Пол Февал
Гърбавия (18)

X. Аз съм тук!

Тук ние сравнително точно успяхме да предадем думите на Гонзаг, но онова, което перото е безсилно да опише, бе неговият патос, величието на позата му, непоколебимата убеденост, бликаща от погледа му.

Гонзаг беше изключителен актьор. Той дотолкова се вживяваше в своята предварително заучена роля, че чувствата вземаха връх дори над самия него и от душевните му пориви лъхаше неподправена искреност. В това изкуство той беше постигнал истинско съвършенство. При други обстоятелства и надарен с други амбиции, този човек би разтърсил цял един свят.

Сред слушателите му имаше хора коравосърдечни, обиграни мошеници, сладкодумни, лукавци, преситени от думи магистрати, банкери, тъй трудно поддаващи се на измама, че предварително се бяха превърнали в съучастници на лъжата.

Залагайки на невъзможното, Гонзаг беше постигнал истинско чудо. Повярваха му всички и всички с готовност биха се заклели, че принцът е казал самата истина. Ориол, Жирон, Албре, Таран и другите отдавна вече не изпълняваха задълженията си на клакьори, те бяха просто запленени.

— После ще продължи да лъже, но сега казва истината! — мислеха си те и се удивляваха: — Нима е възможно в този човек да съжителствуват такова благородство и толкова поквара?!

Самите перове, цялата група знатни велможи, които бяха дошли тук, за да го съдят, сега съжаляваха, че понякога са си позволявали да се усъмняват в него. Това, — което го издигаше в очите им, бе рицарската му любов към неговата съпруга, великодушното опрощаване на една дълголетна обида. Още в най-древни времена семейните добродетели са възвисявали достойния на висок пиедестал. В залата нямаше сърце, което да не тупти развълнувано. Господин дьо Ламоаньон изтри една сълза, а Вилроа, старият воин, се провикна:

— Дявол го взел, принце, вие сте истински благородник!

Най-смайваща обаче беше пълната промяна, настъпила у скептично настроения Шаверни, и потресаващото въздействие, което съобщението на Гонзаг оказа върху самата принцеса. Шаверни продължи да се съпротивлява доколкото можеше, но при последните думи на принца всички го видяха да зяпва от удивление.

— Щом е успял да направи това — каза той на Шоази, — дявол да ме вземе, ако не му простя всичко останало!

Орор дьо Кайлюс се беше изправила, разтреперана и бледа като призрак. Кардинал дьо Биси се видя принуден да я подкрепя. Тя остана неподвижна, впила поглед във вратата, през която току-що беше излязъл Пейрол. Върху лицето й последователно се изписваха ту силен страх, ту надежда. Нима наистина щеше да види дъщеря си? Та нима известието, което бе намерила в часослова си на страницата на „Miserere“, не я предупреждаваше точно това? Бяха й казали да дойде и тя беше тук. Щеше ли да се наложи да защитава дъщеря си? Но каквато и да бе неизвестната заплаха, сърцето й биеше учестено преди всичко от радост! О, как щеше да литне душата й към нея още Щом я зърне! Осемнайсет години сълзи, възнаградени с една-единствена усмивка! Тя чакаше. Заедно с нея чакаха всички.

Пейрол беше излязъл през терасата, гледаща към покоите на принца. Скоро той се върна, водейки за ръка доня Крус. Гонзаг пристъпи напред, за да ги посрещне.

— Колко е красива! — раздаде се всеобщ вик на възхищение. Сетне доверениците на принца, влизайки отново в ролята си, полугласно занареждаха думите, които им бяха внушили:

— Каква поразителна семейна прилика!

Но стана тъй, че доброжелателите отидоха по-далеч и от продажниците. Вглеждайки се ту в госпожа принцесата, ту в доня Крус, двамата председатели, маршалът, кардиналът и всички херцози единодушно заявиха:

— Тя прилича на майка си.

Така в крайна сметка се оказа, че точно онези, които трябваше да отсъдят, вече ни най-малко не се съмняваха, че госпожа принцесата е майката на доня Крус. Но въпреки това, върху лицето на принцесата отново се появи предишният израз на объркване и страх. Тя се вглеждаше в девойката и очите й бавно се изпълваха с нещо като ужас.

О, не, не такава бе виждала тя в мечтите си своята дъщеря. Дъщеря й едва ли би могла да бъде по-красива, но по-различна — несъмнено. И студенината, почувствувала внезапно да я обзема в същия този миг, когато цялата й душа би трябвало да се устреми към отново намереното дете, тази студенина я ужасяваше. Нима бе недостойна майка?

