Пол Февал
Гърбавия (62)

X. Възмездието

Нощните екзекуции, които се извършваха зад стените на Бастилията, не бяха задължително тайни екзекуции. Би могло по-скоро да се каже, че не бяха публични. С изключение на онези от тях, които историята изброява и удостоверява, че са извършени без съд и присъда, а само по кралска заповед, всички останали биваха логично последствие от някоя повече или по-малко легална съдебна процедура. Вътрешният двор на Бастилията беше всепризнато и законно място за смъртни наказания, както и площад Грев. Привилегията да реже глави там имаше единствено господин Париж^[1].

Немалко ненавист се беше натрупала срещу Бастилията, при това ненавист напълно оправдана, но онова, което парижкото простолюдие не можеше да прости на Бастилията бе, че го лишава от гледката на ешафода. Всеки, комуто се е случвало някоя нощ на екзекуции да мине оттатък ла Рокет, може да ни каже дали в наше време парижани са се отърсили от варварския си вкус към подобни зловещи емоции. Тази нощ Бастилията отново щеше да скрие от погледа им агонията на убиеца на Ньовер, осъден на смърт от Огнения съд на Шатле, но още не всичко беше загубено: самопризнанието на гроба на жертвата и отсичането на ръката от меча на палача също не бяха за изпускане. Поне това човек можеше да види.

Погребалният звън на „Сент Шапел“ беше сигнал за мълвата да плъзне из всички парижки квартали. По онова време новините не се разпространяваха по същите пътища, както в наши дни, но това не пречеше на парижани да бъдат още по-петимни да видят и да узнаят. Само след миг околностите на Шатле и двореца гъмжаха от народ, и когато процесията излезе през портата „Косон“, гледаща към „Сен Дени“ по цялото и протежение, навън в шпалир се бяха наредили не по-малко от десет хиляди любопитни. Никой не познаваше кавалера Анри дьо Лагардер. Обикновено в тълпата винаги се намира по някой, който да прикачи име на осъдения, но този път неведението беше пълно, макар че в подобни случаи то изобщо не пречеше на приказките, дори напротив, откриваше широко поле за предположения. Вместо едно име, което не знаеха, измислиха сто други. Догадките се рояха. Само за няколко минути всички политически, а и какви ли не други престъпления бяха приписани на този напет воин, който крачеше с вързани ръце до доминиканския си изповедник, заобиколен от четирима пристави от Шатле с голи шпаги в ръце. Доминиканецът с изпито бледо лице и пламтящи очи му сочеше небето със стоманения си кръст, който издигаше над главата си като меч. Отпред и отзад яздеха конни жандарми. Тук-там след тълпата вече се чуваше:

— От Испания идва. Алберони му платил хиляда четворни пистола, за да дойде да заговорничи във Франция.

— Охо, гледай го как се е заслушал в монаха!

— Вижте, госпожа Дюдуи, вижте само каква чудесна перука би излязла от хубавата му руса коса!

— Тъй де — важно обясняваха в друга група, — херцогиня дю Мен го прибрала в Со, та да си го има за личен секретар. Той трябвало да отвлече младия крал същата онази нощ, когато господин регентът представи балета си в Пале Роаял.

— И за какво му е притрябвал младият крал?

— Щял да го отведе в Бретания, после да тикне негово кралско височество в Бастилията и да провъзгласи Нант за столица на кралството…

Малко по-далеч също не се предаваха:

— Издебнал господин Ло в Двора на Фонтаните и се опитал да го ръгне с нож, тъкмо когато се качвал в каретата си…

— Каква беда, ако беше успял! Щеше да докара Париж до просешка тояга!

Когато процесията мина ъгъла на улица „Ла Феронери“, изведнъж се разнесе хоровият писък на група жени. „Ла Феронери“ беше продължение на улица „Сент Оноре“, тъй че госпожите Балао, Дюран, Гишар и другите клюкарки от улица „Шантр“ трябваше просто да се поразходят дотам. Всички едновременно познаха тайнствения гравьор, господаря на Франсоаз и малкия Жан-Мари Беришон.

— Ха сега де! — извика госпожа Балао. — Казвах ли ви аз, че тая работа ще свърши зле?!

— Трябваше веднага да го издадем — додаде Гишар. — Че то човек никога не можеше да разбере какво става в дома му!

— Колко нагъл вид има, боже милостиви! — възкликна Дюран.

Другите започнаха да си припомнят дребния гръбльо и красивата девойка, която пееше на прозореца. И всички до една възкликнаха в искрения порив на състрадателните си души:

— И дума да не става, сам си го е изпросил!

