Пол Февал
Гърбавия (20)

I. Домът с двата входа

Той се намираше на същата онази стара и тясна уличка „Шантр“, която доскоро оскверняваше околностите на Пале Роаял. От улица „Сент Оноре“ към Лувър водеха три улички: „Пиер Леско“, улица „Библиотечна“ и улица „Шантр“, и трите мрачни, кални, с лоша слава, мърсящи прелестите на Париж, удивен донемайкъде от факта, че не може да се отърве от тази кощунствена проказа, разяждаща самия му център. От време на време, особено в наши дни, човек може да чуе следното: „Там, в онзи непрогледен мрак, който и слънцето едва-едва разсейва и то само в хубавите летни дни, е извършено престъпление.“ Понякога жертвата беше някоя мърлява жрица на Венера, пребита от пияни джебчии; друг път — беден провинциален буржоа, чийто труп откриваха зазидан в някоя стара стена. Тази престъпления предизвикваха всеобщ ужас и отвращение. Скверната воня на вертепите долиташе до самите прозорци на разкошния дворец, жилище на кардинали, принцове и крале. Но нима и целомъдрието на самия Пале Роаял е тъй отдавнашно? Та не са ли ни разказвали нашите бащи за онова, което се е вършело в неговите дървени и каменни галерии? Днес Пале Роаял представлява една напълно благопристойна грамада от зидария. Дървените галерии отдавна вече не съществуват, а колкото до останалите, то те са предоставени на най-целомъдреното място за разходка в целия свят. Кракът на парижанина не стъпва тук. В същото време това е място за срещи на всички провинциални чадъри. Но при все прословутата им благопристойност, в ресторанчетата на твърди цени, от каквито горните етажи просто гъмжат, чичковците от Кемпер или Карпантрас все още обичат да си припомнят странните нрави на Пале Роаял от времето на Империята^[1], а по-късно и на Реставрацията^[2]. На чичковците просто лиги им потичат, докато в същото време свенливите им племеннички се наслаждават на разкошния двуфранков пир, преструвайки се, че изобщо не ги слушат.

Днес, точно на мястото, където някога се виеха трите кални вади „Шантр“, „Пиер Леско“ и улица „Библиотечна“, един огромен палат, приканващ на трапезата си с хиляди куверти цяла Европа, извисява величествени фасади към площада пред Пале Роаял и улиците „Сент Оноре“, „Кок Еларжи“ и „Риволи“. От прозорците му се вижда новият Лувър, законен син на стария Лувър и досущ подобен на него. Тук въздухът и светлината се ширят на воля; калта е изчезнала кой знае къде, от вертепите няма и помен, а безобразната проказа се е заличила внезапно, без да остави дори белези. Но къде тогава са се дянали джебчиите и техните дами?

През осемнайсети век трите улици, които току-що най-позорно заклеймихме, бяха наистина ужасяващо грозна но нито по-тесни, нито по-мръсни от своята съседка, главната улица „Сент Оноре“. Тук-там над разбития им паваж, сред схлупените къщурки, се издигаха великолепните портали на аристократически дворци.

Жителите на тази улица по нищо не се различаваха от обитателите на околните кръстовища: предимно дребни буржоа, амбулантни търговци и сарачи. По онова време в Париж имаше много по-злокобни места.

На ъгъла на улиците „Шантр“ и „Сент Оноре“ се издигаше скромна, спретната и почти нова къща. Входът й, ниска сводеста порта, се намираше откъм улица „Шантр“, и за да стигне до нея, човек трябваше по-напред да изкачи трите стъпала на малко каменно стълбище. Едва от няколко дни в къщата се беше настанило някакво младо семейство, чието поведение силно озадачаваше любопитните съседи. Мъжът беше млад, поне ако се съдеше по съвсем юношеската красота на лицето му, огнения поглед и пищната руса коса, обрамчваща откритото му ясно чело. Казваше се майстор Луи и гравираше дръжки на шпаги. Заедно с него живееше и едно съвсем младо момиче, красиво и нежно като ангел, чието име обаче така и никой не разбра. Неведнъж ги бяха чували да разговарят помежду си. Те никога не си говореха на ти и не живееха като съпрузи. Прислужваха им една стара жена, която никога не обелваше нито дума, и един шестнайсет-седемнайсетгодишен хлапак, който полагаше наистина героични усилия, за да бъде също толкова дискретен. Младата девойка не излизаше никога, макар и само за миг, и човек би могъл да я помисли за затворничка, ако преди малко не я бяха чули да пее с прекрасния си ясен глас.

