Пол Дохърти
Пазителят на Портите (16)

ТРЕТА ГЛАВА

Никълъс се канеше да измие ръцете и лицето си, когато чу стъпки по стълбите и чукане на вратата. Отвори я и откри Скейтлок да се усмихва отвън. Прислужникът тикна парче пожълтял пергамент в ръцете му.

— Едно момче ми го даде — каза Скейтлок. — Чакаше ме навън на улицата. Какво е това, господарю? Любовно писмо ли?

Никълъс влезе в стаята си, за да използва светлината на свещите, и внимателно разви пергамента. Посланието, изписано със синьозелено мастило, изглеждаше странно. Пергаментът, груб и доста дебел, беше от онези, които използваха общинските писари пред „Сейнт Пол’с“. На него беше написано името му и няколко думи: „Радостта на Йерусалим, Съдърк, по обяд. Валанс.“

— Не е любовно писмо — каза той на Скейтлок, — а покана за кръчмата „Радостта на Йерусалим“.

Скейтлок подсвирна тихичко.

— Ако на този свят съществуваше ад, господарю, тази мръсна кръчма щеше да е част от него. Ще дойда с теб.

Никълъс поклати глава.

— Не, ако дойдеш, онзи, който чака, може просто да изчезне. Скейтлок се опита да протестира, но Чърк поклати глава и прислужникът се качи в собствената си спалня, като мърмореше под носа си. Никълъс си спомни греяното вино, слезе долу и помоли Катрин да му приготви една чаша.

— Разбира се. — Тя избърса потта от челото си с опакото на ръката — беше пекла хляба за утре. После погледна Никълъс, със загрижено присвити очи и отиде при него. — Какво има, братко? — Докосна лицето му. — Изглеждаш уморен и изтощен.

Никълъс се усмихна и сви рамене.

— Чаша вино ще оправи всичко.

— Не бива да пиеш вино на празен стомах — отсече Катрин, но отиде до огъня и го стъкна.

После наля вино в калаена чаша, сложи я на малък камък до огнището и пъхна два тънки ръжена в огъня.

Никълъс седя и ги гледа, докато се нагряха до червено, после ги извади и ги пъхна в чашата. Катрин му предложи помощ, но той поклати глава. Изчака, докато машите отново почервеняха и пак ги потопи във виното. Чашата се загря. Той я уви с кърпа и я отнесе в спалнята си. Намигна на Катрин, като я помоли да извини прищевките на брат си и да угаси огъня.

Щом се качи горе, той остави греяното вино на масата. Взе пясъчен часовник за един час и го обърна. После седна, загледан в падащия пясък, като от време на време проверяваше температурата на чашата, докато изстиваше. Когато стана толкова топла, колкото оставената от Мозби в къщата на Берисфорд, провери внимателно часовника. Само четвърт от пясъка беше изтекла.

— Боже, помогни ни! — прошепна той. — Ако бяхме пристигнали петнадесет минути по-рано, можех да спася Мозби и да заловя убиеца му!

Спомни си предпазливия стар писар. Кого би пуснал в къщата, без да се усъмни? За кого би приготвил греяно вино? А после да излезе с него в градината, нищо неподозиращ? Сър Еймиъс Петри, шерифът? Някой от прислугата? Никълъс поклати глава. Не, Мозби не би направил това. От предишния им разговор беше станало ясно, че писарят не харесва градските първенци, чиито тайни дела бяха довели до убийството на господаря му. Кой тогава? Някой, изпратен от Пазителя на Портите? Човек като Уормууд? Никълъс отново поклати глава. Чу Катрин да вика отдолу. Той се усмихна, взе чашата и отпи от нея. Разбира се, жена. Нощната сянка, красивата убийца с невинни очи и плашещо име. Но защо Пазителят е искал Мозби да умре?

Никълъс се отпусна на леглото. След няколко минути вече спеше. Скейтлок влезе на пръсти, угаси свещта, зави господаря си с одеяло и тихичко излезе от стаята.

