Джек Лондон
Желязната пета (7)

VI. СЕНКИТЕ НА БЪДЕЩЕТО

Приблизително по това време около нас се струпаха бързо признаци за наближаващи събития. Ърнест беше вече изказвал съмнение доколко разумно е татко да приема социалисти и работнически водачи у дома си и открито да посещава социалистически събрания, а татко беше му се смял за пресилените страхове. Колкото до самата мен, аз научавах много от това общуване с водачите и мислителите на работническата класа. Започвах да виждам другата страна на медала. Бях възхитена от себеотрицанието и възвишения идеализъм, който срещнах у тях, макар че ме ужасяваше открилата се пред мене огромна философска и научна литература на социализма. Аз я усвоявах бързо, но не дотолкова, че да мога да си дам тогава сметка колко опасно е нашето положение.

Имаше известни признаци, но аз не им обръщах внимание. Например госпожа Пъртънуейт и госпожа Уиксън упражняваха огромно влияние сред обществото на университетското градче, а те изказали мнението, че съм била твърде дръзка и самоуверена млада жена с пакостна наклонност да се натрапвам и да се бъркам в чужди работи. Сметнах това за напълно естествено, като си мислех за ролята, която бях изиграла в разследването на случая с ръката на Джаксън. Обаче резултата от такова изказване, направено от двама толкова могъщи обществени съдници, аз подцених.

Наистина забелязвах известно отчуждение сред познатите си, но не го приписвах на неодобрението, преобладаващо в нашите кръгове по отношение на предстоящата ми женитба с Ърнест. Едва известно време по-късно Ърнест ми показа ясно, че това общо отношение на моята класа съвсем не е било спонтанно, че зад него са се криели пружините на организирано поведение.

— Ти си дала подслон на един свой класов враг — каза той. — И не само подслон, защото ти ми подари любовта си, себе си. Това е предателство спрямо твоята класа. Не мисли, че ще се отървеш без наказание.

Но преди това татко се върна веднъж следобед. Ърнест беше при мен и ние разбрахме, че татко е обзет от яд — философски яд. Рядко му се случваше да бъде истински ядосан, но си позволяваше известна мярка сдържан яд. Наричаше го „средство за освежаване“. И ние видяхме, че бе освежително ядосан, когато влезе в стаята.

— Какво ще кажете? — рязко заговори той. — Бях на обед с Уилкокс!

Уилкокс беше престарелият ректор на университета, чийто изхабен ум бе претъпкан с обобщения, свежи в 1870 година, но неподновени оттогава насам.

— Бях поканен — съобщи татко. — Дойдоха да ме повикат.

Той замълча, ние чакахме.

— О, това беше направено много мило, признавам, но аз бях смъмрен. Аз! И то от това древно изкопаемо!

— Обзалагам се, че зная за какво са те мъмрили рече Ърнест.

— И до три пъти няма да се сетиш — изсмя се татко.

— Един път ще стигне — отвърна Ърнест. — И то няма да е досещане. Ще бъде извод. Мъмрили са те зарад личния ти живот.

— Точно така! — възкликна татко. — Как се сети?

— Знаех, че това ще дойде. Предупреждавах те за това и преди.

— Да, предупреждаваше ме — замислено каза баща ми. — Но аз не можех да го повярвам. Във всеки случай то ми дава само нови заключителни данни за моята книга.

— Но не е нищо в сравнение с това, което ще дойде — продължи Ърнест, — ако се държиш по същия начин и продължаваш да приемаш в къщата си всички тези социалисти и всякакви радикали, включително и мен.

— Точно каквото ми каза старият Уилкокс. Какво с нищо неоправдано изявление! Каза, че това било проява на лош вкус, съвършено безполезна във всеки случай и неотговаряща на университетските традиции и принципи. Каза и сума други такива неясни неща, а аз не можах да го накарам да ми спомене нещо определено. Аз го поставих в доста неловко положение и не му остана нищо друго, освен да повтаря все едно и също и да ми разправя колко ме уважавали той и целият свят като учен. Тази задача не му беше приятна. Личеше, че не му се харесва.

— Той не е действувал по своя воля — каза Ърнест. — Човек не винаги е склонен да носи окови на краката^[1].

