Пол Февал
Гърбавия (55)

III. Три етажа килии

Учредяването на извънредните комисии на Огнения съд датира от времето на Франсоа II, който беше създал по една във всеки върховен съд, за да разглежда провиненията в ерес. Решенията на тези извънредни съдилища не подлежаха на обжалване и се привеждаха в изпълнение в срок от двайсет и четири часа след произнасянето им. Най-известното от тях е специалната комисия, назначена от Луи XIV по времето на прословутата Афера на отравянията^[1].

При Регентството името се запази, но функциите се промениха. Значителен брой отдели на Парижкия върховен съд получиха специален статут и започнаха да функционират едновременно. Този път обаче кампанията имаше за прицел не ересите и отровителите, а държавната хазна, тъй че смело можем да твърдим, че в епохата па Регентството Огненият съд изпълняваше ролята на финансов орган. Тогава комисиите му не бяха нищо повече от обикновени сметни палати, имащи за задача да проверяват и заверяват бордерата на касиерите. След провала на Ло, те приеха дори названието деловодни служби.

Но имаше и друг Огнен съд, чийто заседания се провеждаха в Гран Шатле^[2], докато траеше преустройството на двореца на Върховния съд и Ла Консиержери^[3], предприето по нареждане на Льо Блан. Този съд, който започна работа за първи път в 1716 година, по времето на процеса срещу Лонгфор, издаде много известни присъди, между които и тази срещу интенданта Льо Солноа дьо Сансер, обвинен в подправяне на държавния печат. В 1717 година съдът се състоеше от петима членове и един председател. Членове бяха господата Бертьоло дьо Лабомел, Ардуен, Акьолен-Демезон, Монтеспел дьо Грьонак и Юсон-Бордьосон — слушател. Председател беше маркиз дьо Сегре. Съдът можеше да бъде свикан с кралска заповед от ден за ден, а с призовка — и по всяко време. Членовете му нямаха право да напускат Париж.

Огненият съд бе свикан предишната вечер по искане на негово кралско височество Орлеанския херцог. В призовката се уточняваше, че заседанието ще се открие в четири часа през нощта. Съдиите щяха да научат името на обвиняемия от обвинителния акт.

В четири и половина кавалерът дьо Лагардер се яви пред Огнения съд на Шатле, където беше обвинен в похищение на дете и убийство.

Изслушани бяха и свидетелите по обвинението: принцеса и принц дьо Гонзаг, но показанията им бяха толкова противоречиви, че съдът, който обикновено издаваше присъдите си въз основа и на най-незначителната улика, се видя принуден да отложи заседанието си за един часа следобед, с цел да проучи по-подробно съдебните материали. Трябваше да бъдат изслушани и трима нови свидетели: Пейрол, Кокардас и Паспоал.

Гонзаг разговаря поотделно с всеки от членовете на съда, а също и с председателя му. Искането на кралския адвокат — отвлечената девойка да се яви пред съда, беше оставено без последствие, тъй като принцът беше заявил, че дъщерята на Ньовер по един или друг начин се намира под влиянието на обвиняемия, сериозно и утежняващо вината обстоятелство, особено в процес за посегателство върху наследницата на един херцог и пер!

Всичко беше готово, за да отведат Лагардер в Бастилията, където се извършваха нощните екзекуции. Отлагането на заседанието стана причина да му потърсят някой близък до съдебната зала затвор, за да бъде на разположение на съдиите. Такъв се оказа третият етаж на Новата кула, наречена така, защото дьо Жокур беше завършил преустройството й в края на царуването на Луи XIV. Тя беше разположена на северозапад от сградата и бойниците й гледаха към пристана. Заемаше точно половината от мястото на старата Манска кула, съборила се през 1670 година и разрушила при падането си част от крепостната стена. Обикновено в нея затваряха осъдените на смърт преди да ги отведат в Бастилията. Това беше лека постройка от червени тухли, чийто вид силно контрастираше със заобикалящите я мрачни кули. На втория етаж един подвижен мост я свързваше със старото укрепление, оформяйки по този начин тераса пред голямата зала на съдебната регистратура. Очевидно бе, че престоят на задържаните тук можеше да бъде само временен и ако не бяха масивните резета на портите, оставени без съмнение същите, както и преди преустройството, кулата по нищо не приличаше на държавен затвор.

