Джек Лондон
Желязната пета (14)

XIII. ОБЩАТА СТАЧКА

Разбира се, Ърнест бе избран в Конгреса при съкрушителната изборна победа на социалистическата партия през есента на 1912 година. Голям фактор който помогна да порасне броят на гласовете за социалистите, бе разоряването на Хърст^[1]. За плутокрацията това беше лесна задача. Издаването на разните вестници струваше на Хърст осемнадесет милиона долара годишно, а тази сума и нещо отгоре той изкарваше от средната класа в такси за реклами. Източниците на финансовата му сила бяха изцяло в средната класа. Тръстовете не даваха реклами^[2]. За да се разори Хърст, трябваше само да му се отнеме рекламата.

Още не беше унищожена цялата средна класа Здравият й гръбнак се крепеше, но нямаше сила Дребните фабриканти и дребните търговци, които още се бяха запазили, бяха напълно във властта на плутокрацията. Те нямаха своя дума нито в икономиката нито в политиката. Когато плутокрацията даде нареждането си, те се отказаха да рекламират във вестниците на Хърст.

Хърст води мъжествена борба. Той издаваше вестниците си със загуба от милион и половина всеки месец. Продължаваше да печата рекламите, за които вече не му плащаха. Плутокрацията отново даде нареждане и дребните търговци и фабриканти затрупаха Хърст с поток от съобщения, че трябва да спре печатането на старите им реклами. Хърст продължи. Връчваха му съдебни постановления. Той пак продължи. Осъдиха го на шест месеца затвор за неуважение към съда поради неизпълнение на постановленията, а безбройните искове за вреди и загуби го докараха до фалит. За него нямаше спасение. Плутокрацията бе произнесла присъдата си. Съдилищата бяха в ръцете на плутокрацията и приведоха присъдата в изпълнение. А заедно с Хърст бе унищожена до основи и демократическата партия, която той тъй неотдавна бе взел в свои ръце.

С унищожаването на Хърст и на демократическата партия за привържениците му оставаха само два пътя. Единият водеше към социалистическата партия, другият водеше към републиканската партия. Именно тогава ние, социалистите, пожънахме плодовете от псевдосоциалистическите проповеди на Хърст, защото голямото мнозинство от привържениците му преминаха към нас.

Отчуждаването на имотите на земеделците, което стана по това време, щеше също да увеличи броя на гласувалите за нас, ако не беше краткотрайното и безполезно издигане на земеделската партия. Ърнест и социалистическите водачи се бориха ожесточено за спечелване на земеделците, но унищожаването на социалистическия печат и издателства представляваше твърде голяма спънка, а устната пропаганда още не се беше усъвършенствувала. Случи се тъй, че политици като господин Калвин, самите те земеделци, останали без имоти, завладяха земеделците и похабиха политическата им сила в безсмислена кампания.

— Нещастните земеделци — ядно се изсмя веднъж Ърнест: — тръстовете правят с тях какво си поискат.

И положението бе наистина такова. Седемте големи тръста, които работеха заедно, бяха събрали огромните си излишъци и образували земеделски тръст. Железниците, които диктуваха тарифите, и банкерите и борсовите играчи, които диктуваха цените, отдавна бяха вкарали земеделците в дългове. Банкерите, а пък и всичките тръстове също отдавна бяха отпуснали на земеделците огромни суми пари. Земеделците бяха в примка. Единственото, което оставаше да се направи, беше да се стегне примката. И земеделският тръст пристъпи към стягането й.

Тежките времена от 1912 година вече бяха довели до страхотно спадане на цените на земеделските продукти. Сега тези цени биваха понижавани преднамерено, за да докарат земеделците до фалит, а железниците с грабителските си тарифи окончателно пречупваха гърба на пословичната камила. Така земеделците се виждаха принудени да взимат все нови и нови заеми, което не им даваше възможност да заплатят старите си дългове. Сетне дойде всеобщото постановяване под възбрана на ипотекираните имоти и принудителното събиране на вземанията по полиците. Земеделците просто предадоха имотите си на тръста. Не можеха да направят нищо друго. А след като предадоха земите, те постъпиха на служба в земеделския тръст и станаха директори, управители, надзиратели и прости работници. Работеха на надница. Станаха крепостни, накъсо казано — роби, вързани за земята със заплащане колкото за прехрана. Не можеха да напуснат господарите си, защото господарите им бяха представители на плутокрацията. Не можеха да отиват в градовете, защото и там господствуваше плутокрацията. Имаха само една друга възможност: да зарежат земята и да станат скитници — сиреч да умрат от глад. Но дори и това не можеха да направят, защото против скитничеството имаше прокарани и строго прилагани сурови закони.

Разбира се, тук-таме някои земеделци и дори цели земеделски селища избягваха отчуждаването на имотите благодарение на изключителни условия. Но това бяха само отделни случаи и не влизаха в сметката, пък и те попаднаха в общия кюп следващата година^[3].

