Пол Дохърти
Пазителят на Портите (14)

ПЪРВА ГЛАВА

Никълъс и Скейтлок се облегнаха на столовете си пред огъня. Бяха свалили ботушите си и отпиваха от кларета, който Катрин им беше наляла Тя беше на втория етаж и се опитваше да задържи децата в леглото, докато Джон се оправяше със сметките си. Никълъс се бореше със съня и размишляваше върху онова, което бяха научили. Понякога хвърляше поглед към Скейтлок и се чудеше за какво ли мисли той.

— Скейтлок — започна той, подтикнат от внезапен порив, — за какво мислиш?

Лицето на Скейтлок се изкриви от раздразнение. Той тъкмо щеше да отговори, когато на вратата силно се почука Прислужникът въздъхна с облекчение, стана и тръгна по плочите.

— Тук ли е мастър Чърк? — прозвуча глас от тъмнината.

— Влизай, Крабтрий — извика Никълъс. — Изтрий си краката и дръж ръцете си далече от всичко скъпо. — Той протегна крак и придърпа един стол по-наблизо. — Седни тук. Ако се държиш както трябва, ще получиш нещо за ядене и пиене.

— Много си щедър, господарю, много си щедър — отвърна Крабтрий, като седна на стола между Никълъс и Скейтлок.

— Не съм ти господар! — отсече Никълъс.

— Напротив — отвърна Крабтрий и протегна ръце към пламъците. — Моля те, бъди ми господар поне до празника на архангел Михаил^[1]. Умирам от глад.

Никълъс хвърли поглед към Скейтлок, който сви рамене.

— Защо не искаш да те виждат с нас? — попита правникът. Лицето на Крабтрий цъфна в усмивка и той заприлича на пакостлив елф.

— Имам основателни причини. Но ми дай шилинг и четвърт, няколко пенита за храна и легло, и съм изцяло твой.

— И защо да те наемам? Крабтрий протегна ръце към огъня.

— За чаша вино и парче хляб, господарю, мога да ти кажа всичко, или поне нещо за мистерията, срещу която си се изправил.

Никълъс кимна към Скейтлок, който се изправи на крака и се отправи към килера.

— Вино — извика след него Крабтрий, — най-хубавият хляб, мек и пухкав, и парче сушен бекон. Може би и ябълка?…

Скейтлок промърмори нещо неразбираемо, но се върна с всичко поръчано, освен бекона. Пъхна чинията в ръката на Крабтрий и постави пред него чаша.

— Няма бекон — изстена Крабтрий.

Никълъс вдигна изненадано очи. Катрин имаше поне три свински бута, провесени от гредите да се сушат. Скейтлок не обърна внимание на погледа му и седна, загледан в огъня.

— Разказвай, Крабтрий — заповяда Никълъс.

Но Крабтрий съсредоточено тъпчеше храната в устата си. Никълъс гледаше как чинията беше почистена и от последната троха. Крабтрий се оригна, взе чашата вино, погледна към огъня и се усмихна.

— Няма да ти разказвам история — каза той, — но ще отговоря на въпросите ти.

— Кой е Пазителят на Портите? Крабтрий отпи от чашата си.

— Един Господ знае, господарю. Всички, от бандите на юг от реката, до мошениците от Хаунслоу и Кларкънуел, се боят от него, но не знаят кой е.

— Мислех, че е кралят на подземния свят? Кралят на крадците.

— Не, не — отвърна Крабтрий. — Той е, както се описва сам, Пазител на Портите. Нито един крадец не може да влезе в Лондон без негово разрешение. Нито едно престъпление в града не се извършва без негово знание. Пазителят е много опасен човек. Ако го обидиш, съдебните пристави ще те хванат и ще те вкарат в Нюгейт. Той е като фермер, позволява реколтата от крадци да бъде изобилна, а когато реши, праща жетварите. Много хора, които са се опълчили срещу него, съжаляват за това, когато застанат на ешафода в Смитфийлд.

Скейтлок издаде неприличен звук.

— Ако не ми вярваш — каза Крабтрий — излез навън и говори с джебчиите от Алсейша или крадците край „Уайтфрайърз“.

