Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Iron Heel, 1908 (Обществено достояние)
- Превод отанглийски
- Сидер Флорин, 1970 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,5 (× 13гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране и разпознаване
- sir_Ivanhoe(24 май 2007 г.)
- Корекция
- NomaD(25 май 2008 г.)
Издание:
Профиздат, 1970
Превод от английски: Сидер Флорин
История
- —Добавяне
XVII. АЛЕНАТА ЛИВРЕЯ
С разгромяването на земеделските щати земеделските представители изчезнаха от Конгреса. Тях ги съдиха за държавна измяна, а местата им бяха заети от оръдия на Желязната пета. Социалистите бяха жалко малцинство и знаеха, че краят им наближава. Конгресът и сенатът бяха празна преструвка, фарс. Обществени въпроси привидно сериозно се обсъждаха и решаваха, по стария установен ред, докато в действителност единственото, което се вършеше, беше да се придаде отпечатък на конституционна законност на указите на олигархията.
Ърнест бе в разгара на борбата, когато дойде краят. Разискваше се законопроектът за подпомагане на безработните. Тежките условия на живота предишната година бяха докарали огромни маси от пролетариата до положението на бавна гладна смърт, а продължителните, развилнели се навред безредици понижаваха жизненото им равнище още повече. Милиони хора гладуваха, докато олигарсите и поддръжниците им се гояха с излишъците[1]. Ние наричахме тези нещастници „хора от бездната“[2] и именно за да облекчат техните страшни страдания, социалистите бяха внесли законопроекта за безработните. Но това не беше по вкуса на Желязната пета. Тя се канеше да използува труда на тези милиони по свой начин и това не беше нашият начин, поради което тя бе наредила нашият законопроект да бъде провален при гласуването. Ърнест и другарите му знаеха, че усилията им са напразни, ала неизвестността им беше омръзнала. Искаха нещо да стане. Те не вършеха нищо и най-доброто, на което можеха да се надяват, беше да сложат край на този законодателен фарс, в който без да искат вземаха участие. Те не знаеха какъв щеше да бъде краят, но и на ум не им беше идвал по-лош край от този, който настъпи.
Този ден аз седях на галерията. Ние всички знаехме, че предстои нещо ужасно. То се долавяше във въздуха и приемаше видим образ чрез въоръжените войници, строени в коридорите, и офицерите, стъпили се по входовете на самата зала. Олигархията се готвеше да нанесе удар. Ърнест говореше. Той описваше страданията на безработните, сякаш обладан от безумната мисъл по някакъв начин да трогне техните сърца и съвест, но представителите републиканци и демократи му се смееха и го подиграваха, в залата цареше шум и бъркотия. Изведнъж Ърнест рязко промени тактиката си.
— Зная, че каквото и да казвам, не ще мога да ви повлияя — заяви той. — Вие нямате душа, за да може човек да ви повлияе. Вие сте безгръбначни, безволеви твари. Надуто наричате себе си републиканци и демократи. Няма никаква републиканска партия! Няма никаква демократическа партия! В този парламент няма никакви републиканци и демократи. Вие сте блюдолизци и слепи оръдия, творби на плутокрацията. Говорите многословно с безнадеждно остарели изрази за любовта си към свободата, а през цялото това време носите алената лакейска ливрея на Желязната пета.
В този миг виковете и крясъците „Молим, ред! Молим, ред!“ заглушиха гласа му и той остана да стои с презрителна усмивка, докато врявата позатихна. Тогава обхвана всички тях с движение на ръката, обърна се към своите другари и каза:
— Чуйте как джавкат охранените псета.
Крясъците избухнаха наново. Председателят призоваваше към ред с удари на чукчето и поглеждаше с очакване офицерите на вратите. Чуваха се викове „Това е бунт!“, а едър, шишкав представител от Ню Йорк завика на Ърнест: „Анархист!“ И Ърнест не представляваше приятна гледка. Всяко негово мускулче на боец трептеше, а лицето бе образ на биещ се звяр, при все че беше хладнокръвен и сдържан.
— Помнете — рече той с глас, който надделя над врявата, — че колкото милост проявявате вие днес към пролетариата, толкова милост ще прояви и пролетариатът към вас един ден.
Виковете „Това е бунт!“ и „Анархист!“ се удвоиха.
— Зная, че няма да гласувате за този законопроект — продължи Ърнест. — Получили сте заповед от господарите си да гласувате против него и въпреки това ме наричате анархист. Вие, които унищожихте управлението на народа и които безсрамно се кичите на обществени места с позорните лакейски ливреи, ме наричате анархист. Аз не вярвам във вечния огън и кипящата сяра на ада, но в моменти като този съжалявам за неверието си. Не, в моменти като този почти вярвам. Положително трябва да съществува някакъв ад, защото няма друго място, където да можете да получите наказание, отговарящо на престъпленията ви. Докато съществувате вие, има крещяща нужда от адски огън на света.
Край вратите настъпи раздвижване. Ърнест, председателят и всички членове на камарата се обърнаха да видят какво става.
— Защо не повикате войниците да влязат, господин председателю, и не им заповядате да свършат работата си? — попита Ърнест. — Те трябва да побързат с изпълняването на плана ви.
— Кроят се и други планове — отвърна председателят. — Затова войниците са тука.
— Нашите планове, предполагам — подхвърли подигравателно Ърнест. — Някое убийство или нещо подобно.