Тълпата нямаше възможност да изпреварва кой знае колко процесията, тъй като не знаеше накъде се отправя тя. Пристави и жандарми бяха неми. Винаги и във всички времена едно от любимите развлечения на тези тъй полезни чиновници, е било да предизвикват отчаянието на тълпите чрез високомерно-невъзмутимата си дискретност. Все още не бяха стигнали Халите и по-съобразителните бяха почти уверени, че осъденият отива на костницата „Свети великомъченици“, където се намираше позорният стълб. Но закритият пазар скоро бе отминат. Процесията тръгна по улица „Сен Дени“ и свърна едва на ъгъла с малката уличка „Сен Маглоар“. В същия миг избързалите напред зяпльовци забелязаха двата факела, осветяващи входа на гробището, и догадките продължиха да ги терзаят. Много скоро обаче затихнаха всякакви предположения, тъй като се случи нещо, което вече е известно на нашите читатели: по заповед на регента осъденият трябваше да бъде отведен в парадната зала на двореца Ньовер.

Цялата процесия влезе в двора на двореца. Тълпата зае позиции на улица „Сен Маглоар“ и търпеливо зачака.

Църквата „Сен Маглоар“, някогашен параклис на манастир със същото име, чийто монаси били прокудени в изгнание в „Сен Жак дю-О-Па“, превърната след това в изправителен дом, беше станала енорийска църква преди век и половина. Тя бе преустроена през 1630 година и първия камък бе положил сам Monsieur, братът на Луи XIV. И сега неголемият й кораб стърчеше насред най-голямото парижко гробище.

Болницата, разположена на изток, имаше също своя църква и това обстоятелство бе дало на криволичещата, уличка, която започваше от улица „Сен Маглоар“ и се изкачваше към улица „Урс“, името „Deux Eglises“^[2].

Гробището, заобиколено отвсякъде със зид, имаше три входа: главният бе откъм улица „Сен Маглоар“; вторият гледаше към улица „Deux Eglises“ а третият — откъм безименна задънена уличка, която зад църквата свиваше към улица „Сен Маглоар“, и на която бе разположен павилионът на Гонзаг. Освен това в оградата имаше и една дупка, през която минаваше процесията с мощите на Сен Жерве.

Входът на църквата, бедна и малко посещавана, която все още стоеше на мястото си в началото на нашия век, гледаше към улица „Сен Дени“ точно на мястото, където днес се намира домът под номер 166. Тя имаше и две врати към гробището. От няколко години вече не погребваха около самата църква. Простолюдието погребваше покойниците си извън очертанията на Париж. Само четири или пет знатни фамилии бяха запазили гробниците си в „Сен Маглоар“ н на първо място Ньовер, чийто параклис съставляваше част от родово имение.

Вече споменахме, че параклисът се намираше на известно разстояние от църквата. Той бе заобиколен от високи дървета и най-прекият път до него беше улица „Сен Маглоар“.

Бяха изминали не повече от двайсетина минути от влизането на процесията в двора на Гонзаговия дворец. В гробището цареше вече непрогледен мрак и оттам ясно се виждаха едновременно ярко осветените прозорци на парадната зала на двореца и прозорците на църквата, зад които мъждукаше слаба светлинка.

Вдясно от параклиса имаше празно място, засадено с възпоменателни дървета, които бяха избуяли свободно. То приличаше на сечище, или по-скоро на някоя от онези занемарени градини, които след няколко години започват да приличат на девствени гори. Точно тук се бяха спотаили и чакаха съучастниците на Гонзаг. В глухата уличка, която излизаше на „Deux Eglises“ също чакаха напълно готови за път коне. Навай стискаше главата си с ръце; Hoce и Шоази се бяха облегнали на един и същ кипарис. Ориол седеше на тревата и от време на време тежко въздишаше; Пейрол, Монтобер и Таран тихо разговаряха. Това бяха трите прокълнати души на принца, не по-предани от останалите, но по-компрометирани.

Надали бихме изненадали някого, ако кажем, че откакто бяха тук, приятелите на господин дьо Гонзаг доста свободно бяха разисквали възможностите за дезертиране. В душата си всички, от първия до последния, вече бяха скъсали веригата, която ги приковаваше към господаря им. Въпреки това те все още се надяваха на подкрепата му и се страхуваха от неговото отмъщение. Знаеха добре, че срещу тях Гонзаг ще бъде безмилостен. И до един бяха толкова дълбоко убедени в непоклатимия авторитет на Гонзаг, че поведението му им се струваше същинска комедия. Според тях принцът се беше престорил на обезпокоен, за да се възползува от възможността да им постегне юздите, а може би и да ги изпита.