Майстор Луи, напротив, излизаше твърде често и нерядко се прибираше по късна доба. В такива случаи той никога не минаваше през вратата с каменното стълбище. Къщата имаше два входа: за втория се минаваше през стълбището на съседната сграда и майстор Луи се прибираше у дома точно оттам.

Откакто се бяха настанили в къщата нито един външен човек не беше прекрачвал прага й, с изключение на някакъв дребен гърбав човечец с кротко и сериозно изражение на лицето, който, без да пророни никому нито думица, винаги влизаше и излизаше през задния вход и никога през вратата с каменното стълбище. Без съмнение това беше някакъв личен познат на майстор Луи, тъй като любопитните съседи нито веднъж не го бяха виждали в схлупената приземна стая, където младата девойка прекарваше времето си заедно със старицата и хлапака. Никой в квартала не си спомняше да е виждал Гърбавия преди идването на майстор Луи и семейството му, така че той също разпали всеобщото любопитство, и то почти толкова, колкото и самият майстор Луи, красивият и необщителен гравьор. Вечер, след края на работния ден, когато дребните буржоа от съседните къщи бъбреха пред прага на домовете си, човек можеше да бъде уверен, че тема на разговорите им са Гърбавия и наемателите на малкия дом. Кои са? Откъде идват? По какви потайни доби майстор Луи, чийто ръце бяха толкова бели, гравираше своите дръжки на шпаги?

Къщата имаше следното разпределение: голяма приземна стая с малка кухня, която гледаше към двора, и стаята на младата девойка, чийто прозорец беше обърнат към улица „Сент Оноре“; кухнята разполагаше с две ниши: едната — за старата Франсоаз Беришон, а другата — за нейния внук, Жан-Мари Беришон. Приземният етаж имаше един-единствен изход — вратата към каменното стълбище, но в дъното на стаята, точно до кухнята, се издигаше вита стълба, която водеше на горния етаж. Там се намираха стаята на майстор Луи, разположена срещу стълбата, и още една стая, чието предназначение обаче оставаше тайна за всички. Тя бе постоянно заключена. Нито старата Франсоаз, нито Беришон, нито дори очарователната девойка не бяха успели до този момент да си изпросят разрешение да надзърнат в нея. В това отношение майстор Луи, най-нежният от мъжете, оставаше непреклонен.

При все това младото момиче изгаряше от желание да разбере какво се крие зад заключената врата; Франсоаз Беришон, иначе дискретна и възпитана жена, просто умираше от любопитство, а малкият Жан-Мари на драго сърце би се лишил от дели два пръста, само за да може да надникне през ключалката й. Но отвътре ключалката беше закрита с една пластинка, която не позволяваше да се види каквото и да било. Едно-единствено човешко същество споделяше тъй ревностно пазената тайна на майстор Луи: Гърбавия. Неведнъж го бяха виждали да влиза и излиза от стаята. И тъй като всичко, което засяга тази мистерия, трябва да бъде необяснимо и странно, нека добавим, че всеки път щом Гърбавия влезеше в стаята, оттам много скоро излизаше майстор Луи, и обратно, след влизането на майстор Луи, от нея почти веднага излизаше Гърбавия. Досега обаче никой не беше виждал заедно тези неразделни приятели.

