Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Le Bossu, 1858 (Обществено достояние)
- Превод отфренски
- Максим Благоев, 1986 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,5 (× 36гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Boman(2008)
Издание:
Пол Февал. Гърбавия
Първо издание
Преводач: Максим Благоев, 1986
Рецензент Стоян Атанасов
Редактор Ирина Манова
Художник Петър Добрев
Художествен редактор Пенчо Мутафчиев
Технически редактор Румяна Браянова
Коректор Виолета Славчева
Дадена за набор май 1986 г. Подписана за печат юли 1986 г. Излязла от печат август 1986 г. печатни коли 29. Издателски коли 37,58. УИК 39,68 Формат 70×100/16.
Код 27/9536673631/555–57–86 Цена 5,13 лв.
Издателство на Отечествения фронт, София, 1986
ДП „Д. Найденов“ — гр. В. Търново
c/o Jusautor, Sofia
История
- —Добавяне
II. Пледоария
Ударът беше дързък, умело нанесен и попадна в целта. Регентът на Франция наведе очи под суровия поглед на Гонзаг, който, закален в словесни битки, предварително бе преценил въздействието му.
Това, което се готвеше да разкаже, в никакъв случай не беше импровизация.
— Нима се осмелявате да твърдите, че не съм изпълнил приятелския си дълг? — промълви регентът.
— Ни най-малко, ваше височество — отвърна Гонзаг, — но тъй като съм принуден да се защитавам, аз чисто и просто ще направя сравнение между моето и вашето поведение. Сами сме и ваше кралско височество няма защо да се черви.
Филип Орлеански вече се бе съвзел от смущението си.
— Познаваме се отдавна, принце — каза той, — но внимавайте, отивате твърде далеч!
— Нима бихте ме наказал заради това, че останах верен на нашия брат и след смъртта му? — попита Гонзаг и го погледна право з очите.
— Ако са ви злепоставили, ще получите удовлетворение — отвърна регентът. — Говорете!
Гонзаг се беше надявал на повече гняв. Спокойствието на Орлеанския херцог го принуди да се лиши от един ораторски прийом, на който беше възлагал големи надежди. Без обаче ни най-малко да се смути, той поде:
— На моя приятел, на Филип Орлеански, който довчера още ме обичаше и ми беше скъп, аз навярно бих разказал моята история с други думи, но в положението, в което ваше кралско височество и аз се намираме, е необходимо само сбито и ясно резюме. Преди всичко трябва да ви кажа, че този Лагардер е не само наемен убиец, при това от най-опасната разновидност и нещо като герой сред себеподобните си, но човек умен и лукав, способен да преследва честолюбивите си замисли в продължение на години, без да жали сили и без да се спира пред нищо, за да постигне целта си. Нямам основания да смятам, че идеята да се омъжи за наследницата на Ньовер му е хрумнала още в началото, тъй като за тази цел, откакто пресече границата, трябваше да чака не по-малко от петнайсет-шестнайсет години, а това е твърде много. Първоначалното му намерение безусловно е било да поиска някакъв баснословен откуп; той знаеше, че Ньовер и Кайлюс са богати. Аз, човекът, който неотстъпно вървеше по петите му още от нощта на престъплението, знам всяка една от стъпките му: чисто и просто той беше заложил на факта, че държи детето в ръцете си, надявайки се да забогатее изведнъж, но действията ми го принудиха да промени плановете си. По начина, по който водех хайката срещу него, той навярно бързо е разбрал, че всяка нечестна сделка би била обречена на провал. Преминах границата малко след него и го догоних в околностите на градчето Венаск, в Навара. Но въпреки че го превъзхождахме по численост, той успя да ни се изплъзне и под чуждо име навлезе във вътрешността на Испания. Ще ви спестя подробностите около многобройните ни срещи. Силата, смелостта и ловкостта му са наистина невероятни. Освен раната, която ми нанесе в крепостния ров на Кайлюс, когато защитавах нашия злочест приятел… — Тук Гонзаг свали ръкавицата си и посочвайки белега от шпагата на Лагардер, продължи: — … аз не на едно и две места нося следи от ръката му. Няма майстор на шпагата, който да му устои. Издържах цяла армия, тъй като възнамерявах да го заловя жив, за да мога чрез него да удостоверя самоличността на моето малко скъпо сираче, Армията ми се състоеше от най-знаменитите дуелисти в Европа: капитан Лорен, Жоел дьо Жюган, Щаупиц. Пинто, Ел Матадор, Салдан и Фаенца, но те до един загинаха…
Регентът трепна.
