Пол Февал
Гърбавия (9)

I. Златния дом

Луи XIV беше покойник от две години, след като сам бе станал свидетел на залеза на две поколения наследници, Великия Дофин^[1] и Бургундския дук^[2]. Престолът се падна на неговия правнук, Луи XV^[3], по онова време все още дете. Кралят-слънце беше изчезнал в небитието без да остави никаква следа, тъй като бе лишен дори от онова, което след смъртта не липсва никому. Отиде си по-злочест и от най-окаяния си поданик, без да успее да претвори в дело своята последна воля. Вярно е и това, че на някого претенциите му биха се сторили прекомерни: да искаш чрез собственоръчно написано завещание да се разпоредиш със съдбата на двайсет-трийсет милиона поданици не е никак скромна прищявка! Представете си тогава, докъде би могъл да стигне в претенциите си живият Луи XIV! Но както и да е, оказа се, че завещанието на покойния крал е само хартийка без никаква стойност. Скъсаха го без много-много да умуват и това не обезпокои никого, освен узаконените му синове.

По време на царуването на чичо си, Филип Орлеански се беше правил на палячо, подобно на Брут, но не и със същата цел. Едва-що на прага на траурната зала бяха извикали: „Кралят е мъртъв, да живее кралят!“, Филип Орлеански смъкна маската си. Учреденият от Луи XIV регентски съвет отиде по дяволите. Остана един-единствен регент, самият херцог Орлеански. Принцовете вдигнаха врява до възбог, херцог дю Мен^[4] се размърда, жена му, херцогинята, започна да плете интриги, но нацията, която изобщо не се интересуваше от тези напарфюмирани извънбрачни величия, остана спокойна. Ако се изключи съзаклятничеството на Селамаре^[5], с което Филип Орлеански се справи като ловък политик, Регентетвото беше общо взето мирна епоха.

В същото време това бе странна епоха. Не съм уверен дали може да се твърди, че е била компрометирана. Тук-там се намират писатели, които протестират срещу пренебрежението, с което обикновено се отнасят към нея, но мнозинството от драскачите се нахвърлиха отгоре и със смайващо единодушие. Историята и мемоарите са на едно мнение: няма друга епоха, в която човекът, сътворен от малко кал, да си е спомнял тъй добре за своя произход. Царуваше безпътицата и златото бе бог.

Когато чете за необузданата спекулация с хартийките на Ло^[6], на човек му се струва, че става дума за финансовите буйства в наше време. Само че тогава единствена примамка е била Мисисипи, докато днес сме изложени на много повече съблазни! Цивилизацията още не беше казала последната си дума. Тогава изкуството на Мамона едва прохождаше, но беше вече истинско дете-чудо. Сега сме месец септември на 171? година. От събитията, които описахме на първите страници на тази история, са изминали деветнайсет години. По това време изобретателят, основал Луизианската банка, синът на златаря Джон Ло от Лористоун, е на върха на своята слава и могъщество. Появата на неговите държавни облигации, учредяването на неговата Обществена банка и, най-накрая, на неговата Западна компания, преобразувана скоро след това в Индийска компания, го превръщаха в истинския министър на финансите на кралството, макар че портфейлът принадлежеше на господин д’Аржансон.

Регентът, чийто буден ум беше прекомерно разглезен най-вече от неговата образованост, а след това й от всевъзможните злоупотреби, се остави да бъде съблазнен и то, както твърдят, напълно съзнателно, от прелестните химери на тази финансова поема. Ло твърдеше, че няма никакво отношение към златото, но ще превърне всичко в злато.

В действителност дойде ден, когато нито един спекулант, нито един жалък Мидас^[7], не можеше да си купи дори хляб с хартиените милиони, натрупани в сандъците му. Но разказът ни няма да обхване провала на предприемчивия шотландец, още повече, че той не фигурира сред нашите герои. Ще станем свидетели само на триумфалното задвижване на неговия механизъм.

През септември на 1717 година новите акции на Индийската компания, наричани „дъщерите“, за разлика от „майките“, които бяха по-стари, се продаваха с петстотин процента премия.