Сред любопитните съседи имаше и един поет, който живееше — съвсем естествено — на последния етаж. След като доста поизмъчи мозъка си, той обясни на клюкарките от улица „Шантр“, че в древния Рим жреците на Веста, Опс, Рея, или още Кибела^[3], добрата богиня, дъщеря на Небето и Земята, жена на Сатурн и майка на боговете, имали за задача да поддържат един свещен огън, който никога не трябвало де угасва. Според думите на поета, тези госпожици се сменяли: докато едната се грижела за огъня, другата се занимавала със свои работи. Той считаше, че по всяка вероятност Гърбавия и майстор Луи са сключили помежду си някакъв подобен договор, и твърдеше, че в стаята има нещо, което не бива да се изоставя без надзор нито за миг, така че се налага майстор Луи и Гърбавия да го пазят на смени. С една дума, като се изключат, разбира се, полът и вярата, и те били нещо като весталки. Версията на поета имаше известен успех: той и преди минаваше за малко нещо побъркан, но от този момент нататък започнаха да гледат на него като на съвършен идиот, въпреки че така и не успяха да намерят по-добро обяснение от неговото.

Вечерта на същия ден, когато в двореца на Гонзаг заседаваше тържественият семеен съвет, младата девойка, която се грижеше за домакинството на майстор Луи, беше съвсем сама в своята стаичка. Това бе много приятна, макар и скромна стая, в която всеки предмет красноречиво свидетелствуваше за изрядна чистота и изтънчен вкус. Креватът, скован от дърво на дива череша, блестеше с драперията на ослепително белите си муселинови завеси. В нишата между кревата и стената висеше малък съд за светена вода, закичен с раздвоена чемширена клонка. Няколко благочестиви книги по лавиците, прикрепени към дървената ламперия, един гергев, няколко стола и китара върху един от тях, а на прозореца — клетка с прелестна пойна птичка: такива бяха предметите, мебелиращи или украсяващи това непретенциозно, но подредено с много вкус убежище. Нека не забравяме и кръглата масичка с пръснатите върху нея няколко листа хартия. Младата девойка пишеше.

Нали ги знаете тези луди-млади — не изпускат от ръка иглата или перото дори след като денят отдавна вече си е отишъл! Почти нищичко не се виждаше, а тя все още продължаваше да пише.

Последните дневни лъчи, надничащи през прозореца, чийто завеси току-що бяха дръпнати, ясно осветяваха лицето и, предоставяйки ни поне възможността да я опишем. Тя бе несъмнено чаровница, едно от онези кротки същества, чиято лъчезарна жизненост сама по себе си е напълно достатъчна, за да ощастливи цяло едно семейство. Всяка нейна черта бе сякаш изваяна, за да създава удоволствие: детинското чело, нослето с прелестни розови ноздри, устните, чиято усмивка разкриваше същинска бисерна огърлица. Но погледът на нейните големи теменуженосини очи, полуприкрити от дългите копринени ресни на миглите, беше загрижен. В противен случай едва ли бихте й дали годините, на които човек вече обича. Беше висока, макар и с доста крехко телосложение. Когато не я наблюдаваха от всяко нейно движение лъхаше целомъдрено-гальовна притома.

Обичайното изражение на лицето й бе кротостта, но в очите й, сияещи под дръзко пречупените дъги на черните вежди, искреше спокойна и смела гордост. Косата й, също черна, с топъл отблясък на старо злато, бе толкова пищна и дълга, че на човек понякога му се струваше, че главата й се привежда под нейната тежест; разкошните й вълни щедро се разливаха върху шията и раменете, обрамчвайки очарователното й личице като ореол.

Има жени, които трябва да бъдат любени страстно, но за един-единствен ден; други биват обичани дълго време със спокойна нежност, но нея човек трябваше да обича страстно и завинаги. Тя беше ангел, но преди всичко — жена.

Името й, което съседите не знаеха, а на Франсоаз и Жан-Мари Беришон изрично бе забранено да произнасят още с пристигането им в Париж, беше Орор. Име глупаво и претенциозно за някоя хубавичка салонна госпожичка, смешно за една мома с червени ръчища, или пък за някоя лелка с блеещо гласче, но очарователно за онези, които могат да го вплетат като цвете във венеца на своето душевно съвършенство. Имената са като накитите, които подтискат едни, а други възвисяват.

