Пол Февал
Гърбавия (60)

VIII. Бивши благородници

В най-близкото обкръжение на негово височество принц дьо Гонзаг не бяха настъпили кой знае какви промени. Липсваше само Шаверни. В крайна сметка маркизът беше засвидетелствувал на принца частица истинска преданост.

Шаверни — премахнат, оставаше приятелят му Навай, съблазнен донякъде от неоспоримите качества на Гонзаг; оставаха Шоази и Hoce, благородници по произход и привичка. Обвързвайки се с принца, останалите се бяха вслушвали единствено в гласа на личния си интерес и амбиции. Тантурестият борсов посредник Ориол, Таран, барон Батц, а и другите биха продали Гонзаг за по-малко и от трийсет сребърника, макар че никой от тях не хранеше зла умисъл. Всъщност, сред тях изобщо нямаше злодеи. Те бяха просто измамени мошеници. Принцът ги беше приел такива, каквито бяха в действителност. Те бяха тръгнали по пътя на Гонзаг отначало доброволно, после — по принуда. Злото не им понасяше, но това, което най-вече охлаждаше ентусиазма на повечето от тях, беше опасността. И Гонзаг отлично го знаеше. Той никога не би ги разменил и срещу най-закоравели негодници. Те му бяха нужни точно такива.

Хранениците му влязоха в кабинета вкупом и това, което ги порази най-напред, беше унилата физиономия на довереника и високомерният вид на господаря му. Един бог знае колко догадки, колко предположения им бяха минали през ум за единия час, откакто чакаха в салона. Бяха изследвали едва ли не с лупа положението на Гонзаг. Неколцина бяха дошли дори с размирни намерения, тъй като отминалата нощ бе оставила в съзнанието им доста зловещи спомени, но в кралския двор упорито се носеше слухът, че благоволението на регента към принца е в своя апогей. Не му беше точно сега времето да загърбват слънцето.

В действителност, носеха се какви ли не слухове. Днес улица „Кенкампоа“ и Златния дом неимоверно много се бяха занимавали с особата на господин дьо Гонзаг. Говореше се, че негово кралско височество вече се е запознал с полицейските донесения, и че през изтеклата нощ на блудство, завършила с проливането на кръв, стените на павилиона са били прозрачни като стъкло. Но едно събитие засенчваше всичко останало: Огнения съд се бе произнесъл — кавалерът Анри дьо Лагардер беше осъден на смърт. Сред господата нямаше невежи и всички — кой повече, кой по-малко — бяха запознати с историята на миналото. Този Гонзаг трябва да беше наистина много могъщ!…

Шоази бе донесъл странна вест. Същата сутрин арестували маркиз дьо Шаверни в дома му и го натикали в една карета, придружавана от полицейски пристав и охрана: познати пътешествие, което осигуряваше достъп до Бастилията с помощта на паспорт, наречен кралска заповед за изгнание. Не бяха говорили много за Шаверни; всеки бе тук заради себе си. Но общото настроение просто се набиваше в очи: обезверено униние и силно недоволство. Всеки искаше да се спре преди безвъзвратно да е полетял по наклона. Тази вечер сред хранениците на Гонзаг може би нямаше човек, който да не бе дошъл с потайната мисъл да прекрати договора.

Пейрол беше казал истината; те до един бяха в пълно бойно снаряжение: стегнати за път, в ботуши с шпори и дълги бойни рапири. Свиквайки ги, Гонзаг беше настоял за такова облекло и това още повече засилваше измъчващите ги тревожни предположения.

— Братовчеде — каза Навай, който пръв прекрачи прага, — ето ни отново на вашите заповеди.

Гонзаг се усмихна и покровителствено му кимна с глава. Останалите се поклониха с обичайната почтителност. Принцът не ги покани дори да седнат. Той ги обгърна с поглед и процеди:

— Добре, виждам, че никой не липсва.

— Липсват Албре, Жирон и Шаверни — обади ce Hoce.

Настъпи гробна тишина; всички чакаха отговора на господаря. Гонзаг леко свъси вежди.

— Господата Албре и Жирон изпълниха дълга си — сухо произнесе той.

— Дявол го взел! — изруга Навай. — Надгробното слово е твърде кратко, братовчеде! Ние сме поданици само на краля.

— А колкото до господин дьо Шаверни — добави принцът, — той се оказа прекалено откровен, когато се напие, и аз го лиших от доверието си.