— Да. Толкова измъкнах от него. Каза ми, че тази година университетът имал нужда от много повече пари, отколкото бил готов да му отпусне щатът, и че тези пари трябвало да дойдат от богати лица, които щели непременно да се обидят, ако университетът се отклони от високия си идеал за безпристрастни занимания с безпристрастна наука. Когато се помъчих да го накарам да каже направо какво общо има частният ми живот с отклоняването на университета от високия му идеал, той ми предложи две години отпуск с пълна заплата в Европа за отдих и научни изследвания. Разбира се, не можех да приема при тези обстоятелства.

— Щеше да е много по-добре, ако беше приел — каза сериозно Ърнест.

— Това бе подкуп — възпротиви се татко и Ърнест кимна. — Освен другото този хубостник каза, че се говорело, имало великосветски клюки и така нататък, че дъщеря ми се появявала на обществени места с такъв всеизвестен субект като тебе и това не отговаряло на добрия тон и достойнството на университета. Не че лично той имал нещо против — о, не! Но се говорело и съм щял да разбера.

Ърнест поразмисли върху това изявление за миг и каза с много сериозно изражение, зад което се криеше мрачен гняв:

— В тази работа има повече от обикновен университетски идеал. Някой е упражнил натиск върху ректора Уилкокс.

— Мислиш ли? — попита татко и по лицето му личеше, че е повече заинтересован, отколкото уплашен.

— Иска ми се да споделя с теб една догадка, която смътно се очертава в главата ми — каза Ърнест. — Никога в историята на света обществото не е било в такова ужасно състояние на непрекъснати промени, както сега. Бързите преобразования в промишлената ни система предизвикват също толкова бързи промени в нашия религиозен, политически и обществен строй. Невидим и страхотен преврат се извършва в характера и устройството на обществото. Човек може само смътно да долови тези неща. Но те се усещат във въздуха, сега, днес. Човек усеща как се надигат тези неща — огромни, неясни и ужасяващи. Умът ми, уплашен, изтръпва пред мисълта в какво биха могли да кристализират. Вие чухте думите на Уиксън онази вечер. Зад тях се криеха същите безименни, безформени неща, които усещам. Той говори за тези неща с едно свръхсъзнателно предусещане.

— Искаш да кажеш… — започна татко и млъкна.

— Искам да кажа, че има сянка на нещо колосално и застрашително, която вече започва да пада върху страната. Наречете я сянка на някаква олигархия, ако искате — това е най-подходящото име, с което бих посмял да я нарека. Какво може да е нейното естество, отказвам да си представя^[2]. Но това, което исках да кажа, е: ти си в опасно положение — пред една опасност, която собственият ми страх изостря, понеже не съм в състояние дори да я измеря. Послушай съвета ми и се съгласи да вземеш отпуск.

— Но това би било малодушие — възпротиви се татко.

— Нищо подобно. Ти си възрастен човек. Извършил си своето дело в света, и то голямо дело. Остави сегашното сражение на младите и силните. Ние, младите, тепърва трябва да извършим нашето дело. Ейвис ще стои рамо до рамо с мен в това, което ще дойде. Тя ще бъде твой представител на бойната линия.

— Но те не могат да ми направят нищо — възрази татко. — Слава богу, аз съм независим. О, уверявам те, че знам на какви страшни преследвания могат да подложат един професор, който е икономически зависим от университета. Но аз не съм зависим. Не съм бил професор зарад заплатата. Мога да преживявам съвсем спокойно от собствените си доходи и заплатата е единственото, което могат да ми отнемат.

— Но ти не си даваш сметка — отговори Ърнест. — Ако стане всичко това, от което ме е страх, личният ти доход, дори основният капитал могат да ти бъдат отнети със същата леснина, както и заплатата.

Баща ми помълча няколко минути. Той напрегнато мислеше и виждах как бръчките придават решителен вид на лицето му. Най-после той проговори:

— Няма да приема този отпуск. — Татко замълча отново. — Ще продължа да пиша книгата си^[3]. Може би грешиш, но независимо от това дали си прав или не, няма да се предам.

— Добре — рече Ърнест. — Ти вървиш по същия път, както епископ Морхаус, и към същия гибелен край. И двамата ще бъдете пролетарии, преди да стигнете до него.

Разговорът се насочи към епископа и ние накарахме. Ърнест да обясни какво е правил с него.