— Загинаха от неговата ръка — натърти Гонзаг.
— Нали знаете — промълви Филип Орлеански, — че той също твърди, че е бил натоварен със задачата да закриля дъщерята на Ньовер и да отмъсти за нашия клет приятел?
— Да, знам, вече ви казах, че това е един дързък и ловък измамник. Надявам се, че имайки да избира между две твърдения, Орлеанският херцог ще вземе под внимание подбудите на всяка от страните.
— Така и ще сторя — бавно произнесе регентът. — Продължавайте!
— Минаха години — поде отново Гонзаг, — но забележете, че Лагардер нито веднъж не се опита да изпрати до вдовицата на Ньовер писмо или поне кратка записка. Фаенца, човек хитър и ловък, когото бях изпратил в Мадрид със задачата да наблюдава похитителя, се върна и ми направи доста странен доклад, върху който специално искам да обърна внимание на ваше кралско височество. Лагардер, който в Мадрид се казваше дон Луис, беше разменил пленницата си срещу една млада девойка, отстъпена му срещу солидна сума от леонските цигани. Лагардер се страхуваше от мен; той усещаше, че съм по следите му и искаше да ме заблуди. От този момент той се посвети на възпитанието на циганката, докато истинската наследница на Ньовер, отвлечена от циганите, живееше под шатра. Усъмних се. Това беше и причината за първото ми пътуване до Мадрид. Срещнах се с циганите в една клисура в планината Баладрон и се убедих, че Фаенца не ме е подвел. Видях и девойката, чийто спомени по онова време бяха още съвсем пресни. Подготвихме всичко необходимо, за да я отвлечем и доведем във Франция. Мисълта за скорошната среща с майка й я изпълваше с радост. Вечерта, уречена за отвличането, аз и хората ми вечеряхме в шатрата на старейшината, за да не възбудим подозрение. Уви, бяха ни предали! Тези неверници владеят необикновени тайни: по средата на вечерята погледът ни се замъгли и ни налегна дрямка, а когато на следния ден се събудихме, лежахме върху тревата насред баладронската клисура и около нас нямаше нито шатри, нито бивак; тлеещите огньове гаснеха под пепелта, а от леонските цигани нямаше и помен.
В разказа си Гонзаг се стараеше винаги да се придържа към действителните обстоятелства, в смисъл такъв, че датите, местата на събитията и участвуващите в тях лица бяха точно посочени. Така лъжата му почти напълно се вместваше в рамките на истината и, разпитаха ли Лагардер или Орор, в немалко точки отговорите им несъмнено щяха да съвпаднат с неговата версия. Според думите му и двамата бяха самозванци, а това означаваше, че имат интерес да изопачават фактите.
Безстрастен, регентът продължаваше внимателно да слуша.
