Джек Лондон
Желязната пета (17)

XVI. КРАЯТ

Когато стана време Ърнест и аз да вървим във Вашингтон, татко не дойде с нас. Беше обикнал пролетарския живот. Той гледаше на бедняшкия ни квартал като на огромна социологическа лаборатория и се бе впуснал в една, както изглеждаше, безкрайна изследователска оргия. Другаруваше с работници и го смятаха за свой човек в десетки домове. Залавяше се също за всякаква случайна работа и това бе за него и забавление, и научно изследване, защото му доставяше удоволствие, и винаги се връщаше у дома с много бележки, пълен с истории за нови приключения. Беше съвършен учен.

Нямаше никаква нужда да работи, понеже Ърнест успяваше да припечели от преводите си достатъчно, за да се грижи за трима ни. Но татко настояваше да продължава любимите си преображения, а това бяха многолики преображения, ако се съдеше по занятията, за които се залавяше. Никога няма да забравя вечерта, когато донесе в къщи принадлежностите си на уличен амбулант на връзки за обуща и презрамки, нито пък онзи път, когато влязох, в кварталната бакалничка за някои покупки и той беше продавачът, който ме обслужи. След това не бях изненадана, когато работи за една седмица като бюфетчик в отсрещната кръчма. Работи още като нощен пазач, продава картофи на улицата, лепи етикети в склада на една консервна фабрика, служи като общ работник в картонажна работилница, като носач на вода за бригада работници по строежа на трамвайната линия и дори стана член в профсъюза на миячите на съдове тъкмо преди да го разтурят.

Струва ми се, че примерът на епископа, поне що се отнасяше до облеклото, го беше увлякъл, защото ходеше с евтина памучна работническа риза и комбинезон с тесен колан около кръста. И все пак един навик му остана от стария живот: винаги си слагаше вечерни дрехи за обед или, както сега го наричахме, вечеря.

Аз можех да бъда щастлива навсякъде с Ърнест, а това, че татко беше щастлив при новите условия на нашия живот, допълваше моето щастие.

— Като малък — казваше татко — бях много любопитен. Исках да зная защо съществуват нещата и как са се появили. Затова станах физик. Животът за мене днес е също толкова интересен, колкото беше в детството ми, и точно това го прави достоен да се живее.

Понякога се решаваше да отиде на север от Маркет стрийт, в квартала на големите магазини и театри, където продаваше вестници, изпълняваше дребни поръчки и отваряше вратичките на каретите. Там един ден, като затварял вратичката на една карета, срещнал господин Уиксън. Много развеселен, същата вечер татко ни описа случката:

— Уиксън ме изгледа втренчено, когато затворих вратичката подир него, и промърмори: „Да ме вземат мътните!“ Точно така го рече: „Да ме вземат мътните!“ Той се изчерви и така се обърка, че забрави да ми даде бакшиш. Но трябва бързо да се е съвзел, защото, неизминала и петдесет стъпки, каретата изви и се върна обратно. Уиксън се подаде през вратата.

— Вижте какво, професоре — каза той, — това е прекалено. Какво мога да направя за вас?

— Аз ви затворих вратичката — отговорих му аз. — Според общоприетия обичай бихте могли да ми дадете десет цента.

— Оставете тая работа! — изсумтя той. — Имам пред вид нещо съществено.

Положително беше сериозен — някакво угризение на закоравялата съвест или нещо такова; затова аз сериозно, без да бързам, поразмислих за миг.

По лицето му се четеше нетърпеливо очакване, когато започнах отговора си, но трябваше да го видите, когато свърших.

— Бихте могли да ми върнете моята къща — казах аз — и акциите ми от Сиерските предачници.

Татко позамълча.

— Какво ти каза той? — нетърпеливо попитах.

— Какво можеше да каже? Нищо. Но аз му рекох: „Надявам се, че сте щастлив“. Той ме изгледа въпросително. „Кажете ми дали сте щастлив?“ — попитах аз.

Той заповяда на кочияша да кара и си замина с грозни ругатни. И не ми даде десетте цента, да не говорим за къщата и акциите; тъй че, както виждате, скъпи мои, бащината ви кариера на безпризорен е изпълнена с разочарования.