„Внучките“, появили се на бял свят няколко дни по-късно, се радваха на същата популярност. За пет хиляди туренски ливри^[8], броени в прелестни звънки екю, нашите предци купуваха парче сива хартия, върху което бе изографисано обещанието, че срещу представянето му тутакси ще им бъдат изплатени хиляда ливри. След три години тези импозантни парцали струваха едва петнайсет су^[9] стотицата. Използуваха ги за навиване на косата и всяка дребна домакиня, накъдрена като пуделче, можеше да си позволи разкоша да държи петстотин-шестстотин хиляди ливри под нощната си шапчица.

Филип Орлеански проявяваше към Ло прекомерна благосклонност. Мемоарите твърдят, че тя съвсем не е била безкористна. След всяко свое нововъведение Ло изплащаше съответен откуп, тоест пая на кралския двор. Знатните велможи си оспорваха тази стръв с отблъскваща алчност.

Абат Дюбоа^[10], тъй като той стана архиепископ на Камбре през 1720 година, а кардинал и академик едва две години по-късно, та абат Тийом Дюбоа изпитваше към акциите искрена и трайна привързаност, без значение дали са майки, дъщери или внучки.

Няма да се разпростираме върху нравите на епохата, за тях е писано предостатъчно. Кралският двор и градът невъздържано си отмъщаваха заради онази привидна строгост на нравите, с която се отличаваха последните години от царуването на Луи XIV. Париж се беше превърнал в голяма кръчма, в същински вертеп и прочие. Ако би било възможно една велика нация да бъде компрометирана, то Регентството можеше да се оприличи с неизличимо петно върху честта на Франция. Но под какви бляскави победи идният век щеше да потули тази едва забележима кална пръска!

Беше мрачна и студена есенна утрин. По улица „Сен Дени“ на групи се изкачваха дърводелци, столари и зидари, понесли инструментите си на рамо. Те идеха от квартал „Сен Жак“, където живееха повечето надничари, и всички, или почти всички, свиваха зад ъгъла на малката уличка „Сен Маглоар“. Някъде към средата на улицата, почти срещу църквата със същото име, която по онова време още се издигаше насред енорийското гробище, разтваряше криле портал с аристократична външност, увенчан с отрупани със скулптури пиньони, който разделяше на две висока зъбчата стена. Работниците минаваха през портала и влизаха в широк павиран двор, заобиколен от три страни с внушителни великолепни сгради. Това беше бившият дворец Лорен, обитаван по времето на Лигата^[11] от дук дьо Меркьор^[12]. При Луи XIII той беше преименуван в двореца Ньовер. Сега го наричаха двореца на Гонзаг. Тук живееше Филип дьо Манту, принц дьо Гонзаг. След регента и Ло, той безспорно беше най-богатата и влиятелна личност във Франция. Гонзаг се разпореждаше с имуществото на Ньовер на две основания: преди всичко в качеството си на роднина и вероятен наследник, а след това и като съпруг на вдовицата на последния херцог дьо Ньовер, госпожица Орор дьо Кайлюс.

Освен това този брак му донесе и огромното богатство на Кайлюс Резето, който беше последвал двете си жени на оня свят.

Ако тази женитба удиви читателя, ние ще му припомним, че замъкът Кайлюс беше уединен, далеч от всички градове и в него като пленнички се бяха поминали две жени.

Има неща, които могат да се обяснят единствено с физическото или морално насилие. „Добрякът“ Резето никак не се церемонеше, а вече сме достатъчно наясно що се отнася до изисканите маниери на принц дьо Гонзаг.

Вече осемнайсет години вдовицата на Ньовер носеше това име. Тя не свали траура си нито за ден, дори тогава, когато се изправи пред олтара. През първата брачна нощ, когато Гонзаг влезе в спалнята й, Орор с една ръка му показа вратата, а с другата насочи към гърдите си кама.

— Аз живея заради дъщерята на Ньовер — каза му тя, — но човешката саможертва има граници. Направете само крачка, и аз ще отида да чакам дъщеря си до нейния баща.

