Джек Лондон
Желязната пета (15)

XIV. НАЧАЛОТО НА КРАЯ

Още през януари 1913 година Ърнест прозря накъде клонят нещата, но не можеше да накара своите другари водачи да видят призрака на Желязната пета, който се бе появил в ума му. Те бяха твърде самоуверени. Събитията водеха доста стремително към кулминационната точка. В световните отношения бе настъпила криза. Американската олигархия фактически обсеби световния пазар и десетки страни бяха изхвърлени от него с останали в ръцете им излишъци, които не можеха нито да консумират, нито да продадат. За такива страни не оставаше нищо друго освен да се преустроят. Те не можеха да продължа: да произвеждат излишъци по този начин. Капиталистическата система, що се отнасяше до тях, безнадеждно се беше провалила.

Преустройството на тези страни прие формата на революция. Беше време на смут и насилие. Навсякъде се сгромолясваха институции и правителства. На всякъде, с изключение на две или три страни, доскорошните господари капиталисти водеха ожесточен; борба за имуществата си. Но воюващият пролетариат отнемаше от тях управлението. Най-после се сбъднаха класическите думи на Карл Маркс: „Ударил е часът на частната капиталистическа собственост. Експроприаторите ги експроприират“. И най-после със сгромолясването на капиталистическите правителства на мястото им възникнаха правителства на народно сътрудничество.

„Защо Съединените щати изостават?“, „Заловете се за работа, американски социалисти!“, „Какво става с Америка?“ — бяха телеграмите, които ни изпращаха сполучилите другари от другите страни. Но ние не можехме да вървим в крак с тях. Олигархията не пречеше. Нейната грамада, като труп на някакво исполинско чудовище, ни заприщваше пътя.

„Почакайте, докато встъпим в длъжност през пролетта — отговаряхме ние. — Тогава ще видите.“

В тези думи се криеше нашата тайна. Ние бяхме спечелили на наша страна земеделците, а през пролетта десетина щата щяха да минат в техни ръце по силата на изборите предишната есен. Изведнъж щяха да бъдат учредени десетина правителства на народно сътрудничество. После останалото щеше да е лесно.

— Ами ако земеделците не успеят да вземат властта? — искаше да знае Ърнест. Обаче другарите му го наричаха непоправим черногледец.

Но такава несполука да вземат властта не беше главната опасност, която Ърнест имаше пред вид. Това, което предвиждаше, беше отстъпничеството на големите професионални съюзи и възникването на касти.

— Гент е научил олигарсите как да постъпват — казваше Ърнест. — Обзалагам се, че са превърнали неговия „Благодетелен феодализъм“^[1] в учебник.

Никога не ще забравя вечерта, когато след разгорещен спор с пет-шест работнически водачи Ърнест се обърна към мен и тихо рече:

— Това решава въпроса. Желязната пета е победила. Краят се вижда.

Малката конференция в дома ни не беше официална, но Ърнест, както и останалите му другари, се мъчеше да осигури уверенията на работническите водачи, че ще призоват хората си и към следващата обща стачка. О’Конор, председателят на съюза на механиците, пръв от шестте присъствуващи водачи отказа да даде такова уверение.

— Видяхте, че ядохте голям бой при старата ви тактика на стачки и бойкоти — настояваше Ърнест.

О’Конор и другите кимнаха.

— А видяхте и какво може да направи една обща стачка — продължи Ърнест. — Ние спряхме войната; с Германия. Никога досега не е имало по-блестяща проява на солидарността и силата на работническата класа. Работниците могат и ще управляват света. Ако продължавате да се държите с нас, ние ще сложим край на царуването на капитализма. Това е единствената ви надежда. И нещо повече: вие го знаете. Друг изход няма. Каквото и да правите със старата си тактика, вие сте обречени на поражение, ако не по друга причина, то защото господарите държат в свои ръце съдилищата^[2].

— Ти много бързаш — отговори О’Конор. — Не знаеш всички изходи от положението. Има и друг изход. Ние знаем какво правим. До гуша ни е дошло от стачки. Като стачкуваме, ни бият, та само пушек, се вдига. Но мисля, че никога вече не ще стане нужда да призоваваме нашите хора пак към стачка.

— Какъв е вашият изход? — попита го без заобикалки Ърнест.

О’Конор се изсмя и поклати глава:

— Мога да ти кажа само едно: ние не сме спали. Пък и сега не сънуваме сънища.

— Надявам се, че не е нещо, от което да ви е страх или срам — подхвърли предизвикателно Ърнест.

— Мисля, че ние най-добре си знаем работата — отвърна О’Конор.

