Джек Лондон
Желязната пета (9)

VIII. РУШИТЕЛИТЕ НА МАШИНИ

Тъкмо преди Ърнест да се кандидатира за Конгреса в социалистическата листа, татко даде вечеря, която между нас нарече своя „Вечеря на загубите и печалбите“. Ърнест я нарече „Вечеря на рушителите на машини“. Всъщност това беше само една вечеря за бизнесмени — дребни бизнесмени, разбира се. Съмнявам се да е имало между тях поне един, който да притежава вложения в предприятие, общият капитал на което надминава сто — двеста хиляди долара. Те бяха наистина представители на бизнесмени от средната класа.

Между гостите беше Оуън от „Силвърбърг, Оуън & с-ие“, голяма фирма за колониални стоки с няколко магазина. Ние купувахме хранителни продукти от тях. Бяха двамата съдружници на голямата фирма за лекарства „Кауълт & Уошбърн“ и господин Асмънсен, собственик на голяма кариера за гранит в околията Контра Коста. Имаше и много други такива, собственици или съсобственици на малки фабрики, дребни търговски предприятия и дребни индустрии — с една дума, дребни капиталисти.

Това бяха интересни хора с умни лица и те се изказваха просто и ясно. Всички единодушно се оплакваха от акционерните дружества и тръстовете. Девизът им беше „Смърт на тръстовете!“. Целият гнет произлизал от тръстовете и те всички в един глас се оплакваха от същите неволи. Пледираха за одържавяването на такива тръстове като железопътните и телеграфните дружества, за безмилостен прогресивен данък върху дохода, който да унищожи големите натрупвания на капитал. Също така пледираха, кат( средство за оправяне на местните злини, общините да станат собственици на предприятията за обществени услуги: водоснабдяване, газоснабдяване, телефони и трамваи.

Особено интересен беше разказът на господин Асмънсен за митарствата му като собственик на каменоломня. Той призна, че не реализирал никакви печалби от каменоломнята въпреки огромния обем на работата по възстановяването на Сан Франциско след голямото земетресение. Шест години вече продължавало възстановяването на града и предприятието му се разраснало четири пъти, осем пъти, но въпреки това той не бил по-добре в парично отношение.

— Железниците познават работите ми малко по-добре, отколкото ги познавам аз — каза той. — Те знаят текущите ми разходи до сетната пара и знаят условията на договорите ми. Отде ги знаят тези неща, мога само да се досещам. Трябва да имат шпиони между моите служещи и достъп до всички договорящи с мен лица и предприятия. Защото, виждате ли, щом сключа голям договор, условията на който ми осигуряват значителна печалба, превозните тарифи от моята каменоломня до пазара незабавно се повишават. Без всякакви обяснения. Железниците прибират печалбата ми. При такива обстоятелства никога не съм сполучил да накарам железниците да преразгледат повишението. От друга страна, когато е имало злополуки, повишение в текущите разноски или договори с по-малко доходни условия, винаги съм успявал да накарам железниците да понижат тарифите. Какво излиза на края? Дали са големи или малки печалбите ми, железниците винаги ги прибират.

— Горницата, която ви остава — прекъсна го Ърнест, — би се равнявала на заплатата ви като управител, ако железниците притежаваха каменоломнята.

— Точно така — отговори господин Асмънсен. — Съвсем наскоро накарах да прегледат книгите ми за последните десет години. Открих, че печалбата ми през тези десет години е била равна точно на заплатата на един управител. Щеше да бъде съвсем същото, ако железниците притежаваха каменоломнята и бяха ме взели за неин управител.

— С тази разлика — изсмя се Ърнест, — че железниците щяха да се видят принудени да поемат целия риск, който вие толкова любезно поемате вместо тях.

— Вие сте напълно прав — печално отговори господин Асмънсен.

След като ги остави да си кажат думата, Ърнест започна да ги засипва с въпроси. Пръв обект на това стана господин Оуън.

— Вие открихте нов магазин тук в Бъркли преди около шест месеца?

— Да — отговори господин Оуън.

— А след това, както забелязах, се затвориха три квартални бакалнички. Дали вината е била в клона на вашето предприятие?

Господин Оуън потвърди със самодоволна усмивка:

— Те не можеха да се борят срещу нас.

