Джек Лондон
Желязната пета (23)

XXII. ЧИКАГСКАТА КОМУНА

Като агент-провокатори ние можехме не само много да пътуваме, но и естеството на работата ни поставяше в досег с пролетариата и с нашите другари, революционерите. Така бяхме едновременно в двата лагера и докато привидно служехме на Желязната пета, тайно работехме с всички сили за делото. Бяхме много в различните тайни служби на олигархията и въпреки прочистванията и преустройствата, на които ги подлагаха, никога не успяваха да се отърват от всички ни.

До голяма степен Първото въстание бе подготвено от Ърнест и датата бе определена някъде за началото на пролетта 1918 година. През есента на 1917 година ние не бяхме готови: трябваше да се направят още много неща и при едно избързване, разбира се, въстанието щеше да бъде обречено на неуспех. Заговорът по необходимост беше ужасно сложен и всяко преждевременно действие непременно би го провалило. Желязната пета предвиди това и състави плановете си съответно.

Бяхме замислили да нанесем първия си удар върху нервната система на олигархията. Олигарсите не бяха забравили общата стачка и се бяха предпазили от измяната на телеграфистите с инсталирането на безжични станции, поверени на наемниците. Ние на свой ред парирахме този ход. Когато се дадеше сигналът, от всяко убежище в страната и от градовете, градчетата и казармите трябваше да излязат предани другари, които да хвърлят във въздуха безжичните станции. Така при първия удар Желязната пета щеше да бъде повалена на земята, безпомощна без ръце и крака.

В същия миг други другари трябваше да вдигнат във въздуха мостовете и тунелите и да разстроят цялата железопътна мрежа. Освен това други групи другари трябваше да задържат началниците на наемниците и полицията, също както и олигарсите с изключителни способности или заемащи административни длъжности. Така водачите на неприятеля щяха да бъдат отстранени от полето на местните сражения, каквито неизбежно щяха да се разгорят из цялата страна.

Много неща трябваше да станат едновременно, когато се дадеше сигналът. Канадските и мексиканските патриоти, които бяха много по-силни, отколкото можеше да предположи Желязната пета, щяха да направят същото в своите страни. После имаше другарки (жени, защото мъжете щяха да бъдат заети с друга работа), които щяха да разлепят позиви, приготвени от тайните ни печатници. Тези от нас, които заемаха по-високи служби при Желязната пета, щяха да се заловят незабавно да създават смут и анархия във ведомствата си. Сред наемниците имаше хиляди наши другари. Тяхна задача беше да вдигнат във въздуха военните складове и да повредят финия механизъм на всички бойни машини. В градовете на наемниците и на работническите касти трябваше да се проведат съща такива програми на разрушение.

Накъсо щеше да бъде нанесен неочакван колосален и зашеметяващ удар. Преди да успее парализираната олигархия да се съвземе, щеше да настъпи нейният край. Това щеше да значи ужасни преживелици и погубване на много люде, но никой революционер не се замисля пред подобни неща. Ами че ние дори много разчитахме в нашия план на неорганизираните хора от бездната. Те щяха да бъдат оставени да се нахвърлят върху дворците и градовете на господарите. Унищожаването на хора и имущество нямаше значение. Нека звярът от бездната реве, а наемниците да избиват. Звярът от бездната все едно щеше да реве, а полицията и наемниците все едно щяха да избиват. Това щеше само да значи, че разните опасности за нас щяха по най-безвреден начин да се унищожават една друга. Междувременно ние щяхме да си гледаме нашата работа, без да ни се пречи, и да завземаме в свои ръце цялата обществена машина.

Такъв бе нашият план, всяка подробност от който трябваше да бъде изработена тайно, и с приближаването на уречения ден да се съобщава на все повече и повече другари. Това бе опасният момент — разширяването на конспирацията. Но до този опасен момент изобщо не се стигна. Чрез своята шпионска система Желязната пета надуши въстанието и се приготви да ни даде нов кървав урок. Чикаго бе обреченият град, избран за тази цел, и урокът, който получихме, не беше лек.