Орор беше съвсем сама. Когато сенките на здрача скриха върха на перото, тя спря да пише и се унесе в мечти. До нея долитаха хилядите улични шумове, но тя изобщо не ги чуваше. Седеше, заровила изваяната си бяла ръчица в косата, склонила леко глава, вдигнала очи към небесата, сякаш произнасяше мълчалива молитва.

Тя се усмихваше на бога. Внезапно, така, както се усмихваше, една сълзица, един бисер за миг трепна на ръба на клепача й, после бавно се търкулна по меката й гладка буза.

— Колко много закъснява! — прошепна девойката.

Тя събра пръснатите върху масичката листа и ги прибра в малко ковчеже, което скри под възглавницата на леглото си. — До утре! — промълви девойката, сякаш се разделяше с близък приятел.

После затвори прозореца, взе китарата и наслуки изтръгна от нея няколко мелодични акорда. Тя чакаше. Днес беше препрочела всички страници, скрити сега в ковчежето. Уви, разполагаше с предостатъчно време за четене! Тези страници разказваха нейната история, поне онова, което знаеше от нея. Историята на нейните чувства, на сърцето й.

Но защо беше писала всичко това? В първите редове на своя ръкопис, които отговаряха на този въпрос, Орор споделяше:

„Започвам да пиша една вечер, когато съм сама и съм чакала цял ден. Това не е предназначено за него; първото нещо, което правя и което не е предназначено за него. Не бих искала да види тези страници, в които ще говоря непрекъснато и единствено за него. Защо? Не знам, трудно ми е да отговоря на този въпрос.

Щастливи са онези, които си имат дружки и могат да им доверят всичко, насъбрало се в душата им, било то мъка или радост. Аз нямам нито една приятелка. Сама съм, съвсем сама. Имам единствено него, но видя ли го, онемявам. А и какво ли бих могла да му кажа? Гой никога за нищо не ме пита.

И въпреки това се залавям за перото не заради себе си. Не бих писала, ако не хранех надежди, че някой ще прочете тези редове, ако не докато съм жива, то поне след смъртта ми. Мисля, че ще умра много млада. Не го желая, опазил ме бог да си втълпявам подобно нещо! Ако умра, знам, че той ще ме жали, а аз ще съжалявам за него дори на небето. Но може би оттам най-сетне ще мога да прозра в душата му. Когато за първи път ме споходи тази мисъл, наистина ми се искаше да умра.

Каза ми, че баща ми е умрял. Майка ми навярно е още жива. Майчице моя, пиша за вас. Сърцето ми изцяло му принадлежи, но то принадлежи и на вас. Така бих искала да попитам онези, които знаят, за да ми разкрият тайната на тази двойна нежност. Нима имаме две сърца?

Пиша за вас. Струва ми се, че от вас не бих скрила нищо, че на драго сърце бих ви допуснала и до най-потайните кътчета на моята душа. Но дали не бъркам? Нима една майка не е приятелката, която трябва всичко да узнае, лекарят, който може да излекува всяка болест?

Веднъж през отворения прозорец на една къща зърнах някакво момиченце, коленичило пред една жена с нежна и величествена красота. Детето плачеше, но това бяха щастливи сълзи; усмихната и развълнувана, майката се бе склонила над него, за да го целуне по косата. О, мамо, какво върховно блаженство! Стори ми се, че усещам целувката ви по челото си. Знам, вие също сте много нежна, много красива! Вие навярно също умеете да утешавате с усмивка! Тази картина винаги се появява в сънищата ми. Завиждам на сълзите на онова момиченце. Но, мамо, нима бих завидяла на каквото и да било, ако се намирах между вас и него?!

Не съм коленичила пред когото и да било, освен пред свещеник. Вярно е, словата са му благи, но божият глас говори единствено чрез майчините уста.

Чувате ли ме, търсите ли ме, тъгувате ли за мен? Споменавате ли ме във вашите молитви? Сънувате ли ме, така, както ви сънувам аз?