— Така бе изпуснат един чудесен случай, ваше височество — поде отново Гонзаг с онзи простодушно-искрен тон, който го правеше толкова сладкодумен. — Ах, колко сълзи нямаше да се пролеят в миналото, колко мъка би била предотвратена днес, ако бяхме успели! Не говоря за бъдещето, то е подвластно единствено богу. Върнах се в Мадрид. От циганите нямаше и следа; Лагардер беше заминал на пътешествие, а циганката, с която бе подменил госпожица дьо Ньовер, се намираше на възпитание в манастира „Преображение господне“. Виждам, ваше височество, че не желаете да дадете външна проява на впечатленията си от разказа ми и разбирам, че сега се отнасяте с недоверие към красноречието, което някога толкова ви се нравеше. Старая се да бъда ясен и кратък, но въпреки това не мога да не си позволя да прекъсна за миг разказа си, за да ви уверя, че подозренията ви и дори вашата предубеденост са безсилни. По-силна от тях е истината! От мига, в който благоволихте да ме изслушате, всичко беше предрешено: разполагам богато и пребогато с доводи, за да ви убедя. Преди обаче да проследя по-нататъшните събития, трябва да вмъкна една забележка, която не е без значение. Лагардер, и това е повече от очевидно, подмени детето, за да ме заблуди. По онова време той все още възнамеряваше в един подходящ момент да прибере обратно наследницата на Ньовер, за да си послужи с нея за осъществяването на своите честолюбиви замисли. Но плановете му скоро се промениха. Ваше височество ще разбере на какво се дължеше този внезапен обрат с две думи: той се влюби в циганката. От този момент истинската Ньовер беше обречена. Вече не ставаше и дума за откуп; откриваха се неподозирани възможности: дръзкият авантюрист залелея мечтата да възкачи на херцожкия трон любовницата си и така да стане съпруг на наследницата на Ньовер.
Регентът се размърда под завивките си и на лицето му се изписа смътно безпокойство. Достоверността на един факт се колебае в зависимост от нравите и характера на слушателя. Възможно е Филип Орлеански да не бе хванал кой знае колко вяра на сантименталната всеотдайност на Гонзаг и на Херкулесовите му подвизи, предприети, за да изпълни обещанието, дадено на един покойник, но пресметливостта па Лагардер така ясно и дотолкова вулгарно, както се казва, биеше па очи, че изведнъж го заслепи. Приближените на регента, а и самият той изпитваха отвращение към излишното драматизиране, докато комичната страна на интригата възприемаха като нещо съвсем естествено. Той беше поразен дотолкова, че изобщо не забеляза колко ловко Гонзаг бе подготвил почвата, за да се стигне до този измамлив довод; потресен до такава степен, че не можа да съобрази, че подмяната на децата бе също измежду онези прекомерно романтични обстоятелства, чиято смисленост сам отричаше.
За него цялата тази история изведнъж придоби напълно реалистичен оттенък. Мечтата на авантюриста Лагардер дотолкова логично произтичаше от обстоятелствата, че правеше достоверно и всичко останало. Гонзаг отлично забеляза постигнатия ефект, но беше твърде хитър, за да се възползува от него веднага. От половин час насам и него — се бе затвърдило убеждението, че регентът знае минута по минута ВСИЧКО, което се беше случило през последните два дни, и сега принцът действуваше в зависимост от тази си увереност.
Филип Орлеански се славеше, че поддържа полиция, която всъщност не е подчинена на господин Машо, и на Гонзаг често му бе минавало през ум, че е твърде вероятно дори в редиците на свещения му батальон да се намерят не една и две mouches[1]. По време на Регентството думата monche беше изключително модерна. Мъжкият род и арготичното окончание, с което пашата епоха я дари, пропъди тази дума от речника на честните хора.
Гонзаг залагаше на най-лошото, но това бе просто предпазливост. Той играеше така, сякаш регентът е видял всичките му карти.
