Пол Февал
Гърбавия (57)

V. Майчино сърце

Доня Крус се усмихваше през сълзи. Принцесата страстно я притискаше към гърдите си.

— Флор, мила моя — прошепна тя, — ще повярваш ли, ако ти кажа, че все още не смея да я целуна така? Не се сърди, но когато целувам челото и бузите ти, аз целувам нея! — Принцесата внезапно се отдръпна от девойката, за да я вижда по-добре и замислено продължи: — И ти, момиченцето ми, си танцувало по площадите? Сама си, нямаш никакви близки. Щях ли да я обичам по-малко, ако я бях намерила такава като теб? Боже мой! Боже мой! Колко безразсъдни сме понякога! До онзи ден твърдях: „Ако дъщерята на Ньовер дори за миг е забравила гордостта на своя род…“ Не, не! Няма да продължа! Кръвта ми се смръзва във вените само при мисълта, че господ би могъл да повярва в думите ми! Ела, Флор, ела да благодарим на бога! — Принцесата я отведе пред олтара и падна на колене. — Ньовер! Ньовер! — извика тя. — Дъщеря ми е тук, нашата дъщеря е при мен! Кажи на бог, кажи му да види радостта и признателността, изпълващи сърцето ми!

Сега дори и най-добрият й приятел не би я познал. Пробудена от дълголетен сън, кръвта наливаше страните й с ярка руменина. Тя се бе подмладила, бе се разхубавила, очите и блестяха, а стройната й кръшна снага вълнуващо потръпваше. В гласа й звъняха омайващо-ласкави нотки. За миг Орор дьо Кайлюс остана неподвижна, потънала в щастлив унес.

— Флор, ти християнка ли си? — ненадейно попита тя. — Да, спомням си, тя ми каза, че си християнка. Колко милостив е нашият бог, нали? Подай ми ръце, почувствувай как бие сърцето ми!

— Ах, госпожо! — възкликна бедната циганка и избухна в плач. — Как бих искала и аз да имам майка като вас!

Принцесата отново я притисна към себе си и попита:

— Говореше ли ти тя за мен? За какво си говорехте? В деня, когато си я видяла за първи път, тя е била още съвсем малка. Знаеш ли — сепна се тя, едва поемайки си дъх, тъй като трескавата възбуда я караше да изпитва непрестанна нужда да говори, — струва ми се, че се страхува от мен. Ще умра от мъка, ако това продължи! Поговори й за мен, Флор! Поговори й, малка моя, умолявам те!

— Госпожо — прекъсна я Флор и насълзените й очи ласкаво се усмихнаха, — та нима не разбрахте оттук колко много ви обича дъщеря ви? — и тя посочи пръснатите страници на Орориния дневник.

— О, да, да! — извика принцесата. — Надали бих могла да опиша какво почувствувах, когато го прочетох! Дъщеря ми не е тъжна и сериозна като мен. Тя е наследила веселото сърце на баща си, но някога и аз, която толкова много плаках, също бях весела. Домът, в който се родих, беше затвор, и въпреки това аз се смеех и танцувах до деня, когато срещнах онзи, който щеше да отнесе в гроба си радостта и усмивките ми. — Тя бързо прекара ръка по пламналото си чело и рязко попита: — Виждала ли си някога как една бедна жена полудява?

Доня Крус я погледна с безпокойство.

— Не, не се страхувай, не се бой от нищо — успокои я принцесата. — Но щастието е нещо толкова ново и непознато за мен! Исках да ти кажа нещо, Флор. Забеляза ли, че дъщеря ми е като мен? Радостта й е отлитнала в деня, когато е дошла любовта. Върху последните страници много ясно личат следи от сълзи.

Госпожа дьо Гонзаг хвана циганката за ръка и се върна на предишното си място. Тя непрекъснато поглеждаше към софата, на която спеше Орор, но някакво неясно предчувствие като че ли я караше да страни оттам.