Струва ми се, че когато мисля за вас, вие също мислите за мен. Понякога сърцето ми ви говори; чувате ли ме? Мила мамо, ако някога бог ме дари с безмерното щастие да ви видя, ще ви попитам дали понякога сърцето ви не е потрепвало безпричинно. Да, мамо, защото точно тогава до вас е долитал зовът на сърцето ми!

…Родена съм във Франция; не ми казаха къде. Не знам и точно кога съм родена, но трябва да имам двайсетина години. Сън ли е това, или реалност, защото ако е спомен, то той е твърде далечен и смътен! Понякога като че ли наистина си припомням една жена с ангелско лице, която с усмивка се скланяше над люлката ми. Вие ли сте това, мамо?

После — непрогледен мрак, огласян от шума на някаква битка. А може и нощна детска треска да е било, кон знае! Някой ме носеше на ръце. Нечий гръмовен глас ме караше да треперя. Бягахме в тъмнината. Беше ми студено.

За мен този спомен остана непроницаема загадка. Моят приятел навярно знае всичко, но всеки път, когато започна да го разпитвам за моето детство, той само тъжно се усмихва и се умълчава.

За първи път се помня ясно в испанските Пиренеи, облечена като момиченце. Пасях козите на един кентеро^[4], който без съмнение ни оказваше гостоприемство. Приятелят ми беше болен и често чувах да казват, че вече умира. Тогава го наричах татко. Вечер, когато се завърнех от поляните, той ме караше да коленича до леглото му, сам долепяше дланите на малките ми ръчици една от друга и казваше на френски:

— Орор, моли се на бога да оживея.

Една нощ дойде свещеникът, за да го причести. Той се изповяда и плака. После, като мислеше, че не го чувам, каза:

— Ето че малката ми дъщеричка ще остане съвсем сама.

— Мислете за бога, синко! — увещаваше го свещеникът.

— Мисля, отче, и още как мисля! Бог е милостив и аз никак не се безпокоя за себе си, а за моята нещастна дъщеричка, която ще остане съвсем сама в света. Отче, ще бъде ли голям грях, ако я отведа със себе си?

— Да я убиете?! — ужасен извика свещеникът. — Синко, но вие бълнувате!

Приятелят ми само поклати глава и нищо не отговори! Аз тихичко се приближих, погледнах го право в очите — о, мамо, да знаете само колко изпито и посърнало беше клетото му лице! — и казах:

— Приятелю Анри, не ме е страх да умра и искам да отида в гробището заедно с теб.

Той ме грабна с горящите си от треската ръце. Спомням си, че непрекъснато повтаряше:

— Как да я оставя сама! Как да я оставя съвсем сама!

После заспа, продължавайки да ме стиска в обятията си. Понечиха да ме отделят от него, но навярно по-лесно биха ме убили. Мислех си:

— Ако си отиде, поне ще ме отнесат заедно с него.

Събуди се след няколко часа. Цялата бях плувнала в неговата пот.

— Спасен съм — прошепна той, и когато ме видя, все тъй сгушена до него, добави: — Прекрасно мое ангелче, ти ме излекува!

…По-рано никога не бях се вглеждала в него, но един ден го видях толкова красив, колкото е всъщност и какъвто завинаги остана за мен.

Бяхме напуснали дома на кентерото, за да навлезем по-навътре в страната. Приятелят ми беше възстановил силите си и сега работеше по хорските ниви като надничар. По-късно разбрах, че го е правел, за да ме изхрани.

Това се случи в една богата алкерия^[5] в околностите на Венаск. Собственикът й се занимаваше със земеделие, а освен това продаваше и алкохол на контрабандистите.

Моят приятел строго ми беше заръчал да не си показвам дори нога вън от малкото дворче зад къщата, а също и никога да не влизам в общото помещение. Но една вечер в алкерията се спряха да похапнат някакви господа, които идваха от Франция. Аз си играех на двора с децата на господаря. Те поискаха да видят господата и аз най-безразсъдно ги последвах. Благородниците бяха двама и седяха на масата, заобиколени от прислужници и въоръжена охрана, общо седмина на брой. Онзи, който заповядваше на останалите, направи знак на спътника си. Всички ме погледнаха. Първият големец ме повика, и ме погали, докато другият отиде при собственика на алкерията и двамата започнаха тихо да си говорят нещо. Когато се върна, го чух да казва:

— Тя е!