— Ваше височество може да бъде уверен — продължи принцът, — че не отдавам на този факт повече от нужното значение. Като се вземе предвид интелигентността и дързостта на Лагардер, друго не можеше и да се очаква. Така и стана. Имах доказателства за това още преди пристигането на Лагардер в Париж, а от момента на появата му тук изобилието на нови доказателства превърна предишните в абсолютно излишни. Госпожа принцеса дьо Гонзаг, която никак не е склонна да ми оказва съдействие, ще осведоми по-подробно ваше кралско височество по този въпрос. Но да се върнем на фактите. Пътешествието на Лагардер продължи две години, а когато те изтекоха, циганката, възпитана от монахините в „Преображение господне“, беше неузнаваема. Предполагам, че точно тогава в главата на Лагардер се е зародил и планът, за който току-що споменахме. Нещата коренно се промениха. За да се спази благоприличието, мнимата Орор дьо Ньовер се настани в свой собствен дом, сдоби се с гувернантка и паж. Най-странното е, че истинската Ньовер и заместницата й се познаваха и обичаха. Не вярвам в искреността на Лагардеровата любовница, но нищо не е изключено. Лагардер е достатъчно хитър, за да не лиши това прелестно дете от цялата му душевна чистота. Въпреки това той правеше всичко, за да пресече достъпа на истинската Ньовер в мадридския си дом и беше забранил на любовницата си да я приема под предлог, че имала твърде леконравно поведение. — Тук Гонзаг горчиво се засмя, преди да продължи: — Пред семейния съвет госпожа принцесата заяви: „Ако дъщеря ми е забравила макар и за един-единствен миг гордостта на своя род, аз бих покрила лицето си и бих казала: Ньовер е мъртъв завинаги!“ Това са нейните собствени думи. Уви, ваше височество, когато за първи път му разкрих тайната на неговия произход, горкото дете помисли, че се подигравам с нещастието му. Но вие ще се съгласите с мен, а дори и да не се съгласите, то законът ще ви опровергае, че не подобава на една майка да потъпква законното право на детето си с излишни превземки. Та нима Орор дьо Ньовер по собствено желание се е лишила от бащина ласка и закрила? Първата грешка е на майката. Майката може да се вайка по миналото, но нищо повече! Детето е в правата си и покойният Ньовер има тук своя единствен и последен пълномощник… Двама! Исках да кажа: двама! — Тук Гонзаг направи кратка пауза, после възкликна: — Как се промени лицето ви, ваше височество! Позволете ми да ви кажа, че върху него е изписана неизмеримата доброта на сърцето ви! Кажете ми, умолявам ви, кажете чий клеветнически глас можа да ви накара да забравите трийсет години вярна дружба?
— Господин принце — прекъсна го Орлеанският херцог с глас, който се опитваше да бъде строг, но издаваше колебание и силно вълнение, — мога да ви отговоря единствено със собствените си думи: Оневинете се и ще видите дали съм ви приятел!
— Но в какво съм обвинен? — възкликна Гонзаг с възхитително престорен гняв. — Нима в престъпление с двайсетгодишна давност? Или в престъпление, извършено вчера? Нима Филип Орлеански е повярвал в това допи за час, дори за минута, дори за секунда? Искам да знам! Искам! Нима ваше височество е повярвал, че тази шпага…
— Ако бях повярвал… — промълви Орлеанският херцог, смръщвайки вежди, докато в лицето му нахлу кръв.
Гонзаг насила грабна ръката му и я притисна към сърцето си.
— Благодаря! — извика той със сълзи на очи. — Чувате ли, Филип? Принуден съм да ви благодаря, че вашият глас не се е присъединил към гласовете на другите, за да ме обвини в подлост! — Той рязко вдигна чело, сякаш внезапно бе изпитал съжаление и срам от своята сантименталност. — Нека ваше височество ми прости — продължи той, насилвайки се да се усмихне, — ще се постарая никога вече да не губя самообладание в негово присъствие. Знам в какво ме обвиняват, или поне се досещам. Борбата ми срещу Лагардер ме принуди да предприема действия, които законът осъжда, но ако законът ме нападне, аз ще се отбранявам. Освен това, налице е и присъствието на госпожица дьо Ньовер в един дом, предназначен за развлечения… Но да не изпреварваме събитията. Нямам намерение още дълго да додявам на ваше височество. Ваше кралско височество без съмнение си спомня с какво удивление посрещна молбата ми да бъда изпратен с дипломатическа мисия в Мадрид. Дотогава грижливо избягвах да се намесвам в държавните дела, но казаното днес е предостатъчно, за да разсее недоумението ви. Исках да се върна в Испания като официално лице, в резултат на което мадридската полиция бе поставена изцяло в мое разположение. След няколко дни успях да открия убежището на скъпото дете, което днес олицетворява надеждите на един прославен род. Лагардер я бе изоставил окончателно. Пък и за какво ли му беше? Орор дьо Ньовер се препитаваше, танцувайки по площадите. Целта ми беше да заловя едновременно както двете девойки, така и Лагардер, но авантюристът и любовницата му ми се изплъзнаха и аз доведох само госпожица дьо Ньовер.