Никълъс се размърда. Видя, че Скейтлок излиза с наметка и ботуши и сънено се зачуди накъде ли е тръгнал сега загадъчният му прислужник. Спомни си враждебността на сър Еймиъс към него и преди отново да заспи, му мина през ума ужасна мисъл. Възможно бе Скейтлок да служи на Пазителя на Портите? Да не би да бе преоблечен разбойник? Затова ли го бяха разпознали на гробището, а той напусна така бързо? Какво знаеше Крабтрий? Никълъс се зарече, че щом приключи с тази работа, ще притисне Скейтлок да му даде обяснение — или щеше да отговори на всичките му въпроси, или да бъде уволнен.

Никълъс спа до късно следващата сутрин. Когато се пробуди, отпочинал и много гладен, улиците бяха вече шумни и претъпкани, а слабото слънце беше започнало да топи мъглата. Като си спомни срещата в Съдърк, той бързо се съблече, изми, обръсна и отново облече. Грабна нещо за ядене от килера, пресуши една малка кана ейл и въоръжен със сабя и кама, забърза към Лондонския мост. Павираната улица беше задръстена с каруци, които се движеха в различни посоки, затова слезе по стълбите под моста до кея и нае лодка. Човекът взе монетите и докато гребеше през Темза, не спря да разказва истории за весели монаси, развратни калугери и палави монахини. Никълъс слушаше с половин ухо, като се усмихваше от време на време от учтивост. Водата беше неспокойна и бърза, а студената, лепкава мъгла се просмукваше през всичките му дрехи. Той слезе на Рибарския кей в Съдърк и отметна мантията си, въпреки студа, за да се виждат сабята и камата, препасани в колана му.

Съдърк беше истинска адска дупка. Тесните му улици бяха претъпкани с всякакви обитатели на подземния свят — фалшиви просяци, продавачи на реликви, разбойници, проститутки, сводници, апаши, фалшификатори, измамници и убийци. Много от тях биха убили за една кана ейл. Щом се отдалечи от кея, Никълъс спря и се огледа. Чувстваше се напрегнат, убеден, че някой го наблюдава. Въпреки това не виждаше непосредствена опасност, освен от случаен крадец или побойник, стаен във входа на някоя кръчма. Той тръгна по тесните алеи, почти непроходими заради многобройните сергии и палатки от двете им страни, където се продаваха най-различни джунджурии, евтина храна и предмети, обикновено откраднати от магазините на другия бряг на реката. Проститутките се трупаха нагъсто като скорци на прясно изорана нива. Всеки мръсен ъгъл и уличка имаше собствена банда крадци, готови да нападнат дори посред бял ден непредпазливите. Слаби, парцаливи деца щъкаха като мишки в копа сено и пищяха, влизаха и излизаха от малките къщи, или се люлееха на зелените клони, окачени на стрехите на кръчмите. Във въздуха се носеха остри миризми — от отворените канали, както и от кожарските работилници, щавачниците и тухларните.

Всяка втора къща изглежда беше кръчма и Никълъс се затрудни, докато открие „Радостта на Йерусалим“, която се намираше на един ъгъл, охранявана от крастави, изпосталяли котки, които се биеха яростно върху купчини боклук. Те се бяха покатерили дори върху трупа на един просяк, проснат в замръзнала локва в началото на улицата. Никълъс измърмори молитва към свети Андрю и влезе в кръчмата. Общата зала беше изненадващо чиста. През малките прозорци влизаше слаба светлина, което правеше кръчмата идеално скривалище за всеки беглец от закона. Двама комарджии седяха и хвърляха зарове в един ъгъл и дори не вдигнаха поглед, когато той влезе. Дебела жена с приятно лице, макар че цялото бе осеяно с белези от едра шарка, пъргаво приближи и попита:

— Какво желаеш, сър?

Никълъс седна пред една разнебитена маса и се огледа. Мършави пилета спяха на ръба на бирените бурета. Той не искаше ейлът му да бъде подправен с изпражненията им, затова плати скъпо за неотворена бутилка вино.

— Постарай се да е най-хубавият кларет, който имате — нареди той.

Кръчмарката благодари на Никълъс, сякаш беше отдавна изгубеният й син и бързо се върна със запечатана бутилка и чаша. Чърк внимателно си наля вино и отпи бавно, защото не искаше да се напие. Камбаните на далечна черква обявиха обедното богослужение, но никой не се появи. Хора влизаха и излизаха. Една старица така се напи, че почти изпълзя от кръчмата. Останаха само комарджиите. Следобедът напредваше. Никълъс стана неспокоен, доспа му се от виното и уютната тъмнина на кръчмата. Накрая се изправи, готов да си тръгне, убеден, че са го пратили за зелен хайвер. В същото време комарджиите станаха и бавно се отправиха към него.