— Защо?

— Ние разполагаме с по-голям капитал. По-голямото предприятие винаги има по-малко загуби и е по-добре организирано.

— И вашият клон погълна печалбите на трите по-малки дюкянчета. Разбирам. Но кажете ми, какво стана със собствениците на трите бакалнички?

— Един от тях работи при нас: разнася с кола поръчките. Не знам какво е станало с другите двама.

Ърнест рязко се обърна към господин Кауълт:

— Вие продавате много стоки под определените цени^[1]. Какво е станало със собствениците на малките дрогерии, които сте поставили натясно?

— Един от тях, господин Хаасфърдър, завежда нашия рецептурен отдел — отговори запитаният.

— И вие сте погълнали печалбите на тези хора?

— Разбира се. Нали затова се занимаваме с търговия.

— А вие? — каза Ърнест неочаквано на господин Асмънсен. — Вие се възмущавате, че железниците са погълнали вашите печалби?

Господин Асмънсен кимна.

— И искате да реализирате печалбите за себе си? Господин Асмънсен пак кимна.

— За сметка на други?

Отговор не последва.

— За сметка на други ли? — настоя Ърнест.

— Печалбите се реализират така — отвърна отсечено господин Асмънсен.

— В такъв случай играта се състои в това да реализираш печалби за сметка на други и да не позволиш на други да реализират печалби за твоя сметка. Така е, нали?

Ърнест трябваше да повтори въпроса, за да накара господин Асмънсен да му отговори, и тогава търговецът каза:

— Да, така е, с тази разлика, че ние нямаме нищо против други да реализират печалби, стига да не са грабителски.

— Под „грабителски“ вие разбирате големи; но нали нямате нищо против да реализирате големи печалби сам вие?… Положително нямате нищо против?

И господин Асмънсен добродушно си призна тази слабост. Между гостите имаше още един човек, към когото Ърнест се обърна с въпрос в този миг — някой си господин Калвин, който бил по-рано собственик на голямо млечно стопанство.

— Преди известно време вие се борехте против Млечния тръст, а сега сте в Земеделския съюз^[2]. Как стана това?

— О, аз още не съм се отказал от борбата — отговори господин Калвин с доста войнствен вид. — Аз се боря с тръста в единствената област, където има възможност да се бори човек — областта на политиката. Чакайте да ви обясня. Преди няколко години всичко ставаше, както искахме ние, млекопроизводителите.

— Но вие се конкурирахте помежду си? — прекъсна го Ърнест.

— Да, точно това понижаваше печалбите. Ние се помъчихме да се организираме, но разни независими млекопроизводители непрекъснато проваляха опитите ни. После дойде Млечният тръст.

— Финансиран с излишъците от капитала на „Стандард Ойл“^[3] — подхвърли Ърнест.

— Да — потвърди господин Калвин. — Но тогава ние не знаехме това. Неговите агенти направо ни се заканваха: „Елате при нас и ще трупате пари — казваха ни те, — или стойте навън, за да мрете от глад“. Повечето от нас влязоха. Тези, които не влязоха, се опропастиха. Да, имаше изгоди… отначало. Цената на млякото се повиши с един цент на кварта. Една четвъртинка от този цент получавахме ние. Три четвърти вземаше тръстът. После цената се качи с още един цент, само че ние не получихме нищо от този цент. Оплакванията ни не дадоха резултат. Всичко беше в ръцете на тръста. Ние открихме, че сме пионки. В края на краищата отнеха ни и допълнителната четвъртинка цент. Тогава тръстът започна да ни изстисква. Какво можехме да направим? Изстискаха ни докрай. Не останаха никакви млекопроизводители, остана само Млечният тръст.

— Но струва ми се, че при два цента по-висока цена на млякото вие сте могли да конкурирате — подметна хитро Ърнест.

— Така си мислехме. Опитахме се. — Господин Калвин замълча за миг. — Това ни съсипа. Тръстът можеше да хвърля мляко на пазара по-евтино от нас Той все още го продаваше с малка печалба, когато ние го давахме на чиста загуба. Аз загубих петдесет хиляди долара в тази история. Повечето от нас фалираха^[4]. Млекопроизводителите престанаха да съществуват.