Така стана, че през есента на 1912 година социалистическите водачи, с изключение на Ърнест, решиха, че е дошъл краят на капитализма. Ако се вземат под внимание тежките времена и родената от тях огромна армия от безработни; ако се вземе под внимание разгромът на земеделците и на средната класа; и ако се вземе под внимание решителното поражение, нанесено по всички линии на работническите съюзи, социалистите действително имаха пълно право да вярват, че е дошъл краят на капитализма, и да хвърлят ръкавица на плутокрацията.

Уви, колко много подценявахме ние силата на неприятеля! Социалистите навсякъде провъзгласяваха близката си победа пред урните и рисуваха най-недвусмислено положението. Плутокрацията приемаше предизвикателството. Тя беше тази, която претегли и прецени всичко и ни победи, като раздели силите ни. Тя беше тази, която чрез агентите си нададе вик, че социализмът е светотатствен и безбожен; тя вкара в играта църквите, особено католическата, и ни ограби част от работническите гласове. Не друг, а тя, разбира се, чрез тайните си агенти, насърчи земеделската партия и дори й даде възможност да се разшири в градовете, в редиците на умиращата средна класа.

Въпреки това социалистите отбелязаха съкрушителен успех. Но вместо да спечелим блестяща победа с ръководни постове в управлението и мнозинство във всички законодателни тела, ние се оказахме малцинство. Вярно е, че бяхме избрали петдесет представители в Конгреса, но когато заеха местата си през пролетта на 1913 година, те видяха, че са безсилни във всяко отношение. Все пак те имаха по-голяма сполука от земеделската партия, която беше заграбила ръководни постове в десетина щатски управления и въпреки това през пролетта не бе допуснат? да заеме спечелените места. Титулярите отказаха да се оттеглят, а съдилищата бяха в ръцете на олигархията. Но с това аз много изпреварвам събитията Трябва първо да разкажа за неспокойните събитие през зимата на 1912 година.

Тежките времена в страната бяха причинили огромно намаление на консумацията. Работниците, останали без работа, не получаваха и заплата, с която да купуват. Резултатът беше този, че плутокрацията се видя с още по-голям излишък в ръцете. Тя бе принудена да пласира в чужбина, а с оглед на колосалните си планове имаше нужда от пари. Поради отчаяните си усилия да пласира своите излишъци на световния пазар, плутокрацията се сблъска с Германия. Икономическите сблъсквания обикновено се следваха от войни, а и въпросното сблъскване не представляваше изключение. Войнолюбивият господар на Германия се готвеше, готвеха се и Съединените щати.

Облакът на войната надвисваше тъмен и злокобен. Декорът за световна катастрофа беше готов, защото в целия свят положението бе тежко: работнически безредици, загиваща средна класа, армии от безработни, сблъсквания на икономически интереси по световните пазари, клокот и тътен на социалистическата революция^[4].

Олигархията искаше война с Германия. И я искаше по десетина причини. От главоломната смяна на събитията, до каквато би довела такава една война, от пренареждането на международните групировки и от сключването на нови договори и съюзи олигархията щеше да извлече големи печалби. Нещо повече: войната щеше да погълне многото национални излишъци, да намали армиите на безработните, които застрашаваха всички страни, и да даде на олигархията време да си поеме дъх, за да усъвършенствува и приведе в изпълнение плановете си. Такава война фактически щеше да предаде световния пазар във владение на олигархията. А тя щеше да създаде и голяма действуваща армия, която нямаше да става нужда да се разпуска, а в умовете на хората повикът „Америка срещу Германия“ щеше да измести повика „Социализмът срещу олигархията“.

И войната наистина щеше да извърши всичко това, ако не бяха социалистите. В малките ни четири стаички на Пел стрийт се състоя тайно събрание на водачите от Западните щати. На него най-напред се обсъди становището, което трябваше да поддържат социалистите. Не за първи път социалистите заемаха твърда позиция против войната^[5], но в Съединените щати това бе нещо ново. След тайното ни събрание ние влязохме във връзка с федералната организация, а скоро шифрованите ни телеграми и отговорите им закръстосваха океана между нас и бюрото на Интернационала.

Германските социалисти бяха готови да действуват заедно с нас. Те наброяваха над пет милиона, мнозина се числяха в действуващата армия, а освен това бяха в приятелски отношения с професионалните съюзи. И в двете страни социалистите излязоха със смели декларации против войната и заплашиха с обща стачка. А междувременно правеха приготовления за тази обща стачка. Освен това революционните партии на всички страни дадоха широка гласност на социалистическия принцип за международен мир, който трябвало да се запази на всяка цена, дори ако се наложи бунт или революция вътре в страната.

Общата стачка беше една от големите победи, спечелени от нас, американските социалисти. На четвърти декември американският пълномощен министър бе отзован от германската столица. Същата нощ немската флота нападна ненадейно Хонолулу, като потопи три американски кръстосвача и митнически катер и бомбардира града. На следващия ден Германия и Съединените щати бяха вече във война, а само час по-късно социалистите в двете страни обявиха обща стачка.

