Пол Февал
Гърбавия (7)

VII. Двама срещу двайсет

Това наистина беше сигнал. Трима мъже с пастирски рогове стояха на пост по пътя за Аржелес, по който трябваше да мине херцог дьо Ньовер, за да стигне до замъка Кайлюс, където го зовяха едновременно умолителното писмо на младата му съпруга и дръзкото послание на кавалера дьо Лагардер.

Първият от тези мъже трябваше да надуе рога си в момента, когато Ньовер прекосеше Кларабид, вторият — щом херцогът навлезеше в гората, и третият — стигнеше ли до първите къщи на Тарид.

Подходящи места, за да се извърши едно убийство имаше по протежение на целия път, но Филип дьо Гонзаг нямаше навик да напада открито. Той искаше да придаде по-друга окраска на злодеянието си. Убийството трябваше да се нарече отмъщение и волю-неволю да мине за сметка на Кайлюс Резето.

Та ето как нашият красавец Лагардер, нашият непоправим побойник и лудетина, първата шпага на Франция и Навара, се оказа изведнъж с едно двегодишно момиченце на ръце.

Бъдете уверени, че той изобщо не знаеше как да се държи: носеше детето непохватно, подобно на нотариус на военни маневри, и неумело го люлееше в ръцете си, тъй непривикнали към това съвършено ново за него занятие. Сега Лагардер имаше една-единствена грижа: в никакъв случай да не разбуди момиченцето!…

— На-ни-на!… — припяваше той с насълзени очи, но не можеше да сдържи смеха си.

Бихте могли да се обзаложите с всички гвардейски улани, негови бивши другари, но едва ли някой би се досетил какво правеше в момента този страховит дуелист по пътя на изгнанието. Той изцяло се беше отдал на ролята си на бавачка и внимателно гледаше къде стъпва, за да не би случайно да разтърси спящото дете, като същевременно ужасно му се искаше да има по една памучна възглавничка във всяка ръка.

Жалният зов на втори сигнал разкъса нощната тишина, този път много по-наблизо.

— По дяволите, какво ли означава това? — попита се Лагардер, но сега цялото му внимание беше насочено към малката Орор. Не се осмеляваше да я целуне. Това беше едно мъничко, възхитително розовобяло създание; по крайчеца на затворените и клепачи вече тъмнееха дългите копринени мигли, които бе наследила от майка си. Същински ангел, прелестен спящ небесен ангел! Лагардер се опияняваше от дълбокото спокойствие, от безметежността на негаснещата детска усмивка…

— Какъв покой! — мислеше си той. — А в същото време майка й се облива в сълзи, а баща й… Ха! — възкликна момъкът. — Това доста ще промени нещата. Повериха едно дете на лекомисления Лагардер… Тъй да бъде! Щом трябва да го защити, ще му дойде умът в главата. Как кротичко спи! — продължи той. — Какви ли мисли витаят зад тези мънички челца, увенчани с ангелски къдрици? Та тук, в това телце има душа. Един ден тя ще се превърне в жена, способна да очарова, но и, уви, да страда.

След малко той отново подхвана:

— Колко ли е хубаво малко по малко, с всеотдайни грижи и нежност да спечелиш обичта на тези обаятелни малки създания, да дебнеш появата на първата им усмивка, да очакваш първата им ласка; колко ли е просто изцяло да се посветиш на щастието им!

И какви ли не още хлапашки недомислици минаваха през главата му, за повечето от които на благоразумните люде дори не би им дошло на ум; какви ли не гальовни откровения, на които господа мъжете биха се изсмели, но затова пък можеха да накарат всички майки да се просълзят. И най-сетне признанието, изтръгнало се от дъното на душата му сякаш дълбоко разкаяние:

— Ах, никога не бях държал дете в ръцете си!

В този миг иззад колибите на Тарид долетя третият сигнал. Лагардер се сепна и дойде на себе си. За момент си беше представил, че е баща. От посоката, противоположна на онази, в която се намираше странноприемницата „Адамовата ябълка“, се разнесоха бързи кънтящи стъпки. Те в никакъв случай не можеха да бъдат сбъркани с походката на негодниците, които преди малко бяха тук. Още щом ги чу, Лагардер си каза:

— Това е той.

Вероятно Ньовер беше оставил коня си в края на гората.

Надали и след минута, Лагардер, който вече се досещаше, че сигналите, подадени с кози рогове последователно в долината, край гората и в планината бяха свързани с появата на Ньовер, го зърна да минава край кандилото, осветяващо иконата на Пресветата дева в началото на моста. За миг красивото и угрижено, макар и още съвсем юношеско лице на Филип дьо Ньовер бе ярко осветено, след което се видя само тъмната фигура на висок мъж с благородна осанка. Тя внезапно изчезна: Ньовер се спускаше по малката стълба, прикрепена за ръба на крепостния ров. Когато стъпи на дъното му, Парижанчето го чу да измъква шпагата си и да процежда през зъби:

— Не би било зле да има двамина факлоносци.