— И тъй тръстът ви отне печалбите — каза Ърнест — и вие се впуснахте в политиката, за да можете по законодателен път да унищожите тръста и да си върнете печалбите?

Лицето на господин Калвин светна:

— Това е точно каквото повтарям в речите си пред земеделците. Това е целият ни план, изказан с две думи.

— И въпреки това тръстът произвежда млякото по-евтино, отколкото са могли да го произвеждат независимите млекопроизводители? — попита Ърнест.

— Защо да не произвежда при възможностите, които му дават прекрасната организация и новите машини?

— Това е безспорно — отговори Ърнест. — Положително би трябвало да произвежда нещо повече: той го прави.

Тогава господин Калвин ни държа цяла политическа реч, в която изложи възгледите си. Редица други разгорещено се изказаха в същия дух и общият им повик беше да се унищожат тръстовете.

— Жалки наивници! — каза ми полугласно Ърнест. — Те виждат ясно, доколкото виждат, само че не виждат по-далече от носа си.

Малко след това Ърнест отново взе думата и с присъщия си похват говори главно той до края на вечерята.

— Изслушах внимателно всички ви и ми е ясно, че искате да вършите бизнес по установените правила на играта. Същината на живота се състои за вас в печалбите. Вие живеете с твърда и непоклатима вяра, че сте били създадени с единствената цел да реализирате печалби. Само че има една спънка. Тъкмо когато сте се засилили да печелите, появява се тръстът и ви отнема печалбите. То е дилема, която се намесва, така да се каже, в намеренията на вселената и единственият изход, както ви се струва на вас, е да се унищожи онова, което ви отнема печалбите.

Аз ви изслушах внимателно и има само едно име, което може да ви обрисува напълно. Ще ви нарека с това име. Вие сте рушители на машини. Знаете ли какво е рушител на машина? Ще ви обясня. През осемнадесети век в Англия мъжете и жените тъчели платове на ръчни станове в собствените си домове. Това бил бавен, тежък и скъп начин за тъкане на плат, тази система на домашно производство. Но ето че се появил парният двигател и спестяващите труда машини. Хиляда стана, събрани в голяма фабрика и карани от един общ двигател, тъчели плата неизмеримо по-евтино, отколкото могли да го произвеждат тъкачите на домашните си ръчни станове. Тука, във фабриката, имало сдружение и конкуренцията отпадала пред него. Мъжете и жените, които работили дотогава на ръчни станове всеки за себе си, сега отишли във фабриките и заработили на механичните станове не за себе си, а за собствениците капиталисти. Нещо повече, малки деца тръгнали да работят на механичните станове срещу по-ниска надница и изместили мъжете. Така настъпили тежки времена за работниците. Жизненото им равнище паднало. Те гладували. И твърдели, че виновни за всичко това били машините. Затова се заловили да рушат машините. Не сполучили и се показали много глупави.

Въпреки всичко не сте извлекли поука от получения от тях урок. Ето че вие, един и половина века по-късно, искате да рушите машини. Според собственото ви признание машините на тръстовете вършат работата по-продуктивно и по-евтино, отколкото Можете да го направите вие. Ето защо не можете да, ги конкурирате. И въпреки това искате да разрушите теми машини. Вие сте дори по-глупави от глупаците работници в Англия. И докато разглаголствувате за възстановяването на конкуренцията, тръстовете продължават да ви унищожават.

До един пеете една и съща песен — за отминаването на конкуренцията и идването на сдружаването. Ние, господин Оуън, унищожихте конкуренцията тука и Бъркли, конно клонът на вашето предприятие накара тримата бакали да затворят дюкяните си. Вашето сдружение се оказа по-силно. И все пак усещате как ви притискат други сдружения, тръстовете, и пискате. То е, защото не сте тръст. Ако бяхте бакалски тръст за целите Съединени щати, щяхте да пеете друга песен. И песента щеше да е: „Благословени да са тръстовете“. И още нещо: не само че малкото ви сдружение не е тръст, но вие сами си давате сметка, че му липсва сила. Започвате да предусещате собствения си край. Чувствувате, че самите вие и магазините, клонове на предприятието ви, сте пионки в играта. Виждате как могъщи интереси се надигат и стават все по-могъщи от ден на ден; усещате как облечените им с броня ръце се протягат към вашите печалби и откъсват парченце тук, парченце там — железопътният тръст, петролният тръст, стоманеният тръст, каменовъгленият тръст; и знаете, че в края на краищата те ще ви унищожат, ще ви отнемат и сетния процент от малките печалби.