Сигурно бе едно: ако наистина бяха повярвали, че Гонзаг е изгубен, в никакъв случай не биха стояли толкова дълго на този пост. Барон Батц, който се беше промъкнал покрай зида почти до двореца, им бе съобщил, че процесията се е спряла, а тълпата задръства улицата. Какво означаваше това? Нима мнимото самопризнание на гроба на Ньовер беше измислица на самия Гонзаг? Времето минаваше; доста минути бяха изтекли, откакто часовникът на „Сен Маглоар“ бе отброил девет без четвърт. В девет часа главата на Лагардер трябваше да падне на ешафода в Бастилията. Пейрол, Монтобер и Таран не изпускаха от очи прозорците на парадната зала, особено онзи, където светеше една изолирана светлинка, до която се открояваше високата фигура на принца.

На няколко крачки оттам, зад северната порта на църквата, стоеше друга група. Изповедникът на госпожа принцеса дьо Гонзаг се бе усамотил до олтара. Орор, все така на колене, приличаше на една от онези крехки статуи на ангели, които коленичат над главите на покойниците. От двете страни на вратата, неподвижни и с голи шпаги в ръце, стояха Кокардас и Паспоал; Шаверни и доня Крус тихичко разговаряха.

Веднъж или два пъти на Кокардас и Паспоал им се бе сторило, че долавят подозрителни шумове в гробището. И двамата имаха добро зрение, но колкото и да се бяха взирали през зарешетеното гише на църковната порта, не бяха забелязали нищо. От засадата ги делеше параклисът. Лампата, която постоянно гореше пред гроба на последния херцог дьо Ньовер, осветяваше вътрешността на свода и потапяше в още по-непрогледен мрак околните предмети.

Внезапно нашите двамина храбреци трепнаха; Шаверни и доня Крус се умълчаха.

— Марийо, майко божия! — отчетливо произнесе Орор. — Смили се над него.

Някакъв неясен, но съвсем близък шум ги бе накарал да наострят уши.

Стаилите се в засада храненици на Гонзаг се бяха размърдали. Пейрол, впил поглед в прозореца на парадната зала, бе промълвил:

— Внимание, господа!

И всеки беше видял изолираната светлина да се издига и спуска три пъти последователно. Това беше сигнал да нападнат вратата на църквата. Съмнение не можеше и да има, но въпреки това свещеният батальон на принца бе обзет от сериозни колебания. До този миг те дори не допускаха вероятността да настъпи кризата, чийто предвестник беше този сигнал. Дори сега, след като сигналът вече бе подаден, те все още не искаха да повярват в необходимостта да му се подчинят. Гонзаг, без съмнение, си играеше с тях. Гонзаг просто искаше да пристегне примката, която висеше на шиите им. И ето че все по-засилващото им се убеждение, че Гонзаг иска точно това, и то в часа на признатото си поражение, ги накара да се престрашат и подчинят.

— В края на краищата, става дума само за отвличане — реши се Навай.

— Пък и конете ни са на две крачки оттук — додаде Hoce.

— За един пердах човек не губи титлата си… — заключи Шоази.

— Напред! — извика Таран. — Негово височество трябва да намери работата свършена.

Монтобер и Таран носеха по един дебел железен лост. Свещеният батальон се втурна в атака: Навай — начело, Ориол, разбира се, в ариергард. Още при първия напън на лостовете мирната порта поддаде. Но зад нея нападателите се натъкнаха на второ препятствие: три голи шпаги. В същия миг откъм двореца долетя силен трясък, сякаш ненадеен съкрушителен удар бе смазал тълпата, струпала се на улицата. Нападатели и защитници размениха един-единствен удар… Навай рани Шаверни, който непредпазливо беше излязъл напред. Младият маркиз падна на едно коляно, притискайки ръка към гърдите си. Когато го позна, Навай отстъпи и хвърли шпагата си.

— И таз добра! — възмути се Кокардас, който се беше надявал на нещо по-добро. — Бог да ме убие, та покажете шпагите си най-сетне!

Никой не успя дори да отговори на това самохвалство. По моравата на гробището пробягаха припрени стъпки. Сетне връхлетя ураган. Същински ураган! Стълбището опустя за миг. Пейрол нададе вик на агония; Монтобер изхърка, а Таран протегна ръце, изпусна шпагата и рухна възнак. И въпреки това тук имаше един-единствен човек, по риза, без шапка и въоръжен само с една шпага.