— Ако съдя по това, как я криеш, не ще да е много чиста работа — каза Ърнест с нарастващ гняв.

— Ние си платихме урока с пот и кръв и сме заслужили това, което ни се полага — бе отговорът на О’Конор. — Всеки гледа преди всичко себе си.

— Щом те е страх да ми кажеш какъв е твоят изход, ще ти го кажа аз! — Ърнест вече не можеше да се сдържа. — Ще взимате участие в грабежа! Споразумели сте се с врага, ето какво сте направили! Продали сте каузата на работниците, на всички работници! Напускате бойното поле като страхливци!

— Нищо няма да ти кажа — мрачно отговори О’Конор. — Само туй, че ние знаем малко по-добре от вас кое е най-добро за нас.

— И не давате пукната пара за онова, което е най-добро за останалите работници! Тях ги оставяте да мрат!

— Нищо няма да ти кажа — отговори О’Конор, — освен че аз съм председател на съюза на механиците и мой дълг е да пазя интересите на работниците, които представлявам.

А после, когато работническите водачи си отидоха, Ърнест ми очерта, със спокойствието на човек, понесъл поражение, как ще се развият предстоящите събития.

— Социалистите предсказваха с радост идването на деня, когато организираното работничество, сразено в областта на производството, ще навлезе в областта на политиката. Е, Желязната пета е сразила професионалните съюзи в полето на производството и ги е накарала да навлязат в полето на политиката, но вместо да ни донесе радост, това ще бъде за нас източник на скръб. Желязната пета си е взела поука. Ние й показахме силата си в общата стачка. Тя е взела мерки да предотврати нова обща стачка.

— Но как? — попитах аз.

— Просто като е отпуснала субсидии на големите съюзи. Те няма да се присъединят към следващата обща стачка. Следователно тя няма да бъде обща стачка.

— Но Желязната пета не може да поддържа вечно такава скъпа политика — възразих аз.

— О, тя не е субсидирала всички съюзи. Това не е нужно. Ето какво ще стане. Надниците ще бъдат повишени, а работното време намалено в професионалните съюзи на железничарите, на стоманолеярите и в съюзите на техниците и механиците. В тези съюзи ще продължават да съществуват по-благоприятни условия. Членството в тези съюзи ще стане нещо като право на влизане в рая.

— Все пак не разбирам — заявих аз. — Какво ще стане с другите съюзи? Съюзите, които остават вън от тази комбинация, са много повече от онези, които влизат в нея.

— Другите съюзи ще бъдат затрити, всичките. Защото, нали разбираш, механиците, техниците и стоманолеярите вършат цялата работа от жизнена важност за нашата „цивилизация на машините“. Осигури ли си тяхната преданост, Желязната пета може пет пари да не дава за останалото работничество. Желязото, стоманата, машините и превозът — това е гръбнакът на цялата организация на промишлеността.

— Ами въглищата? — попитах аз. — Има близо един милион миньори.

— Те са всъщност неквалифицирани работници. Те няма да влизат в сметката. Надниците им ще се намалят, а работното време ще се удължи. Ще бъдат роби, както и всички ние, останалите, и ще оскотеят навярно най-много от всички ни. Ще бъдат принудени да работят, също както са принудени да работят сега земеделците за господарите, които им отнеха земята. И същото ще стане с всички други съюзи извън тази комбинация. Ще видиш как ще се разклатят и ще се разпаднат, а членовете им ще станат роби, заставяни от празните стомаси и законите на страната да вършат робска работа… Знаеш ли какво ще стане с Фарли^[3] и неговите стачкоизменници? Щети кажа. Стачкоизменничеството ще изчезне като занаят. Няма да има повече стачки. Вместо стачки ще има бунтове на роби. О, това занятие няма да се нарича така; то ще се нарича налагане законите на страната, които задължават работниците да работят. То просто удължава борбата, това предателство на големите съюзи. Сега само бог знае къде и кога ще възтържествува революцията.

— Нима има основание да се вярва, че при такъв; мощен блок като олигархията и големите профсъюзи революцията ще може изобщо да възтържествува? — попитах аз. — Не е ли възможно този блок да трае вечно?

Ърнест поклати глава.

— Един от основните ни принципи е, че всяка система, изградена върху класи и касти, съдържа в себе си зародишите на собственото си разложение. Когато една система се крепи на дадена класа, как може да се предотврати появяването на касти? Желязната пета не ще може да предотврати това и в края на краищата кастите ще погубят Желязната пета. Олигарсите вече са образували касти в своите среди, но почакай, облагодетелствуваните съюзи също ще образуват касти. Желязната пета ще употреби цялата си мощ да предотврати това, по не ще успее.