Вие, господине, сте лош играч. Когато изстисквахте трите бакалнички тука в Бъркли благодарение на по-голямата мощ на сдружението си, пъчехте гърди, говорехме за експедитивност и предприемчивост и изпращахте жена си в Европа с печалбите от изяждането на трите бакалнички. Принципът е „изяж, за да не те изядат“, и вие ги изядохте. Но, от друга страна, вас пък ви изяждат по-големите и затова скимтите. А това, което казвам на вас, е вярно за всички на тази маса. Вие всички скимтите. Всички играете на загуба и всички скимтите зарад това.

Но когато скимтите, не излагате положението без заобикалки, както го изложих аз. Не казвате, че нямате нищо против да изстискате печалби от други, и вдигате цялата тази врява, защото други изстисквали печалби от вас. Твърде сте хитри, за да го признаете. Твърдите нещо друго. Държите дребнокапиталистически политически речи, каквато ни държа господин Калвин. Какво каза той? Ето някои от фразите му, които успях да запомня: „Първоначалните ни принципи са правилни“, „Необходимото за тази страна е връщане към основните американски методи — свободни възможности за всички“, „Духът на свободата, в който се е родил този народ“, „Да се върнем към принципите на нашите деди“.

Когато казва „свободни възможности за всички“, той има пред вид свободната възможност да изстисква печалби, от каквато свободна възможност сега го лишават големите тръстове. Но има нещо смешно в това положение: вие сте повтаряли тези фрази толкова често, че сте повярвали в тях. Вие искате възможността да грабите ближните си по вашия начин, на дребно, а сте си внушили, че искате свобода. Вие сте лакоми и користолюбиви, но магията на вашите фрази ви кара да вярвате, че сте родолюбци. Стремежа си към печалби, който е чист егоизъм, превръщате в себеотрицателната загриженост за страдащото човечество. Хайде сега, ей тука, само между нас, бъдете поне веднъж честни. Погледнете истината в лицето и наричайте всяко нещо с името му.

Лицата около масата бяха пламнали, ядосани, но въпреки това по тях се четеше известно страхопочитание. Бяха се малко уплашили от този голобрад младеж, от съкрушителната ударна сила на думите му и страшния му похват да казва истината в очите. Господин Калвин веднага отговори:

— Защо не? Защо да не се върнем към обичаите на нашите деди, когато е била основана нашата република? Вие казахте много верни неща, господин Евърхард, колкото и неприятни да бяха те. Но нека тука, между нас, да кажем всичко докрай. Да се покажем такива, каквито сме си, и да приемем истината такава, каквато господин Евърхард ни изложи без нея какви заобикалки. Вярно е, че ние, по-дребните капиталисти, гоним печалби и че тръстовете отнемат печалбите пи. Истина с, че искаме да унищожим тръстовете, за да останат печалбите за нас. И защо да не го направим? Защо не? Питам ви: защо не?

— А, сега стигаме до същината на въпроса — каза Ърнест с доволен вид. — Ще се помъча да ви обясня защо не, макар че ще бъде доста трудно да се обясни. Виждате ли, вие всички сте изучавали търговията, по малко, но не сте изучавали никак общественото развитие. Сега сте по средата на един преходен период в икономическото развитие, но не го разбирате и оттам идва цялата бъркотия. Защо не можете да се върнете? Защото не можете. Не можете да накарате икономическото развитие да потече обратно в коритото си по пътя, по който е дошло, също както не можете да накарате вода да потече по нагорнище. Исус Навин накарал слънцето да спре над Гаваон, но вие искате да надминете Исус Навин. Вие искате да накарате слънцето да се върне назад в небето. Искате времето да се върне назад по стъпките си от пладнето към сутринта.