Към този страх се прибавяха и нови терзания. Какво ли е било миналото на това очарователно дете с дръзко искрящи очи, чиято стройна снага притежаваше необичайна гъвкавост, а от цялото и същество лъхаше онази прекомерна грациозност, която строгото семейно възпитание обикновено не дава на наследничките на херцозите?

Шаверни, който окончателно се беше съвзел от преживяното вълнение и сега ужасно съжаляваше, че макар и само за миг, но е повярвал на Гонзаг, изрази мисълта на принцесата със свои думи и при това много по-добре, отколкото би го сторила самата тя.

— Прелестна е! — пошушна той на Шоази, когато позна доня Крус.

— Ти какво, да не би вече да си влюбен? — попита Шоази.

— Бях — отвърна дребничкият маркиз, — но името Ньовер просто я смазва и никак не й отива.

Красивите каски на нашите улани биха стояли зле на главата на някое дяволито и непринудено в движенията си парижко хлапе. Има невъзможни превъплъщения.

Гонзаг изобщо не беше забелязал това, но Шаверни го виждаше. Защо ли?

Преди всичко, защото Шаверни беше французин, а Гонзаг — италианец. От всички жители на земята, французинът стои най-близко до жената, що се отнася до деликатността и способността да схваща нюансите. Освен това, хубавецът принц дьо Гонзаг вече наближаваше петдесетте, докато Шаверни бе още съвсем млад. Колкото повече остарява човек, толкова повече се отдалечава от жената. Гонзаг изобщо не се беше досетил за това, но не можеше и да се досети. Неговата миланска изисканост бе по-скоро дипломация, отколкото далновидност. За да забележи такива подробности, човек би трябвало да притежава или изострената чувствителност на Орор дьо Кайлюс, жената и майката, или пък да бъде малко късоглед и да гледа нещата съвсем отблизо, както дребничкият маркиз.

Междувременно, с пламнало чело, сведен поглед и усмивка на устните, доня Крус продължаваше да стои пред подиума. Единствено Шаверни и принцесата забелязваха усилията, които полагаше, за да държи очите си затворени. Та тя просто изгаряше от желание да погледне!

— Госпожице Дьо Ньовер — обърна се Гонзаг към нея, — идете да прегърнете вашата майка!

За миг радостта на доня Крус бе напълно откровена, а спонтанният й порив — неподправен. Точно тук се проявяваше изключителната находчивост на Гонзаг, който дори не си беше правил труда да използува за тази главна роля някоя професионална актриса. Доня Крус беше искрена. Тя веднага вдигна ласкав поглед към онази, която смяташе за своя майка, пристъпи напред и разтвори ръце. Но ръцете й паднаха като отсечени и девойката отново сведе очи. Един студен жест на принцесата я беше приковал на място.

Отстъпвайки пред подозренията, угнетявали доскоро самотата й, и сякаш в отговор на мислите, на които я бе навела външността на доня Крус, принцесата попита полугласно:

— Какво са направили с дъщерята на Ньовер? — После, повишавайки глас, продължи: — Бог ми е свидетел, че имам сърце на майка. Но ако дъщерята на Ньовер се завърнеше при мен омърсена дори с едно-единствено петънце, забравила макар и за един-единствен миг гордостта на своя род, аз бих покрила лицето си и бих казала: Ньовер е мъртъв завинаги.

— По дяволите! — помисли си Шаверни. — Бих се обзаложил, че миговете са били доста повече!

В този момент обаче единствен той беше на това мнение. Студенината на госпожа дьо Гонзаг изглеждаше неуместна и дори неестествена. Докато говореше, от дясната й страна се разнесе едва доловим шум, сякаш вратичката зад завесата тихо се беше отворила, но принцесата не му обърна никакво внимание.

Събирайки молитвено ръце, сякаш за да покаже, че тук всяко съмнение би било богохулство, Гонзаг възкликна:

— О, госпожо! Госпожо! Възможно ли е вашето сърце да говори така? Госпожица дьо Ньовер, вашата дъщеря, е по-непорочна и от ангел!

В очите на клетата доня Крус заблестяха сълзи. Кардиналът се наведе към Орор дьо Кайлюс.

— В случай, че имате най-малко някакви конкретни и изповедими причини, за да се съмнявате все още… — започна той.

— Причини ли? — прекъсна го принцесата. — Сърцето ми остана ледено, очите — сухи, ръцете — неподвижни, нима това не са причини?