— Тази, която твърдите, че е госпожица дьо Ньовер — поправи го регентът.
— Да, ваше височество, тази, която твърдя, че е госпожица дьо Ньовер.
— Това не е достатъчно.
— Позволете ми да смятам противното, щом регентът благоволява да се съгласи с мен. В никакъв случай не съм действувал необмислено и с риск да се повторя, ще ви кажа: На това дело посветих цели двайсет години! Каква беше целта? Присъствието на двете девойки и измамника. То е вече факт, и тримата се намират в Париж.
— Заслугата не е ваша — прекъсна го регентът.
— Моя е, ваше височество, единствено моя. По кое време ваше кралско височество получи първото писмо на Лагардер?
— Нима съм ви казвал…? — надменно понечи да го прекъсне Орлеанският херцог.
— Ако ваше кралско височество не желае да отговори, то аз ще го сторя вместо него. Първото писмо на Лагардер, онова, в което настояваше да му се издаде пропуск, и което бе изпратено от Брюксел, пристигна в Париж в края на август, а по това време госпожица дьо Ньовер вече цял месец беше в моя власт. Не се отнасяйте с мен по-зле, отколкото с обикновен обвиняем, ваше височество, и ми отдайте дължимото като приемете поне очевидното. Почти двайсет години Лагардер не даде признак на живот. Не смятате ли, че само някакъв доста основателен повод би го принудил да се завърне във Франция, и то точно по това време? И не мислите ли, че този повод е било самото отвличане на истинската Ньовер? И ако е нужно, нека доуточним: могъл ли е Лагардер да стигне до друго заключение, освен до следното: „Какво ще стане с моите надежди, ако оставя Гонзаг да настани в двореца Лорен наследницата на покойния херцог? И какво ще правя с това хубаво девойче, което довчера струваше милиони, а утре няма да бъде нищо повече от проста циганка, по-бедна и от мен?…“
— Този довод би могъл да се изтълкува и обратно — забеляза регентът.
— Нали? — усмихна се Гонзаг. — Биха могли да кажат, че Лагардер, виждайки, че се каня да предизвикам публичното признание на една мнима наследница, е поискал да представи истинската.
Регентът утвърдително кимна с глава.
— Дори и тогава, ваше височество — продължи принцът, — безспорен ще остане фактът, че завръщането на Лагардер е единствено моя заслуга. Повече не ми е и нужно. Чуйте всъщност какво си казвах: Лагардер на всяка цена ще ме последва и така ще попадне в ръцете на правосъдието, в резултат на което всичко ще излезе наяве. Не аз, ваше височество, предоставих на Лагардер средства да влезе във Франция и да предизвика най-нагло правосъдието.
— Знаехте ли, че Лагардер е в Париж, когато настоявахте пред мен да бъде свикан семейния съвет? — попита Орлеанският херцог.
— Да, ваше височество — отвърна Гонзаг без колебание.
— Защо не ме предупредихте?
— Пред съвестта си и пред бог твърдя, че не съм сгрешил — отговори принцът. — Пред закона, а следователно и пред вас, ваше височество, щом ви е угодно да представлявате закона, надеждите ми намаляват. С помощта на един или друг убийствен параграф някой пристрастен съдия лесно би могъл да ме осъди. Очевидно е трябвало да се съветвам с вас за всичко и да потърся помощта ви, но нима точно на вас е нужно да обяснявам съществуването на известни противоречия? Надявах се да сложа край на пагубната непримиримост, която открай време съществува между мен и госпожа принцесата; разчитах на добрите си дела, за да надделея напълно необоснованата й остра неприязън към мен и се заклех в честта си да го сторя, като бях почти уверен, че ще съумея да сключа мир преди някой изобщо да е заподозрял водената помежду ни война. Ето ви една сериозна причина и аз, ваше височество, човекът, който познава по-добре от когото и да било вашата впечатлителност и тънка чувствителност, съм убеден, че с чиста съвест мога да отстоявам пред вас подобен довод. Имаше обаче още една, може би прекалено наивна подбуда, ако, разбира се, нещо, свързано с гордостта от изпълнения дълг може да се стори някому наивно. Бях наченал сам това велико, това свято дело, посветих му половината си живот, но в часа на успеха се поколебах да поделя с някого, та било и с вас, ваше височество, моята победа. Поведението на госпожа принцесата на семейния съвет ме накара да разбера, че е вече предизвестена. Лагардер не чакаше атаката ми; той нападаше пръв. Не се срамувам да призная, ваше височество, че коварството не ми е присъщо. Лагардер се оказа по-хитър от мен и спечели. Не мисля, че ще ви науча нещо ново, когато ви кажа, че този човек прикри присъствието си сред нас с помощта на изкусна маскировка. Кой знае, може би самата баналност на неговата хитрина му осигури пълен успех. Трябва също да признаем — тук Гонзаг презрително сви устни, — че някогашният занаят на тази особа му даваше предимства, от които не всеки би могъл да се възползува.