Но при думата „убийство“ врявата избухна отново. Ърнест не можа да я надвика, но остана прав в очакване на затишие. И тогава се случи това нещо. От мястото си на галерията не можах да видя нищо освен блясъка на експлозията. Тътенът й изпълни слуха ми и видях Ърнест да залита и да пада във вълмо от пушек, а войниците да се втурват по всички проходи. Другарите на Ърнест наскачаха на крака, побеснели от гняв, способни на всякакво насилие. Но Ърнест се задържа за миг и размаха ръце за тишина.
— Това е заговор! — гласът му прокънтя, за да предупреди другарите. — Не правете нищо, иначе ще бъдете унищожени!
След това бавно се свлече и войниците стигнаха при него. След миг те опразваха галериите и аз не видях нищо повече.
При все че беше мой съпруг, не ми разрешиха да отида при него. Когато заявих коя съм, веднага ме сложиха под арест. В същото време бяха арестувани всички депутати социалисти във Вашингтон, включително и нещастният Симпсън, който лежеше болен от коремен тиф в хотела.
Съдебният процес не се забави и беше кратък. Присъдите бяха предрешени. Чудното беше, че Ърнест не го екзекутираха. Това бе грешка от страна на олигархията и тя скъпо я плати. Но олигархията бе твърде самоуверена в онези дни. Опиянена от успеха, тя дори не помисляше, че тази шепичка герои крие в себе си сили, способни да я разклатят из основи. Утре, когато избухне големият бунт и в целия свят отекне твърдата стъпка на милионите, олигархията ще си даде сметка, макар и твърде късно, колко силна е станала тази групичка герои[3].
Като революционерка, като една от вътрешните, които знаеха надеждите и опасенията и тайните планове на революционерите, аз съм в състояние да отговоря така, както малцина други, на обвинението, че те са били виновни за избухването на бомбата в Конгреса. И мога да заявя категорично, без уговорка или някакво съмнение, че социалистите — и в Конгреса, и вън от него — нямаха пръст в тази работа. Кой е хвърлил бомбата, ние не знаем, но едно нещо, в което сме абсолютно сигурни, е, че не сме я хвърлили ние.
От друга страна, има указания, сочещи, че отговорна за това деяние е Желязната пета. Разбира се, ние не можем да го докажем. Нашите заключения почиват само върху предположения. Но ето тези факти, които са ни известни. На председателя на камарата е било донесено от агентите на държавната тайна служба, че депутатите социалисти се канят да прибягнат до терористична тактика и че е определен денят, в който ще пристъпят към такива действия. Това бил точно денят на експлозията. Тъкмо затова Капитолият бил пълен с войски в бойна готовност. Понеже ние не знаехме нищо за бомбата, понеже бомба наистина избухна и понеже властите се бяха подготвили за експлозията предварително, напълно основателно е да заключим, че Желязната пета е знаела. Нещо повече, ние твърдим, че Желязната пета е била виновна за атентата и че Желязната пета го е подготвила и извършила с цел да стовари вината на наш гръб и така да докара нашето унищожение.
Чрез председателя предупреждението станало достояние на всички твари в камарата, които носеха алената лакейска ливрея. Те са знаели, докато Ърнест говореше, че ще се извърши някакво насилие. И трябва да признаем, те са вярвали искрено, че насилието ще бъде извършено от социалистите. В съда, също така честно убедени, неколцина дадоха показания, че са видели как Ърнест се канел да хвърли бомбата и тя избухнала преждевременно. Разбира се, не са видели нищо подобно. Обзети от треската на страха, те си въобразили, че виждат, и толкова.
Ърнест каза пред съда:
— Можете ли да допуснете, че ако аз се канех да хвърля бомба, щях да избера за тази цел нищожно фишече като това, което бе хвърлено? В него нямаше достатъчно барут. То вдигна сума пушек, но не направи нищо никому, освен на мен. То избухна в самите ми крака и пак не ме уби. Повярвайте ми, когато реша да хвърлям бомби, аз ще причинявам щети. Моите бомби няма само да вдигат пушек.
Обвинението, от своя страна, възрази, че слабият заряд на бомбата бил недоглеждане на социалистите, също както било грешка и преждевременното й избухване, станало поради това, че Ърнест загубил присъствието на духа и я изтървал. А за потвърждение на споменатото съображение се привеждаха показанията на няколкото депутати, които уж видели Ърнест да върти в ръце и да изтървава бомбата.
Колкото до самите нас, никой не знаеше как е била хвърлена бомбата. Ърнест ми разправи, че частица от секундата преди да избухне, я чул и видял да пада в краката му. Той даде показания за това пред съда, но никой не му повярва. Освен другото цялата история беше, както казва народът, „скалъпена“. Желязната пета бе решила да ни унищожи и против това не можеше да се направи нищо.
Има поговорка, че истината излиза на бял свят. Аз започнах да се съмнявам в тази поговорка. Изминали са деветнадесет години и въпреки неуморните ни усилия досега не сме успели да открием човека, който действително хвърли бомбата. Без съмнение той е бил емисар на Желязната пета, но е останал неоткрит. Ние не можахме да попаднем и на най-малкото указание за неговата самоличност. И сега, след като е изтекло толкова време, за този въпрос не остава нищо друго, освен да заеме мястото си сред тайните на историята[4].