Ръката на Никълъс посегна към сабята. Но когато се изправиха срещу него, той разбра, че те не бяха обичайни посетители за подобно място и внезапно се усмихна.

— За смешни ли ни намираш, сър? — попита единият от тях.

Никълъс отстъпи и хвърли наметката си на един стол, после стисна дръжката на сабята си.

— Да, намирам ви за смешни — отвърна той. — Облечени сте достатъчно бедно. Човек може да скрие лицето си, да си пусне брада, да разроши косата си, да носи мръсни дрехи не по мярка, но ръцете винаги ще го издадат. — Той им показа пръстите си. — Вашите са чисти и меки, ноктите са с маникюр.

Мъжете се усмихнаха и единият протегна миролюбиво ръка.

— Мосю Чърк, не ти желаем злото — той посочи масата зад Никълъс. — Нека споделим остатъка от виното ти. — Комарджията се, усмихна накриво. — А може да споделим и един проблем.

Никълъс сви рамене и седна. Непознатите си взеха столове и се настаниха срещу него, усмихнати, сякаш му бяха стари приятели. Единият беше висок и слаб, лицето му беше бяло и изпито под кичурите буйна червена коса. Другият беше по-нисък, дебел и плешив. Изглеждаше веселяк като отец Тък в някоя от историите за Робин Худ. Те бяха облечени в излинели и кърпени роби, пристегнати на врата, но когато седнаха и двамата се наместиха, за да положат удобно дългите си остри ками, скрити под дрехите. Жената донесе още две чаши. Дребният, без да го канят, напълни и трите чаши догоре. После се чукна с Никълъс и с благодарност отпи от виното.

— Надявам се кларетът ми да ви хареса — каза саркастично Чърк.

— По-добре да си жив и да пиеш вино — отвърна дребосъкът, — отколкото удавен в ледена вода, като горкия Мозби. — Той остави чашата си. — Да се представим. Аз съм Удо Епенгал, а това — той посочи червенокосия си спътник — е Робар Клерие.

— Вие ли убихте Мозби? — попита Никълъс.

— Не! Но ние те следим из целия град — каза Удо Епенгал. — Бяхме четирима, но двамата ни другари са мъртви. Единият беше промушен, а другият отровен. Трябва да си чул врявата, която предизвика смъртта им, когато вечеряше вчера с твоите спътници близо до общината.

Никълъс се втренчи в тях с отворена уста.

— Кои сте вие?

— Гасконски търговци. Е, не точно търговци, макар да носим писма, в които пише, че идваме от Бордо и караме от хубавото си вино във вашата страна. Иначе сме служители на нашия господар.

— И кой е той?

Епенгал се усмихна. Никълъс се наведе към него.

— Вие сте френски шпиони! Тук сте, за да събирате информация. Какво знаете за Валанс? — Той бутна стола си назад. — Може би е предателство само да говоря с вас.

Робар Клерие леко докосна китката на Никълъс.

— Моля те, изслушай ни. Не сме тук, за да те подмамваме или заплашваме, а за да ти разкажем нещо, което вече може би знаеш. Миналия август кралица Изабела умря. Тя е криела някаква голяма тайна. Преди да умре, предала тази тайна на Валанс, който се измъкнал от погребалната церемония при францисканците и се опитал да се качи на една венецианска галера. Бил спрян, ранен и по-късно умрял в „Сейнт Бартолъмю“. Оттогава кралят и най-големият му син, Черният Принц, са използвали влиятелните си приятели в града, за да открият какво е носел Валанс и къде може да го е скрил. Знаем също, че Кралят на подземния свят, който се нарича Пазителят на Портите, също иска да разкрие това. — Клерие се усмихна леко. — В Париж също имаме подобна личност. Той се нарича le Roi de Gueux — Кралят на просяците. Разбрахме за смъртта на Берисфорд и Фромлих. Той млъкна и отпи от чашата си. — Сега ще ни кажеш, че това, което засяга французите, не те засяга. Но мислил ли си какво може да ти се случи, когато откриеш тайната на Валанс?