Чикаго^[1] бе най-узрелият от всички градове — Чикаго, който от старо време беше град на кърви и който трябваше да спечели това име отново. Революционният дух там беше силен. Твърде много и ожесточени стачки са били потушени там в дните на капитализма, за да могат работниците да забравят и простят. Дори в работническите касти на града беше жив бунтовният дух. Твърде много глави са били строшени в предишната стачка. Въпреки променилите се и благоприятни условия омразата към класата на господарите не беше угаснала. Този дух бе заразил наемниците, от които в частност три полка бяха готови да преминат на наша страна поголовно.

Чикаго винаги е бил огнище на конфликта между работниците и капиталистите, град на улични сражения и насилствена смърт, с класосъзнателна организация на капиталисти и класосъзнателна организация на работници, където едно време дори учителите бяха имали професионални съюзи и участвували в Американската федерация на труда на равна нога с носачите на тухли и зидарите. И Чикаго стана огнище на преждевременно избухналото Първо въстание.

Безредиците бяха ускорени от Желязната пета. Това бе хитро скроено. Цялото население, включително облагодетелствуваните работнически касти, за известно време бяха подложени на нечуван гнет. Нарушаваха се обещания и споразумения, налагаха се най-сурови наказания дори за незначителни провинения. С изтезания се мъчеха да изтръгнат хората от бездната от тяхната апатия. Всъщност Желязната пета се готвеше да накара звяра от бездната да зареве. А наред с това по отношение на всички предпазни мерки в Чикаго Желязната пета се показваше непонятно нехайна. Дисциплината бе много отслабена между оставащите в града наемници, много полкове бяха изтеглени и пратени в различни краища на страната.

Изпълнението на тази програма не отне много време — само няколко седмици. Ние, в революционното движение, дочухме смътни слухове за положението на нещата, но нищо достатъчно определено, за да разберем какво става. Всъщност мислехме, че това е спонтанно възникнал бунтовен дух, който би трябвало да пообуздаем, а и на ум не ни идваше, че е бил преднамерено предизвикан — а той е бил предизвикан толкова тайно от най-вътрешните кръгове на Желязната пета, че не събуди у нас никакви подозрения. Контразаговорът беше майсторски подготвен и майсторски проведен.

Бях в Ню Йорк, когато получих заповедта да замина незабавно за Чикаго. Човекът, който ми я предаде, беше един от олигарсите — можех да съдя за това по думите му, макар да не знаех неговото име, нито да бях виждала лицето му. Нарежданията му бяха твърде недвусмислени, за да не го разбера. Аз ясно прочетох между редовете, че заговорът ни е открит и са взети контрамерки. Мината беше готова за възпламеняване и безброй агенти на Желязната пета, включително и аз — такива, които бяха на мястото или се изпращаха там, — трябваше да я възпламенят. Лаская се при мисълта, че запазих самообладание под острия поглед на олигарха, но сърцето ми лудо се разтуптя. Малко остана да изкрещи и да го стисна за гърлото с голи ръце, преди да ми даде последните си безмилостни нареждания.

Щом излязох от него, пресметнах времето. Ако имах късмет, можех да отделя точно толкова минутки, колкото да вляза във връзка с някой местен водач, преди да хвана влака. Като се пазех да не бъда проследена, втурнах се към болницата за първа помощ. Имах късмет и успях веднага да вляза при другаря Галвин, главния хирург. Започнах задъхано да разправям каквото знаех, но той ме пресече.

— Вече научих — каза той спокойно, при все че ирландските му очи бляскаха. — Разбрах за какво сте дошли. Съобщиха ми го преди петнадесет минути и вече го предадох нататък. Тука ще бъде направено всичко възможно да задържим другарите спокойни. Чикаго трябва да се пожертвува, но ще бъде само Чикаго.

— Опитахте ли се да съобщите на Чикаго? — попитах аз.

Той поклати глава:

— Няма телеграфни съобщения. Чикаго е откъснат. Там ще бъде ад.