— Ще благоволи ли ваше височество да ни обясни какво разбира под „лиших го от доверието си“? — попита Навай. — Чухме да се говори за Бастилията.

— Бастилията е голяма — промълви принцът и усмивката му стана жестока, — там има място и за други.

В този момент Ориол на драго сърце би се лишил от новата си новеничка благородническа титла, поне от половината си акции и дори от любовта на госпожица Нивел, само и само за да се събуди от този кошмар. Пейрол стоеше до камината — неподвижен, омърлушен и безмълвен. Навай въпросително се спогледа с приятелите си.

— Господа — поде Гонзаг с неочаквано променен тон, — съветвам ви да не се занимавате повече с господин дьо Шаверни, пък и с когото и да било другиго. Предстои ви работа. Повярвайте ми, по-добре е да помислите за самите себе си.

Острият му поглед опипваше един по един присъствуващите, които неволно свеждаха очи.

— Братовчеде — тихо се обади Навай, — всяка ваша дума прилича на заплаха.

— Братовчеде — отвърна Гонзаг, — думите ми са от прости — по-прости. Заплашвам не аз, а съдбата.

— Но какво се е случило? — разнесоха се един през друг разтревожени гласове.

— Нищо особено. Просто идва краят на играта и имам нужда от всичките си карти.

Те неволно пристъпиха напред, но Гонзаг с властен жест ги възпря и обръщайки гръб на камината, зае позата на оратор.

— Тази вечер се събира семейният съвет — каза той. — Ще го председателствува лично негово кралско височество.

— Известно ни е, ваше височество — прекъсна го Таран, — и затова бяхме още по-учудени от факта, че настоявате да сме облечени така. Човек не се явява в подобен вид пред такъв форум.

— Така е — кимна Гонзаг, — но този път нямам нужда от вас на съвета.

Удивен вик се изтръгна от гърдите на всички присъствуващи. Те недоумяващо се спогледаха и Навай попита:

— Нима отново ще играят шпагите?

— Може би — уклончиво отвърна Гонзаг.

— Ваше височество — заяви решително Навай, — говоря само от мое име…

— Не говорете дори и от свое име, братовчеде! — прекъсна го принцът. — Знайте, че сте стъпили на хлъзгав мост и не е нужно дори да ви бутам, за да паднете. Предупреждавам ви, достатъчно е да престана да ви държа за ръка! Но ако въпреки всичко искате да говорите, Навай, изчакайте поне докато ви разясня в какво положение се намираме всички ние.

— Тъй да бъде — промърмори младият благородник, — ще изслушам по-напред обясненията на ваше височество, но аз също ви предупреждавам, че от снощи ние доста поразмислихме.

Известно време Гонзаг го гледа съчувствено, после сякаш се съсредоточи.

— Нямам нужда от вас на съвета, господа — повтори той, — тъй като сте ми нужни на друго място. Дворцовите премени и парадните шпаги не са ни най-малко подходящи за това, което ви предстои да свършите. Произнесена беше една смъртна присъда, но, мисля, известна ви е испанската поговорка: „Между устните и чашата, между топора и врата…“ Там палачът чака един човек.

— Господин дьо Лагардер — вметна Hoce.

— Или мен — студено произнесе Гонзаг.

— Вас?! Вас, ваше височество?! — чуха се изумени викове. Пейрол подскочи ужасен.

— Не треперете! — продължи принцът и се усмихна още по-надменно. — Не е работа на палача да избира. Но за да се справи човек с демон като Лагардер, който успя да си спечели могъщи съюзници дори в килията, аз знам едно-единствено средство: шест стъпки земя, която да покрие трупа му. Докато е жив, макар и с вързани ръце, но свободна мисъл, докато устата му може да се отваря и езикът да говори, едната ни ръка трябва винаги да е на шпагата, кракът — на стремето, а главите ни — на раменете!

— Главите ни?! — повтори Hoce и рязко се изправи.

— Кълна се във всевишния! — извика Навай. — Това е вече прекалено, ваше височество. До момента, в който говорите само за себе си…

— Бога ми, играта взе да става опасна! — избъбра Ориол. — Не издържам повече!

Той направи крачка към изхода. Вратата беше отворена и в преддверието на парадната зала на двореца се виждаха въоръжени гвардейци. Ориол припряно отскочи назад. Таран затвори вратата.