Заключвайки Лагардер след отсроченото заседание, тъмничарят го уведоми, че се намира в карцера. Лагардер му предложи двайсетте: или трийсет пистола, с които разполагаше, срещу перо, мастило и лист хартия. Тъмничарят прибра пистолите, без обаче да му даде нищо в замяна, като обеща да депозира сумата в регистратурата.

За миг Лагардер остана неподвижен и като че ли смазан под тежестта на собствените си мисли. Той беше тук, бездеен и безпомощен затворник, докато врагът му разполагаше с власт, богатство, свобода и се радваше на безспорното благоволение на държавния глава.

Нощното заседание на съда беше продължило около два часа. То бе започнало веднага след известния ни завършек на вечерята в павилиона на Гонзаг. Когато Лагардер влезе в килията си, навън вече беше ден. Някога, преди да стане гвардейски улан, той често бе давал караул в Шатле и добре познаваше разположението му. Под килията му трябваше да се намират две други килии.

Той обгърна с поглед скромното си владение: един пън за сядане, кана с вода, един хляб и купчина слама. Бяха му оставили шпорите. Той откачи едната и убоде ръката си с езичето на токата. Така си достави мастило. Парченце от носната кърпа му послужи за хартия, а една сламка пое ролята на перо. С подобни инструменти се пише бавно и нечетливо, но все пак се пише. Лагардер надраска няколко думи, след което, все така с помощта на шпората, откърти една от плочите на пода на килията. Не беше сбъркал. Под него се намираха две други килии.

В първата, все така пиян, спеше със съня на праведник маркиз дьо Шаверни. Във втората, излегнали се върху сламениците си, Кокардас и Паспоал философствуваха, споделяйки немалко мъдри мисли относно несигурността на времената и превратностите на съдбата. За храна те, които снощи бяха пирували с принц, разполагаха с един-единствен комат сух хляб. Кокардас-младши току се облизваше при спомена за превъзходното вино, което беше пил. Колкото до брат Паспоал, достатъчно му беше да затвори очи, за да види като насън чипото носле на госпожица Нивел, дъщерята на Мисисипи, огнените очи на доня Крус, разкошната коса на Фльори и предизвикателната усмивка на Сидализ. Не ще и дума, че ако Паспоал узнаеше уредбата на мохамеданския рай, той тутакси би се отрекъл от вярата на дедите си, за да стане мюсюлманин. Ето докъде го бяха докарали страстите му, при все че беше човек с качества.

Шаверни също сънуваше, но сънищата му значително се различаваха от мечтите на Паспоал. Легнал по корем върху сламата, с дрехи в пълен безпорядък и разчорлена коса, малкият маркиз се въртеше като пощръклял и мърмореше:

— Още по чашка, гърбушко, но без измами! Ти само се преструваш, че пиеш, негоднико! Ето, разливаш виното по жабото си! По дяволите, малко ли му беше на Ориол една бузеста и глупава глава? За какво са му притрябвали две, три, пет, не седем глави, досущ като на Лернейската хидра^[4]?! Хайде, гръбльо, кажи им да донесат две пълни бурета! Ти ще изпиеш едното, а аз другото, сюнгер проклети! Дявол да го вземе, махнете тази жена, дето е седнала на гърдите ми, ужасно е тежка! Това жена ми ли е? Вярно, май бях женен… — Внезапно той недоволно се смръщи. — Познах я, това е доня Крус! Скрийте ме, не искам доня Крус да ме види в това състояние! Вземете си обратно петдесетте хиляди екю, искам да се оженя за доня Крус.

И той продължаваше да се мята. Кошмарът ту го пипваше за гърлото, ту го караше да се залива в идиотския и блажен смях на пиянството. Маркизът изобщо не чуваше лекия шум, който се разнасяше над главата му, пък и как да го чуе — за да се събуди му трябваше топ. При все това шумът непрестанно се усилваше. Таванът беше тънък. След няколко минути се откъртиха и първите парчета зидария. Шаверни ги усети в съня си и два-три пъти се плесна по лицето, сякаш гонеше нахална муха.