Въпреки пестящите работна ръка машини, въпреки организираното производство, въпреки повишената рентабилност на сдружените предприятия вие искате да върнете икономическото слънце горе-долу с цяло поколение назад, към времето, когато не е имало едри капиталисти, не е имало големи машини, не е имало железници — към времето, когато множество дребни капиталисти воювали един с друг сред икономическа анархия и когато производството е било първобитно, разхитително, неорганизирано и скъпо. Повярвайте ми, задачата на Исус Навин е била по-лесна, пък на него му е помагал и Йехова. Но господ е изоставил вас, дребните капиталисти. Слънцето на дребните капиталисти залязва. То никога не ще изгрее отново. И не е по вашите сили да го накарате да спре на място. Вие загивате и сте обречени да изчезнете съвсем от лицето на обществото.

Такъв е законът на еволюцията. Такава е волята господня. Сдружението е по-силно от конкуренцията. Първобитният човек е бил безсилно същество, което се криело в пукнатините на скалите. Той се сдружавал с други човеци и водил война против хищните си неприятели. Те са били конкуриращи се зверове. Първобитният човек бил сдружаващ се звяр и поради това се издигнал над всички други животни. И оттогава насам човекът е непрекъснато влизал във все по-големи и по-големи сдружения. Това е борба на сдружаването против конкуренцията, борба, продължила хиляда столетия, в която конкуренцията е била винаги побеждавана. Всеки, който застане на страната на конкуренцията, загива.

— Но и самите тръстове са рожба на конкуренцията — прекъсна го господин Калвин.

— Съвършено вярно — отговори Ърнест. — И самите тръстове унищожиха конкуренцията. Това, според собствените ви думи, е причината да не сте вече млекопроизводител.

За първи път тази вечер на масата избухна смях и дори господин Калвин се присъедини към смеха, насочен против самия него.

— А сега, докато говорим за тръстовете — продължи Ърнест, — да се споразумеем за няколко неща Аз ще направя известни изявления и ако не сте съгласни с тях, изкажете се. Мълчанието ще означава съгласие. Не е ли вярно, че механичен стан може да изтъче повече плат и да го изтъче по-евтино от ръчен стан? — Той спря, но никой не се обади. — Не е ли тогава във висша степен неразумно да рушиш механичния стан и да се връщаш към тежкия и по-скъп начин на ръчното тъкане? — Гостите закимаха в знак на съгласие. — Не е ли вярно, че сдружението известно като „тръст“, дава по-рентабилно и по-евтино производство, отколкото могат да дадат хиляда конкуриращи се дребни предприятия? — Пак никой не възрази. — Тогава не е разумно да се унищожи това евтино и рентабилно сдружение, нали?

Никой не отговори дълго време. Сетне заговори господин Кауълт.

— Какво трябва да направим в такъв случай? — поиска да знае той. — Ние не виждаме друг начин да избегнем господството на тръстовете, освен да ги унищожим.

В същия миг Ърнест целият пламна и се съживи — Аз ще ви посоча друг начин! — възкликна той. — Да не разрушаваме чудни машини, които дава рентабилно и евтино производство! Да ги завладеем! Да извлечем печалба от рентабилността им от това че са по-евтини! Да ги използуваме за самите нас Да изгоним сегашните собственици и да станем притежатели на теми чудни машини самите ние! Това господа, е социализмът, едно по-голямо сдружение от тръстовете, по голямо икономическо и социално сдружение от всички други, каквито са се появявали досега на нашата планета. То с в съгласие с еволюция та. Ние ще противопоставим на сдружението още по голямо сдружение. Победата те бъде на тази страна. Елате при нас, социалистите, играйте на страната на тези, които ще спечелят.

Това породи разногласие. Гостите клатеха глави чу се мърморене.

— Добре, в такъв случай вие предпочитате да бъдете анахронизъм — изсмя се Ърнест. — Предпочитате да играете атавистична роля. Вие сте обречени да загинете, както загива всичко атавистично. Запитали ли сте се някога какво ще стане с вас, когато възникнат още по-големи сдружения от сегашните тръстове? Замислили ли сте се някога къде ще бъдете, когато големите тръстове се сдружат в сдружение на сдруженията, в социален, икономически и политически тръст?