Докторът замълча за миг и аз видях бялата му ръка да се свива. След това избухна:

— Бога ми, бих искал да съм там!

— Все още има възможност да спрем това — казах аз, — ако нищо не се случи на влака и успея да стигна там навреме. Или ако някой друг другар от тайната служба, който е научил истината, сполучи да стигне там навреме.

— Този път ви изненадаха вас, вътрешните — рече докторът.

Аз смирено кимнах.

— Пазили са го в голяма тайна — отговорих. — До днес трябва да са го знаели само вътрешните шефове. Ние още не сме проникнали чак дотам, затова е било неизбежно да останем в неведение. Поне Ърнест да беше тука! Може сега да е в Чикаго и всичко да е наред!

Доктор Галвин поклати глава.

— Последните новини, които чух за него, бяха, че са го изпратили в Бостън или Ню Хейвън. Тази тайна служба в полза на врага трябва много да му пречи, но така е по-добре, отколкото да се укрива в убежище.

Тръгнах да си ходя и Галвин ми стисна силно ръка.

— Не губете кураж — каза той на раздяла. — Какво ако Първото въстание се провали? Ще има второ, а ние ще бъдем по-умни тогава. Сбогом и на добър час. Не зная дали ще ви видя някога пак. Там ще бъде ад, но аз бих дал десет години от живота си за вашата възможност да участвувате.

„Двадесети век“^[2] тръгваше от Ню Йорк в шест часа вечерта и трябваше да пристигне в Чикаго в седем сутринта. Но той закъсняваше тази нощ. Ние се движехме зад друг влак. Между пътниците в моя пулманов вагон беше другарят Хартман, който беше като мене на работа в тайната служба на Желязната пета. Именно той ми каза за влака, който се движел непосредствено пред нас. Другият влак по нищо не се различавал от нашия, макар да не носел никакви пътници. Идеята била празният влак да пострада, ако се направи опит да бъде вдигнат във въздуха „Двадесети век“. Всъщност пътуваха много малко хора — само една шепа в нашия вагон.

— Трябва да има някакви големци във влака — заключи Хартман. — Забелязах специален вагон на края.

Беше се стъмнило, когато за първи път сменяхме локомотива, и аз слязох да се поразходя по перона, да подишам чист въздух и да видя каквото мога да видя. През прозорците на специалния вагон ми се мярнаха трима мъже, които познах. Хартман беше прав. Един от тях беше генерал Алтендорф, другите двама — Мейсън и Вандерболд, мозъкът на вътрешния кръг в тайната служба на олигархията.

Беше тиха лунна нощ, но аз се въртях неспокойно и не можех да заспя. В пет сутринта станах и се облякох.

Запитах прислужницата в тоалетната какво закъснение има влакът и тя ми каза, че е два часа. Беше мулатка и забелязах, че лицето и беше изпито, с големи сенки под очите, а самите очи бяха широко отворени от някакъв преследващ я страх.

— Какво има? — попитах.

— Нищо, госпожице; като че ли не можах да спя добре — отвърна ми тя.

Изгледах я по-внимателно и за опит й направих един от тайните ни знаци. Тя се откликна и аз я поизпитах за по-сигурно.

— Нещо страшно ще стане в Чикаго — каза тя. — Този лъжлив влак пред нас. И той, и военните ешелони ни забавиха.

— Военни ешелони? — повторих аз.

Тя кимна:

— Те са задръстили линията. Цяла нощ ги задминаваме. И всички отиват в Чикаго. Щом ги превозват по пряката линия, това значи, че се чака нещо… Човекът, когото обичам, е в Чикаго — добави тя за извинение. — Той е от нашите и служи в наемните войски, страх ме е за него.

Бедното момиче! Нейният любим беше в един от трите готови за бунт полка.