— Тия мухи съвсем пощръкляха! — бъбреше той.

Едно по-голямо парче мазилка падна точно върху бузата му.

— Мътните да те вземат, гръбльо проклети! — изръмжа маркизът. — Откъде-накъде си позволяваш да ме замеряш с трохи? Нямам нищо против да пия с тебе, но без фамилиарности!

На тавана, току над лицето му, зейна черна дупка и парчето мазилка, което падна от нея, го удари по челото.

— Да не искаш да се замеряме с камъни, досущ като сополанковци? — гневно кресна той. — Ей, Навай, хвани Гърбавия за краката! Ще го изкъпем в локвата…

Дупката на тавана се разширяваше. Изведнъж, сякаш от небето, се разнесе глас:

— Който и да сте, отговорете на един събрат по нещастие! И вие ли сте в карцер? Отвън никой ли не идва да ви вижда?

Шаверни продължаваше да спи, но сънят му вече не беше толкова дълбок. Още половин дузина парчета мазилка по лицето му и щеше да се събуди. Въпреки това той дочу гласа в съня си и отговори, без сам да знае па кого, или на какво:

— По дяволите, това не е момиче, с което можеш да си играеш току така! Тя няма нищо общо с онази комедия в двореца на Гонзаг, а в павилиона си оня кучи син, братовчед ми, я накара да повярва, че е в компанията на знатни дами. — За миг той замълча, после със сериозен и важен глас добави: — Гарантирам за нейната добродетелност; тя ще бъде най-прелестната маркиза па света!

— Ей! — чу се отгоре гласът на Лагардер. — Не ме ли чувате?

Шаверни захърка, беше му омръзнало да дърдори насън.

— Несъмнено има някой! — възкликна гласът отгоре. — Виждам нещо да мърда.

Някакво подобие на пакет мина през дупката и падна върху лявата буза на Шаверни, който с един скок се изправи на крака и се хвана с две ръце за главата.

— Мерзавец! — извика той. — Плесница?! На мен?! — После призракът, който без съмнение му се привиждаше, изчезна и маркизът слисано се озърна наоколо. — И таз добра! — промърмори той, търкайки очи. — Май още не мога да се събудя! Разбира се, че сънувам!

В същия миг отгоре долетя гласът:

— Получихте ли пакета?

— Тъй да бъде! — заключи Шаверни. — Гърбавия се е скрил някъде тук. Този негодник явно ми е погодил някакъв долен номер. Но, дявол да го вземе, колко странно изглежда тази стая!… — Той вдигна глава и кресна колкото му глас държи: — Виждам дупката ти, проклет гърбушко! Тъпкано ще ти го върна, да знаеш! А сега им кажи да ми отворят!

— Не ви чувам — отвърна гласът, — много сте далеч от дупката, но ви виждам и ви познах. Господин дьо Шаверни, макар че сте прекарали живота си в недостойна компания, знам, че сте все още благородник. Това беше и причината, поради която попречих тази нощ да ви убият.

Малкият маркиз зина от удивление.

— Не прилича съвсем на гласа на Гърбавия! — помисли си той. Но за какво убийство говори? И кой смее да се обръща към мен с такъв покровителствен тон?

— Аз съм кавалерът дьо Лагардер — каза в същия миг гласът, сякаш за да отговори на въпроса на маркиза.

— Ах! — изуми се той. — Ето един човек, който с основание може да се похвали, че води тежък живот!

— Знаете ли къде се намирате? — попита гласът.

Шаверни леко поклати глава в знак на отрицание.

— В затвора Шатле, на втория етаж на Новата кула.

Маркизът се втурна към бойницата, която едва-едва осветяваше килията. Ръцете му паднаха като отсечени. Гласът продължи:

— По всяка вероятност са ви арестували тази сутрин в дома ви по силата на кралска заповед за изгнание…

— Издействувана ми от моя много скъп и прекалено добросъвестен братовчед! — изръмжа малкият маркиз. — Мисля, доколкото си спомням, че снощи изразих възмущението си от някои низости…

— А спомняте ли си двубоя ви с шампанско с Гърбавия? — попита гласът.