Никълъс почувства как косата на тила му настръхва. Той тихичко изруга — не беше помислил за това. Ако тайната беше толкова опасна, толкова важна, какво щеше да стане ако и когато я откриеше? Той вдигна собствената си чаша, за да скрие загрижеността, която предизвикаха у него думите на Клерие.

— Какво предлагате? — попита той.

— Кажи ни какво знаеш и ние ще те възнаградим. Никога няма да ти е нужно да работиш или да живееш от благодеянията на сестра си.

— Аз не съм предател! — отсече Никълъс.

— Но може би си глупак — заяде се Епенгал. — Искаме само да ни кажеш какво знаеш и ще те възнаградим. Върни се при господарите си. Кажи им същото и им обясни, че работата надхвърля твоите способности. Тогава не само ще бъдеш богат, но и ще остарееш, за да се наслаждаваш на богатството си. — Той леко плесна с ръце. — Хайде, мосю, кажи ни.

Никълъс шумно си пое дъх. Горчиво съжаляваше, че нито Скейтлок, нито Крабтрий са с него.

— Знам много малко — само как е умрял Берисфорд — станал е жертва на професионален убиец на име Уормууд. Фромлих е бил несправедливо обвинен за убийството. И той, и Уормууд са били убити от жена — убийца, наета от Пазителя на Портите. Вероятно пак тя е убила Мозби. Преди да ме питате, единственото, което ми каза Мозби, е че Берисфорд е познавал Валанс още преди да се срещнат в „Сейнт Бартолъмю“. Също така, през нощта, преди съдията да изчезне, в къщата му се появил загадъчен пратеник, който носел писмо от някой си Патриций.

Двамата французи слушаха внимателно.

— Това ли е всичко, мосю?

— Това е всичко. О, да, Валанс казал нещо за свети Дени. Той очакваше някаква реакция, но французите безстрастно отвърнаха на погледа му. Никълъс сви рамене.

— Това е всичко, което знам.

— Патриций? — попита Епенгал с въздишка. Никълъс кимна.

— Не — каза Епенгал, — мисля, че не е бил Патриций. Мисля, че е бил Патрокъл.

— Кой, за Бога, е той? Клерие се усмихна:

— Хайде, мосю, не познавате ли гръцката история? Патрокъл бил приятел на Ахил, убит от Хектор.

Никълъс седеше озадачен. Усмивката на Епенгал се разшири.

— Не ми задавайте гатанки! — отсече Никълъс.

— Ахил обичал Патрокъл — обясни Епенгал. — Това била неестествена любов, те били хомосексуалисти. Патрокъл е името, което носи едно хомосексуално сборище тук, в Лондон. Берисфорд е бил негов член, както и Валанс.

Никълъс потърка устата си с ръка и се усмихна извинително.

— Разбира се — въздъхна той. — Берисфорд е продавал дърва и въглища на Валанс за домакинството на старата кралица. Тези мъже си имат свои знаци и тайни ритуали.

Двамата французи кимнаха.

— А Пазителят на Портите открил тайната на Берисфорд и го е изнудвал — обясни Епенгал.

— Затова Берисфорд е мърморел, че ще го убият или изгорят — каза Никълъс. Хомосексуалисти — ако има доказателства срещу тях — се наказват с обесване в Смитфийлд над бавно горящ огън. Затова Уормууд вероятно е изпратил съобщението в къщата на Берисфорд, който не е имал друг избор, освен да се съгласи да се срещнат, иначе тайната му е щяла да бъде разкрита.

Никълъс погледна към стария просяк в другия край на кръчмата, който се беше промъкнал през вратата и сега седеше на пода, облегнат на стената и викаше на Кръчмарката да му донесе нещо за пиене.

— Но защо Пазителят на Портите е изнудвал Берисфорд? — попита той. — Той не е открил нищо. Или е открил? Дали Валанс му е прошепнал още нещо, преди да умре?

Никълъс отблъсна чашата си. Епенгал я напълни отново.

— Не, пих достатъчно — възрази Никълъс.

