Метаданни
Данни
- Серия
- Кентърбърийски загадки (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- A Tapestry of Murders, 1994 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Мариана Димитрова, 2001 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5 (× 25гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- crecre(2008)
- Сканиране и корекция (страници 113–120)
- nqgolova(2008)
Издание:
Пол Дохърти. Пазителят на Портите
Издателство „Еднорог“, 2001
Превод: Мариана Димитрова, 2001
Художник: Христо Хаджитанев, 2001
ISBN 954-9745-30-9
История
- —Добавяне
III част
ПЪРВА ГЛАВА
Никълъс Чърк и Скейтлок тръгнаха по улиците към вонящите коптори на квартала Алсейша около манастира Уайтфрайърз. Във въздуха се носеха сажди, деца просеха на уличните ъгли, пияни жени лежаха по алеите заедно с труповете на кучета и котки. Прасета пируваха с боклуците, струпани в канавките. Един луд продаваше невидим пергамент, а жена с буца в гърлото предлагаше да изпие галон вода и да го повърне срещу едно пени. Дори дъждовните капки, които падаха от надвисналите облаци, сякаш съдържаха сяра. С ръка на сабята Никълъс си проправи път през мошениците и разбойниците, които бродеха тук, достатъчно далеч от служителите на закона. „Въдичарите“ — мъже и жени, които пъхаха пръчки през прозорците и измъкваха с тях ценности. „Артистите“, които се преструваха, че са участвали в последната война и се обличаха като инвалиди, хленчещи колко е тъжно, че старите войници трябва да просят, за да живеят, а младежите яздят коне. Скейтлок ги погледна. Чърк му беше разказал за тях — хората, които могат да изрисуват ужасни язви и рани, дори да се преструват, че са изгубили ръка или крак, макар че вечер се прибират съвсем здрави, за да се насладят на плячката си. Той бръкна в кесията си, търсейки монета за една просякиня, която обикаляше наоколо с деца, увиснали на мръсните й поли. Чърк стисна ръката му.
— Тази е от жените, които рисуват изкуствени рани по децата си и ги пращат да просят — прошепна той. — Виж и онзи! — Той посочи към мястото, където един напълно гол луд танцуваше. Басирам се, че е толкова нормален, колкото ти или аз — но престорената лудост може да е доходен начин да си изкарваш хляба.
Срещу разпръснатите сгради на кармелитския манастир, Никълъс и Скейтлок поеха по паважа през разрушената арка по улицата към мръсна кръчма. Прозорците й бяха заковани с дъски, боята й се лющеше, а табелата, изобразяваща пиян епископ на магаре, висеше накриво. Никълъс се вмъкна в мрака на кръчмата и огледа сбирщината разбойници, събрани там.
— Крабтрий! — извика той. — Знам, че си тук, негоднико!
Скейтлок стоеше като хипнотизиран, стъписан, че господарят му се осмелява да отправи предизвикателство към това сборище от престъпници. Но изведнъж, сякаш от нищото, се появи един мъж. Беше облечен в пъстър жакет, панталон и ботуши в крещящ цвят. Беше роден негодник, макар лицето му, с лукави очи и вечно ухилена уста, да не беше неприятно. Черна като нощта коса обграждаше загорялото му лице и стигаше до раменете му. Усмихнат, той каза:
— Мастър Чърк, спасителю, заповядай в скромното ми жилище.
— Крабтрий — каза Никълъс, — ти си най-безочливият пройдоха под слънцето! Това е слугата ми Хенри Скейтлок.
Очите на Крабтрий, които имаха странен бледосин цвят, срещнаха тези на Скейтлок и той му протегна топла, силна ръка.
— Добре дошъл, Хенри.
Скейтлок стисна протегнатата ръка. Инстинктивно хареса човека срещу себе си.
— Елате! — Крабтрий ги покани с ръка. — Кръчмарю — изрева после той, — дай шише от най-доброто си вино и три чаши! Мастър Чърк ще плати сметката.