Гласът му прогърмя в настъпилата гробна тишина:

— Онези, които не са съучастници на убиеца Филип дьо Гонзаг, да се оттеглят!

Нечии сенки се стопиха тутакси в мрака. Отговор не последва, но скоро след това се разнесе тропотът На устремно препускащи коне, който изкънтя по чакълестата уличка „Deux Eglises“, и затихна в далечината. Изкачвайки стълбището, Лагардер, защото това беше той, съзря лежащия възнак Шаверни.

— Мъртъв ли е? — извика той разтревожен.

— И дума да не става, моля ви! — отвърна малкият маркиз. — Дявол го взел, кавалере, никога досега не бях виждал да пада гръм… Цял настръхвам само като се сетя, че на онази улица в Мадрид… Що за човек сте вие?

Лагардер го потупа по рамото и стисна ръка на двамината храбреци. Миг след това Орор беше в обятията му.

— Пред олтара! — каза той. — Не всичко е свършило… Факли! Дайте факли!… Най-сетне ще удари часът, чакан цели двайсет години… Чуй ме, Ньовер, и виж своя отмъстител!

На излизане от двореца Гонзаг се беше озовал пред непреодолима преграда: тълпата. Само Лагардер би могъл да мине направо, подобно на глиган, през този човешки гъсталак. Лагардер мина, Гонзаг заобиколи. Ето защо, тръгнал последен, Лагардер пристигна пръв. Гонзаг влезе в гробището през отвора в стената.

Нощта беше толкова тъмна, че той едва намери пътя до параклиса. В момента, когато стигна до мястото, където, скрити в засада, трябваше да го чакат неговите спътници, сияещите прозорци на двореца неволно привлякоха погледа му. Той видя, че парадната зала е все така осветена, но безлюдна; на подиума нямаше жива душа, блестяха само позлатените кресла.

— Преследват ме… — помисли си Гонзаг, — но вече е късно! Когато очите му, заслепени от ярката светлина, се взряха отново в подобието на сечище, което го заобикаляше, изведнъж навсякъде започнаха да му се привиждат неговите спътници. В тъмнината всеки дънер прие човешка форма.

— Ей, Пейрол! — повика тихо той. — Наред ли е всичко?

Отговори му мълчание. Той замахна с дръжката на шпагата си срещу тъмната фигура, която беше взел за своя довереник. Шпагата срещна прогнилия дънер на един мъртъв кипарис.

— Никой ли няма? — промълви той. — Нима са заминали без мен? Стори му се, че нечий глас му отвръща: „Не“, но не беше сигурен, тъй като под краката му досадно силно шумоляха сухи листа. В далечината вече се чуваше неясна глъчка, която бързо се усилваше откъм страната на двореца. Гонзаг преглътна едно проклятие.

— Ей сега ще разбера! — извика той, заобикаляйки параклиса, за да се втурне към църквата.

Но внезапно пред него се изправи висока сянка и този път това не беше изсъхнало дърво. Сянката държеше в ръка гола шпага.

— Къде са? Къде са другите? — попита Гонзаг. — Къде е Пейрол?

Непознатият наведе шпагата си и като посочи към подножието на параклиса, отговори:

— Пейрол е тук!

Гонзаг се наведе и силно извика. Ръката му бе докоснала още топла кръв.

— Монтобер е тук! — продължи непознатият, като посочи кипарисовия гъсталак.

— И той ли е мъртъв? — изхърка Гонзаг.

— И той! — и като побутна с крак нечие неподвижно тяло, лежащо между него и Гонзаг, непознатият добави: — И Таран е тук… също мъртъв!

Глъчката все повече се усилваше. От всички страни долиташе шум на приближаващи се стъпки и светлината на факлите проблясваше сред гъсталака, все по-близка.

— Нима Лагардер ме е изпреварил? — процеди Гонзаг и зъбите му неволно изтракаха.

Той отстъпи назад, готвейки се несъмнено да побегне, но зад гърба му неочаквано се разля червеникава светлина, която изведнъж ярко освети лицето на Лагардер. Принцът се обърна и видя Кокардас и Паспоал да излизат иззад ъгъла на параклиса, всеки с факел в ръка. Трите трупа също изплуваха от тъмнината. Откъм църквата се приближаваха други факли. Гонзаг видя регента, придружаван от висшите магистрати и сановници, които допреди малко заседаваха в семейния съвет. После чу регентът да казва:

— Никой да не преминава оградата!… Поставете стража навсякъде!