— Но милостива госпожо, ако това са единствените ви съображения, то аз наистина не бих могъл да се противопоставя на очевидно единодушното мнение на съвета.

Орор дьо Кайлюс хвърли наоколо мрачен поглед.

— Добре виждате, че имам право — прошепна кардиналът на ухото на херцог дьо Мортемар. — И ако това не е лудост.

— Господа! Господа! — извика принцесата. — Нима вече сте ме осъдили?

— Успокойте се, госпожо! — отговори председателят дьо Ламоаньон. — Всички присъствуващи тук ви обичат и уважават, всички и На първо място знатният принц, който ви е дал своето име…

Принцесата наведе глава. Придавайки известна строгост на гласа си, председателят дьо Ламоаньон продължи:

— Направете така, както ви диктува съвестта, госпожо, и не се страхувайте от нищо. Нашият съвет няма за цел да наказва. Заблуждението не е престъпление, а нещастие, и ако сгрешите, вашите роднини и приятели ще проявят необходимото съчувствие.

— Да сгреша! — повтори принцесата, без да вдигне глава. — О, да, често съм била мамена, но щом тук няма кой да ме зашити, то аз сама ще се защитавам. Дъщеря ми трябва да носи със себе си доказателството за своето раждане.

— И какво е то? — попита председателят дьо Ламоаньон.

— Доказателството, за което спомена и самият господин дьо Гонзаг — откъснатата страница от регистъра на параклиса на Кайлюс. Откъсната от самата мен, господа! — добави тя, вдигайки чело.

— Точно това исках да знам — помисли си Гонзаг и на висок глас додаде: — Дъщеря ви ще има това доказателство, госпожо.

— Как, нима го няма? — извика Орор дьо Кайлюс.

При това възклицание сред присъствуващите се разнесе продължителен шепот.

— Отведете ме! Отведете ме оттук! — прошепна доня Крус през сълзи.

Когато чу отчаяния глас на клетото дете, нещо трепна в сърцето на принцесата.

— Господи! — промълви тя, простирайки ръце към небето. — Осени ме, господи! Би било ужасно нещастие и непростимо злодеяние да отблъсна собственото си дете! Господи, заклевам те в безпределната си мъка, отговори ми!

Внезапно всички видяха как лицето и просветна, докато силна тръпка разтърси цялото й тяло. Тя се бе обърнала към всевишния и един глас, който никой освен нея не чу, нечий тайнствен глас, който сякаш отговаряше на този сетен зов, произнесе иззад завесата трите думи на девиза на Ньовер:

— Аз съм тук!

Принцесата се облегна на ръката на кардинала, за да не се строполи. Тя просто не смееше да се обърне.

Нима този глас идеше наистина от небесните селения?

Нейното внезапно вълнение подведе Гонзаг, който реши, че е настъпил моментът да нанесе последния удар.

— Госпожо — извика той, — вие призовахте господаря на всемира и той ви отговори, виждам това, чувствувам го! Вашият ангел-хранител е обсебил душата ви и громи попълзновенията на злото. Госпожо, не отблъсквайте вашето щастие след тъй достойно понесените дълги страдания! Забравете десницата, която поставя в ръцете ви едно съкровище. Не жадувам за награди, моля ви само за едно: погледнете вашето дете! Ето я, цялата трепереща и сломена от посрещането на майка си. Вслушайте се в самата себе си, госпожо, и гласът на душата Ще ви отговори!

Принцесата погледна доня Крус. Гонзаг продължи, влагайки в думите си още повече плам:

— Сега, когато я видяхте, в името на живия бог ви питам: това вашата дъщеря ли е?

Принцесата не отговори веднага. Съвсем несъзнателно, тя леко се извърна към завесата. Гласът, доловен само от нея, тъй като в залата никой и не заподозря неговото съществуване, изрече една-единствена дума:

— Не.

— Не! — без колебание повтори принцесата и с решителен поглед обгърна залата. Тя вече не се страхуваше. Който и да беше тайнственият съветник, скрит зад завесата, тя му се доверяваше, тъй като той се сражаваше срещу Гонзаг. Всъщност, той изпълняваше мълчаливото обещание от часослова. Беше казал: „Аз съм тук“; беше дошъл с девиза на Ньовер.

Междувременно хиляди удивени възгласи ехтяха в залата. Възмущението на Ориол и компания беше безгранично.

— Това вече е наистина прекалено! — каза Гонзаг, успокоявайки с ръка прекомерно шумното старание на своя свещен батальон. — Човешкото търпение има граници. Ще се обърна за последен път към госпожа принцесата, за да й кажа: Трябва да имате много основателни, много сериозни и убедителни причини, за да отхвърлите очевидната истина.