— На конете! — заповяда тутакси знатният велможа. После хвърли на собственика на алкерията една кесия, пълна със злато, и се обърна към мен: — Ела, малката, ще отидем на нивата да потърсим баща ти.

Аз само това и чаках, толкова много ми се искаше да го видя, макар и само миг по-рано, и смело се качих на коня зад един от благородниците. Нямах никаква представа къде е пътят за нивата, където работеше баща ми. Пътувах вече половин час и се смеех, пеех, олюлявайки се в такт с равномерния ход на големия кон. Бях щастлива като кралица! После попитах:

— А скоро ли ще стигнем при моя приятел?

— Скоро, много скоро — отвърнаха ми, но ние все продължавахме да пътуваме. Свечеряваше се. Уплаших се. Понечих да сляза от коня, но знатният велможа заповяда:

— В галоп!

Мъжът, който ме държеше, тутакси запуши устата ми с ръка, за да заглуши виковете ми. Изведнъж обаче видяхме през полето към нас да препуска някакъв конник, който летеше като вихър. Беше яхнал впрегатен кон, без седло и сбруя; косата му се вееше на вятъра заедно с дрипите на окъсаната му риза. Пътят заобикаляше едно сечище, през което течеше река. Той беше преплувал реката и минал напряко, през сечището.

Той просто летеше към нас, настигаше ни! Не можех да позная баща си, обикновено тъй нежен и кротък; не можех да позная моя приятел Анри, винаги усмихнат, когато беше до мен. Човекът, който ни догонваше, беше страховит, прекрасен като бурно небе. С едно последно усилие конят изскочи на пътя и изтощен рухна на земята. Приятелят ми стискаше в ръце палешника на ралото си.

— Дръжте го! — извика знатният велможа.

Но моят приятел го изпревари и размахвайки с две ръце палешника на ралото, нанесе два удара. Двама въоръжени с шпаги прислужници се търкулнаха на земята, обливайки се в собствената си кръв. При всеки свой удар, приятелят ми викаше:

— Аз съм тук! Аз съм тук! Лагардер! Лагардер!

Човекът, който ме държеше, понечи да побегне, но приятелят ми дори за миг не го беше изпуснал от поглед. Той веднага се хвърли подире му и минавайки по телата на двамата прислужници, с един удар на палешника го просна на земята. Не, мамо, не припаднах. По-късно едва ли бих могла да имам тази смелост, но през цялото време на ужасната битка аз гледах с широко отворени очи, размахвах малките си ръчици с всички сили и виках:

— Смелост, приятелю Анри! Смелост! Смелост!

Трудно ми е да кажа дали битката продължи повече от минута, но той вече беше успял да яхне коня на един от убитите и притискайки ме към гърдите си, препусна в галоп.

Вече не се върнахме в алкерията. Моят приятел ми каза, че собственикът й го бил предал, и добави:

— Градът е единственото място, където можем да се скрием.

Оказваше се, че трябва да се крием. Дори на ум не ми беше идвала подобна мисъл. В мен се пробуди любопитството, а в същото време и смътното желание да му обещая всичко, което поиска. Започнах да го разпитвам, но той само ме притисна още по-силно към гърдите си и рече:

— После, по-късно — И малко тъжно попита: — Нима толкова ти дотегна да ме наричаш татко?

Не, не трябва да ревнуваш, мила мамо! Та той беше цялото ми семейство, баща и майка едновременно. Грешката не е твоя, теб те нямаше там.

Всеки път, когато си спомня за моето детство, очите ми се изпълват със сълзи. Той беше толкова добър, толкова нежен, и едва ли твоите целувки, мамо, биха могли да бъдат по-нежни от ласките му! Той, тъй страховит! Тъй смел! О, как би го обикнала, ако можеше да го видиш!“