Гонзаг се нуждаеше от жена си, за да прибира доходите от именията на Кайлюс. Той дълбоко се поклони и се оттегли.

От тази вечер нататък от устните на принцесата не се беше отронила нито дума в присъствието на нейния съпруг. Той беше неизменно нежен, вежлив и внимателен. Тя оставаше равнодушна и безмълвна. Всеки ден в часовете за хранене Гонзаг изпращаше домоуправителя, за да покани госпожа принцесата. Той не си позволяваше да сложи дори троха в устата, преди да е изпълнил тази формалност. Гонзаг беше съвършен благородник. И всеки ден първата придворна дама на госпожа принцесата отговаряше, че господарката й се чувствува неразположена и моли господин принца да я освободи от задължението да присъствува на масата. Това се повтаряше триста шейсет и пет пъти в годината в продължение на осемнайсет години.

В същото време Гонзаг много често говореше за съпругата си, при това с особена нежност. Това бяха напълно готови фрази, които започваха така: „Госпожа принцесата ми каза“…, или: „Аз казах на госпожа принцесата…“. И той на драго сърце вмъкваше тези изрази в разговора. Това, разбира се, далеч не можеше да заблуди околните, но те си даваха вид, че му вярват, което напълно би задоволило някои люде без предразсъдъци.

Гонзаг беше човек безскрупулен, безспорно хитър, хладнокръвен и нагъл. В маниерите му се долавяше онази донейде театрална величавост, присъща на жителите на родината му; той лъжеше с безочие, граничещо с героизъм, и макар че беше най-безсрамният блудник в кралския двор, на обществени места всяка от думите му носеше отпечатъка на най-строга нравственост и благоприличие. Регентът го имаше за свой най-добър приятел. Всички му бяха признателни за усилията, които полагаше, за да открие дъщерята на клетия Ньовер, третия Филип, другия приятел от детинство на регента. От нея нямаше и следа, но тъй като беше невъзможно да се установи смъртта й, Гонзаг, между другото, се явяваше и законен настойник на това дете, което без съмнение отдавна го нямаше на този свят, и в качеството си на такъв прибираше доходите на Ньовер.

Доказаната смърт на госпожица дьо Ньовер би го направила действителен наследник на херцог Филип, тъй като неговата вдовица, макар и да беше отстъпила пред родителската настойчивост що се отнася до женитбата, се бе показала непреклонна във всичко, което засягаше интересите на дъщеря й. Тя се омъжи за принца, но веднага направи всеобщо достояние положението си на вдовица на Филип дьо Ньовер, като в същото време узакони раждането на дъщеря си в своя брачен договор. Вероятно Гонзаг имаше основателни причини, за да се съгласи на това. Той търсеше вече осемнайсет години, принцесата също, но техните еднакво неуморни усилия, макар и продиктувани от съвършено различни подбуди, бяха останали безрезултатни.

Едва в края на това лято Гонзаг за първи път загатна, че би било добре това положение най-сетне да се уреди и да се свика семеен съвет, който да реши спорните въпроси от материално естество. Но той беше толкова зает, а и тъй богат!

Ще дадем само един пример: всички надничари, всички тези дърводелци, столари, зидари, изкопчии и ключари, които преди малко видяхме да влизат в бившия дворец Ньовер, работеха за него. Те имаха за задача да обърнат двореца наопаки, макар че това беше разкошна сграда, която, както Ньовер след Меркьор, така и самият Гонзаг след Ньовер, с истинско удоволствие се бяха постарали да разхубавят. Трите главни здания на двореца бяха украсени по цялото протежение на партерния етаж с изваяни островърхи аркади, а първият етаж се опасваше от великолепна издадена галерия, цялата покрита с арабески, които правеха за срам прочутите ваяни гирлянди от акантови листа на двореца Клюни и далеч превъзхождаха фините фризове на двореца Тремоал. Трите големи арки със заоблени куполи, иззидани в самия свод на островърхата аркада, поразяваха с възхитителния си перистил, реставриран от Гонзаг по флорентински маниер, чиито изящни колони от червен мрамор, увенчани с разкошно ваяни капители, се издигаха върху широки четвъртити бази, украсени във всеки ъгъл с фигурата на приклекнал лъв. Над галерията на централната сграда, намираща се срещу портала, имаше два етажа с квадратни прозорци; двете крила, макар че бяха също толкова високи, носеха само един етаж с високи двукрили прозорци, увенчани с издигащи се над покрива четиристенни пиньони, наподобяващи мансарди. Във вътрешния ъгъл, образуван от централната сграда и източното, крило, се гушеше очарователна куличка, поддържана от три сирени, чиито опашки се увиваха около еркера. Това беше един малък шедьовър на готическото изкуство, едно истинско бижу от ваян камък. Възстановеният с много вкус интериор поразяваше със своя разкош: Гонзаг беше едновременно тщеславен и голям ценител на изкуството.