— Уви! — въздъхна добродушният кардинал. — Това са моите собствени думи! Но когато жените си втълпят нещо…

— Имате ли такива причини, госпожо? — настоя Гонзаг.

— Да — незабавно се обади тайнственият глас.

— Да — на свой ред отговори принцесата.

Гонзаг беше пребледнял и устните му конвулсивно потръпваха. Той усещаше, че тук, в самия семеен съвет, свикан по негово настояване, се налагаше нечие враждебно, но неуловимо влияние. Чувствуваше го, търсеше го, но напразно.

От няколко минути вдовицата на Ньовер се беше променила до неузнаваемост. Мраморът се бе превърнал в плът. Статуята живееше. На какво се дължеше това чудо? Промяната беше настъпила в същия онзи миг, когато принцесата се бе обърнала за помощ към всевишния. Но Гонзаг не вярваше в бога.

Той изтри потта, избила по челото му и стараейки се всячески да прикрие безпокойството си, попита:

— Нима сте научили нещо ново за дъщеря си, госпожо?

Принцесата запази мълчание.

— Питам, защото има самозванци — продължи Гонзаг. — Наследството на Ньовер е чудесна примамка. Да не би вече да са ви представили друга девойка?

Отново последва мълчание. Гонзаг обаче не се предаваше:

— И са ви казали: „Ето, тази е истинската. Ние я спасихме, ние я закриляхме.“ Всички говорят така!

Понякога и най-умелите дипломати губят самообладание. Председателят дьо Ламоаньон и неговите високопоставени заместници с удивление наблюдаваха принца.

— Прибери си ноктите, пантеро! — промърмори Шаверни.

С мълчанието си тайнственият глас умело се беше превърнал в пълновластен господар на положението. Докато гласът мълчеше, принцесата не можеше да отговори, а разгневеният Гонзаг ставаше все по-непредпазлив. Налетите му с кръв очи пламтяха като въглени на мъртвешки бледото му лице.

— Убедили са ви, че тя е някъде съвсем наблизо — процеди през зъби той, — и че всеки миг е готова да се появи, убедили са ви, нали, госпожо? Жива! Отговорете! Жива, нали?

Принцесата се подпря с ръка върху лакътника на креслото си. Тя едва се държеше на краката си. Би дала две години от живота си, само за да повдигне завесата, зад която се спотайваше онемелият сега оракул.

— Отговорете! — настояваше Гонзаг. — Отговорете!

— Отговорете, госпожо! — пригласяха му и самите съдии. Останала без дъх, Орор дьо Кайлюс напрегнато се вслушваше, О, защо се бавеше оракулът!

— Милост! — промълви най-сетне тя, извръщайки се леко надясно.

Завесата едва забележимо помръдна.

— Какво ли всъщност би могла да отговори! — подсмиваха се хранениците на Гонзаг.

— Жива? — със сломен глас прошепна Орор дьо Кайлюс.

— Жива — беше отговорът.

Сияеща, опиянена от щастие, принцесата вдигна глава.

— Да, жива! Жива! — извика тя. — Жива с божията помощ и напук на вас!

Всички наскачаха, настъпи суматоха. За миг вълнението прие едва ли не стихийни размери. Продажниците говореха един през друг и настояваха за справедливост. Кралските помощници се съветваха помежду си.

— Нали ви казах, нали ви казах, господин херцог! — повтаряше кардиналът. — Но това все още не е всичко и аз започвам да вярвам, че госпожа принцесата изобщо не е луда!

Сред всеобщия смут, гласът зад завесата произнесе:

— Тази вечер, на бала на регента, ще ви кажат девиза на Ньовер.

— Ще видя ли дъщеря си? — едва чуто попита принцесата, готова всеки миг да рухне в несвяст.

Зад завесата се разнесе слабият шум на затваряща се врата и нищо повече. Но тъкмо навреме! Любопитен като жена и обзет от смътни подозрения, Шаверни, който незабелязано се беше промъкнал зад гърба на кардинал дьо Биси, рязко дръпна завесата. Зад нея нямаше нищо, но принцесата нададе сподавен вик. Това беше повече от достатъчно. Шаверни отвори вратата и се втурна в коридора. Там беше тъмно, тъй като навън вече падаше нощ и той не видя нищо, освен кретащата в самия край на галерията фигура на гърбаво кривокрако човече, което спокойно се спусна по стълбището и изчезна от погледа му.