— Тя ме обича! Разбира се, че ме обича! — подхвана отново принцесата. — Но първата усмивка, която си спомня, усмивката, склонила се над бебешката й люлка, е била усмивката на онзи човек. Кой й е дал първите уроци? Той. Кой я е научил да изрича името божие? Пак той! О, Флор, имай милост и никога не й казвай колко гняв, колко ревност и ожесточение срещу него са се насъбрали в сърцето ми!

— Но не сърцето ви говори така, госпожо — промълви доня Крус.

Принцесата неочаквано стисна ръката й с неподозирана сила.

— Сърцето ми говори! — извика тя. — Да, сърцето ми! През почивните дни те заедно са се разхождали в ливадите край Памплона и той се е превръщал в дете, за да си играе с нея. Нима това е мъжко задължение, нима не е право единствено на майката? И винаги, когато се е връщал от работа, й е носел било играчка, било някое лакомство. Та бих ли могла да направя и аз нещо повече за детето си, ако бях бедна и в чужда страна?! Той много добре е знаел, че ми отнема, че ми ограбва цялата й нежност!

— О, госпожо!… — понечи да я прекъсне циганката.

— Нима ще го защитаваш? — подозрително я погледна принцесата. — Да не би да си на негова страна? Виждам, много добре виждам — внезапно обезсърчена, горчиво прошепна тя, — ти също го обичаш повече, отколкото обичаш мен!

Доня Крус отдръпна ръката си, която до този миг принцесата притискаше към сърцето си. В очите на Орор дьо Кайлюс блеснаха сълзи.

— О, този човек! Този човек! — прошепна тя, разтърсвана от ридания. — Аз съм вдовица и на този свят ми е останало единствено сърцето на дъщеря ми!

Доня Крус остана стъписана пред тази въпиюща несправедливост на майчината обич. Дори тя, жизнерадостното и лекомислено момиче, лудетината, която едва довчера искаше да се забавлява с трагедията на живота, да, дори тя го разбра. Душата й таеше кълновете на всички присъщи на жената пламенни и честолюбиви чувства. Принцесата отново се бе отпуснала в креслото си и взела в ръце дневника на Орор, замислено го прелистваше.

— Колко пъти й е спасявал живота! — бавно изрече тя, после отново разлисти дневника, сякаш се канеше да го препрочете, но се спря още на първите страници. — Какъв смисъл има? — прошепна тя унило. — Аз съм й дала живот само веднъж! Така е! Да, да, така е! — повтори тя, докато в очите й припламнаха боязливи пламъчета. — Тя му принадлежи много повече, отколкото на мен!

— Вие сте нейна майка, госпожо — тихо каза доня Крус.

Принцесата вдигна към нея тревожния си, измъчен поглед.

— Какво искаш да кажеш? — попита тя. — Или просто ме утешаваш? Според теб да обичаш майка си е задължение, така ли? Чувствувам, че ако дъщеря ми ме обичаше по задължение, бих умряла!

— Но госпожо, госпожо! Та препрочетете страниците, в които тя говори за вас! Колко почтителна обич, колко нежност лъха от тях!

— Помислих за това, Флор, душице мила! Има обаче нещо, което ме възпира да прочета отново тези редове, които обсипах с толкова пламенни целувки. Дъщеря ми е строга. Когато изказва съмнението, че препятствието между нея и приятеля й е нейната майка, думите й стават остри като бръснач. Прочетохме го заедно, помниш какво казва тя. Говори за високомерни майки…

Силни тръпки разтърсиха тялото на принцесата.

— Но вие не сте от тези майки, госпожо — прекъсна я доня Крус, която внимателно я наблюдаваше.

— Бях такава! — изхлипа Орор дьо Кайлюс и закри лицето си с ръце.

В другия край на стаята Орор дьо Ньовер се размърда върху софата. От устните й се отрониха неясни слова. Принцесата трепна, после стана и прекоси стаята на пръсти, правейки знак на доня Крус да я последва, сякаш изведнъж бе почувствувала нужда да се опре на някого, да бъде закриляна.

Безпокойството, което непрестанно се долавяше в радостта й, страхът, угризенията, примирението — каквото и име да дадеше човек на непонятните опасения, които свиваха сърцето на клетата майка и нарушаваха пълнотата на щастието й, криеха в себе си нещо детинско й същевременно трогателно.