Изведнъж той се обърна без никакъв повод към господин Калвин:

— Кажете ми, ако това не е вярно. Вие сте принудени да образувате нова политическа партия, защото старите партии са в ръцете на тръстовете. Главната пречка за пропагандата на земеделския ви съюз са тръстовете. Зад всяка пречка, с която се сблъсквате, зад всеки удар, който ви помита, зад всяко поражение, което претърпявате, се крие ръката на тръстовете. Не е ли така? Кажете ми.

Господин Калвин седеше, потънал в неловко мълчание.

— Хайде, кажете — насърчи го Ърнест.

— Това е вярно — призна господин Калвин. — Ние взехме в свои ръце законодателното събрание на щата Орегон и прокарахме чудесни законопроекти в защита на дребните собственици, но губернаторът, който беше оръдие на тръстовете, наложи ветото си. Ние избрахме губернатор в Колорадо, но законодателното събрание отказа да му позволи да встъпи в длъжност. На два пъти прокарвахме подоходен данък за цялата страна и всеки път върховният съд го отхвърляше като противоконституционен. Съдилищата са в ръцете на тръстовете. Ние, народът, не даваме на съдиите достатъчно големи заплати. Но ще дойде време…

— Когато сдружението на тръстовете ще държи в свои ръце цялото законодателство, когато самото сдружение на тръстовете ще бъде правителство — прекъсна го Ърнест.

Чуха се викове: „Никога! Никога!“ Всички бяха възбудени и войнствени.

— Кажете ми — поиска да знае Ърнест, — какво ще правите, когато дойде такова време?

— Ще се вдигнем всички до един! — провикна се господин Асмънсен и много гласове подкрепиха решението му.

— Това ще бъде гражданска война — предупреди ги Ърнест.

— Нека да е гражданска война — отговори господин Асмънсен сред одобрителните викове на насядалите около масата. — Ние не сме забравили делата на нашите деди. Ние сме готови да се бием и да умрем за своите свободи!

Ърнест се усмихна.

— Не забравяйте — каза той, — ние мълчаливо сме се съгласили, че свободата във вашия случай, господа, значи свобода да изстисквате печалби от други.

Сега всички на трапезата бяха ядосани, готови да се бият, но Ърнест надделя над врявата и ги накара да го изслушат:

— Още един въпрос. Когато се вдигнете всички до един, помнете, причината за вдигането ви ще бъде това, че правителството е в ръцете на тръстовете. Следователно срещу вашите сили правителството ще изпрати редовната армия, флот, милицията, полицията — с една дума, цялата организирана военна машина на Съединените щати. Какво ще правят тогава вашите сили?

Смайване се изписа по лицата им, но преди да могат да се съвземат, Ърнест нанесе нов удар:

— Помните ли времето, не толкова отдавна, когато редовната ни войска наброяваше само петдесет хиляди души? От година на година този брой беше увеличаван и днес тя наброява триста хиляди.

И още един удар:

— Нито пък това е всичко. Докато вие прилежно гонехте този свой любим призрак, наречен „печалби“, и четяхте нравоучения за своя любим фетиш, наречен „конкуренция“, още по-големи и по-застрашителни неща бяха постигнати от сдруженията. Например милицията.

— Това е нашата сила! — възкликна господин Кауълт. — С нея ще отблъснем нахлуването на редовната войска.

— Самите вие ще бъдете в милицията — отвърна рязко Ърнест — и ще ви изпратят в щата Мейн, във Флорида или на Филипините, или някъде другаде, за да удавите в кръв собствените си другари, водещи гражданска война за своите свободи. А в Канзас или Уисконсин, или кой да е друг щат собствените ви другари ще постъпят в милицията и ще дойдат тука, в Калифорния, за да удавят в кръв собствената ви гражданска война.

Сега те бяха наистина поразени и седяха онемели, докато господин Оуън не промърмори:

— Няма да отидем в милицията. Това ще реши въпроса. Няма да бъдем толкова глупави.

Ърнест направо Се изсмя.

— Вие не разбирате какво са постигнали сдруженията. Не ще можете да направите нищо. Вие ще бъдете мобилизирани в милицията.

— Има и такова нещо като гражданско право — настоя господин Оуън.