— Не разбираш ли какво ще стане, ако откриеш тайната на Валанс? — попита Клерие. — Да не мислиш, че онези, които са те наели, ще ти позволят да си живееш мирно и тихо? Пазителят на Портите е не по-малко опасен — той иска тази тайна, за да може да изнудва другите, да си осигури привилегии, да увеличи собствената си власт и богатство.

Никълъс сви рамене.

— Но с какво могат да заплашат мен, бедния правник?

— Имаш брат, женен за жената, която обичаш — обясни меко Епенгал. — Имаш сестра — Катрин — и нейния весел съпруг, търговеца. Те имат деца. Имаш живота си, мосю Чърк. Ако продължиш да се занимаваш с това и откриеш голямата тайна, ела при нас в странноприемницата „Луната и сърпът“ в Лотбъри. — Епенгал сграбчи ръката на Никълъс и здраво я стисна. — Предупреждаваме те, мосю, заради самия теб. Ако ни пренебрегнеш, оправяй се сам.

Никълъс се загледа във французите, като се опитваше да укроти бунта в стомаха си и забързания ритъм на сърцето си. Възхищаваше се на хитростта им — каквото и да направеше, щеше да се сблъска с опасност, а те му предлагаха изход. Но какво означаваше той? Изгнание във Франция? И щяха ли Джон, Катрин, децата им и брат му да бъдат в безопасност?

— Кой е водачът ви? — попита той.

— Ела при нас в „Луната и сърпът“ и ще разбереш. Поискай да играеш комар.

Никълъс погледна покрай тях към вратата. Денят гаснеше. Той пак видя просяка. Човекът имаше едно око, носът му се разлагаше и от единия ъгъл на устата му се стичаше слюнка, но Никълъс се чудеше отчаяно дали не е шпионин — някой, изпратен от Пазителя на Портите или от други влиятелни хора в този град.

— Трябва да си тръгвам — каза той.

— Но не през вратата.

Клерие стана и извика жената, която им сервираше. Тя дойде бързо и той й прошепна нещо, като пусна монета в мазолестата й ръка. Кръчмарката се усмихна и им махна, а после ги поведе към далечния ъгъл на кръчмата, зад струпаните нависоко бурета с бира. Там извади ключ от пояса си и отключи една странична врата, която извеждаше на улицата. Епенгал и Клерие излязоха навън и Никълъс ги последва. Французите застанаха отвън с нахлупени качулки и плътно загърнати наметки. Клерие пристъпи напред. Протегна ръка, за да се сбогува с Никълъс, но в същия миг стрела от арбалет го улучи в устата. Чърк чу свистене, сякаш ястреб се спускаше към плячката си и зърна нещо черно, което профуча пред очите му.

Французинът нямаше никакъв шанс. Той рухна на паважа. Епенгал дръпна Чърк за наметката и го блъсна към уличката.

— Бягай! — прошепна той дрезгаво.

Те побегнаха в мига, в който втора стрела падна на паважа между тях. Епенгал погледна към падналия си другар и се обърна умолително към Никълъс.

— Не мога да го оставя — прошепна той.

— Не, не! — извика му дрезгаво Никълъс. — Той е мъртъв.

Епенгал поклати глава, извади камата си и като се движеше до стената, тръгна назад към мястото, където Клерие лежеше по очи в разширяваща се локва кръв. Епенгал обърна тялото, отряза връзките на кесията от пояса на мъртвеца и забърза обратно.

Никълъс се притисна до стената, за да остане незабелязан за скрития стрелец. Епенгал почти беше стигнал до него, когато свистящият звук се чу отново. Французинът се хвърли към Никълъс като плувец с протегнати ръце, с отворени очи и уста, която се отваряше и затваряше, борещ се за дъх. Блъсна се в покритата с петна от урина стена, погледна към Никълъс, като шепнеше: „Исусе, милост, милост“ и падна като вързоп дрипи. Стрелата от арбалета се беше забила дълбоко между плешките му с острия железен връх.

Никълъс се затича, въпреки че друга стрела изсвистя и се удари в стената над главата му. Въпреки паниката, той осъзна, че убийците са двама, а не един. Тичаше заслепен, надалеч от смъртоносната уличка, като се криеше между просяците, сводниците и проститутките, които изпълваха улиците на Съдърк. Оглеждаше се уплашено, като се опитваше да зърне преследвачите си. Беше защитен от арбалета, но не и от някой сръчен убиец, който можеше да се промъкне до него и да забие кама между ребрата му. Стигна до брега на реката. Като мърмореше и ругаеше, скочи в една лодка и бързо тикна една монета в мръсната ръка на лодкаря.