И така татко остана да живее в квартирата ни на Пел стрийт, а Ърнест и аз заминахме за Вашингтон. С изключение на последното действие, старият ни живот свърши, а последното действие беше по-близо, отколкото можех да предположа. Противно на очакванията ни, на социалистите членове на Конгреса не се направиха никакви пречки при заемането на местата. Всичко мина гладко и аз се смеех на Ърнест, когато той съзираше дори в тази гладкост нещо зловещо.

Заварихме другарите си социалиста самонадеяни, уверени в силата си и в онова, което щели да постигнат. Неколцината избрани в Конгреса земеделци увеличаваха нашата мощ и с обединени усилия бе изработена подробна програма за предстоящите действия. Ърнест честно и енергично взимаше участие във всичко това, макар да не можеше да се въздържи да не каже от време на време ни в клин, ни в ръкав: „Когато се стигне до барута, химическите смеси са по-добри от механическите, помнете ми думата!“

Първите мъчнотии възникнаха за земеделците в щатите, където бяха победили през последните избори. Имаше десетина такива щата, но избраните земеделци не бяха допуснати да заемат длъжностите си. Предишните титуляри отказаха да ги напуснат. Това стана много лесно. Те просто обявиха изборите за незаконни и си осигуриха задържането на това положение с безкрайната съдебна бюрокрация. Земеделците бяха безсилни. Последната им надежда беше в съдилищата, а съдилищата бяха в ръцете на враговете им.

Това беше опасният момент. Ако излъганите земеделци прибегнеха към насилие, всичко щеше да е изгубено. Как работихме ние, социалистите, за да ги възпрем! Случваше се Ърнест да не мигне денонощия наред. Големите водачи на земеделците съзираха опасността и бяха с нас до сетния човек. Но всичко беше безполезно. Олигархията искаше насилие и пусна в действие своите агент-провокатори. Без съмнение агент-провокаторите бяха тези, които предизвикаха Селското въстание.

Въстанието пламна в десетина щата. Обезземлените земеделци завзеха насила щатските управления. Разбира се, това беше противоконституционно и, разбира се, Съединените щати вдигнаха срещу тях войските си. Навсякъде агент-провокаторите подстрекаваха народа. Тези емисари на Желязната пета се прикриваха под маската на занаятчии, земеделци и ратаи. В Сакраменто, столицата на Калифорния, земеделската партия бе успяла да запази ред. Хиляди тайни агенти бяха прехвърлени в този останал верен град. В тълпи, съставени изключително от самите тях, те стреляха, плячкосваха сгради и фабрики. Бунтуваха хората, докато се присъединят към тях в грабежа. Спиртни питиета в големи количества се раздаваха на бедняшките класи, за да се разпалят още повече страстите. И после, когато всичко беше готово, на сцената се появиха войските на Съединените щати, които всъщност бяха войски на Желязната пета. Единадесет хиляди мъже, жени и деца бяха застреляни из улиците на Сакраменто или избити в домовете им. Федералното правителство взе в свои ръце управлението на щата и с Калифорния беше свършено.

А както в Калифорния, така стана и другаде. Всички земеделски щати бяха смазани от насилие и удавени в кръв. Първо тайните агенти и черносотниците предизвикваха безредици, след това се повикваха войските. Метежи и саморазправа бушуваха в селските райони. Ден и нощ пушеци на пожарища се виеха в небето над селски стопанства, складове, села и градове. Влезе в действие и динамитът. Хвръкваха във въздуха железопътни мостове и тунели, дерайлираха влакове. Голям брой бедни земеделци бяха застреляни и обесени. Отплатата беше жестока и много плутократи и офицери паднаха убити. Жажда за кръв и отмъщение гореше в хорските сърца. Редовните войски се биеха срещу земеделците така свирепо, сякаш те бяха индианци. И редовните войски имаха основание. Две хиляди и осемстотин войници бяха унищожени с редица страхотни динамитни взривове в Орегон, а по същия начин бяха разрушени в различно време и на различни места голям брой товарни влакове. Стана така, че редовните войски се биеха за живота си, също както и земеделците.