И той тръгна опипом напред, като току се препъваше в разпилените наоколо бали сено.

— Този проклет кавалер май иска да ме накара да си играем на криеница! — каза той и в гласа му прозвуча нетърпение, после се спря и извика: — Хей, има ли някой тук?

— Тук съм аз — отвърна Парижанчето, — и слава богу, че съм само аз!

Ньовер обаче изобщо не обърна внимание на последните му думи и бързо се насочи към мястото, откъдето беше долетял гласът.

— На работа, кавалере! — извика той. — Само размахайте шпагата си, за да разбера къде сте. Нямам време за превземки.

Парижанчето продължаваше да люлее момиченцето, което все по-дълбоко се унасяше в сън.

— По-напред трябва да ме изслушате, господин херцог — започна той.

— Не си правете труда да ме убеждавате, и то след писмото, което получих от вас тази сутрин — прекъсна го Ньовер. — Ето, сега вече ви виждам. Ан гард, кавалере!

На Лагардер и през ум не му беше минало да вади шпагата си, същата онази шпага, дето обикновено сама изскачаше от ножницата, сега като че ли спеше, подобно на прелестното ангелче, което държеше на ръце.

— Когато ви изпратих писмото си още не знаех това, което узнах тази вечер — каза той.

— Охо! — подигравателно възкликна младият херцог. — Виждам, че не ви е по вкуса да се дуелирате слепешката.

Той направи крачка напред с насочена шпага. Лагардер отстъпи и измъквайки на свой ред шпагата си, настоя:

— Изслушайте ме, за бога!

— Та да продължите да оскърбявате госпожица дьо Кайлюс, тъй ли? — Гласът на младия херцог трепереше от гняв.

— Не! Кълна се, не! Ще ви обясня. Ама че опак човек! — извика той, отблъсквайки първата атака на Ньовер. — По-внимателно, де!

Разгневеният Ньовер сметна, че му се подиграват и стремително се нахвърли срещу Лагардер, нанасяйки удар след удар с онази невероятна бързина, която го правеше тъй опасен противник. Отначало Парижанчето отблъскваше атаките му от място и без да отвръща на ударите. После започна да отстъпва като продължаваше все така само да отбива ударите и всеки път, когато отхвърляше вляво или вдясно шпагата на Ньовер, повтаряше:

— Чуйте ме! Чуйте ме! Чуйте ме!

— Не, не, и не! — отвръщаше Ньовер, като придружаваше всеки свой отговор с мощен удар.

Парижанчето продължи да отстъпва, докато накрая се намери притиснат до крепостната стена. Той вече едва се сдържаше да не кипне. Да подтиска толкова дълго време желанието да отвърне достойно на ударите, за него беше истински героизъм!

— Ще ме изслушате ли? — попита той за последен път.

— Не! — отсече Ньовер.

— Виждате, че вече няма накъде да отстъпвам! — каза Лагардер с отчаян глас, в който прозвучаха насмешливи нотки.

— Толкоз по-добре! — отвърна Ньовер.

— Дявол да ви вземе! — извика Лагардер, чието търпение и защитни способности се бяха изчерпали. — Трябва ли да ви строша главата, за да ви попреча да убиете собственото си дете!

Думите му подействуваха като гръм. Шпагата падна от ръката на Ньовер.

— Детето ми! — стъписа се той. — Дъщеря ми е във вашите ръце?!

Лагардер беше загърнал своя скъпоценен товар в наметалото си.

Поради тъмнината, до този миг Ньовер мислеше, че Парижанчето е увил наметалото си около лявата ръка, за да си служи с него като с щит. Имаше такъв обичай. Кръвта му се смръзна във вените, когато си спомни яростните удари, които беше нанасял наслуки. Та шпагата му можеше да…

— Кавалере — каза той, — вие сте също толкова безумен, колкото съм аз, а и много други, но вашето безумие са доблестта и мъжеството. Дори да ми кажат, че сте се продал на маркиз дьо Кайлюс, кълна ви се, не бих повярвал!

— Много съм ви задължен — отвърна Парижанчето, който лъхтеше като кон, спечелил надбягване. — Но каква градушка от удари! Та вие сте бил същинска мелница, господин херцог!

— Дайте ми моята дъщеря! — каза Ньовер и понечи да отгърне наметалото, Лагардер обаче с лек, но рязък удар отблъсна ръката му.

— По — полека! — сопна му се той. — Ще вземете да ми я събудите!

— Вие, какво, ще ме поучавате ли…?