— Греби, човече, греби! — изрева той.

Лодкарят наблегна на греблата и се отдалечи от брега. Никълъс погледна назад през сгъстяващия се мрак, но нито помръкващата светлина на деня, нито сияещите факли на речния бряг разкриха следа от преследвачите му. Лодкарят яростно гребеше, но разучаваше Никълъс внимателно под полуспуснатите си клепачи, любопитен какво се е случило на този добре облечен мъж с пребледняло лице, плувнал в пот, с изписан на лицето ужас.

— Какво си търсил там — промърмори той.

— Млъкни! — изръмжа Чърк. — И греби!

Лодкарят остави Никълъс между Даугейт и Лондонския мост. Правникът закуцука по улиците, в търсене на безопасно място. Той държеше ръка на дръжката на камата си, от време на време спираше в началото на някоя мръсна уличка и се оглеждаше през рамо. Когато се прибра, Джон и Катрин бяха заети, а децата играеха навън, в замръзналата градина. Никълъс се качи в спалнята си и си легна с кръстосани ръце, впил очи в тавана.

— Какво — прошепна той — предизвика толкова много убийства? Какво толкова ценно е знаел Валанс?

Той преброи убитите. Валанс, заради тайната, която му е била поверена; Берисфорд, измъчван до смърт, за да разкрие онова, което знае; Уормууд; двамата Фромлих; а сега четирима френски шпиони. Пазителят на Портите ли беше отговорен за тези убийства или някой друг? Трябваше ли да отиде отново при сър Еймиъс Петри и сър Роджър Хобдън и да им каже, че работата е твърде опасна и надвишава силите и способностите му?

На вратата се почука. Той не обърна внимание, като си мислеше, че може би са децата, но почукването се повтори по-силно.

— Влез! — извика Никълъс. Скейтлок и Крабтрий нахлуха в стаята.

— Търсихме те, господарю.

Скейтлок изучаваше бледото лице на господаря си.

— Търсихме те — повтори той.

— Кълна се в Бога, искаше ми се да ме намерите! — каза Никълъс.

Без да чака покана, той им разказа какво беше станало. Видя страх в очите на Скейтлок. Крабтрий, който седеше на един стол, изстена и притисна стомаха си.

— Двама шпиони — прошепна хитрецът — убити като кучета.

— Не бива да ходиш в „Луната и Сърпа“ — каза най-накрая Скейтлок. — Ако го направиш, може да те арестуват за предателство. Англия е във война с Франция. Може да те екзекутират, само защото си говорил с тези хора.

Никълъс се сви на леглото.

— Мога да отида пак при сър Еймиъс.

— О, не — изхленчи Крабтрий, — не и при този негодник със сърце от кремък. Освен това той може да реши, че сме открили какво е носел Валанс.

— И какво е било то?

— Аз също се чудех каква е тази тайна — бавно отвърна Скейтлок. — Затова се видях с някои приятели от Ломбард Стрийт^[1].

— Не знаех, че имаш приятели — злорадо се обади Крабтрий.

— Млъкни, дребен негоднико! — отсече Скейтлок. — Не е време да се правиш на палячо, нито да остроумничиш. И тримата сме свързани с тази тайна. — Той почеса брадата си. — Както казах, ходих да се видя с приятели — хора, които са познавали старата кралица. Всички знаят, че Изабела е накарала да убият съпруга й Едуард Втори в замъка Бъркли, продължила да живее с любовника си Роджър Мортимър, докато и двамата не паднали от власт, когато нашият сегашен крал бил младеж. После Изабела била затворена в замъка Райзинг, извеждана от време на време по официални тържества и пиршества, но всъщност живяла като отшелница.

— Е, и? — прекъсна го Никълъс.

— Каквато и да е била тайната, тя не е от последните й години. Сигурно е от времето, когато е управлявала кралството заедно с Мортимър или дори от по-рано. Попитах приятелите си каква е била Изабела преди да избяга от съпруга си. Казаха ми, че неестествената страст на Едуард Втори към Хю де Спенсър прогонила Изабела в изгнание. Преди това тя била благородна кралица и вярна съпруга и нямало и помен от скандал.