Хартман и аз закусихме заедно във вагон-ресторанта и аз си наложих да ям. Небето се беше заоблачило, а влакът се носеше напред като мрачна светкавица през сивия покров на настъпващия ден. Дори негрите, които ни прислужваха, знаеха, че се очаква нещо ужасно. Те бяха напълно във властта на угнетението: присъщото им безгрижие ги беше напуснало, прислужваха мудно и разсеяно и си шепнеха мрачно в дъното на вагона до кухнята. Хартман смяташе положението за безнадеждно.

— Какво можем да направим? — питаше той за двадесети път и безпомощно свиваше рамене. Посочи през прозореца: — Вижте, всичко е готово. Можете да бъдете сигурна, че ги държат ей така, на тридесет-четиридесет мили от града, по всички пътища.

Говореше за военните ешелони на резервния коловоз. Войниците си готвеха закуска на огньове, напалени на земята край линията, и учудено вдигаха към нас очи, когато с тътен профучавахме край тях, без да намалим страхотната си скорост.

Всичко беше спокойно, когато навлязохме в Чикаго. Явно още нищо не се беше случило. В предградията донесоха във влака сутрешните вестници. В тях нямаше нищо и въпреки това то беше много за хората, които умеят да четат между редовете, за да доловят какво е желателно обикновеният читател да разбере от текста. Вещата ръка на Желязната пета проличаваше във всяка колона. Правеха се намеци за слабости в бронята на олигархията. Разбира се, не се казваше нищо определено. Но беше направена със сметката читателят сам да стигне до тези намеци. Беше хитро скроено. Като литературни произведения тези сутрешни вестници на двадесет и седми октомври бяха шедьоври.

Местните новини липсваха. Това само по себе си беше майсторски ход. То забулваше Чикаго с мистерия и подсказваше на средния чикагски читател, че олигархията не смее да съобщи местните новини. Имаше загатвания, разбира се неверни, за безредици по цялата страна, грубо замаскирани с благодушни съобщения за наказателните мерки, които щели да бъдат предприети. Имаше съобщения за вдигането във въздуха на голям брой безжични станции и големите възнаграждения, обещани за откриването на виновниците. Естествено никакви безжични станции не са били вдигнати във въздуха. Имаше съобщения за много такива изстъпления, които съвпадаха с намеренията на революционерите. У чикагските другари трябваше да се създаде впечатлението, че общото въстание започва, макар с объркващи несполуки в многото подробности. Не беше възможно за един неосведомен човек да се отърси от смътното и все пак сигурно чувство, че цялата страна е узряла за въстанието, което е вече започнало да се развихря.

Съобщаваше се, че измяната на наемниците в Калифорния взела такива размери, щото пет-шест полка били разформировани, а изменниците заедно със семействата им прогонени от техните градове и закарани в работническите гета. А калифорнийските наемници бяха в действителност най-верните слуги на господарите си! Но отде можеше Чикаго, отрязано от целия свят, да узнае това? После имаше една несвързана телеграма, описваща метеж на населението в град Ню Йорк, към което се присъединили работническите касти; тя завършваше с изявлението (което трябваше да се приеме като блъф), че войските били господари на положението.

А каквото бяха направили в сутрешните вестници, същото бяха сторили и по хиляда други начини. Ние научихме тези неща после, както например тайните съобщения на олигарсите, получили се по телеграфа на няколко пъти в първата половина на нощта и изпращани с изричната цел да стигнат до ушите на революционерите.

— Струва ми се, че Желязната пета не ще има нужда от нашите услуги — забеляза Хартман и остави вестника, който четеше, когато влакът навлезе в главната гара. — Само време са хабили, като са ни пратили тук. Плановете им очевидно са се осъществили по-добре, отколкото са очаквали. Градът ей сега ще се превърне в пъкъл.

На слизане се обърна и погледна към опашката на влака.

— Така си и мислех — промърмори той. — Те са откачили специалния вагон, когато спряхме да получим вестниците.

Хартман беше безнадеждно отчаян. Помъчих се да го ободря, но той не обърна внимание на усилията ми и изведнъж заговори много припряно, снишил глас, докато минавахме през гарата. Отначало не успях да го разбера.