— Ама че опак човек! До преди малко думица не ме оставяше да кажа, а сега се опитва да ме накара да му разправям врели-некипели. Хайде, татенце, целунете я, само че внимателно, много внимателно.

Ньовер неволно се подчини.

— Виждали ли сте някога подобна схватка във фехтовалните зали? — с хлапашка гордост попита Лагардер. — Да издържиш на яростната атака на един разгневен Ньовер, и то без да отвърнеш нито веднъж на ударите му, при това със спящо дете на ръце, което дори не се събуди?!

— Заклевам ви!… — примоли се младият херцог.

— Признайте поне, че добре се справих! По дяволите, вир вода съм! Май много ви се ще да разберете какво става, нали тъй? Стига целувки, татенце! Сега ни оставете. С мъничката вече сме стари приятели. Обзалагам се на сто пистола, макар че мътните да ме вземат, ако ги имам, че тя ще ми се усмихне още щом отвори очи.

Лагардер отново я загърна в наметалото си и то тъй грижовно и внимателно, както не винаги правят дори най-добрите бавачки. После я положи върху сеното под моста, в подножието на крепостната стена.

— Господин херцог — поде той, но вече със сериозен и решителен тон, — каквото и да се случи, аз отговарям за дъщеря ви с главата си. Така, поне доколкото това е по силите ми, искам да изкупя вината си, че тъй лекомислено се произнесох за нейната майка, за тази чудесна и благородна жена, за тази светица!

— Вие ще ме довършите! — изпъшка Ньовер, който се губеше в мъчителни догадки. — Нима видяхте и Орор?

— Да, видях я.

— Къде?

— Тук, на този прозорец.

— Тя ли ви даде детето?

— Тя вярваше, че оставя дъщеря си под закрилата на своя съпруг.

— Нищичко не разбирам!

— Ах, господин херцог, тук стават наистина странни неща! Щом сте настроен толкова войнствено, много скоро — бог се е погрижил за това — ще можете да въртите шпагата си колкото ви душа иска.

— Нима смятате, че ще ни нападнат? — попита Ньовер.

Внезапно. Парижанчето се наведе и доближи ухо до земята.

— Стори ми се, че вече идат — промърмори той като се изправяше.

— Но за кого говорите?

— За обесниците, на които им е наредено да ви убият.

Той накратко му разказа за подслушания разговор, за срещата си с господин Пейрол и непознатия, за появата на Орор и за всичко, което беше последвало. Ньовер го слушаше изумен.

— Така че тази вечер спечелих петдесет пистола, без да си помръдна дори пръста — завърши Лагардер.

— Пейрол е довереният човек на Филип дьо Гонзаг — прошепна Ньовер, говорейки сам на себе си, — на моя най-добър приятел, на моя брат, който сега се намира в замъка, за да ми помогне!

— Никога не съм имал честта да се срещна с принц дьо Гонзаг, така че не мога да твърдя, че беше той — отвърна Лагардер.

— Той! Но това е немислимо! — извика Ньовер. — Този Пейрол не напразно има вид на закоравял престъпник, навярно старият Кайлюс го е подкупил.

Лагардер спокойно лъскаше шпагата си с пеша на своя жакет.

— Не беше Кайлюс, мъжът беше млад — каза той. — Но нека да не губим времето си в догадки, господин херцог. Както и да се казва този негодяй, това е опасен хитрец, който чудесно си беше опекъл работата и знаеше дори вашата парола. Та нали благодарение на нея успях да заблудя Орор дьо Кайлюс. Ах, но как ви люби тя, чувате ли? Идеше ми да целувам праха в нозете й, за да се покая за безразсъдната си самонадеяност… Така, дали не пропуснах да ви кажа нещо? Не, нищо, освен това, че под пелените на детето съм пъхнал един запечатан плик, в който се намират неговият акт за раждане и вашият брачен договор… Ах, хубавицата ми! — възкликна той, любувайки се на лъскавата си шпага, която сякаш привличаше всички едва осезаеми лъчи, разсеяни в нощта, за да ги отрази в краткотраен сноп искри. — Ето че приключихме с тоалета. Достатъчно лудории сме вършили, госпожице, но този път ще се поразшетаме за една справедлива кауза, така че, дръжте се здравата!

— Лагардер — трогнат изрече Ньовер, като хвана ръката му, — не съм и предполагал, че във вас се крие толкова благородство.

— Вече имам една-едничка грижа — през смях отвърна Парижанчето. — Да се оженя колкото се може по-скоро, за да мога и аз да милвам едно русокосо ангелче. Тихо! — Той бързо коленичи и прошепна: — Този път не се заблуждавам.

Ньовер се наведе и също се вслуша.

— Нищо не чувам — каза той.

— Затова сте и херцог — отвърна Парижанчето и изправяйки се, добави: — Приближават се едновременно откъм Наспаг и от запад.