Фасадата, която гледаше към градината, датираше едва от петдесет години. Тя величествено излагаше на показ поредицата от високи италиански колони, крепящи сводовете на централното преддверие. Обширната и сенчеста, пълна със статуи градина стигаше на изток, юг и запад съответно до улиците „Кенкампоа“, „Обри льо Бюше“ и „Сен Дени“.

В Париж нямаше по-разкошен дворец, тъй че горделивият и артистичен принц дьо Гонзаг би трябвало да има наистина много сериозно основание, за да обърне с главата надолу цялото това великолепие. И ето каква беше причината: след една среднощна вечеря регентът разреши на принц дьо Каринян да създаде в дома си огромна кантора за борсово посредничество. За миг вертепите на улица „Кенкампоа“ се люшнаха върху прогнилите си основи. Говореше се, че господин дьо Каринян има правото да попречи на всяко прехвърляне на акции, които не носят неговия подпис. Гонзаг му завидя, и за да го утеши, на излизане от друга вечеря, регентът му предостави правото да установи в двореца си пълен монопол върху размяната на акции срещу стоки. Това беше наистина умопомрачителен подарък, който обещаваше планини от злато.

Това, което трябваше да се направи най-напред, беше да се осигури място за всички, тъй като всички щяха да плащат и то скъпо и прескъпо. Още на следващия ден след предоставянето на концесията, армията от разрушители пристигна и най-напред се зае с градината. Статуите заемаха място и не плащаха нито су: махнаха ги; дърветата заемаха място и изобщо не плащаха: отсякоха ги.

На един от прозорците на първия етаж, обрамчен с изящна тапицерия, се беше появила жена в траурни одежди, която с тъжен поглед наблюдаваше опустошенията. Тя беше красива, но тъй бледа, че работниците я оприличаваха с привидение, като шушукаха помежду си, че това е вдовицата на покойния херцог дьо Ньовер и жената на принц Филип дьо Гонзаг. Тя стоя там дълго време. Точно срещу прозореца се извисяваше вековен бряст, чиято корона гъмжеше от птички, които всяка сутрин, зиме и лете, приветствуваха с песните си възраждането на деня. Когато старият бряст рухна под ударите на брадвите, жената в траур спусна тъмните завеси на прозореца и повече никой не я видя.

Една подир друга се заличиха широките сенчести алеи, в чийто край преди се аленееха кръгли лехи, засадени с розови храсти, сред които важно се пъчеха върху масивните си пиедестали внушителни антични вази. Лехите бяха изпотъпкани, розовите храсти изкоренени, а вазите захвърлени в един ъгъл на склада за мебели. Те заемаха място, а мястото струваше пари. Много пари! И нима някой можеше да предвиди докъде биха се ширнали, тласкани от треската на ажиото^[13], всички тези килийки, които Гонзаг беше заповядал да се построят? Вече можеше да се търгува само тук, а да търгуват искаха всички. Но да се наеме и най-мизерната барака безспорно би струвало също толкова скъпо, колкото да се наеме цял дворец.

На онези, които се дивяха и присмиваха на тези опустошения, Гонзаг отвръщаше:

— След пет години ще имам два-три милиарда. Тогава ще купя двореца Тюйлери от Негово величество Луи XV, който ще бъде крал, но напълно разорен.