— Но как ги контролира? — недоверчиво попита Скейтлок.

— Как се разпространяват слуховете? — отвърна му Крабтрий. — Присъствието му се усеща. И той, като Бога, има свои неведоми пътища. Не бих желал да стана обект на омразата му. — Той направи гримаса. — Вече ме предупреди да не ти помагам.

— И защо го е направил? — попита Никълъс.

— Стига, господарю, всички знаем за убийството на съдията Берисфорд, за смъртта на Валанс, както и за внезапната кончина на Фромлих.

Никълъс измъкна камата от ножницата и леко одраска бузата на Крабтрий.

— Мастър Крабтрий, предлагам ти да ми кажеш всичко, което знаеш.

Крабтрий отпи от чашата, облиза мазните си устни и дълбоко си пое дъх.

— По-бавно! — предупреди го Никълъс.

— Старата кралица умира — започна Крабтрий. — Предава Богу дух в замъка Райзинг в Норфък. Всички скърбят и тялото е пренесено по Майл Енд Роуд, за да бъде положено близо до олтара на францисканската черква. — Той погледна Никълъс въпросително. — Знаеш ли къде е заровен любовникът и Роджър Мортимър, граф на Марч? Вратът му бил счупен в Тайбърн, защото спял с майката на краля, както и защото наредил бащата на краля, содомитът, да бъде пронизан с нажежен ръжен.

— Продължавай, Крабтрий.

— Един млад оръженосец на име Валанс, изпратен от старата кралица, се опитва да се качи на една венецианска галера. Залавят го, но той се съпротивлява и го раняват. Водят го в болницата „Сейнт Бартолъмю“ в Смитфийлд, където го посещава нашият шериф, сър Еймиъс Петри, и двама съветници. Но Валанс е тежко ранен. Кръвта му изтича и той умира. Не му дават нищо срещу болките, а само просяшки гроб под тисовете край „Сейнт Бартолъмю“.

— И какво друго? — попита Никълъс.

— Кралските военни кораби завардват Темза. Галерата е спряна и претърсена, но й е позволено да продължи. Кеят също е претърсен основно, защото пакетът на Валанс или каквото там е носел, е изгубен. Съдия Стивън Берисфорд също посещава Валанс — било му е наредено от шерифа да разкрие каква тайна пази френският оръженосец. Няколко дни по-късно Берисфорд е открит мъртъв на Примроуз Хил и никой не знае кой го е убил. Смъртта му прилича на самоубийство, но как може човек да се съблече, да падне върху сабята си и отново да се облече, а после да отиде и да легне в канавката на Примроуз Хил?

Никълъс кимна, спомняйки си доклада на кралския следовател.

— Съдия Берисфорд е бил бит преди да го убият, а смъртта му е трябвало да прилича на самоубийство. Кажи ми, Крабтрий, кой би го направил?

— Господарю, мога да се сетя за стотина алчни типа, които в момента гуляят в кръчмите на Съдърк и на съответната цена могат да причинят същото и на собствените си майки.

— Не, ти ми кажи, кой би го направил? — настоя Никълъс. — Някой се е наслаждавал на това — има и други начини да убиеш човек, освен да го пребиеш до смърт.

Крабтрий облиза устни.

— Знаеш кой е, нали? — Скейтлок го стисна за рамото. Крабтрий протегна мръсната си ръка.

— Мастър, дай ми шилинг.

— Никълъс притисна камата по-силно до врата му.

— Не хленчи — каза той тихо, — не ти подхожда. Наяде се и се напи. Сега ми кажи.

— Ами обещанието ти?

— Кажи ми! Крабтрий подсмъркна.

— Уормууд!

— Кой?

— Уормууд. Професионален убиец. Един от биячите на Пазителя. Ходеше в кръчмата „Заключено сърце“ на Улицата на прасетата, близо до Улицата на пилетата. Обичаше да измъчва хората. Беше хитър и подъл. Някога е бил щавач — имал е малък магазин и изба до Олдъргейт, докато не започнал да използва ножа си по-често върху хора, отколкото върху животински кожи.

— Откъде знаеш всичко това? — Никълъс се загледа в хитреца, който може би му разказваше измислици.