— Ако можех по някакъв начин да съобщя на Гонзаг в какво положение се намирам, щяхме да разполагаме с още една изкусна шпага — помисли Ньовер на глас.

Лагардер поклати глава.

— Бих предпочел Кариг и моите хора заедно с пушките им — рече той, после внезапно попита: — Сам ли дойдохте?

— Заедно с едно дете, моят паж Беришон.

— Знам го, пъргаво и хитро хлапе. Да можехме някак да го повикаме…

Ньовер пъхна пръсти в устата си и пронизително изсвири. Иззад странноприемницата „Адамовата ябълка“ веднага долетя подобно изсвирване.

— Остава да разберем дали ще може да се добере до нас — промърмори Лагардер.

— Той би се промушил и през иглено ухо! — увери го Ньовер.

И действително, миг по-късно пажът се появи на ръба на крепостния ров.

— Това дете наистина е безстрашно! — извика Парижанчето и се насочи натам. — Скачай! — заповяда той.

Пажът веднага се подчини и Лагардер го пое в ръцете си.

— Побързайте — каза момчето, — вече са съвсем наблизо. След минута и пиле няма да може да прехвръкне.

— Мислех, че са по-далеч — учуди се Лагардер.

— Навсякъде гъмжи от тях!

— Но те са само осмина!

— Вече са не по-малко от двайсет. Когато видяха, че сте двама, повикаха и контрабандистите от Миалат.

— Ба, където осмина, там и двайсет! — възкликна Лагардер. — Мятай се на коня, момчето ми. Моите хора са в колибарското поселище Го. Дотам имаш половин час път и още толкова на връщане. Бегом!

Той го прихвана през краката и го повдигна. Детето се протегна и се вкопчи в ръба на рова. Няколко секунди по-късно краткото му изсвирване им възвести, че е стигнало до гората.

— Че какво пък! — рече Лагардер. — Ако ни оставят малко време, за да се укрепим, все някак ще удържим половин час.

— Вижте! — каза младият херцог и посочи с пръст някакъв предмет оттатък моста, който слабо проблясваше.

— Това е шпагата на брат Паспоал, един претенциозен нехранимайко, който никога не я оставя да ръждяса. С него трябва да е и Кокардас. Тези двамата няма да ме нападнат. Моля ви да ми помогнете, господин херцог, докато все още имаме време.

Освен струпаните и пръснати бали сено, на дъното на крепостния ров се търкаляха всевъзможни отломки, дъски, греди и сухи клони. Имаше и една наполовина натоварена каруца, изоставена от косачите при нападението на Кариг и хората му. Като взеха каруцата за опорна точка, а мястото, където спеше детето за център, Лагардер и Ньовер умело импровизираха цяла система от барикади, която щеше да им позволи да възпрат поне челната атака на нападателите.

Работата ръководеше Парижанчето. Това беше едно доста окаяно и примитивно укрепление, но имаше поне предимството, че бе издигнато за минута. Докато Лагардер събираше оттук-оттам какви ли не отломки, Ньовер трупаше балите сено една връз друга, подобно на фашини, като оставяше проходи и за излаз. Самият Вобан^[1] би завидял на тази набързо стъкмена крепост.

Половин час! Трябваше да издържат само половин час!

Продължавайки да работи, Ньовер се удивляваше:

— Но, кавалере, нима наистина сте решен да се биете за мен?

— И то както трябва, господин херцог! Малко за вас, но най-вече за момиченцето!

Най-сетне укрепленията бяха завършени. Те не представляваха нищо особено, но в тъмнината можеха сериозно да затруднят нападателите. Двамата обсадени възлагаха известни надежди и на това, но много повече разчитаха на своите изкусни шпаги.

— Кавалере, никога няма да забравя това! — рече Ньовер. — Отсега нататък ние сме свързани на живот и смърт!

Лагардер му подаде ръка; херцогът го притегли към гърдите си и го прегърна.

— Братко — продължи той, — ако оживея, всичко между нас ще бъде общо. Ако ли загина…

— Това няма да стане! — прекъсна го Парижанчето.

— Ако загина… — повтори Ньовер.

— Тогава, кълна се в мястото си в рая, неин баща ще стана аз! — извика Лагардер покъртен.

Още за миг те останаха прегърнати и надали някога две по-доблестни сърца са туптяли тъй близо едно до друго. После Лагардер се отдръпна и рече:

— А сега, на оръжие! Ето ги!

Нощта се бе изпълнила с неясни шумове. Лагардер и Ньовер здраво стискаха в десница голите си шпаги, докато левите им ръце оставаха сключени.

Внезапно мракът сякаш оживя и с многогласен вик убийците връхлетяха срещу тях от всички страни едновременно.