— Не знам какъв занаят е упражнявал — каза регентът.
— Занаята на шут, преди този на наемен убиец. Не помните ли, че някога тук, в Двора на фонтаните, току под прозорците ви, едно злочесто дете изкарваше хляба си като се кривеше, откачаше си ставите и имитираше най-вече гърбави?
— Лагардер! — прошепна регентът, обзет неусетно от спомени. — Беше още по времето на Monsieur! Наблюдавахме го от ей този прозорец. Малкият Лагардер!
— Да беше дал бог този спомен да се пробуди само два дни по-рано! Продължавам нататък. Още щом заподозрях, че се е появил в Париж, аз предприех отново изпълнението на плана си оттам, където го бях изоставил. Опитах се да заловя двамата самозванци, както и документите, които Лагардер беше задигнал от замъка Кайлюс. Този път въпреки цялата си ловкост Лагардер, или Гърбавия, не можа да ми попречи да осъществя значителна част от замисъла си. Самият той се спаси, но аз успях да сложа ръка върху младата девойка и документите.
— Къде е сега девойката? — попита регентът.
— При злочестата измамена майка, при госпожа дьо Гонзаг.
— А документите? Предупреждавам ви, че точно тук се крие една напълно реална опасност за вас, принце!
— Но защо опасност, ваше височество? — попита Гонзаг със самоуверена усмивка. — Никога не бих могъл да проумея как е възможно в продължение на четвърт век да бъдеш другар, най-добър приятел и брат на човек, за когото имаш толкова лошо мнение! Или си мислите, че вече съм подправил документите? Пликът, скрепен с три непокътнати печата, сам ще гарантира за моята съмнителна почтеност. Документите са у мен и съм готов по всяко време — срещу подробна разписка — да ги предам в ръцете на ваше кралско височество.
— Тази вечер ще ви ги поискаме — каза Орлеанският херцог.
— Тази вечер, както и сега, аз ще бъда готов! Но позволете ми да продължа. След като му отнех упоменатите трофеи, Лагардер беше победен. Проклетата маскировка обаче изцяло промени по-нататъшния ход на събитията. Сам аз въведох врага у дома си. Знаете, че имам слабост към загадъчното и в това отношение донякъде се придържам към вкуса на ваше кралско височество, който значително повлия и върху моите предпочитания по времето, когато бяхме приятели. Гърбавия се появи ненадейно и за баснословна сума нае колибката на кучето ми; самият той ми се видя някакво приказно същество. Накратко: бях изигран, излишно е да го отричам. Веднъж влязъл в кошара, вълкът си показа зъбите. Аз обаче нехаех и тогава един от моите верни слуги, господин Пейрол, се нагърби със задачата тайно да предупреди госпожа принцеса дьо Гонзаг.
— Можете ли да го докажете? — прекъсна го регентът.
— Много лесно, ваше височество, чрез показанията на самия господин Пейрол. Но гвардейците и госпожа принцесата пристигнаха твърде късно за моите злочести приятели Албре и Жирон. Вълкът беше ухапал!
— Да не искате да кажете, че Лагардер е бил сам срещу всички ви?
— Не, ваше височество, бяха четирима, като имаме предвид и братовчед ми, маркиз дьо Шаверни.