Крабтрий се усмихна и потупа носа си.

— Крабтрий се движи като вятъра, мастър. Той е свободен и безгрижен. Никой не ме забелязва. Но аз чувам и помня.

— Може би трябва да говорим с този Уормууд — намеси се Скейтлок.

— Едва ли — промърмори Крабтрий. — Уормууд е заминал там, където е и Синята кожа. Преди няколко нощи имал късмета да спечели благоразположението на една нощна пеперуда. Наели специална стая и тя наистина му разбила сърцето, макар и с кама. — Крабтрий се засмя на собствената си шега.

Никълъс прибра камата и пусна главата му. Той се загледа в гредите.

— Значи Уормууд е бил убит от жена. Красива млада жена ме пресрещна пред Нюгейт, твърдейки че е родственица на Фромлих.

— Той нямаше такава роднина — каза Крабтрий.

— Сега го знам! — отсече Никълъс. — Но коя, за Бога, е тя? Крабтрий плесна с ръце и се разсмя.

— Нощната сянка! — прошепна той и се усмихна на Никълъс. — Така я наричаме. Кралица на нощта, скъпоплатена куртизанка. За нейните услуги си плащаш. Плати й малко повече и тя ще се постарае този, който спи с нея, да заспи завинаги. Много ревниви жени и любовници са я наемали. Никога служител на закона не е залавял нашата Нощна сянка.

Никълъс лекичко се залюля на стола.

— Само един човек, господарю — продължи Крабтрий, — може да си купи услугите на хора като Уормууд и Нощната сянка. Пазителят!

— Нека се опитаме да подредим сведенията, за да ги обсъдим — каза Никълъс. — Causa disputandi, в името на спора. Валанс е убит или по-скоро умира в „Сейнт Бартолъмю“. Каквато и тайна да е носел, тя е изгубена. Съдия Берисфорд има заповед да я разкрие. Градските власти са ангажирани с това, съдът им го нарежда. Пазителят на Портите усеща, че ще има печалба, затова нарежда на Уормууд да убие Берисфорд. Уормууд го прави по обичайния си жесток начин, но след това Нощната сянка го убива, за да държи устата му затворена.

— Звучи убедително — обади се Скейтлок. — Но какво е станало с тялото на Берисфорд? Очевидно е бил мъртъв от дни. Много хора са минали покрай онази канавка на Примроуз Хил, но нито един не е видял трупа, докато двамата работници не го открили.

Никълъс потропа с пръсти на облегалката на стола.

— Съгласен съм — отсече той. — Всичко това е загадка.

— Освен това — настояваше Скейтлок — следва историята с Фромлих и странните съобщения за Берисфорд, когото уж виждали из различни части на града.

— Това е лесно — отвърна Никълъс. — Пазителят нарочно е разпространявал слухове, за да обвини Фромлих и така да размъти водата, че да е трудно да се отличи истината от лъжата. — Той се приведе и хвърли един пън в огъня. — Притеснява ме защо Берисфорд е бил толкова уплашен. Какво е имал предвид, когато е обявил, че трябва да го обесят или изгорят? В деня, когато е умрял, трябва да е отишъл на среща с убиеца си, злодея Уормууд. Но защо един почтен съдия и търговец се е съгласил да се приближи до Уормууд дори на километър разстояние?

— Има и други въпроси — изграчи Крабтрий, нетърпелив да покаже знанията си.

— Например какви? — подразни го Скейтлок.

— Какво е носел Валанс, че е било толкова важно? И къде го е скрил?

— Каквото и да е било — каза Никълъс, — било е свързано със старата кралица. Съобщение? Венецианската галера, на която Валанс искал да се качи, трябвало да отплава за едно френско пристанище. Но какво толкова е знаела вдовстващата кралица, което е можело да навреди на интересите на кралството?

— Какво е пък това сега? Никълъс се извърна.

Катрин застана на вратата, загледана с присвити очи в Крабтрий, който скочи на крака и нервно се почеса по чатала, докато пристъпваше от крак на крак. Катрин хвърли поглед на леко изкривения нос, лукавите очи и ухилената уста на мошеника и се изчерви.