— Успокойте се, господа, това няма никакво отношение към вас — каза Гонзаг. — Тези юначаги са тук в чест на господин регента, пък и за да излезете оттук не е нужно да минавате през преддверието. Да, „главите ни“, — така казах, но вие май се докачихте?

— Отивате твърде далеч, ваше височество — отговори Навай. — Заплахите не могат да спрат хора като нас. Бяхме ваши верни приятели до момента, в който ставаше дума да следваме заедно път, който подобава на благородници, но сега работата изглежда опира До Готие Жандри и неговите шпагаджии. Сбогом, ваше височество!

— Сбогом, ваше височество! — присъединиха се към него в един глас и останалите.

Гонзаг горчиво се разсмя.

— И ти ли, Пейрол? — възкликна той, виждайки довереникът му да се шмугва сред бегълците. — О, колко вярно съм ви претеглил, господа! Добре, верни мои приятели, както каза господин дьо Навай, само думичка още. Къде отивате? Нужно ли е да ви напомням, че тази врата води право в Бастилията?

Навай вече протягаше ръка към дръжката на вратата, но рязко я отдръпна и се хвана за шпагата. Гонзаг продължаваше да се смее. Скръстил ръце на гърдите си, той единствен бе запазил спокойствие сред толкова объркани и уплашени лица.

— Та не виждате ли — поде отново той, пронизвайки всички и всеки с презрителния си поглед, — не разбирате ли, че очаквах точно това от вас, люде честни и почтени! Нима не са ви казали, че днес разговарях с регента на четири очи от осем сутринта до обед? Не усетихте ли, че вятърът на благоволението духа към мен, силен като ураган? Толкова силен, че може би ще ме повали, но, кълна се, преди мен ще повали вас, верни мои! И ако днес е сетният ми ден на могъщество, нямам за какво да се укорявам, използувах го наистина добре! Имената ви, всички ваши имена съставляват един списък И този списък се намира върху бюрото на господин Машо. Достатъчно е да кажа една дума и той ще съдържа само имената на знатни велможи; кажа ли обаче друга дума, списъкът ще включва единствено имена на изгнаници.

— Ще разчитаме на късмета си — каза Навай.

Но думите му прозвучаха твърде колебливо, докато останалите запазиха мълчание.

— „Ще ви последваме, ваше височество, ще ви последваме!“ — продължи Гонзаг, повтаряйки думите им, казани преди няколко дни. — „Ще ви последваме покорно, сляпо, безстрашно! Ще се сплотим около вас в свещен батальон!“ Кой си тананикаше тази песничка, чийто припев знаят всички предатели? Вие, или аз? Но ето че още при първия полъх на бурята аз напразно диря край себе си поне един войник от свещената фаланга! Къде сте, верни мои? Бягате? Не, още не, кълна се в бога! Аз съм зад вас и държа шпагата си готова, за да я забия в корема на бегълците. Мълчете, братовчеде Навай! — рязко повиши тон принцът, когато забеляза, че последният понечи да отвори уста. — Няма да ми стигне хладнокръвие, за да изтърпя наглите ви думи. Вие ми се предложихте до един доброволно и безусловно; аз ви приех и сега ще ви задържа. Xa-ха! Прекалено било, казвате! Xa-ха! Твърде далеч сме отивали! Xa-ха! Ще трябва май специално да ви избирам пътеки, за да благоволите изобщо да тръгнете нанякъде, благородници мои! Xa-ха! Препращат ме при Готие Жандри, но кой?! Вие, Навай, който живеете единствено по мое благоволение; вие, Таран, преситен от благодеянията ми; вие, Ориол, шут, който минава за мъж само благодарение на мен; и накрая всички вие, мои ласкатели, мои творения и роби, да, роби, тъй като ми се продадохте и аз ви купих!

Той се бе извисил над всички тях и очите му мятаха мълнии.

— Това не влизало в задълженията ви, казвате, така ли? — продължи той с още по-голямо вдъхновение. — Съветвате ме да говоря само за себе си? Кълна се в бога, добродетелни приятели мои, че точно това е вашето най-сериозно, най-важно и единствено в този момент задължение! Подхвърлих ви парче от баницата и вие алчно впихте зъби в него; толкоз по-зле за вас, щом баницата е била отровна! Хапката ви няма да бъде по-сладка от моята! Туй било възвишена нравственост, която ми е абсолютно чужда, тъй ли е, барон Батц, дървен философе? Защо тогава се вкопчихте в мен? Вероятно за да се издигнете също толкова високо, колкото и аз. Катерете се тогава, дявол да го вземе, катерете се! Не ви ли се зави свят? Катерете се, катерете се още, та чак до ешафода!