Маркизът се замисли.

— Изглежда, че братовчед ми се е опитал да изиграе някоя лоша шега на дявола — рече си той, — и сега дяволът си отмъщава.

В същото време в залата, по знак на дьо Ламоаньон, магистратите отново бяха заели местата си. С цената на огромно усилие на волята Гонзаг беше успял да се овладее и на пръв поглед изглеждаше спокоен. Той се поклони пред магистратите и рече:

— Господа, бих се срамувал, ако добавя дори думица към вече казаното. Моля ви да решите спора между принцесата н мен.

— Да, нека го обсъдим — разнесоха се възгласи.

Господин дьо Ламоаньон стана и сложи шапката си.

— Принце — каза той, — след като изслушаха негово високопреосвещенство от името на госпожа принцесата, кралските пълномощници стигнаха до единодушното мнение, че в момента и дума не може да става за издаването на каквото и да е окончателно съдебно решение. Щом госпожа дьо Гонзаг знае къде е дъщеря й, нека я представи. В същото време господин дьо Гонзаг се задължава да ни представи онази, за която твърди, че е наследницата на Ньовер. Пред съда трябва да бъде представено и писменото доказателство, посочено от господин принца и упоменато от госпожа принцесата, тоест, откъснатата страница от регистъра на параклиса на Кайлюс, което несъмнено ще улесни окончателното решение. В името на краля, отлагам заседанието на съвета с три дни.

— Приемам — побърза да се съгласи Гонзаг. — Ще имам исканото доказателство.

— Ще имам както дъщеря си, така и доказателството — заяви принцесата. — И аз съм съгласна.

Кралските пълномощници веднага закриха заседанието.

— Колкото до вас, клето дете — обърна се Гонзаг към допя Крус, предавайки я в ръцете на Пейрол, — направих всичко, което беше по силите ми. Вече само бог може да ви върне сърцето на вашата майка!

Доня Крус спусна воала си и се отдалечи. Но пред самия праг на залата тя внезапно се обърна и се спусна към принцесата.

— Госпожо! — извика девойката и притисна ръката на Орор към устните си. — Независимо от това дали сте моя майка, или не, знайте, че ви уважавам и обичам!

Принцесата се усмихна и на свой ред докосна челото и с устни.

— Ти не си съучастница, детето ми, разбрах това — промълви тя. — Не ти се сърдя. Аз също те обикнах.

Пейрол побърза да отведе доня Крус. Благородната тълпа, която само допреди миг изпълваше залата, се беше разпръснала. Навън бързо се смрачаваше. След като изпрати кралските съдии, Гонзаг се върна в залата в мига, когато принцесата, заобиколена от своите придворни дами, се канеше да се оттегли. Властният му жест ги накара веднага да се отдръпнат. Принцът се приближи до жена си и с онази импозантна изящност, която никога не го напускаше, се наведе за да й целуне ръка.

— Госпожо — полюбопитствува той с безгрижен тон, — означава ли това, че между нас е обявена война?

— Нямам основания да нападам, господине — отвърна Орор дьо Кайлюс, — аз само се защитавам.

— Бих ви помолил да не засягаме въпроси от подобно естество, когато сме насаме — подхвана Гонзаг, който едва успяваше да прикрие под ледената си учтивост яростта, изпълваща сърцето му. — Държа да ви спестя излишни главоболия. По всичко личи, госпожо, че вие май наистина имате някакви тайнствени покровители?

— Господине, аз се уповавам само на божието милосърдие, единствената опора на майките.

Гонзаг се подсмихна.

— Жиро — обърна се принцесата към камериерката си, — разпоредете се да приготвят каретата ми.

— Как? — удиви се Гонзаг. — Нима тази вечер в „Сен Маглоар“ има литургия?

— Не знам, господине — спокойно отвърна тя, — но аз не отивам в църквата „Сен Маглоар“. Фелисите, извадете бижутата ми!

— О, госпожо, вашите брилянти! — подигравателно възкликна принцът. — Нима кралският двор, който толкова отдавна съжалява за вас, ще има щастието най-сетне да ви види отново?

— Да — потвърди принцесата, — тази вечер отивам на бала на регента.

— Вие?! — смая се Гонзаг.

Орор дьо Кайлюс вдигна чело, тъй величествена и красива, че принцът неволно сведе очи.

— Да, аз! — отвърна тя и преди да последва придворните си дами към изхода, добави: — Днес дойде краят на моя траур, господин принце. Правете срещу мен каквото искате, но знайте, че аз вече не се страхувам от вас!