Колкото до милицията, сега беше приложен законът от 1903 година и работниците от един щат бяха принудени под страх от смъртно наказание да убиват свои другари работници от други щати. Разбира се, прилагането на този закон не вървеше особено гладко отначало. Много милиционерски офицери паднаха убити и много милиционери бяха осъдени на смърт от военнополеви съдилища. Пророчеството на Ърнест поразително се сбъдна в случая с господин Кауълт и господин Асмънсен. И двамата подлежаха на служба в милицията, и двамата получиха повиквателни за наказателната експедиция, която бе изпратена от Калифорния срещу земеделците в Мисури. Господин Кауълт и господин Асмънсен отказали да се явят. И на двамата им видяха бързо сметката. Военнополеви съд бе тяхната участ и смъртна присъда — техният край. Те бяха разстреляни с гръб към наказателния взвод.

Много младежи бягаха в планините, за да се отърват от службата в милицията. Там те оставаха извън закона и чак след настъпването на по-спокойни времена получиха наказанието си. Това беше драстично. Правителството обнародва възвание към всички спазващи закона граждани да слязат от планините в срок от три месеца. Когато обявената дата настъпи, половин милион войници бяха изпратени навсякъде в планинските райони. Нямаше никакви разследвания, никакъв съд. Където се мернеше човек, застрелваха го на място. Войските действуваха въз основа на положението, че никой почитащ закона гражданин не е останал в планините. Някои отреди, заели силни позиции, се съпротивляваха мъжествено, но в края на краищата и сетният дезертьор от милицията срещна смъртта си.

Още по-непосредствен урок обаче бе запечатан в ума на хората с наказанието, на което бе обречена милицията в Канзас. Големият Канзаски метеж избухна в самото начало на военните действия срещу земеделците. Разбунтуваха се шест хиляди войници от милицията. Те били неспокойни и озлобени в течение на няколко седмици и по тази причина били държани на лагер. Откритият им метеж обаче бил без съмнение ускорен от агент-провокатори.

През нощта на двадесет и втори април те въстанали и избили офицерите си; само малцина от тях сполучили да избягат. Това надхвърляло плановете на Желязната пета, защото агент-провокаторите се престарали. Но Желязната пета от всичко извличаше полза. Тя се беше подготвила за бунта и избиването на толкова много офицери й даваше оправдание за това, което последва. Като по вълшебен знак четиридесет хиляди войници от редовните войски обкръжили метежниците. Това е било капан. Нещастните милиционери открили, че картечниците им били повредени, а патроните от превзетите погреби не ставали за техните пушки. Те вдигнали бяло знаме, за да покажат, че се предават, но то не било взето под внимание. Никой не останал жив. И шестте хиляди души били унищожени. Отначало ги обстрелвали от разстояние с обикновени снаряди и с шрапнел, а когато в отчаянието си те се хвърлили срещу сключилия се около тях обръч, били покосени с картечен огън. Говорих с един очевидец и той ми каза, че най-близкото разстояние, на което някой милиционер стигнал пред картечниците, било сто и петдесет крачки. Земята била осеяна с трупове, а една кавалерийска атака, с тъпчещите конски копита, револвери и саби, смачкала ранените в пръстта.

Едновременно с унищожението на земеделската партия избухна бунтът на въглекопачите. Това бяха последните издихания на организираното работничество. Три четвърти милион миньори обявиха стачка. Но те бяха твърде нашироко разпръснати из страната, за да могат да използуват силата си. Бяха изолирани по районите си и със сила приведени в подчинение. Това беше първата голяма кампания за поробване. Покок^[1] си спечели славата на поробител и заслужи вечната омраза на пролетариата. Срещу живота му се правеха безбройни покушения, но той сякаш беше запазен от някаква магия. Именно той бе този, който въведе руската система на паспортите за миньорите и ги лиши от правото да се преселват от една част на страната в друга.