Силна тръпка премина сред присъствуващите. Очите на всички бяха вперени в страховитото лице на Гонзаг.

Ориол, чиито крака трепереха така, че се удряха коляно o коляно, несъзнателно повтори последната дума на принца:

— Ешафода!

Гонзаг му хвърли изпепеляващ поглед, пълен с неописуемо презрение, и грубо отсече:

— Ти, простако — на въжето! — После се обърна към Навай, Шоази и другите и подигравателно се поклони: — Но вие, господа, вие сте благородници…

Той не довърши фразата си и известно време мълчаливо ги изучаваше с поглед. После продължи, сякаш презрението му внезапно бе взело връх:

— Благородник — ти, Hoce, син на прост войник и сам незначителен борсов посредник? Шоази — благородник? Монтобер — благородник? Навай — и той ли? Ами барон Батц?

— Броклятие! — хлъцна немецът.

— Млък, палячо! Та погледнете се само, благородници мои, погледнете се и поне се посмейте като гадателите в древния Рим, без да се изчервявате до върха на ушите! Благородници — вие?! Не, обиграни банкери, боравещи по-умело с перото, отколкото с шпагата…

Изражението на лицето му рязко се промени. Той бавно пристъпи към тях. Нямаше човек, който да не направи крачка назад.

— Тази вечер тъмнината е все още недостатъчна, за да скрие бледността ви — снишавайки глас, отчетливо произнесе той. — Погледнете се — разтреперани, уплашени, притиснати като в капан между победата и поражението ми; моята победа, която ще бъде и ваша, и поражението ми, което ще ви смаже…

Гонзаг беше стигнал до вратата, водеща към преддверието, където бяха гвардейците на регента, и на свой ред хвана дръжката.

— Казах вече! — студено отсече той. — Разкаянието изкупва всеки грях и вие, струва ми се, сте обзети от благородни помисли; прекрачвайки прага на тази врата бихте могли да се превърнете и в мъченици. Да я отворя ли?

Мълчанието бе единственият отговор на въпроса му…

— Какво трябва да се направи, ваше височество? — попита първи Монтобер.

Гонзаг презрително ги измери с поглед един подир друг.

— И вие ли, братовчеде Навай? — попита той.

— Нека ваше височество заповяда — отговори младежът, пребледнял и с наведени очи.

Гонзаг му подаде ръка и се обърна към останалите с тон на баща, който неохотно мъмри децата си:

— Какви безумци сте! Вече сте в пристанището, а ще потънете само защото не ви достигат сили да загребете за последен път с весла! Послушайте ме и се разкайте! Какъвто и да бъде изходът от битката, аз вече съм се погрижил за вашето спасение: утре или ще бъдете първите хора в Париж, или, натоварени със злато и пълни с надежда, ще се намирате на път за Испания! Крал Филип ни чака и кой знае дали Алберони няма да катурне Пиренеите, но на страна, съвсем противоположна на онази, за която си мислеше Луи XIV! — Тук принцът направи кратка пауза и като погледна часовника си, продължи: — В този момент Лагардер напуска затвора Шатле на път за Бастилията, където трябва да се разиграе последното действие на трагедията. Той обаче няма да отиде там направо, тъй като присъдата постановява, че трябва да направи самопризнание и да поиска прошка на гроба на Ньовер. Срещу нас има само две жени и един свещеник, но тук шпагите ви са безсилни. Има и трета жена, доня Крус, която все още се двоуми на чия страна да застане, или поне аз така си мисля. Тя изгаря от желание да бъде знатна дама, но в същото време не иска на приятелката й да се случи нещастие. Жалък инструмент, който ще бъде пречупен! Двете жени са принцеса дьо Гонзаг и мнимата й дъщеря Орор. Нужна ми е точно Орор, затова и не попречих на заговора, който ще ни позволи да сложим ръка върху нея. Ето за какво става дума: майката, дъщерята и свещеникът чакат Лагардер в църквата „Сей Маглоар“; девойката е отново в булчинска премяна. Веднага се досетих, а и вие бихте го сторили на мое място, че се готви някаква комедия, имаща за цел да се злоупотреби с милосърдието на регента, нещо като венчавка in extremis^[1] след която вдовицата-дева ще се хвърли в краката на негово кралско височество. В никакъв случай не трябва да го допуснем! Ето и първата половина от задачата ви.