— Не знаех, че имаш посетители, Никълъс.

— Един стар приятел. — Никълъс се изправи и застана до сестра си. — Катрин, може ли той да остане тук? Имам нужда от него.

Катрин кимна, без да сваля поглед от Крабтрий.

— Има свободна стая в края на коридора — каза тя. — Как се казваш?

— Крабтрий, госпожо.

— Добре — лицето на Катрин се отпусна, — а аз съм френската кралица. Ще приготвя стаята ти, мастър Крабтрий. — Тя поклати пръст. — Ти си гост на брат ми и докато не пипаш тук и там, си добре дошъл.

И тя излезе. Крабтрий почеса тавата си и въздъхна с облекчение. После протегна ръка.

— Мастър, шилингът ми?

Никълъс потърси в кесията си и му връчи една от скъпоценните си монети.

— Запомни думите на сестра ми, Крабтрий. Твоите знания са ценни, но сестра ми — също.

— И запомни, Крабтрий — намеси се Скейтлок, — малкото знание може да се окаже опасно нещо.

— Така е — отвърна му Крабтрий. — И ти го помни, мастър Скейтлок, следващия път, когато поискам парче бекон.

И усмихнат, Крабтрий забърза след Катрин, докато Скейтлок, мърморейки под носа си, изскочи от стаята.

На другата сутрин Никълъс събуди Скейтлок и Крабтрий рано. Пристъпвайки на пръсти из кухнята, той пренебрегна стоновете на прислужника си, че стомахът му е празен. Взеха малко ейл и хляб от килера и се отправиха към речния бряг. Гъстата мъгла се стелеше по тесните алеи и приглушаваше тропота на каруците. Само светлината на свещите от някой случаен прозорец и факлите на стражата пронизваха мрака. И все пак градът се пробуждаше. На рибарския кей шестима крадци вече бяха на мястото, където се изпълняваха присъдите, и няколко пристава стягаха пръстите им в менгемета. Съблякоха двама пияници и ги потопиха в мръсната речна вода, а после ги сложиха в бурета със същата вода, където трябваше да стоят до обяд.

Пристанището беше оживено от завърналите се току-що рибарски лодки. Уловът им, още сребрист на цвят, трепкаше, струпан върху доковете, където дрипави хлапаци с потънали в кръв ръце, отсичаха главите на рибите, преди да ги хвърлят във ведра със саламура. Кораб се приготвяше да отплава с утринния прилив. Въоръжени мъже в брони и шлемове се сблъскаха с облечени в кожа стрелци, докато сержантите се опитваха да въведат ред. В един ъгъл, точно до вратата на склада, мъже се нареждаха на опашка, за да се изповядат и бъдат опростени от облечения в расо с качулка монах. Две проститутки с яркочервени коси преминаха бързо по кея. Стрелците започнаха да подсвиркват и подвикват. Една от жените повдигна полата си и им показа мръсния си задник, а после хукна по една уличка, преди някой от приставите да се намеси.

Чърк и спътниците му си пробиха път през тълпата, слязоха по мокрите, хлъзгави стъпала и наеха лодка. Лодкарят стигна до средата на реката, достатъчно далеч от останалите плавателни съдове, които се пускаха по прилива и пое надолу към Уестминстър. Никълъс имаше чувството, че Харон го превозва през реката Стикс, защото, докато гребеше, лодкарят седеше с нахлупена над очите качулка срещу студа. Плъзгаха се по реката покрай мястото, където най-големият лондонски канал се вливаше в Темза, обвити в облак воня; покрай Темпъл, чиято красива кула тайнствено белееше, надолу по завоя на реката, и към Уестминстър. Скейтлок и Крабтрий останаха мълчаливи — мъглата беше жилещо студена и когато стигнаха Кралското стълбище при Уестминстър, бузите им бяха посинели, а зъбите им тракаха. Поеха по пътеката около двореца и през малкото селце, което се беше оформило край абатството. Едно момче с факла ги заведе срещу едно пени до къщата на Берисфорд. Никълъс вдигна очи, видя, че прозорците светят и изпусна въздишка на облекчение, че пътуването им не е било напразно. Оплешивяващ слуга с мътни очи отговори на енергичното им чукане. — Никълъс Чърк. Тук съм, за да видя Мозби, писарят на съдия Берисфорд.