За първи път военният властелин на Германия се озова лице срещу лице с хората от неговата империя, конто движеха живота на тази империя. Без тях той не можеше да я управлява. Новото в положението беше това, че бунтът им беше пасивен. Те не се бореха. Не правеха нищо. Но въпреки че не правеха нищо, все пак връзваха ръцете на своя войнолюбив господар. Той само би се зарадвал на случая да пусне кръволоците си срещу разбунтувалия се пролетариат. Но никой не му предоставяше такъв случай. Не можеше да пусне кръволоците си. Нито можеше да мобилизира армията и да тръгне на война, нито можеше да накаже непокорните си поданици. Никакво колело не се въртеше в империята му. Нито един влак не се движеше, нито едно телеграфно съобщение не се предаваше по жиците, понеже наред с останалото население бяха спрели да работят и телеграфистите и железничарите.

А както беше в Германия, така беше и в Съединените щати. Най-после организираното работничество беше научило урока си. Претърпяло решително поражение в полето на собствената си дейност, то беше изоставило това поле и се присъединило към политическата дейност на социалистите, защото общата стачка беше политическа стачка. Освен това организираното работничество претърпя толкова лошо поражение, че му беше все едно. То се присъедини към общата стачка само от отчаяние. Милиони работници захвърляха инструментите си и напускаха работа. Особено се отличиха механиците. Главите им бяха окървавени, организацията им уж беше унищожена и въпреки това те излязоха от фабриките заедно със съюзниците си от металообработващите занаяти.

Дори общите работници и цялата неорганизирана наемна работна ръка спряха работа. Стачката беше сковала всичко така, че никой не можеше да работи. Освен това жените се оказаха най-силни насърчителки на стачката. Те се обявиха решително против войната. Те не искаха мъжете им да отиват да мрат. От друга страна, разбира се, идеята за обща стачка допадна на народа. Събуди чувството му за хумор. Идеята беше заразителна. Децата във всички училища стачкуваха и няколкото учители, които идваха, пак си отиваха от опустелите класни стаи. Общата стачка доби характера на голям всенароден празник. А идеята за единодушието на работниците, доказана по този начин, разпалваше въображението на всички. И в края на краищата в това грандиозно веселие не се криеше никаква опасност. Как може някой да бъде наказан, когато виновни са всички?

Съединените щати бяха парализирани. Никой не знаеше какво става по света. Нямаше вестници, писма, официални съобщения. Всяко селище беше така откъснато, сякаш десет хиляди мили първобитна пустош се простираше между него и останалия свят. Всъщност светът бе престанал да съществува. И това положение на нещата продължи цяла седмица.

В Сан Франциско не знаехме дори какво става оттатък залива — в Оъкланд или Бъркли. Това оказваше странно, потискащо въздействие върху душевното състояние. Сякаш беше издъхнало някакво огромно космическо същество. Пулсът на страната престана да тупти. Наистина нацията бе умряла. Нямаше трополене на каруци по улиците, нямаше фабрични свирки, нямаше бръмчене на електричество във въздуха, не минаваха трамваи, не викаха вестникарчета — нищо освен отделни хора, които нарядко минаваха като плахи призраци, самите те потиснати и загубили своята реалност в това безмълвие.

И през тази седмица безмълвие олигархията получи урок. И тя добре го запомни. Общата стачка беше предупреждение. Тя не биваше да се повтори. Олигархията щеше да се погрижи за това.

На края на седмицата, както е било предварително уговорено, телеграфистите на Германия и на Съединените щати се върнаха по местата си. Чрез тях социалистическите водачи на двете страни поставиха своя ултиматум на управниците. Войната трябваше да се отмени или стачката щеше да продължи. Не стана нужда да се преговаря дълго. Обявяването на войната бе оттеглено и населението на двете страни се завърна към всекидневните си задължения.

Тъкмо това подновяване на мира доведе до съюза между Германия и Съединените щати. В действителност това бе съюз между императора и олигархията с цел да се борят против общия им враг — революционния пролетариат на двете страни. Това бе същият съюз, който олигархията сетне тъй предателски наруши, когато германските социалисти въстанаха и смъкнаха от трона войнолюбивия си господар. Това беше точно каквото искаше олигархията: унищожаване на големия й съперник на световния пазар. Премахнала императора, Германия нямаше да има излишъци за чуждия пазар. В съгласие със самото естество на социалистическата държава германското население щеше да консумира всичко, каквото произвеждаше. Разбира се, то щеше да предлага известни стоки, които произвеждаше, срещу други, които не произвеждаше, но това щеше да бъде съвсем различно от излишни за страната стоки.

— Обзалагам се, че олигархията ще намери начин да се оправдае — каза Ърнест, когато вероломството й спрямо германския император стана известно. — Както обикновено олигархията ще бъде убедена, че е постъпила правилно.

И наистина официалното оправдание на олигархията за постъпката й беше, че е извършила това зарад американския народ, за чиито интереси се грижела. Тя премахнала омразния съперник от световния пазар и ни дала възможност да пласираме там нашите излишъци.

— Най-глупавото в цялата тази работа е, че сме толкова безпомощни и трябва да се оставим такива идиоти да се разпореждат с интересите ни — забеляза Ърнест. — Те ни създадоха възможността да продаваме повече в чужбина, което значи, че самите ние ще бъдем принудени да консумираме по-малко.