— Това е лесно — прекъсна го Монтобер, — достатъчно е да им попречим да разиграят комедията.

— Вие ще бъдете там и ще браните вратата на църквата, това е и втората част от задачата ви. Дори да предположим, че щастието ни измени и бъдем принудени да бягаме, разполагам с достатъчно злато за всички ви, залагам честта си, а освен това имам и кралско пълномощно, което ще ни отвори всички граници. — Принцът разгъна мандата и им показа подписа на Воайе д’Аржансон, след което добави: — Нужно ми е обаче нещо повече: трябва да отнесем с нас живия откуп, нашата заложница.

— Орор дьо Ньовер? — чуха се гласове.

— Помежду ви ще има само една църковна врата.

— Но зад нея, ако щастието ни измени, ще се намира несъмнено Лагардер! — обади се Монтобер.

— А пред Лагардер — аз! — тържествено произнесе Гонзаг, после, силно удари по шпагата си и заяви: — Дойде време да прибегнем и до нея. Моята шпага струва колкото неговата, господа. Тя е закалена в кръвта на Ньовер!

Пейрол извърна глава. Това направено на всеослушание признание недвусмислено му доказваше, че господарят му се е решил на отчаяна постъпка. Откъм преддверието долетя оглушителна глъчка и се разнесоха гласовете на разсилните:

— Регентът! Регентът!

Гонзаг отвори вратата на библиотеката.

— Хладнокръвие, господа! — каза той, стискайки ръце на заобиколилите го продажници. — След половин час всичко ще бъде свършено. Ако нещата вървят добре, ще трябва само да попречите на охраната да изкачи стълбището на църквата. Ако се наложи, обърнете се за помощ към тълпата и извикайте: „Светотатство!“ Това е една от думите, които никога не остават без последствия. Ако ли пък нещо не потръгне, внимавайте много за следното: от гробището, където ще ме чакате, се виждат прозорците на парадната зала на двореца ми. Дръжте ги винаги под око. Видите ли някой от тези свещници да се издига и спуска три пъти, разбийте вратата и атакувайте! Минута след сигнала ще бъда при вас. Разбрахме ли се добре?

— Разбрахме се — му отговориха.

— Последвайте тогава Пейрол, господа, той знае пътя. За гробището минете през парка на двореца.

Те излязоха. Останал сам, Гонзаг избърса челото си и изръмжа:

— Човек или демон, но с Лагардер е свършено! — После прекоси стаята на път за преддверието и като се спря пред едно огледало, добави: — Чудесен случай за такъв нищожен авантюрист! Главата на едно подхвърлениче, срещу главата на принц! Е, да вървим да теглим лотарията!

Зад затворената врата на църквата „Сен Маглоар“, принцеса дьо Гонзаг подкрепяше дъщеря си, цялата в бяло, с булчински воал и венец от портокалов цвят. Свещеникът бе облечен в церемониални одежди. Коленичила по-встрани, доня Крус се молеше. В тъмнината се различаваха фигурите на трима въоръжени мъже. Часовникът на църквата отброи осем часа и в същия миг отдалече долетя погребалният звън на „Сент Шапел“, възвестяващ тръгването на осъдения.

Принцесата почувствува, че сърцето и всеки миг ще се пръсне. Тя погледна дъщеря си. По-бяла и от мраморна статуя, Орор се усмихваше.

— Часът дойде, мамо — промълви тя. Принцесата я целуна по челото и прошепна:

— Знам, че трябва да се разделим, но все ми се струваше, че си на по-сигурно място, докато те държах за ръка.

— Госпожо — каза доня Крус, — ние ще бдим над нея. Маркиз дьо Шаверни се закле да умре, но да я защити!

— Гръм да ме порази дано! — промърмори единият от мъжете. — Туй гълъбче дори и намек не направи за нас, любезни ми!

Вместо да тръгне право към вратата, принцесата се приближи до групата, състояща се от Шаверни, Кокардас и Паспоал.

— Бог да ме убие! — рече гасконецът, без да й даде възможност дори да отвори уста. — Ето ви един дребничък благородник, който обаче е същи дявол, когато рече; той ще се бие пред очите на любимата си. Ние пък, тоз палавник Паспоал и аз, ще дадем живота си за Лагардер. Всичко е от ясно — по-ясно, гръм да ме порази! Вие си гледайте вашата работа!