Старецът потърка кръвясалите си очи и ги въведе в малка, уютна приемна, където намръщена прислужница палеше огъня. Никълъс и спътниците му потрепваха по покрития с рогозки под. Крабтрий беше толкова измръзнал, че отпъди момичето, хвана духалото и започна да раздухва яростно пламъците. Скоро пъновете, покрити с въглищен прах, се подпалиха и тримата се събраха наоколо, за да раздвижат пръстите си и да се стоплят.

— Кой от вас е мастър Чърк?

Никълъс се обърна. Старият слуга отново се беше появил и водеше слаб човек с крив нос, сълзливи очи и уста като на моруна. Той стоеше на вратата и нервно опипваше вълнения шал, метнат на раменете му.

— Аз съм Матю Мозби.

Той мина през стаята и посочи към столовете край огъня.

— Моля, седнете. — Писарят щракна с пръсти към слугата. — Осуалд, донеси на гостите ни греяно вино.

Старият слуга закуцука навън, докато те сядаха.

— Беше слуга на господаря ми — обясни Мозби. — Той и прислужницата все още идват за по няколко часа всяка сутрин.

Никълъс показа на Мозби препоръчителното писмо от сър Еймиъс. Наведен напред, за да усети топлината на огъня, Мозби го изучи внимателно, преди да му го върне.

— Не мога да хвърля светлина върху този въпрос — каза той, като шумно цъкаше с език. — Ужасна история! Ужасна история! — Писарят протегна треперещи ръце към огъня и погледна с просълзени очи към Никълъс. — Лорд Стивън беше добър човек, водеше почтен живот, заслужаваше по-благородна смърт.

— Кажи ни какво стана от самото начало — настоя Никълъс, после направи пауза, докато Осуалд се върна с греяното вино. Всички отпиха от него, наслаждавайки се на топлината му.

Старият писар облиза устни.

— В края на август — каза той — в града имаше голяма суматоха. Пратеник от сър Еймиъс Петри, шерифа, пристигна вкъщи с настояване за присъствието на господаря ми. Един беглец се опитал да се качи на борда на венецианска галера и когато му попречили, нападнал кралските стрелци. Бил ранен и отведен в болницата „Сейнт Бартолъмю“ в Смитфийлд. Господарят ми трябваше да отиде там и да се срещне със сър Еймиъс и двама съветници, сър Амброуз Венър и сър Осуалд Купър. — Старецът сви рамене и се загърна още по-плътно с шала. — Случаят изглеждаше съвсем прост. Лорд Стивън беше съдия и присъствието му беше необходимо, за да разпитат затворника. — Мозби млъкна и премигна към огъня. — Но когато се върна, изглеждаше объркан и разтревожен.

— Каза ли ти причината?

— Не веднага. Каза само, че затворникът, млад човек, е умрял от ужасни рани. Отиде в кабинета си и часове седя там на бюрото си, изучававайки някакъв пергамент. Отидох да го попитам какво има. Той прошепна: „Бог да прости горкия Валанс!“

— Значи е познавал умрелия?

— Да — отвърна Мозби. — Тогава ми каза какво е станало в „Сейнт Бартолъмю“. — Мозби си пое дълбоко дъх. — Добрите братя отвели Валанс в една малка стая и го сложили да легне. Било явно, че умира от ужасната рана в корема. Кръвта се просмуквана в леглото. Лицето му било бяло като платно и на устните му имало кръв. Сър Еймиъс и двамата съветници били надвесени над него. — Писарят облиза сухите си устни. — Според лорд Стивън, всички били много ядосани, особено сър Еймиъс. Дрехите на Валанс били разхвърляни из стаята и било очевидно, че са били претърсвани.

— Защо сър Еймиъс е бил толкова ядосан?

— Не знам. Според лорд Стивън крещял на Валанс понякога на френски, понякога на английски, но винаги едни и същи въпроси — „Къде е?“ „Какво носеше?“ „Какво ти даде кралица Изабела?“

Никълъс погледна към Скейтлок и вдигна вежди. Сър Еймиъс Петри и двамата съветници са били много пестеливи в доклада си. Никълъс се приведе напред.