Същата тази сутрин, когато за първи път влизаме в двореца, разрушителното дело вървеше към своя край. Парадният двор беше опасан от триетажна редица дъсчени клетки. Преддверията бяха превърнати в канцеларии, а зидарите довършваха постройките в градината. Дворът буквално гъмжеше от наемодатели и купувачи. Днес всеки от тях щеше да влезе в правата си: в този ден отваряха врати канторите на „Златния дом“, както вече го наричаха.

Всеки влизаше в двореца когато му скимне и кажи-речи безпрепятствено. Целият партер, а и целият първи етаж, с изключение на покоите на госпожа принцесата, бяха изцяло преустроени, за да приемат търговци и стока. Навсякъде се носеше задушливата тръпчива миризма на рендосан бор; от всички страни долиташе оглушителният тропот на чуковете. Лакеите вече не знаеха кого да слушат, а посредниците по продажбата просто не бяха на себе си.

На парадното каменно стълбище, заобиколен от цял щаб търговци, стоеше някакъв благородник, натруфен с кадифе, коприна и дантели, чиито ръце бяха отрупани с пръстени, а на врата му висеше великолепен златен пандантив. Това беше Пейрол, доверено лице и личен съветник на домакина. Не беше много остарял. Беше все същата мършава, охтичава и изгърбена особа, чиито изпъкнали и стреснати очи плачеха за модата на очилата. Той също си имаше ласкатели и напълно го заслужаваше, тъй като Гонзаг му плащаше щедро.

Към девет часа, в момента, когато навалицата постепенно намаляваше най-вече поради онази досадна зависимост от апетита, на която се подчиняват дори спекулантите, двама души, по чиято външност човек едва ли би могъл да ги вземе за банкери, прекрачиха прага на широката порта няколко крачки един подир друг. Макар че входът беше свободен, двамата юначаги не изглеждаха особено убедени в правото си да влязат. Първият твърде зле прикриваше безпокойството си под арогантно държане; вторият, напротив, се стараеше да изглежда колкото се може по-незабележим. И двамата носеха шпаги, от същите онези дълги шпаги, заради които човек можеше да помирише дуелиста от левги разстояние.

Трябва да признаем, че тази порода вече почти не беше на мода. Регентството беше изкоренило практиката да се наемат изкусни дуелисти. Вече навсякъде, дори и във висшето общество, се избиваха помежду си единствено с мошеничества. Очевиден прогрес, който безспорно подчертаваше благодушието на модерните нрави.

Междувременно нашите двама храбреци се смесиха с тълпата и докато първият действуваше най-безцеремонно с лакти, другият с гъвкавостта на котка се провираше между групите, твърде заети, за да му обърнат някакво внимание. Наглецът, който си пробиваше път, отърквайки протритите си лакти в толкова нови манта, носеше внушителни свадливо щръкнали мустаци, продънена широкопола шапка, ниско нахлупена над очите, подризница от биволска кожа и панталони, чийто първоначален цвят беше неразгадаем. Стърчащата рапира повдигаше опърпаните поли на собственото наметало на дон Цезар де Базан. Нашият нов познайник идваше от Мадрид.

Другият, плахият и стеснителен почитател на шпагата се задоволяваше да излага на показ само три русоляви косъма, стърчащи под закривения му нос. Шапката без периферия се мъдреше на главата му като гасило върху свещ. Вехтото манто, пристегнато с помощта на кожени ремъци, закърпеният панталон и разпраните ботуши допълваха костюма му, на който повече би прилягала една лъскава мастилница, отколкото шпага. При все това тя беше налице и, също тъй скромна като притежателя си, кротко го почукваше по глезените.

След като прекосиха двора, нашите юначаги почти едновременно се озоваха пред вратата на централното преддверие и докато крадешком се оглеждаха един друг, през ум им мина една и съща мисъл.

— Ето един нещастник — рече си всеки от тях, — който надали е дошъл, за да купи Златния дом.