— Той е загубил душевния си покой след пътешествието през ада, което направи с мене. Заведох го в домовете на неколцина наши фабрични работници. Показах му човешки развалини, захвърлени от промишлената машина, и той чу историята на техния живот. Заведох го в бедняшките квартали на Сан Франциско и съзря в пиянството, проституцията и престъпността по-дълбока причина от вродената поквара. Епископът е много разстроен и нещо по-лошо от това: не се поддава на никакви увещания. Прекалено е нравствен. Всичко видяно го засегна твърде болезнено. И както винаги той е непрактичен. Витае във въздуха с всякакви нравствени заблуди и крои планове за мисионерска работа сред културните хора. Смята за свой морален дълг да възкреси стария дух на църквата и да предаде нейния завет на господарите. Той е до немай-къде възбуден. Рано или късно ще избухне и тогава ще настъпи катастрофата. Каква форма ще приеме тя, не мога дори да си представя. Той е чиста, възвишена душа, но е толкова непрактичен! Не мога да го разбера. Не мога да го накарам да стъпи здраво на земята. И както витае във въздуха, епископът се носи към своята Гетсиманска градина. А след това към разпъването си на кръст. Такива възвишени души са създадени за разпъване на кръст.

— А ти? — запитах аз и под усмивката ми се криеше дълбоката тревога на любовта.

— Аз не — изсмя се Ърнест в отговор. — Мене може да ме екзекутират или да ме убият от засада, но никога не ще ме разпънат на кръст. Аз стоя твърде здраво и твърде трезво на земята.

— Защо тогава е трябвало да докараш епископа до разпятието? — попитах. — Няма да отречеш, че причината за това си ти.

— Нима ще оставя една блага душа в блаженство, когато има милиони отрудени и нещастни? — отговори ми той с въпрос.

— Защо тогава посъветва татко да приеме предложението за отпуск?

— Защото не съм чиста, възвишена душа — гласеше отговорът му. — Защото съм здравомислещ, трезв и егоист. Защото те обичам и както за Рут от Стария завет твоите близки са и мои близки. Колкото до епископа, той няма дъщеря. Освен това колкото и да е малка ползата, все пак слабосилните му вопли ще допринесат нещичко за революцията, а всеки малък принос си има своето значение.

Не можех да се съглася с Ърнест. Познавах добре благородния нрав на епископ Морхаус и не можех да си представя, че гласът му, издигнат в защита на справедливостта, ще бъде само един слаб вопъл. Но още не познавах суровата действителност толкова добре, колкото я познаваше Ърнест. Той виждаше ясно колко безполезни са благородните пориви на епископа, както наближаващите събития щяха да ми го покажат ясно.

Скоро след това Ърнест ми разправи, като някакъв хубав анекдот, за предложението, което получил от правителството, а именно — да бъде назначен за комисар на труда на Съединените щати. Аз бях във възторг. Заплатата беше сравнително голяма и щеше да ни позволи да се оженим. Освен другото това беше положително подходяща работа за Ърнест, а пък и ревнивата ми гордост ме караше да посрещна предложеното назначение като признание на способностите му.

Тогава забелязах пламъчето в очите му. Той ми се смееше.

— Да нямаш намерение да… да откажеш? — попитах го с разтреперан глас.

— Това е подкуп — каза Ърнест. — Зад това се крие ловката игра на Уиксън, а зад него — играта на още по-големи хора. Това е стар похват, стар колкото класовата борба: открадване на ръководителите от трудовите хора. Нещастната измамена работническа класа! Да знаеш колко нейни водачи са били купени по същия начин в миналото! По-евтино е, много по евтино, да купиш един генерал, отколкото да воюваш срещу него и цялата му армия. Имаше… не, няма да споменавам имена. Достатъчно много ме боли и така. Скъпа, аз съм един от ръководителите на работническата класа. Не бих могъл да се продам. Ако не друго, поне споменът за бедния ми стар баща и начинът, по който е бил затрит, не ще ми позволят да го направя.

Сълзи блеснаха в неговите очи, на този мой снажен, силен герой. Той никога не можа да прости на чина, по който е бил осакатен животът на баща му — жалките лъжи и дребните кражби, които е бил принуден да върши, за да изхранва децата си.

— Баща ми беше добър човек — каза ми веднъж Ърнест. — Той имаше добра душа, но въпреки всичко тя бе превита, осакатена и притъпена от жестокия към него живот. Те го пречупиха и превърнаха в скот, неговите господари, тези архискотове. Щеше да е жив днес, както твоят баща. Той имаше здрав организъм. Но машината го хвана и изнури до смърт за печалба. Помисли си! За печалба — неговата сила се превръщаше във вечеря с вино или в дребно бижу, или в някое подобно излишество на тези паразити и безделници богаташи, неговите господари, архискотовете.