Шаверни утвърдително кимна с глава.

— Гърбавия бях аз — добави гласът.

— Вие?! — слиса се маркизът. — Кавалерът дьо Лагардер!

Лагардер не го чу и продължи:

— След като се напихте, Гонзаг заповяда да ви премахнат. Вие му пречехте. Той се страхуваше от остатъците почтеност, съхранила се у вас. Но двамината храбреци, които бяха натоварени със задачата да ви убият, са мои хора и аз им дадох точно противоположното нареждане.

— Благодаря! — рече Шаверни. — Всичко това ми звучи малко невероятно, но… но е още една причина, за да ви повярвам!

— Предметът, който ви хвърлих, е едно писмо — продължи гласът. — Написах с кръвта си няколко думи върху моята кърпа. Имате ли възможност да препратите писмото на принцеса дьо Гонзаг?

— Никаква! — означаваше жестът на Шаверни.

В същото време той вдигна кърпата, за да разбере как един толкова лек предмет му беше нанесъл толкова точен и зашеметяващ удар. Лагардер беше увил в кърпата парче тухла.

— Та това можеше да ми строши главата! — изсумтя Шаверни. — Но трябва да съм спал доста дълбоко, щом са успели да ме докарат тук без дори да усетя.

Той развърза кърпата, после я сгъна и я пъхна в джоба си.

— Възможно е да греша — поде отново гласът, — но ми се струва, че бихте направили всичко, за да ми помогнете.

Шаверни утвърдително кимна с глава. Гласът продължи:

— Вероятно ще ме екзекутират тази вечер, тъй че трябва да побързаме. Ако няма на кого да поверите писмото, направете като мен: пробийте пода на вашата килия и нека опитаме щастието си на по-долния етаж.

— С какво пробихте дупката? — попита Шаверни.

Лагардер не го чу, но без съмнение се досети, тъй като шпората, цяла побеляла от вар, падна в краката на малкия маркиз. Той веднага се залови за работа с истинско въодушевление и колкото повече изчезваше слабостта, дължаща се на пиянството, толкова повече му пламваше главата при мисълта какво непоправимо зло е искал да му причини Гонзаг.

— Ако не си уредим сметките още днес, вината няма да е моя! — мислеше си той.

Шаверни работеше с ожесточение, дълбаейки дупка десет пъти по-широка, отколкото беше необходимо, за да промуши писмото.

— Вдигате много шум, маркизе! — предупреди го Лагардер отгоре. — Внимавайте, могат да ви чуят!

Шаверни къртеше тухли, мазилка и летви с такова настървение, че чак разкървави ръцете си.

— Ама че работа! — дивеше се Кокардас на долния етаж. — Какво са се разбеснели тия горе?

— Може би душат някой нещастник и той се гърчи — предположи брат Паспоал, когото тази сутрин терзаеха черни мисли.

— Ами че тъй де! — забеляза гасконецът. — Ако наистина го душат, има пълно право да се гърчи. Мисля си обаче, че това е по-скоро някой луд за връзване от квартала, когото са затворили тук преди да го изпратят в Бисетр^[5].

В този миг се чу силен удар, последван от глух трясък и пропукването на значителна част от мазилката на тавана, която се сгромоляса точно между нашите двама приятели, вдигайки гъст облак прах.

— Да поверим душите си на бога — рече Паспоал. — Отнеха ни шпагите, а тия несъмнено идват, за да ни видят сметката.

— Глупости! — отвърна гасконецът. — Тогава щяха да влязат през вратата. Виж ти, някой се показа!

— Хей! — извика малкият маркиз, провирайки през дупката цялата си глава.

Кокардас и Паспоал едновременно погледнаха нагоре.

— Двама ли сте? — поинтересува се Шаверни.

— Както виждате, господин маркиз — отвърна Кокардас. — Но защо, по дяволите, ви беше нужна цялата тази съсипия?

— Струпайте сламата под дупката, за да скоча.

— Дума да не става! И двама сме предостатъчно.

— Пък и тъмничарят не ми изглежда човек, който разбира от шега — додаде брат Паспоал.

Междувременно Шаверни припряно разширяваше дупката.