— Каза ли лорд Стивън какво е отговорил Валанс на разпитващите го?

— Само клател глава и ги молел за свещеник. Сър Еймиъс му отвърнал, че ще му изпрати свещеник, веднага щом отговори на въпросите им.

— А господарят ти?

— Каза, че бил много нервен и стоял близо до вратата. Валанс го видял и го повикал. Прошепнал нещо, после главата му клюмнала. Очите му още били отворени, но от ъгълчето на устата му капела кръв. Бил мъртъв.

Никълъс беше очарован.

— Сигурно другите са разпитвали господаря ти?

— Разбира се. Лорд Стивън познавал младежа, защото продавал въглища и дърва за домакинството на старата кралица. Сър Еймиъс бил най-настойчив. „Какво ти прошепна младежът“ — питал той. „Нищо — отвърнал господарят ми, само промърмори нещо за свети Дени.“

— Господарят ти добре ли познаваше Валанс?

— Идвал е тук понякога, но само, за да направи поръчка. Мозби сви рамене. — Беше един от многото клиенти. И преди да ме попитате, не знам защо е споменал свети Дени, както не знаеше и лорд Стивън.

Писарят изтегли една скъсана нишка от дебелия си вълнен чорап.

— По-късно, доста по-късно, сър Еймиъс нареди на господаря ми да разследва обстоятелствата около смъртта на Валанс.

Никълъс остави чашата си. Намръщи се на Крабтрий, който се люлееше полузаспал на стола. Скейтлок беше издърпал стола си в сенките и ръката му прикриваше лицето.

„Защо — чудеше се Никълъс раздразнено — този човек е толкова потаен?“

— И откри ли лорд Стивън нещо? — попита той рязко. Мозби поклати скръбно глава.

— Посети францисканската черква и кея, където е бил ранен Валанс. Кралските стрелци на стража там твърдели, че спрели Валанс преди да стигне до галерата. Валанс извадил сабята си, започнал бой и младежът бил ранен.

Никълъс се размърда в стола си.

— Значи нищо необичайно не се е случило до петъка, когато лорд Стивън изчезна? Сър Еймиъс каза, че в къщата идвал някакъв непознат.

— Да — отвърна Мозби. — Лорд Стивън седеше тук. От няколко дни беше умислен, отказваше да яде и пие. От време на време промърморваше: „Трябва да ме обесят“ или „Трябва да ме изгорят“. Както и да е, пристигна куриерът. — Мозби махна с мършавата си ръка. — Не, не съм го видял, беше с наметка и качулка и остана до вратата. Лорд Стивън взе съобщението, донесе го тук, прочете го, после го хвърли в огъня. После ми каза да освободя пратеника, като викаше: „Ще направя каквото иска! Ще направя каквото иска!“

— Който и да е бил пратеникът — намеси се Никълъс, писмото, което е донесъл, е разстроило сър Стивън.

— О, да — каза писарят. — Същата вечер сър Стивън присъства на енорийски съвет в „Сейнт Мартин ин дъ фийлдс“. Беше тъжен и когато го попитах защо, той ми каза: „Всеки, на когото предстои да бъде изгорен, би бил тъжен.“ На другата сутрин той стана рано, отключи тайното си ковчеже и изгори куп документи. После излезе, все още много тъжен.

Никълъс потърка с пръсти около устата си.

— И нямаш представа кой е бил пратеникът или какво съобщение е донесъл?

Мозби отвори и затвори уста.

— Моля те — настоя Никълъс. — Колкото и глупаво да ти се вижда. Каквото и да е! Писарят прехапа устни.

— Мислил съм за това, разбира се! Когато отворих вратата, мъжът само попита за господаря ми, който го посрещна в коридора. Лорд Стивън изчака, докато реши, че вече не ги чувам. Чух само една фраза. Мисля, че куриерът каза: „На никого не съм казвал за това, но аз съм приятел на Патриций.“

— На Патриций? — повтори Никълъс.

— Да, да, мисля, че беше това. Чух „пат…“ и от края на думата заключих, че е латинска.