— Шаверни! — — повтори регентът смаян.
Гонзаг лицемерно въздъхна и отговори:
— По време на мандата ми в Мадрид, той се запозна с любовницата на Лагардер. Длъжен съм да уведомя ваше височество, че тази сутрин поисках и получих от господни д’Аржансон кралска заповед за изгнанието на Шаверни.
— А другите двама?
— Те също са задържани. Става дума за двамина учители по фехтовка, известни с това, че някога са били замесени в своеволията и злодеянията на Лагардер.
— Остава да мотивирате отношението си към вашите приятели тази нощ — каза регентът.
Гонзаг погледна херцога с престорено удивление. За миг той замълча, после подигравателно се усмихна и промълви:
— Нима наистина ще се окаже вярно това, което ми съобщиха?
— Не знам какво са ви съобщили.
— Небивалици, ваше височество, обвинения, едно от друго по-невероятни… Но подобава ли на височайшата мъдрост на ваше кралско височество, а и на собственото ми достойнство…?
— Принце, аз продавам височайшата си мъдрост почти па безценица, тъй че засега нека я оставим настрана ведно с достойнството ви. Говорете, моля!
— Това е заповед и аз се подчинявам. Оказа се, че тази нощ, докато съм бил при ваше кралско височество, оргията в павилиона ми е достигнала нечувани размери. Разбили вратата на личния ми апартамент, където бях приютил двете девойки, възнамерявайки още па сутринта да ги предам в ръцете на госпожа принцесата. Излишно е да казвам на ваше височество кои са били подбудителите па това насилие, на което пияните ми приятели несъзнателно оказали съдействие. Между мнимия гърбав и Шаверни се състояло наддаване. Наградата на победителя била ръката на младата циганка, която се опитват да представят за госпожица дьо Ньовер. Когато се върнах, намерих Шаверни заспал на пода, а ликуващия гръбльо — до любовницата си. Съставили бяха дори брачен договор, цял покрит с подписи, между които и собствения ми, фалшифициран подпис!
Регентът гледаше принца така, сякаш искаше да проникне до дъното на душата му. Гонзаг бе захванал отчаяна битка. Влизайки при Орлеанския херцог, той знаеше, че ще срещне известна студенина от страна на своя покровител и приятел, но изобщо не беше очаквал да се стигне до подобно дълго и ужасно обяснение.
Може да се каже, че почти три четвърти от тези умело подбрани лъжи, от целия този куп чудовищни небивалици, биха съвсем набързо скалъпени. Не само че Гонзаг се изкарваше жертва на собствения си героизъм, но и предварително потвърждаваше в своя полза показанията на единствените трима очевидци, които можеха да свидетелствуват против него: Шаверни, Кокардас и Паспоал.
Регентът беше обичал този човек толкова нежно, колкото изобщо бе способен да обича; принцът беше сред най-приближените му още от младини. За Гонзаг обаче това обстоятелство не беше никак благоприятно, тъй като бе много вероятно точно тази тяхна дългогодишна интимна близост да предизвика недоверието на Орлеанския херцог към изкусното притворство на приятеля му. Така и излезе. Може би, изречени от друга уста, ясните и на пръв поглед точни отговори на Гонзаг щяха да са напълно достатъчни, за да убедят регента.
Сам по себе си, регентът притежаваше вродено чувство за справедливост, макар че историята го обвинява, и то напълно основателно, в немалко пристрастия. Позволено ни е да смятаме, че в случая регентът преоткриваше, тъй да се каже, присъщото благородство на характера си, пробудено от незаличимия печален спомен, който витаеше над този съдебен процес. Ставаше дума да бъде наказан убиецът на Ньовер, когото Филип Орлеански беше обичал като роден брат; ставаше дума да се възвърне името, богатството и семейството на обезнаследената дъщеря на Ньовер.
Регентът беше напълно склонен да повярва на думите на Гонзаг. Единственото, което все още го възпираше, бе внезапният прилив на добросъвестност, тъй като не искаше след време съвестта му да го гризе по повод на този разговор. Цялото си становище по въпроса той бе обобщил с думите, изречени още в началото на срещата им: „Оневинете се и ще видите дали ви обичам!“ Горко на враговете на невинния Гонзаг!