— Гръм да ме порази дано! — каза Кокардас, наблюдавайки го с любопитство. — Ама че затвори строят днес!

— От кал, слепена със слюнка! — доуточни Паспоал с презрение.

— Сламата! Сламата! — нетърпеливо извика Шаверни.

Нашите юначаги дори не помръднаха. Тогава на Шаверни му хрумна чудесната идея да произнесе името на Лагардер. Сламата тутакси беше събрана и струпана в средата на килията.

— С вас ли е този немирник? — попита Кокардас.

— Имате ли вести от него? — полюбопитствува Паспоал.

Вместо да отговори, Шаверни провря краката си в дупката. Макар и възслабичък, маркизът все пак заседна, притиснат от неравните и краища. Въпреки това той продължаваше да полага неимоверни усилия, за да се пропъхне през нея. Наблюдавайки яростно размахващите се във въздуха му крака, Кокардас се разсмя от все сърце. Паспоал, както винаги по-благоразумен, тутакси долепи ухо до вратата към коридора. Междувременно Шаверни лека-полека се измъкваше от дупката.

— Ела, гълъбче! — рече Кокардас на приятеля си. — Ей сега ще падне… Достатъчно високо е все пак, за да си изпотроши кокалите.

Брат Паспоал измери на око разстоянието от пода до тавана и поклати глава:

— Дори предостатъчно, за да ни докара някоя беля при падането си, ако се окажем толкова глупави, че му послужим за дюшек!

— Ба! — възкликна Кокардас. — Не го ли виждаш, че е само кожа и кости!

— Твоя воля, но едно падане от дванайсет или петнайсет стъпки…

— Гръм да ме порази, любезни ми! Той идва от името на Парижанчето. Застани тук!

Паспоал не се остави да го молят повече и двамата с Кокардас сплетоха яки ръце над купчината слама. Почти веднага откъм тавана се разнесе втори трясък. Приятелите затвориха очи и изведнъж неволно се прегърнаха, привлечени рязко един към друг от тежестта на малкия маркиз, който се беше стоварил върху протегнатите им ръце. Тримата се търкулнаха на пода, заслепени от лавината мазилка, изсипала се подире му. Пръв скочи на крака Шаверни. Той се отърси от праха и като се разсмя, заяви:

— Добри другари се оказахте вие! Не се сърдете, но първия път, когато ви видях, ви взех за съвършени негодници. Вече сме трима, тъй че дайте да разбием вратата, да нападнем тъмничарите и да вземем ключовете!

— Паспоал! — избоботи гасконецът.

— Кокардас! — отзова се нормандецът.

— Намираш ли, че имаме вид на негодници?

— Не мога просто да повярвам на ушите си! — промърмори Паспоал и погледна маркиза накриво. — За първи път подобно публично оскърбление…

— Гръм да ме порази дано! — прекъсна го Кокардас. — Тоз нехранимайко ще ни даде удовлетворение, когато се измъкнем оттук. Междувременно идеята му, а и самият той започват да ми харесват. Да разбием вратата, мътните я взели!

Но точно в момента, когато се канеха да превърнат думите в дела, Паспоал с жест ги възпря.

— Я чуйте! — прошепна той и накланяйки глава, се ослуша.

В коридора се разнесоха стъпки. Само за миг мазилката беше сметена и струпана в ъгъла, зад сламата, върната на предишното й място. В бравата шумно изскърца ключ.

— Къде да се скрия? — попита Шаверни, който въпреки объркването си, продължаваше да се смее.

Отвън едно подир друго издърпваха тежките кънтящи резета. Кокардас бързо съблече връхната си дреха; Паспоал го последва. Наполовина под сламата — наполовина под жакетите им, Шаверни криво-ляво успя да се скрие. Само по ризи, двамата учители по фехтовка застанаха един срещу друг и подхванаха дуел с въображаеми шпаги.

— Твой ред е, гълъбче! — извика Кокардас. — Раз! Два!… Ха сега!

— Ти си ранен! — разсмя се Паспоал. — Да бяха ни оставили поне рапирите, та да минава времето.