Тя се отпусна на колене до Орор. Доня Крус остана права в краката на приятелката си. Принцесата дълго съзерцава дъщеря си, сподавяйки с мъка риданията, които напираха да се откъснат от гърдите й. Орор беше бледа. Косата й, разчорлена от неспокойния сън, се бе разпиляла по постелята. Принцесата зачерпи с пълни шепи от този искрящ поток и затваряйки очи, притисна златистите кичури към устните си.

— Анри! — прошепна Орор насън. — Анри, приятелю мой!

Принцесата така пребледня, че доня Крус се спусна към нея, за да я подкрепи. Но Орор дьо Кайлюс я отблъсна и с плаха усмивка промълви:

— Ще свикна. Ах, да беше поне споменала и моето име в съня си!

Тя почака, но името си не чу. Орор спеше с полуотворена уста и се чуваше само мъчителното й дишане.

— Ще потърпя — въздъхна клетата майка. — Може би някой друг път ще сънува и мен.

Доня Крус коленичи пред нея. Госпожа дьо Гонзаг й се усмихваше и примирението придаваше на лицето й неземна красота.

— Знаеш ли, Флор — каза тя, — когато те видях за първи път, бях много изненадана, че сърцето ми не се устреми към теб, макар че ти си красива, при това с онази характерна испанска хубост, която вярвах, че ще открия у дъщеря си. Но виж това чело, виж! — Принцесата внимателно отхвърли гъстите кичури, закрили наполовина лицето на Орор. — Ти нямаш това — подхвана тя, докосвайки слепоочията на девойката. — Това може да го има само един Ньовер! Когато я видях и онзи човек ми каза: „Ето вашата дъщеря!“, сърцето ми нито за миг не се поколеба. Стори ми се, че от небето изведнъж се разнесе гласът на Ньовер, който също ми каза: „Това е дъщеря ти!“ — За миг тя замълча, взирайки се с жаден поглед в чертите на Орор, после продължи: — Когато Ньовер спеше, клепачите му падаха точно така, а много често около устните му съм виждала и ето тази гънка. В усмивката приликата е още по-очевидна. Ньовер беше много млад и мнозина не одобряваха малко женствената му хубост. Най-силно обаче ме порази погледът. О, в него наистина грееше възродилият се пламък на зениците на Ньовер! Доказателства! Жал ми става за тях с техните доказателства! Сам бог е отредил името ни на това дете. Не, не на Лагардер повярвах аз, а на сърцето си!

Госпожа дьо Гонзаг беше говорила съвсем тихо, но въпреки това, когато произнесе името на Лагардер, Орор едва забележимо потръпна.

— Събужда се — каза доня Крус.

Принцесата скочи на крака, обзета сякаш от внезапен страх. Когато видя, че дъщеря и всеки миг ще отвори очи, тя бързо се отдръпна от софата и с неестествен глас прошепна:

— Не, не веднага! Не й казвайте веднага, че съм тук! Трябва много да внимаваме!

Орор протегна ръце, после гъвкавото й тяло внезапно конвулсивно се изпъна, както често се случва при събуждане. Очите й се отвориха отведнъж много широко, погледът й пробягна по стаята и на лицето и се изписа удивление.

— А, Флор била тук! — възкликна. — Сега си спомням. Не съм сънувала значи! Тази стая не е същата, в която бяхме през нощта — продължи тя и притисна челото си с две ръце. — Нима все пак съм сънувала? Наистина ли видях майка ми?

— Да, видя я — потвърди доня Крус.

Очите на принцесата, която беше отстъпила чак до олтара, бяха пълни с радостни сълзи. Първата мисъл на дъщеря й беше за нея. Дъщеря й още не бе споменала Лагардер и тя от цялата си душа отправи благодарствена молитва към бога.

— Но защо се чувствувам тъй разнебитена? — попита Орор. — Всяко движение ми причинява болка, а дъхът просто разкъсва гърдите ми. Спомням си, че след тежкото ми боледуване в Мадрид, в манастира „Преображение господне“, когато бълнуването и треската преминаха, се чувствувах точно така. Главата ми беше празна, а върху сърцето си усещах някаква тежест. И винаги, когато се опитвах да мисля, пред очите ми пламваше ослепителен огън, а бедната ми глава заплашваше да се пръсне.