— Бог ми е свидетел, Филип — произнесе той след кратко мълчание и като че колебливо, — че с радост бих запазил един приятел! Нищо чудно, че клеветата се е ожесточила срещу вас. Вие имате толкова завистници.
— Дължа го на благодеянията на ваше височество — промълви Гонзаг.
— Вашето високо положение — продължи регентът, — както и изключителната ви интелигентност, от която искрено се възхищавам, могат лесно да се справят с клеветата. Отговорете, моля ви, на един последен въпрос. Какво означава тази история с наследството на граф Анибал Каноца?
Гонзаг сложи ръка върху неговата.
— Ваше височество — сериозно и отсечено подхвана той, — братовчед ми Каноца почина по времето, когато заедно е ваше кралско височество пътешествувахме из Италия. Повярвайте ми, не надхвърляйте известни граници, зад които подлостта прераства в глупост и заслужава единствено презрение, дори когато излиза от устата на един могъщ владетел. Тази сутрин Пейрол ми каза: „Заклели са се да ви погубят. Наговориха пред негово кралско височество такива неща, че сега всички отколешни обвинения срещу Италия ще се обърнат срещу вас. Изкараха ви същински Борджия[2]. Отровни праскови, цветя, в чиито венчета е впръскана смъртоносната aqua toiiana…“ Ваше височество — възкликна Гонзаг, — ако наистина ви е необходим защитник, за да ме оправдава, по-добре ме осъдете, тъй като възмущението ми пречи да говоря! Още няколко думи и ви оставям лице в лице срещу три неоспорими факта: Лагардер е в ръцете на вашето правосъдие; двете девойки са при принцесата; аз разполагам с откъснатите страници от регистъра на параклиса на Кайлюс. С подобни веществени доказателства разобличаването на престъпника става толкова лесно, че не мога да потисна чувството си на гордост, казвайки си: „Аз съм човекът, който разсея мрака!“
— Истината ще излезе наяве, в това няма съмнение — каза регентът. — Тази вечер самият аз ще председателствувам семейния съвет.
Гонзаг жадно сграбчи ръцете му.
— Бях дошъл да ви помоля да го сторите! — извика той. — В името на човека, комуто посветих целия си живот, аз ви благодаря, ваше височество! Сега трябва да поискам прошка, че говорих може би прекалено високо пред главата на една велика държава, но каквото и да се случи, аз съм вече наказан. Тази вечер Филип Орлеански и Филип дьо Гонзаг ще се видят за последен път.
Регентът го притисна към гърдите си. Старото приятелство си казваше думата.
— Един принц не трябва никога да се унижава да моли за прошка, Филип — каза той. — Ако се наложи, надявам се, че извиненията на регента ще ви удовлетворят напълно.
Гонзаг бавно поклати глава и с треперещ глас промълви:
— Има рани, които никакъв балсам не може да изцери. — Той рязко се изправи и погледна стенния часовник. Разговорът им продължаваше цели три дълги часа. — Ваше височество — произнесе той с твърд и студен глас, — тази сутрин няма да можете да спите. Приемната на ваше кралско височество е пълна с народ. И там, съвсем близо до нас, се питат дали ще изляза оттук, отрупан с още повече благоволение, или стражата ви ще ме отведе направо в Бастилията. Същия въпрос си задавам и аз… Настоявам ваше кралско височество да ми окаже милостта, която сам избере: или затвор, където ще намеря подслон, или някакъв нарочен и публичен белег, който ще ми възвърне, макар и само за днес, изгубеното доверие, от което толкова много се нуждая.
Филип Орлеански позвъни и нареди на появилия се прислужник: — Въведете всички! — И в момента, когато повиканите придворни прекрачиха прага, той притисна Гонзаг към себе си, целуна го по челото и каза: — До довечера, приятелю Филип!
Придворните тутакси се наредиха в шпалир и се превиха в дълбок поклон пред излизащия принц дьо Гонзаг.