Масивната врата бавно се завъртя на пантите си. В килията надникнаха двама мъже, един ключар и един пазач, и веднага се отдръпнаха, за да сторят път на трето лице, облечено във великолепен дворцов костюм.

— Не се отдалечавайте! — им нареди лицето преди да притвори вратата зад гърба си.

Това беше господин Пейрол в целия блясък на разкошния си костюм. Нашите приятели го познаха веднага, но продължиха въображаемия си дуел, без да му обръщат повече внимание.

Тази сутрин, на излизане от павилиона, Пейрол отново беше пресметнал богатството си. При вида на толкова злато, спечелено по най-почтен начин, на всички тези акции, грижливо подредени в ъглите на ковчежето, на довереника на принца отново му бе минала през ум мисълта да напусне Париж и да се оттегли в лоното на безметежната провинция, за да вкуси блаженството на земевладелеца. Предчувствието му подсказваше, че на хоризонта се трупат облаци и току го подканяше: „Заминавай!“ Е, нищо страшно нямаше да се случи, ако се забавеше още двайсет и четири часа! Подобни уговорки винаги са погубвали и ще погубват скъперниците: двайсет и четири часа, та колко е това! Дори и през ум не им минаваше, че в тези двайсет и четири часа има 1440 минути, всяка от които включва шейсет пъти повече време, отколкото е необходимо на един негодник, за да предаде богу дух.

— Здравейте, мои храбри приятели! — каза Пейрол и хвърли бърз поглед към вратата, за да се увери, че продължава да стои полуотворена.

— Дал бог добро, любезни ми! — отвърна Кокардас, нанасяйки в същото време страховит удар на приятеля си Паспоал. — Как си? Тъкмо си казвахме с тоз палавник, че ако ни върнеха рапирите, поне времето щеше да минава по-бързо.

— Ей така! — поясни нормандецът и забоде пръст в корема на своя доблестен приятел.

— Е, как ви се нрави тук? — полюбопитствува довереникът с подигравателен тон.

— Не е зле! Никак не е зле! — отговори гасконецът. — Нещо ново из града?

— Нищо, доколкото ми е известно. Така значи, изгаряте от желание да си получите обратно рапирите?

— Въпрос на навик! — простодушно отвърна Кокардас. — Няма ли я света Петка с мен, имам чувството, че ми липсва я крак, я ръка!

— А ако заедно с рапирите ви върнат и свободата?

— Гръм да ме порази! — въодушеви се Кокардас. — Би било ужасно мило, нали, Паспоал?

— И какво трябва да направим в замяна? — поинтересува се нормандецът.

— Почти нищо, приятели мои, почти нищо! Просто искрено да благодарите на един човек, когото открай време сте смятали за враг, докато той винаги е изпитвал слабост към вас.

— Велики небеса! Че кой ли може да е този прекрасен човек?

— Самият аз, мои стари приятели. Та помислете само, познаваме се вече цели двайсет години!

— На свети Арахангел Михаил ще станат двайсет и три — каза Паспоал. — Спомням си, че точно в навечерието на празника здравата ви опухах с плоското на шпагата зад Лувър от името на господин дьо Молеврие.

— Паспоал! — сряза го Кокардас сурово. — Подобни неприятни спомени са абсолютно неуместни! Виж, що се отнася до мен, то аз доста често съм стигал до заключението, че господин Пейрол тайничко си ни обича. Извини му се, проклетнико, и то веднага!

Паспоал послушно изостави позицията си в средата на килията и пристъпи към Пейрол с шапка в ръка.

В същия миг довереникът на принца, който през цялото време беше нащрек, забеляза белите следи от мазилка по пода и погледът му съвсем естествено се насочи към тавана. Когато видя дупката, той пребледня като платно, но не посмя дори да гъкне, тъй като Паспоал, все така срамежливо усмихнат, се намираше вече между него и вратата. Пейрол просто инстинктивно отстъпи към купчината слама, за да предпази гърба си. В крайна сметка, макар че срещу себе си имаше двамина яки и решителни мъже, тъмничарите бяха съвсем наблизо, в коридора, а и самият той разполагаше с шпага. В момента, когато се спря, застанал с гръб към сламата, изпод жакета на Паспоал внимателно надзърна усмихнатото лице на Шаверни.