В облагодетелствуваните съюзи е събран цветът на американското работничество. Това са силни, способни хора. Те са станали членове на тези съюзи след като са се борили за местата си. Всеки квалифициран работник в Съединените щати ще бъде обладан от амбицията да стане член на облагодетелствуваните съюзи. Олигархията ще насърчава тази амбиция и поражданата от нея конкуренция. Така силните мъже, които иначе биха могли да станат революционери, ще бъдат спечелени от нея и силата им ще се използува за укрепване на олигархията.

От друга страна, работническите касти, членовете на облагодетелствуваните съюзи, ще се стремят да превърнат организациите си в сдружения за ограничен кръг хора. И ще сполучат. Членуването в работническите касти ще стане наследствено. Синове ще заемат мястото на бащите и няма да има приток на нова сила от този вечен източник на сила — обикновените хора. Това ще доведе до израждане на работническите касти и в края на краищата те ще започнат да стават все по-слаби и по-слаби. В същото време, като институция, те временно ще станат всесилни. Ще бъдат нещо като дворцовата гвардия в древния Рим и ще има дворцови революции, при които работническите касти ще заграбват юздите на управлението. Ще има и дворцови контрареволюции на олигарсите и властта ще преминава от едните у другите. А наред с всичко ще продължава неизбежното отслабване на кастите, тъй че на края обикновените хора ще получат своето.

Ърнест предрече тази бавна социална еволюция, когато за първи път бе потиснат от измяната на големите професионални съюзи. Аз никога не съм била съгласна с него по този въпрос, а още по-малко съгласна от всеки друг път съм в този момент, когато пиша тези редове, защото тъкмо сега, когато Ърнест не е вече с нас, ние стоим пред прага на едно въстание, което ще помете всички олигархии. Въпреки това аз цитирах тука пророчеството на Ърнест, понеже то е негово пророчество. Макар да вярваше в него, той работи против него като исполин и повече от всеки друг направи възможно въстанието, което тъкмо сега очаква сигнал, за да избухне^[4].

— Ами ако олигархията се задържи — попитах го аз онази вечер, — какво ще стане с големите излишъци, които ще й се събират всяка година?

— Излишъците ще трябва някак да се харчат — отговори той — и бъди сигурна, че олигарсите ще намерят начин. Ще бъдат построени великолепни пътища. Ще има големи постижения в науката и особено в изкуствата. Когато напълно подчинят народа, олигарсите ще могат да отделят време за други неща. Те ще станат почитатели на красотата. Ще станат любители на изкуството. И по тяхно указание и срещу щедро възнаграждение ще се трудят хората на изкуството. Резултатът ще бъде високо изкуство, защото художниците няма вече, както довчера, да угаждат на буржоазния вкус на средната класа. Това ще бъде велико изкуство, уверявам те, и ще се издигнат чудни градове, пред които едновремешните ще изглеждат безвкусни и жалки. Олигарсите ще живеят в тези градове и ще се прекланят пред красотата^[5].

Така излишъкът постоянно ще се изразходва, а работниците ще вършат работата. Издигането на тези огромни строежи и градове ще осигурява мизерна прехрана на милиони общи работници, защото колосалният обем на излишъците ще изисква също тъй колосални разходи и олигарсите ще строят за хиляда години, дори за десет хиляди години. Ще строят, както египтяните и вавилоняните не са и сънували да строят; а когато олигарсите паднат, големите им пътища и градовете-чудо ще останат за братството на работниците^[6].

Олигарсите ще вършат тези неща, защото не ще могат иначе. Техните големи строежи ще бъдат формата, която ще приеме изразходването на излишъците; по същия начин в отдавнашни времена управляващите класи на Египет са изразходвали излишъците, които са грабили от народа, за издигане на храмове и пирамиди. При олигарсите ще процъфтява не кастата на жреците, а кастата на хората на изкуството. А мястото на търговската класа, на буржоазията, ще заемат работническите касти. И в краката им ще бъде бездната, в която ще линеят, ще мрат от глад, ще гният и непрекъснато ще се обновяват обикновените хора, огромната маса на населението. И в края на краищата един незнаен ден обикновените хора ще излязат от бездната; работническите касти и олигархията ще се разпаднат и тогава най-после, след многовековното тегло, ще настъпи ерата на обикновения човек. Мечтаех да видя този ден, но сега зная, че никога не ще го видя.

Ърнест замълча, погледна ме и додаде:

— Еволюцията на обществото е отчайващо бавна, нали, скъпа?

Аз го притиснах в прегръдките си и главата му се отпусна на моите гърди.

— Приспи ме с песен — промърмори той с капризен тон. — Имах видения и искам да ги забравя.