки всичко Ана упорито отказваше да се омъжи. Много обичаше децата, но казваше, че ако има дете, то ще я отклони от делото, а животът й бил посветен само на това дело.

За Ана Ройлстън бе много лесно да спечели Тимъти Донъли. Не изпитваше угризения, защото тъкмо по това време стана „Нашвилското клане“, при което наемниците, командувани от Донъли, буквално избиха осемстотин тъкачи в този град. Но тя не уби Донъли. Тя го предаде, пленен, на „Червените от Фриско“. Това стана едва миналата година и Ана си спечели ново име. Революционерите навсякъде я наричат „Червената дева“^[5].

Полковник Ингръм и полковник Ван Гилбърт са още две познати фигури, които ми бе съдено да срещна по-късно. Полковник Ингръм много се издигна в олигархията и стана пълномощен министър в Германия. Той бе до дън душа ненавиждан от пролетариата на двете страни. Аз се срещнах с него в Берлин, където ме прие и ми оказа голяма помощ като на доверена международна шпионка на Желязната пета. Между другото мога да кажа, че в двойствената си роля успях да извърша за революцията няколко важни неща.

Полковник Ван Гилбърт стана известен като „Ръмжащия“ Ван Гилбърт. Той изигра важна роля в съставянето на новия сборник закони след Чикагската комуна. Но преди това, като съдия от първата инстанция, заслужи смъртна присъда с пъклената си злоба. Аз бях една от тези, които го съдиха и произнесоха присъда срещу него. Ана Ройлстън изпълни присъдата.

Още една фигура от стария живот изниква пред мен — адвокатът на Джаксън. Най-малко можех да очаквам, че ще срещна пак този човек, Джоузеф Хърд. Това беше странна среща. Късно една нощ, две години след Чикагската комуна, Ърнест и аз пристигнахме заедно в убежището в Бентън Харбър. То беше в Мичиган, на другия бряг на езерото, срещу Чикаго. Пристигнахме тъкмо когато приключваше съденето на някакъв шпионин. Произнесена беше смъртна присъда и осъдения вече го отвеждаха. Такава беше картината, когато дойдохме. В следващия миг нещастникът се отскубна от водещите го, хвърли се в краката ми, стисна коленете ми в прегръдка, подобна на клещи, и се замоли като безумен за милост. Когато вдигна към мене разкривеното си от ужас лице, познах в него Джоузеф Хърд. Сред всички ужасни неща, които съм виждала, от нищо не съм била така потресена, както от молбите за живот на това обезумяло същество. Беше луд пред страха от смъртта. Това бе жалка сцена. Той не искаше да ме пусне въпреки дърпащите го ръце на десетина другари. А когато най-после го помъкнаха, надал нечовешки вопли, аз паднах в безсъзнание на пода. Много по-лесно е да гледаш как умират храбреци, отколкото да слушаш страхливец да ти се моли за ми лост^[6].