Той ги преведе през залата, като успокояваше тревогата или недоволството, породени от появата на двама непознати, с весела усмивка и тихи увещания. Скейтлок забеляза, че масата, която избра, беше в най-далечния край, доста отдалечена от останалите и в близост до малка задна врата. Когато седнаха, Никълъс посочи вратата.
— Навиците ти не се променят, Крабтрий. Винаги готов да побегнеш.
Крабтрий направи благочестива гримаса и разпери ръце.
— Недоразумения, мастър Чърк, недоразумения. Те ме преследват и насън и отравят живота ми.
Те млъкнаха, когато кръчмарят донесе виното и чашите. Крабтрий им сервира изтънчено и учтиво, сякаш вечеряха на голяма маса в общежитие на правници.
— Да ти представя мастър Крабтрий — започна Никълъс, като се усмихна на Скейтлок. — Според собствените му думи той е много онеправдан. Не е крадец, просто трудно различава своята собственост от тази на другите.
— Точно така е — пропя Крабтрий, като се облегна на стената, зарадван на това, което прие като подходящ комплимент. — Твой слуга, мастър Чърк. От време на време се изкушавах да ти стана слуга — той хвърли ослепителна усмивка на Скейтлок, — макар да виждам, че мястото е вече заето.
Никълъс рязко се приведе над масата, сграбчи Крабтрий за ръката и каза:
— Днес е ден за плащане. Дойдох да си събера дълга. Крабтрий принудено се усмихна и с лекота освободи китката си от хватката му.
— Каквото кажеш, мастър Чърк, каквото и да е.
— Знаеш ли нещо за смъртта на Берисфорд? — Нищо.
— Чувал ли си за мошеник на име Синята кожа?
— Знам името, но не и човека. Аз ограбвам живите, мастър Чърк, не мъртвите.
— Излиза, че не можеш да ни помогнеш.
— Не, мастър Чърк, не мога.
Крабтрий се изправи, прехвърли излинялото си наметало през рамо и се отправи към вратата на кръчмата, където се обърна. Лицето му се изкриви в гневна гримаса.
— Разкарай се, Чърк! — извика той. — Ще се видим в ада, преди да ти проговоря отново.
Преди Никълъс да му отговори, той беше излязъл.
— Ако днес е ден за плащане — промърмори сухо Скейтлок — ти си остана тъй беден, както и в началото, господарю.
— Млъкни, Скейтлок.
— Разбира се, господарю.
Никълъс допи на една глътка виното си и излезе в студения здрач. Беше ядосан и ако трябваше да признае, обиден, че Крабтрий толкова лесно се беше отказал от него. Скейтлок се влачеше зад него и мърмореше. Никълъс знаеше, че ругае под нос. Точно в началото на улицата, близо до входа на Уайтфрайърз, едно камъче плесна в локвата пред него.
— Не мърдай, мастър Чърк — изсъска един глас. — Не исках да те обидя, но циркът, на който присъства, беше необходим. Не, не се приближавай. Спри и се прави, че разговаряш със слугата си.
Никълъс се обърна и едва не се сблъска с изумения Скейтлок. Намигна му.
— Стой тук, Хенри — прошепна той, — сякаш разговаряме тихичко. — После се обърна и огледа улицата зад себе си. — Продължавай, Крабтрий — каза той тихо.
— Познаваш ли Пазителя на Портите? — гласът на Крабтрий беше почти недоловим.
— Чувал съм за него.
— Той е замесен в смъртта на Берисфорд.
— Откъде знаеш?
— Нямам никакви доказателства. За Бога, мастър Чърк, това не е съдебна зала, просто знам.
— Ами Синята кожа? Крабтрий тихичко изцъка.
— Иди в кръчмата „Корморанът“ — намира се на една улица близо до сградите на съда. Кръчмарят събира интересни вещи. Накарай го да ти покаже своя мавър.