— Тогава ти имаше силна треска и беше много-много болна — отговори доня Крус.

Тя току поглеждаше към принцесата, сякаш искаше да й каже: „Ваш ред е да говорите. Елате!“ Но нерешителна, молитвено събрала длани, любуваща се отдалеч на дъщеря си, принцесата дори не помръдна.

— Не знам как да го опиша — прошепна Орор, — но като че ли някаква тежест просто смазва мисълта ми. Почти съм на границата да разкъсам мрака, обгърнал бедното ми съзнание, но не мога. Не, не мога! — Тя безсилно се отпусна на възглавницата и попита: — Да не би мама да ми се сърди?

Когато каза това погледът й внезапно се проясни. За миг тя почти осъзна положението, в което се намираше, но само за миг. Още по-непрогледен, мракът отново погълна мисълта й и искрицата разум, припламнала в прекрасните й очи, угасна.

При последните думи на дъщеря си принцесата силно трепна. С властен жест тя затвори устата на доня Крус, която понечи да отговори. Сетне притича с бързата и лека стъпка, която навярно бе имала по времето, когато, още млада майка, викът на нейното дете я бе заставял да се втурне към люлката му. Тя се приближи и като обхвана нежно с длани главата на дъщеря си, положи дълга целувка върху челото й. Орор се усмихна. Точно в този момент човек би могъл да прозре истината за загадъчната криза, която изживяваше съзнанието й. Орор изглеждаше щастлива, но щастлива с онова кротко и безучастно щастие, което всеки ден е все същото и то отдавна, много отдавна. Орор целуна майка си като дете, свикнало да дава и да връща всяка сутрин една и съща целувка.

— Сънувах те, мамо — прошепна тя, — и ти цяла нощ плака в съня ми. Защо Флор е тук? Та Флор изобщо си няма майка. Но колко неща могат да се случат за една нощ!

Борбата бе започнала отново. Разумът й полагаше отчаяни усилия, за да разсее мрака, но, победена, тя отстъпи пред болезнената умора, която я смазваше.

— Искам да те виждам, мамо — каза тя. — Ела при мен, вземи ме в скута си.

Принцесата, смеейки се през сълзи, седна на софата и притисна Орор в обятията си. Невъзможно бе да се опише онова, което изпитваше в този миг! Нима говорим език, на който бихме могли да порицаем или заклеймим този божествен грях: егоизмът на майчиното сърце! Принцесата притежаваше съкровището си изцяло; дъщеря и, немощна тялом и духом, се бе свила в скута й — просто дете, едно нещастно дете. Принцесата много добре виждаше, че Флор не може да сдържи сълзите си, но принцесата беше щастлива, обезумяла от радост; тя люлееше Орор в ръце и несъзнателно нашепваше някаква неизразимо нежна песен. И Орор гушеше глава в гърдите й. Гледката бе очарователна и същевременно покъртителна. Доня Крус извърна очи.

— Мамо — каза Орор, — навсякъде около мен блуждаят мисли, но не мога да ги хвана. Струва ми се, че точно ти ми пречиш да проумея. При все това ясно усещам в себе си нещо, което не ми е присъщо, нещо, което не съм самата аз. Знам, че с вас би трябвало да се чувствувам другояче, мамо.

— Ти имаш сърцето ми, рожбо, ненагледна моя рожбо! — отговори принцесата и в гласа й прозвуча неизречена молба. — Не търси нищо повече! Отдъхни си на гърдите ми. Бъди щастлива заради щастието, с което ме дари.

— Госпожо, госпожо! — прошепна доня Крус на ухото й. — Пробуждането ще бъде ужасно!

Принцесата с нетърпелив жест я отблъсна. Тя копнееше да се потопи изцяло в това измамливо блаженство, макар че то терзаеше душата й. Нужно ли беше да й напомнят, че всичко е просто сън!