— Не можех да бъда много сигурен — казваше той — и не съм казал никому. От седмици се блъскам с това, но не стигнах до нищо положително. Пазеше се от Ноултън. Аз го подозирам. Той знае тайните на двадесетина наши убежища. Животът на стотици наши хора е в ръцете му, а аз мисля, че е предател. То е само едно чувство от моя страна и нищо друго. Но ми се стори, че забелязах някаква промяна у него преди известно време. Съществува опасност да ни е продал или да се готви да ни продаде. Аз съм почти сигурен в това. Не бих споделил подозренията си с никого в света, но имам чувството, че няма да изляза жив от Чикаго. Не изпускайте от очи Ноултън. Сложете му примка. И разберете. Аз не зная нищо повече. Това е само догадка и досега не съм успял да открия ни най-малка улика. — Ние тъкмо излизахме на тротоара. — Помнете — завърши натъртено Хартман. — Не изпускайте Ноултън от очи!

И Хартман се оказа прав. Не се мина месец и Ноултън плати за измяната с живота си. Бе официално екзекутиран от другарите в Милуоки.

Всичко беше тихо по улиците — прекалено тихо. В Чикаго цареше мъртвило. Нямаше тропот и глъчка на улично движение. Не се виждаха дори файтони. Трамваите и надземните железници не се движеха. Само от време на време по тротоарите се мяркаха отделни пешеходци, пък и те не се разтакаваха. Вървяха по пътя си много припряно и без колебание, при все че имаше нещо странно плахо в движенията им, сякаш очакваха сградите да се съборят отгоре им, а тротоарите да се провалят под техните крака или да хвръкнат във въздуха. Няколко улични хлапета обаче се навъртаха наоколо и в очите им се четеше едва сдържано нетърпение и очакване да се случат чудни и вълнуващи неща.

Отнякъде далече на юг до слуха ни достигна глух тътен на взрив. Това беше всичко. И пак настъпи тишина, макар при този тътен хлапетата да се бяха стреснали и ослушали като еленчета. Входовете на всички здания бяха затворени, ролетките на магазините — спуснати. Но се виждаха много полицаи и пазачи, а от време на време профучаваха автомобили с патрули на наемниците.

Хартман и аз решихме, че няма смисъл да се явяваме пред местното началство на тайната служба. Знаехме, че неявяването ни ще бъде извинено в светлината на събитията, които щяха да последват. Затова се запътихме към голямото работническо гето в южната част на града с надеждата да влезем във връзка с някои от другарите. Твърде късно! Ние го знаехме. Но не можехме да стоим и да не правим нищо в тези мъртвешки тихи улици. „Къде ли е Ърнест? — чудех се аз. — Какво ли става в градовете на работническите касти и на наемниците? Ами в крепостите?“

Сякаш в отговор се надигна страшен виещ рев, приглушен от разстоянието, съпровождан от детонация след детонация.

— Това са крепостите — рече Хартман. — Бог да им е на помощ на тези три полка!

На един кръстопът забелязахме по посока на кланиците гигантски стълб пушек. На следващия няколко такива стълбове се издигаха към небето откъм, западната част на града. Над града на наемниците видяхме огромен вързан военен балон, който се пръсна в момента, когато го гледахме, и полетя в пламтящи остатъци към земята. Не можехме да разберем нищо за тази трагедия във въздуха. Нямаше как да узнаем дали екипажът на този балон е бил от наши другари или неприятели. До слуха ни стигна неясен звук като къкрене на някакъв много далечен исполински котел и Хартман каза, че това са картечници и автоматични пушки.

Въпреки всичко ние вървяхме сред тишина. Всичко беше спокойно, където бяхме ние. Срещахме полицаи и патрули с автомобили, а веднъж пет-шест пожарникарски коли, които очевидно се завръщаха от някакъв пожар. Минаващ с автомобил офицер зададе някакъв въпрос на пожарникарите и ние чухме как един от тях извика в отговор:

— Няма вода! Те са вдигнали във въздуха водопровода!