— Какво е пък това?
— Ще разбереш. Сега тръгвайте, ще се видим скоро.
— Още нещо, Крабтрий.
— Какво?
— Открий каквото можеш за Берисфорд. Ще ти платя добре. Никълъс сложи ръка на рамото на Скейтлок и двамата тръгнаха. Крабтрий ги проследи с поглед и се засмя тихичко. После се облегна на опиканата стена и се загледа в потъмняващото небе.
— Не обичам да бъда заплашван — прошепна той. — Дори от Пазителя на Портите, проклет да е!
Никълъс и Скейтлок излязоха на Флийт Стрийт, където наеха факлоносец, който за едно пени ги заведе до „Корморанът“. Кръчмата беше в разнебитена четириетажна сграда. Горните етажи се издаваха толкова много навън, че сградата като че ли щеше да се строполи всеки миг. Голямата зала беше претъпкана с проститутки, сводници, апаши и мошеници — изметта на лондонския подземен свят. Те седяха край дървените маси и играеха на зарове, спореха или шумно ядяха от огромни купи вмирисано месо, сготвено с много подправки в евтина мазнина. Никой не обърна внимание на Никълъс и Скейтлок. Интересът на всички беше насочен към хазартната игра в центъра на помещението, където група комарджии, клекнали между мръсните рогозки, бяха вперили очи в заровете, които хвърляха с пукната оловна чаша.
— Господарю — прошепна Скейтлок, — огледай се. Когато го послуша, Никълъс си пое удивено дъх. Покрай стените беше наредена колекция от странни предмети. Препариран делфин имаше табела „Морско чудовище“. Огромна раковина беше описана като кула от слонова кост от изгубения Остров на Блажените. Балсамирана глава, тъмна и сбръчкана, беше, според едно парченце пергамент, главата на Голиат. Пропит с кръв, избелял флаг, в синьо и червено, бил носен от Саладин, когато превзел Йерусалим. Но централно място заемаше една фигура, поставена в сандък от олющено дърво и описана като „мавър от златните мини на Трапезунд[1]“.
Никълъс се приближи и я огледа. Тъмнокафявото тяло, облечено само с препаска на слабините, беше напълно мумифицирано. Очите бяха полуотворени, а устата се придържаше от тънка метална пластина, която свързваше брадичката и гръдната кост. Яркочервен тюрбан покриваше мазната черна коса. Никълъс сбърчи нос с отвращение. Погледна внимателно раменете, където боята беше започнала да се лющи, и изпитите бузи, осеяни с тъмносини петна.
— Какво има, господарю? Заради мавъра ли е? Никълъс поклати глава.
— Пред нас са тленните останки на Синята кожа, осквернителя на гробове, обесен или убит при някоя кръчмарска свада. Тялото му е било натъпкано с билки, боядисано и изложено тук.
— С какво мога да ви бъда полезен, господа?
Зад тях кръчмарят, подобен на бъчва лой, с плешива глава с формата на луковица и мътносини очи като на стара котка, ги наблюдаваше подозрително. Никълъс плъзна монета в мазолестата му длан.
— Чувал съм за колекцията ти и дойдох да я видя лично. Този мавър е доста интересен. Откога го имаш?
Ханджията сви рамене.
— От две-три седмици, но не се продава.
— Мъдро решение. Но е тук поне от две седмици, нали?
— Да, да, защо?
Още една монета смени собственика си.
— Няма нищо, Ханджийо, тръгвам си оттук помъдрял. Никълъс, последван от отвратения Скейтлок, се обърна и напусна кръчмата по възможно най-бързия начин.
— Е — каза той, когато се намериха отвън, — научихме три неща, Хенри. Първо, Фромлих не е виновен. Второ, убиецът на Берисфорд е вероятно Пазителят на Портите. И най-накрая, Синята кожа е намерил заслуженото възмездие, дълго преди Берисфорд да бъде убит.