— Мамо — поде отново Орор, — мисля, че ако ми поговориш, мракът пред очите ми ще се разсее. Да знаеш само колко страдам!

— Страдаш! — повтори госпожа дьо Гонзаг, притискайки я страстно към гърдите си.

— Да, много страдам! Страх ме е, мамо, ужасно ме е страх и не знам, не знам…

В гласа й имаше сълзи; изящните й пръсти трескаво притискаха челото й. Изведнъж принцесата усети някакъв вътрешен удар да разтърсва тялото, което държеше в обятията си.

— Ох! Ох! — проплака Орор. — Оставете ме! На колене, само на колене трябва да ви се любувам, майчице! Странно! Преди малко си помислих, че никога не съм напускала прегръдките ви!

Тя впи в майка си уплашени очи. Принцесата се опита да се усмихне, но лицето й изразяваше ужас.

— Какво ви е? Какво ви е, мамо? — извика Орор. — Нали сте доволна, че ме намерихте?

— Дали съм доволна? О, скъпо мое дете!…

— Да, така е, намерихте ме… аз си нямах майка…

— И бог ни събра, дъще, за да не ни раздели никога вече!

— Бог! — повтори Орор, вперила широко отворените си очи в пространството. — Бог! Сега не бих могла да му се помоля, не си спомням моята молитва.

— Искаш ли да я повторим заедно? — попита принцесата, която се вкопчи в тази възможност да отвлече вниманието на дъщеря си като удавник за сламка.

— Да, мамо. Почакайте! Има още нещо…

— Отче наш, който си на небето… — започна госпожа дьо Гонзаг, притискайки събраните длани на Орор между своите.

— Отче наш, който си на небето — повтори Орор като малко дете.

— Да се свети името ти — продължи майката.

Но вместо да повтори, Орор се вцепени.

— Има още нещо — прошепна тя, докато със сгърчени пръсти притискаше до болка плувналите си в пот слепоочия. — Още нещо… Флор! Ти го знаеш, кажи ми го!

— Сестрице… — избъбра циганката.

— Ти го знаеш! Знаеш го! — настоя Орор; тя премига и очите и се насълзиха. — Ох, няма ли кой да ми помогне? — Внезапно тя рязко вдигна глава и погледна майка си в очите. — Тази молитва, мамо — произнесе тя, наблягайки на всяка дума, — вие ли ме научихте на тази молитва?

Принцесата наведе глава и от устните и се отрони стон. Орор не откъсваше от нея пламтящия си поглед.

— Не, не сте вие — промълви тя.

Разсъдъкът й направи последно отчаяно усилие и от гърдите й се изтръгна сърцераздирателен вик:

— Анри! Анри! Къде е Анри?

Тя бе вече на крака и суровият й, надменен поглед пронизваше принцесата. Флор се опита да я хване за ръцете, но Орор я отблъсна с неподозирана, чисто мъжка сила. Принцесата плачеше, отпуснала глава на коленете си.

— Отговорете ми! — извика Орор. — Анри! Какво се е случило с Анри?

— Мислех единствено за теб, дъще! — изхлипа госпожа дьо Гонзаг.

Орор рязко се обърна към доня Крус.

— Убили ли са го? — попита тя с високо вдигнато чело, изгаряйки я с поглед.

Доня Крус не отговори. Орор се обърна отново към майка си. Принцесата се свлече на колене и простена:

— Сърцето ми късаш, дете! Имай милост към мен!

— Убили ли са го? — повтори Орор.

— Него! Винаги него! — кършейки ръце, извика принцесата. — В сърцето на това дете вече няма място за обичта на майка му!

Орор втренчено се взираше в пода.

— Не искат да ми кажат дали са го убили! — помисли тя на глас.

Принцесата простря ръце към нея, после рухна изведнъж възнак в несвяст.

Орор държеше ръцете на майка си; лицето й бе алено, в погледа й светеше неизмерима мъка.

— Вярвам ви, госпожо, кълна се в спасението си! — каза тя. — Вярвам, че не сте предприела нищо срещу него и толкоз по-добре за вас, ако наистина ме обичате така, както ви обичам аз. Защото ако бяхте предприела срещу него каквото и да било…

— Орор! Орор! — прекъсна я доня Крус и запуши устата й с ръка.