През цялото това време социалистите се държеха здраво. Докато земеделците гинеха в огън и кръв, а организираното работничество се разкапваше, социалистите мълчеха и усъвършенствуваха тайната си организация. Напразно земеделската партия ни отправяше молби. Ние с право поддържахме, че всеки бунт от наша страна всъщност би бил истинско самоубийство за цялата революция. Желязната пета, която първо се колебаеше дали да се справи с целия пролетариат наведнъж, беше открила, че задачата е по-лесна, отколкото беше очаквала, и за нея не би имало нищо по-хубаво от едно въстание от наша страна. Но ние се пазехме от такова нещо, въпреки факта, че агент-провокаторите гъмжеха между нас. В онези ранни дни агентите на Желязната пета бяха несръчни в похватите си. Те имаха да се учат на много неща, а междувременно нашите бойни групи ги изтребваха. Това беше жестока, кървава работа, но ние воювахме за живота си и за революцията и трябваше да сразяваме врага със собствените му оръжия. Въпреки всичко ние постъпвахме честно. Нито един агент на Желязната пета не е бил екзекутиран без съд. Може да сме правили грешки, но дори да беше така, правехме ги много рядко. В бойните групи влизаха най-смелите, най-войнствените и най-доблестните наши другари. Веднъж, десет години по-късно, Ърнест направи изчисление по цифрите, дадени от началниците на бойните групи, и заключението му беше, че средният живот на мъж или жена, след като станеха членове на групите, беше пет години. Другарите от бойните групи бяха всички герои и странното се състоеше в това, че бяха против отнемането на човешки живот. Те действуваха против собствените си убеждения, но обичаха свободата и нямаше жертва, която не бяха готови да направят за нашето дело^[2].

Задачата, която си поставихме, беше трояка. Първо, да изкореним от нашите среди тайните агенти на олигархията. Второ, да изградим бойните групи, а освен тях общата тайна организация на революцията. И, трето, да вкараме наши тайни агенти във всяко разклонение на олигархията: в работническите касти, а особено между телеграфистите, секретарите и служещите, в армията, сред агент-провокаторите и надзирателите на работниците. Това бе бавна, опасна работа и често усилията ни завършваха със скъпи несполуки.

Желязната пета бе спечелила победа в открита война, но ние не й отстъпвахме в новата, странна и страшна подмолна война, поведена от нас. Човек нищо не виждаше, за много неща не можеше да се досети; слепи воюваха със слепи и все пак във всичко това имаше ред, целенасоченост, дисциплина. Ние преситихме цялата организация на Желязната пета с наши агенти, а нашата организация бе наситена с агенти на Желязната пета. Това бе война на тъмно, потайна, изпълнена с интриги и конспирации, със заговори и контразаговори. А зад всичко това с вечна заплаха стоеше смъртта, насилствена и ужасна. Мъже и жени изчезваха — най-близките, най-скъпите ни другари. Виждахме ги днес, утре ги нямаше: не ги виждахме никога вече и разбирахме, че са загинали.

Никъде нямаше нито вяра, нито доверие. Човекът, който участвуваше в заговора заедно с нас, без да го знаем, можеше да е агент на Желязната пета. Ние минирахме организацията на Желязната пета с наши тайни агенти, а Желязната пета контраминираше със свои тайни агенти вътре в своята организация. А същото ставаше и с нашата организация. И въпреки липсата на вяра и доверие, ние бяхме принудени да градим всичките си усилия върху вяра и доверие. Често се виждахме предадени. Хората бяха слаби. Желязната пета можеше да предложи пари, безделие, радост и удоволствия, които чакаха в покоя на градовете-чудо. Ние не можехме да предложим нищо освен удовлетворението да бъдеш верен на един благороден идеал. Колкото до другото, възнаграждението на верните беше безкрайна опасност, мъчения и смърт.

Хората бяха слаби, казвам, и поради слабостта им ние се виждахме принудени да им даваме единственото друго възмездие, което беше по силите ни. Това бе възмездието на смъртта. По необходимост ни се налагаше да наказваме нашите предатели. По следите на всеки, който ни предадеше, пускахме от един до десет верни отмъстители. Можеше да не сполучим да изпълним присъдите си срещу нашите неприятели, такива като Покок например, но нещо, в което не можехме да си позволим да не сполучим, беше наказването на собствените ни предатели. Някои другари ставаха изменници с разрешение, за да проникнат в градовете-чудо и там да изпълнят присъдите ни срещу истинските предатели. Всъщност ние станахме толкова страшни, че по-голямо опасност представляваше човек да ни предаде, отколкото да ни остане верен.

Революционното движение доби до голяма степен характера на религия. Ние се молехме пред олтара на революцията, който беше олтар на свободата. Ние горяхме от божествен огън. Мъже и жени посвещаваха живота си на делото и родители посвещаваха новородените си деца на него, както в стари времена са ги посвещавали на бога. Ние бяхме истински човеколюбци.