Никълъс погледна двамата си спътници и побутна Крабтрий с ботуша си, за да го събуди.

— Не бях заспал — протестира той, като триеше очи. Просто се наслаждавах на топлината.

— Всички ръкописи ли изгори сър Стивън? — попита рязко Скейтлок.

— Да, проверих всичко.

— И не намери нищо за човек, наречен Патриций или Патрик? — попита Никълъс?

— Абсолютно нищо.

— Бил ли е лорд Стивън замесен в нещо? Бил ли е… — Никълъс млъкна, за да подбере по-внимателно думите си.

— За какво намекваш? — отсече Мозби.

„Прекалено настоятелен съм“ — помисли си Никълъс. Беше сигурен, че писарят крие нещо, макар и да е само неоснователно подозрение.

— Господарят ми беше чудесен човек — обяви Мозби, разумен търговец, справедлив съдия, обичан и уважаван. Обичаше книгите и ръкописите и редовно посещаваше библиотеките на доминиканците и Темпъл. Обичаше и да се разхожда — добави той. — Лорд Стивън вървеше с мили из града. Казваше, че това му помага да мисли по-ясно.

Никълъс кимна. Щеше да попита дали може да претърси кабинета на лорд Стивън, но знаеше, че това ще е загуба на време. Съдията беше изгорил по-голямата част от ръкописите си по някаква причина, а верният писар Мозби ги бе прегледал още веднъж, за да изхвърли всичко компрометиращо. Той се изправи и протегна ръка, която Мозби вяло пое.

— Благодаря ти, сър, за добрината и гостоприемството. Надявам се, че убийците на господаря ти ще получат възмездие.

Намусеният писар ги поведе към вратата. Навън мъглата беше започнала да се вдига, макар че беше още достатъчно плътна, за да скрие една фигура в съседния вход, която наблюдаваше къщата от пристигането им. Крабтрий, още полузаспал, се подхлъзна на замръзналия паваж и ако Скейтлок не го беше хванал, щеше да падне в канавката. Едва се беше изправил, когато приземният прозорец се отвори и гърне с димящи изпражнения и урина за малко не го улучи. Като подскачаше нагоре-надолу Крабтрий размаха юмрук и руга, докато смеещите се Никълъс и Скейтлок не го преведоха внимателно по улицата. Спряха в магазин за сладкиши до портата на Уестминстърския дворец. Крабтрий яде като умиращ от глад. Скейтлок отказа да яде. Гладът на Никълъс скоро беше притъпен от огромно парче кост в пая, затова той го хвърли по помияра, който ги следваше и поведе спътниците си към кръчмата „Епископът и бурето“, за да се нахранят с пилешко задушено и ейл. Както изтъкна Скейтлок, яденето беше силно подправено, за да се прикрие факта, че същото това пиле е било много старо, още когато той е бил момче. Все пак кръчмата беше чиста и миришеше приятно. Ейлът беше достатъчно силен, за да се пребори със студа, който нахлуваше през цепнатините в дървените капаци на прозорците.

— Е, добре! — Крабтрий се облегна назад, като облизваше оловната лъжица. — Едно нещо е сигурно, господарю. Лорд Стивън Берисфорд не е бил убит от писаря си. Мозби няма сила да духне и свещ. — Никълъс се усмихна, после любопитно се загледа в един калайджия, който влезе в кръчмата седна срещу тях.

— Ако ми кажеш нещо, Крабтрий, и аз ще ти кажа друго. Ако открием Патриций, или каквото му е името, ще разберем защо Берисфорд е бил така уплашен.

— Защо — попита Скейтлок — изобщо Берисфорд е бил замесен в тази работа? Ако сър Еймиъс е искал да пази тайна.

Никълъс направи гримаса.

— Вероятно е грешка. Сигурно са помислили, че Валанс може да проговори пред съдията, когото познава, макар и бегло. Или, по-вероятно, сър Еймиъс Петри е искал да придаде на смъртта на Валанс някакъв законен вид. Помислил, че ще е лесно да открие тайната на кралица Изабела и това заключи мрачно Никълъс — се оказало скъпа и фатална грешка.