— Аз говоря, не заплашвам! — прекъсна я на свой ред госпожица дьо Ньовер с високомерно достойнство. — Аз и майка ми се познаваме едва от няколко часа и е добре да се гледаме открито в очите. Майка ми е принцеса, аз съм бедно момиче, но точно това ми дава правото да съм взискателна към нея. Ако майка ми беше някоя безпомощна, бедна и изоставена жена, не бих си позволила дори да се изправя, а бих й говорила само на колене.

Тя целуна ръцете на принцесата, която я гледаше с възхищение.

Колко красива бе в този миг, когато тревогата, която разяждаше сърцето й, но без да сломи нито за миг нейната гордост, озаряваше като ореол чистото и чело на девица! Да, девица, правилно казахме, но девица-съпруга, обладаваща цялата сила, цялото величие на зряла жена.

— За мен на този свят не съществува никой друг, дъще моя! — каза принцесата. — Не си ли до мен, аз съм безпомощна и изоставена. Съди ме, но ме съди с милосърдието, дължимо на страдащите. Упрекваш ме, че не сторих нищо, за да разпръсна мрака, който заслепяваше разума ти, но когато бълнуваше, ти ме обичаше и аз, да, вярно е, признавам, аз се страхувах от пробуждането ти!

Орор хвърли бегъл поглед към вратата.

— Нима се каниш да ме изоставиш? — ужаси се майката.

— Трябва! — отговори младата девойка. — Нещо ми подсказва, че в този момент Анри ме вика, че има нужда от мен.

— Анри! Все този Анри! — прошепна госпожа дьо Гонзаг с отчаяние. — Всичко за него, нищо за майката!

Орор впи в нея големите си пламтящи очи.

— Ако той беше тук, госпожо — тихо отговори тя, — а вие — някъде много, далеч и ви грозеше смъртна опасност, аз щях да му говоря единствено за вас.

— Нима е вярно? — извика очарована принцесата. — Наистина ли ме обичаш колкото него?

Орор се отпусна в ръцете й и промълви:

— Ах, защо не го познавахте по-рано, мамо?

Принцесата я обсипваше с целувки.

— Чуй ме — каза тя, — знам какво е да обичаш. Моят благороден и любим съпруг, който в този миг ме слуша, и споменът за когото изпълва тук всяко кътче, навярно се усмихва в нозете господни, прозирайки вдън душата ми. Да, обичам те повече, отколкото обичах Ньовер, защото любовта ми на жена се слива с майчината обич. Обичам те, но в теб обичам и него, Орор, надеждице едничка моя, щастие мое! И чуй, за да ме обичаш, ще го обичам и аз! Знам, Орор, че не би ме обичала, ако го отблъсна, пишеш го в дневника си. Тъй да бъде! Ще разтворя обятия за него.

Тя внезапно пребледня, тъй като погледът й случайно бе паднал върху доня Крус. Циганката веднага мина в будоара, чиято врата се намираше зад софата.

— Ще разтворите обятия за него! — повтори Орор. — Наистина ли, мамо!

Принцесата мълчеше; сърцето й лудо блъскаше в гърдите. Орор рязко се отскубна от обятията и.

— Вие просто не умеете да лъжете! — извика тя. — Той е мъртъв! Вие вярвате, че е мъртъв!

Но преди принцесата, рухнала безсилно в едно кресло, да успее да отговори, доня Крус се появи отново и препречи пътя на Орор, която се бе втурнала към вратата. Доня Крус беше с наметало и воал.

— Имаш ли ми доверие, сестрице? — попита тя. — Силите ти ще изневерят на твоята смелост. Всичко, което искаш да направиш, ще го сторя аз! — После се обърна към госпожа дьо Гонзаг и добави: — Моля ви, госпожо, заповядайте да запрегнат каретата.

— Но къде отиваш, сестрице? — възкликна Орор, внезапно премаляла.

— Госпожа принцесата ще ми каже къде трябва да отида, за да го спася! — отвърна циганката решително.