— Прекъснали сме водоснабдяването! — възбудено ми извика Хартман. — Щом можем да направим всичко това в един преждевременен, откъслечен, несполучлив опит, какво ли не ще можем да направим при едно обмислено, зряло усилие в цялата страна?

Автомобилът с офицера, който беше задал въпроса, се стрелна напред. Изведнъж се чу оглушителен трясък. Колата с човешкия й товар литна нагоре, обвита в дим, и се сгромоляса в купчина отломки и мъртви тела.

Хартман ликуваше.

— Чудесно извършено! Чудесно извършено! — повтаряше той шепнешком. — На пролетариата му дават днес урок, но и той също дава урок!

Полицаи тичаха към местопроизшествието. Спрял беше и още един патрулен автомобил. Що се отнася до самата мен, аз бях замаяна. Ненадейността на случилото ме зашеметяваше. Как беше станало? Не знаех как, а нали бях гледала тъкмо към това място! Толкова бях замаяна в този миг, щото почти не можех да си дам сметка, че сме спрени от полицията. Изведнъж видях как един полицай понечи да застреля Хартман. Но Хартман остана хладнокръвен и му каза необходимата парола. Видях насоченият револвер да трепва, след това да се отпуска, чух възмутеното ръмжене на полицая. Беше много ядосан и ругаеше цялата тайна служба. Тя винаги им се пречила, казваше той, а Хартман му отвръщаше и с подходяща за тайната служба гордост му обясняваше колко нескопосна била полицията.

В следващия миг разбрах как се е случило това. Имаше доста голяма тълпа около разрушения автомобил и двама полицаи тъкмо вдигаха ранения офицер, за да го пренесат в другия автомобил. Изведнъж всички ги обзе паника и те се пръснаха на разни посоки, обезумели от страх, а раненият офицер бе грубо захвърлен на улицата и изоставен. Ругаещият полицай до мене също побягна, Хартман и аз последвахме примера му, без да знаем защо, обладани от същия сляп ужас да се махнем по-скоро от това място.

Всъщност нищо повече не се случи, но всичко се обясни. Побягналите засрамено се връщаха, но през цялото време очите им бяха боязливо отправени към високите сгради с много прозорци, които се издигаха като отвесни стени на планински пролом от двете страни на улицата. Бомбата е била хвърлена от един от тези безбройни прозорци, но от кой? Втора бомба не избухна, имаше само страх от бомба.

След тази случка ние поглеждахме прозорците със замислена загриженост. Зад всеки от тях се таеше евентуална смърт. Всяка сграда криеше възможна засада. Такава беше войната в тези съвременни джунгли, големия град. Всяка лица бе пролом, всяка сграда — планина. Не бяхме се променили много от времето на първобитния човек въпреки бойните автомобили, които се носеха край нас.

Когато свихме зад ъгъла, натъкнахме се на една жена. Тя лежеше на паважа в локва от кръв. Хартман се наведе и я разгледа. Колкото за мене, аз се извърнах с чувството, че ужасно ми се гади. Щях да видя много мъртъвци в този ден, но цялата касапница нямаше да ми подействува а така, както този първи самотен труп, който лежеше в краката ми, изоставен на паважа.

— Застреляна в гърдите — съобщи Хартман. Притиснат в прегръдка, както се притиска дете, тя държеше пакет печатана хартия. Дори в смъртта си жената като че ли не искаше да се раздели с онова, което й беше причинило тази смърт, защото, когато Хартман сполучи да издърпа пакета, открихме, че той съдържа големи печатни листове — позиви на революционерите.

— Наша другарка — промълвих аз.

Но Хартман само изруга Желаната пета и ние отминахме напред. Често ни спираха полицаи и патрули, но паролата ни даваше възможност да продължим. От прозорците вече не хвърляха бомби, последните пешеходци сякаш изчезнаха от улиците и тишината, сред която се движехме, стана по-дълбока, макар че исполинският котел не спираше да къкри в далечината и глухи тътени на взривове да долитат до нас от всички страни, а стълбовете пушек да се издигат все по-зловещо към небесата.