— Не и когато правителството суспендира гражданското право. В този ден, когато, както казвате, ще вдигнете всичките си сили, вашите сили ще се обърнат срещу самите вас. Щете не щете, ще отидете в милицията. Habeas corpus, чух ей сега да промърморва някой. Вместо habeas corpus ще ви направят по една аутопсия. Ако откажете да отидете в милицията или да се подчинявате, след като сте отишли, ще бъдете съдени от военнополеви съд и разстреляни като псета. Такъв е законът.

— Законът не е такъв! — заяви твърдо господин Калвин. — Подобен закон няма. Млади човече, вие сте сънували всичко това. Ами че вие говорите за изпращане на милиция на Филипините! Това е противоконституционно. Конституцията изрично гласи, че милиция не може да се изпраща извън страната.

— Какво общо има с това конституцията? — попита Ърнест. — Конституцията се тълкува от съдилищата, а те, както потвърди господин Асмънсен, са оръдия на тръстовете. Освен това, както ви казах, законът е такъв. Той е в сила от години, от девет години.

— Че ние можем да бъдем мобилизирани в милицията? — запита с недоверие господин Калвин. — Че военнополевият съд може да ни разстреля, ако откажем?

— Да — отговори Ърнест, — точно така.

— Как може да не сме чули нищо за този закон? — попита баща ми и за мен беше ясно, че това е ново и за него.

— Поради две причини — каза Ърнест. — Първо, не е ставало нужда да го прилагат. Ако беше станало нужда, щяхте веднага да чуете за него. А второ, законът е бил прокаран набързо през Конгреса и сената тихомълком, кажи-речи без обсъждане. Разбира се, вестниците не споменаха нищо за него. Но ние, социалистите, знаехме. Ние го съобщихме в нашите вестници. Вие обаче никога не четете нашите вестници.

— Аз продължавам да настоявам, че сънувате — каза упорито господин Калвин. — Страната никога не би го позволила.

— Но ето че страната го е позволила — отвърна Ърнест. — А колкото до това, че го сънувам… — Той мушна ръка в джоба си и извади някакво книжле. — … Кажете ми дали това ви прилича на сън.

Той го отвори и зачете:

— „Член първи. Постановява се, и тъй нататък, и тъй нататък, че милицията ще се състои от всички годни за военна служба граждани от мъжки пол, живущи в съответните щати, територии и окръга Колумбия между осемнадесет и четиридесет и пет годишна възраст.

Член седми. Всеки офицер или редник — спомнете си член първи, господа, вие всички сте редници… — всеки редник от милицията, който откаже или не си даде труд да се яви пред наборния офицер, след като бъде повикан по установения в настоящето начин, ще подлежи на съдене от военнополеви съд и ще изтърпи и посоченото от такъв военнополеви съд наказание.

Член осми. Военнополевите съдилища за съдене на офицери или редници от милицията ще бъдат съставяни само от офицери от милицията.

Член девети. Милицията, когато бъде свикана на действителна служба за Съединените щати, ще се подчинява на същите правилници и военни устави, както и редовната войска на Съединените щати“.

Това е то, господа американски граждани и другари по служба. Девет години ние, социалистите, смятахме, че законът е насочен против работническата класа. Но изглежда, че е бил насочен и против вас. Членът на Конгреса Уайли през време на допуснатите кратки разисквания заяви, че законопроектът „обезпечава запасни въоръжени сили, които да хващат сганта за гушата“ — вие сте сганта, господа — „и да опазват при опасност живота, свободата и имуществото“. И в бъдните времена, когато се вдигнете всички до един, помнете, че се вдигате против имуществото на тръстовете и свободата на тръстовете да ви изстискват в съгласие със закона. На вас са ви извадили зъбите, господа. Подрязали са ви ноктите. В деня, когато се вдигнете всички до един, без зъби и без нокти, вие ще бъдете безопасни като войска от мекотели миди.

— Не го вярвам! — извика Кауълт. — Такъв закон не съществува. Това е лъжа, измислена от вас, социалистите!

— Този законопроект е бил внесен в камарата на представителите на 30 юли 1902 година — отговори Ърнест. — Той е бил внесен от народния представител Дик от Охайо. Бил е гласуван по спешност. Бил е приет единодушно от сената на 14 януари 1903 година. И само седем дена след това е бил одобрен от президента на Съединените щати^[5].