Скейтлок млъкна, за да събере мислите си.

— Когато Изабела и Мортимър изгубили властта си, те били арестувани в замъка Нотингам. Всъщност в момента Мортимър бил в кралската спалня. Там бил и техният близък довереник, Хенри Бъргхърш, епископ на Норич. Синът на Изабела, Едуард, стигнал до спалнята по таен коридор. Нахлул с група рицари и наредил да арестуват Мортимър. Изабела паднала на колене, крещейки: „Ayez pitie! Ayez pitie a gentil Mortimer!“ (Имайте милост! Имайте милост към бедния Мортимър!)

— И какво е станало тогава? — прекъсна го Крабтрий. Скейтлок сви рамене.

— Приятелите ми са чували само слухове за това. Мортимър крещял обиди към младия Едуард, преди да го отведат. Бил изпратен под силна стража на съд в Уестминстър. По време на процеса не му било позволено да говори, дори да се защитава. Бил със запушена уста през цялото време. Щом присъдата била издадена, той бил заведен в Елмс, близо до Тайбърн, обесен и разчекнат с коне. Разкъсаните му останки били погребани при францисканците.

— Е, и? — попита предизвикателно Никълъс. Скейтлок се усмихна.

— Очевидно старата кучка искала най-доброто и в двата свята, както в живота, така и в смъртта. Била погребана до централния олтар, близо до любимия си, а в ковчега й поставили сребърна касетка, в която се намирало сърцето на съпруга й.

Никълъс погледна през процепа между капаците. Беше се спуснал мрак.

— Никога не съм чувал някой да бъде със запушена уста по време на процеса си — прошепна той. — Какво е било това, което е знаел Мортимър и което в никакъв случай не бивало да се разкрие?

— Възможно ли е — предположи Крабтрий — нашият сегашен крал, Едуард Трети, да не е истински крал на Англия, а незаконна издънка на Мортимър и Изабела?

Скейтлок се замисли.

— Това са само слухове и клюки, които не доказват нищо. Но може да си прав, мастър Крабтрий. Сигурно кралица Изабела е имала пръст в издигането на Мортимър, преди да избяга от съпруга си. Но това не значи, че е имала деца от Мортимър.

— Но съпругът й е бил хомосексуалист — настоя Крабтрий. Никълъс поклати глава.

— Бил е бисексуален. Много мъже са такива. — Той сви рамене. — Разбира се, това не се отнася за всеки от нас.

— Не съм много сигурен — изръмжа Скейтлок и хвърли изкосо поглед през рамо към Крабтрий, който показа среден пръст.

— Въпреки всичко, Скейтлок, ти благодаря — каза Никълъс. — Клюките, които си събрал, подкрепят нашата теория, че кралица Изабела е притежавала тайна, която се е опитала да предаде на приятелите си във Франция. Но синът й, сегашният ни крал, отблизо следял майка си, за да не му изиграе някой номер. — Никълъс спусна крака от леглото, стана и се протегна.

— Отмъщението е сладко, когато отлежи — каза той. — Изабела запазила тайната през целия си живот, но планирала да бъде разкрита след смъртта й. Какво ли наследство е оставила, а?

— И какво ще правим сега? — попита Крабтрий.

— Ще се махнем от Лондон — отвърна Никълъс — макар да имаме много малко пари. Ще идем в Норич — старият Бъргхърш е още жив. После — към замъка Райзинг, да поразпитаме тамошната прислуга и да видим какво можем да открием. — Той потърка лицето си. — Кой знае? Докато се върнем, може да са открили тайната на Валанс. Ще приберем наградата и ще се върнем към разходките в „Сейнт Пол’с“ в търсене на работа.

— Ще кажем ли на някого? — попита Скейтлок.

— На никого! — отсече Никълъс. — Дори и на Катрин и Джон. — Отиде до прозореца и се взря в падащата нощ. — Макар да предполагам — прошепна той, — че няма особено значение.

Погледна към отсрещната врата, където на една кука висеше светилник. Видя как някаква сянка се раздвижи и разбра, че някой продължава да ги наблюдава от тъмнината.