— По дяволите! — нервно се изсмя Гонзаг. — Предоставят ни привилегията да се срещнем в двубой, както по времето на рицарите! Поне веднъж в живота си Филип Орлеански си спомни, че е син на герой… Тъй да бъде! Да почакаме секундантите!

Още не доизрекъл, и докато Лагардер отговаряше: „Тъй да бъде! Да ги почакаме!“, Гонзаг ненадейно се хвърли напред, насочил рапирата си в стомаха му. Но в някои ръце шпагата е като живо същество и има инстинкт за самосъхранение. Шпагата на Лагардер изсъска, парира удара, и нанесе ответен удар.

Гърдите на Гонзаг издадоха металически звън. Ризницата му беше изпълнила предназначението си. Шпагата на Лагардер се разлетя на парчета.

Без да отстъпи нито крачка, Лагардер с рязко движение на тялото избягна вероломното нападение на противника си, който не можа да се спре в устрема си и прелетя край него. В същото време Лагардер взе шпагата, която Кокардас му подаваше, държейки я за върха. Двамата противници бяха разменили местата си. Лагардер се намираше от страната на двамината учители по фехтовка, а Гонзаг, който в устрема си бе стигнал чак до входа на гробницата, стоеше с гръб към Орлеанския херцог, който се приближаваше заедно със свитата си. Те отново застанаха „ан гард“. Гонзаг беше опасен противник и при това трябваше да прикрива само главата си, но Лагардер като че ли си играеше с него. При втория сблъсък рапирата на принца излетя от ръцете му. Той понечи да я вдигне, но Лагардер я настъпи.

— Ах!… Кавалере!… — възкликна регентът, който беше вече съвсем близо.

— Ваше височество — отговори Лагардер, — нашите прадеди са наричали това „съд божи“. Днес вече нямаме вяра, но неверието, също както и заслепението, не би могло да угаси слънцето!

Регентът тихо разговаряше с министрите и съветниците си.

— Не е хубаво глава на принц да падне на ешафода — обади се председателят дьо Ламоаньон.

— Ето гробът на Ньовер — прекъсна го Анри, — и ние няма да го лишим от обещаната молба за прошка. Дължим му самопризнанието и разкаянието на престъпника. И той ще го получи чрез моята десница, но не подлагайки я под меча на палача!

Той вдигна шпагата на Гонзаг.

— Какво правите? — попита отново регентът.

— Ваше височество — отговори Лагардер, — тази шпага уби Ньовер, познавам я… Тази шпага ще накаже и убиеца на Ньовер!

Той хвърли рапирата на Кокардас в краката на Гонзаг и принцът, цял разтреперан, я грабна.

— Гръм да ме порази дано! — промърмори Кокардас. — Този път ще става, каквото ще става!

Семейният съвет бе образувал плътен кръг около двамата противници. Когато те застанаха, „ан гард“, регентът, може би без да осъзнава какво прави, взе факела от ръцете на Паспоал и го вдигна над главата си. Регентът! Регентът Филип Орлеански!

— Внимавайте с ризницата! — прошепна Паспоал зад Лагардер.

Предупреждението му беше напълно излишно. Изведнъж Лагардер се промени до неузнаваемост. Стройната му снага се извиси в цялото си великолепие; вятърът раздипли тежките кичури на разкошната му коса; очите му замятаха мълнии. Той принуди Гонзаг да отстъпи до вратата на гробницата, после шпагата изсъска във вихрения бляскав кръг на ответния удар от първа позиция.

— Ударът на Ньовер! — извикаха двамината учители по фехтовка.

Гонзаг рухна в краката на статуята на Филип дьо Лорен с кървава дупка на челото. Госпожа принцеса дьо Гонзаг и доня Крус подкрепяха олюляващата се Орор. На няколко крачки оттам един хирург превързваше раната на маркиз дьо Шаверни. Те стояха тук, под сводестата порта на църквата „Сен Маглоар“. Регентът и свитата му изкачваха каменното стълбище. Лагардер стоеше прав между двете групи.

— Ваше височество — каза принцесата, — ето наследницата на Ньовер, която утре, ако ваше кралско височество разреши, ще се казва госпожа дьо Лагардер.

Регентът взе ръката на Орор, целуна я и я сложи в десницата на Анри.

— Благодаря — прошепна той, обръщайки се към Лагардер, и погледна, сякаш против волята си, гроба на своя приятел от младини.

После гласът му, който вълнението бе накарало да трепне, укрепна и като погледна Лагардер в очите, той отчетливо произнесе:

— Граф дьо Лагардер, единствен кралят, пълнолетният крал, може да ви направи херцог дьо Ньовер.