Пол Февал
Гърбавия (52)

XIII. Подписването на брачния договор

Целия предишен ден госпожа принцеса дьо Гонзаг бе прекарала в покоите си, но множество посетители бяха нарушили уединението, на което от години се обричаше вдовицата на Ньовер. Още в зори тя бе написала и изпратила голям брой писма и отзивчивите посетители побързаха да й донесат отговорите си на крака. Така тя последователно прие кардинал дьо Биси, херцог дьо Треме — губернатора на Париж, полицейския лейтенант Машо, председателя дьо Ламоаньон и вицеканцлера Воайе д’Аржансон. Към всеки от тях принцесата се обърна с молба за помощ и съдействие срещу Лагардер, самозвания благородник, който й бе отнел едничката дъщеря. И всекиму тя предаде разговора си с Лагардер, който разгневен, че бленуваното от него немислимо възнаграждение му се изплъзва, бе започнал най-безсрамно да изопачава нещата.

От Лагардер се възмущаваха всички. И имаше защо наистина. Най-мъдрите измежду съветниците на госпожа дьо Гонзаг стигнаха до единодушното заключение, че самото обещание на Лагардер да им представи госпожица дьо Ньовер е просто първата лъжа от низ измами, но че в крайна сметка е благоразумно да се изчака развоя на събитията.

При все благоговението, с което всички най-демонстративно ограждаха името на негово височество принц дьо Гонзаг, вярно е, че след вчерашното заседание той бе оставил в съзнанието им доста неприятни спомени. За всички бе ясно, че тук се крие някаква загадъчна неправда, която, макар че оставаше тайна за тях, ги изпълваше със смътно безпокойство.

В усърдието винаги се съдържа значителна доза любопитство.

Пръв надуши някакъв чудовищен скандал негово високопреосвещенство кардинал дьо Биси. Постепенно интуицията се пробуди и у останалите, които, веднъж попаднали на следите на загадката, настървено се втурнаха по тях, като в същото време до един се кълняха, че са на прав път. Преди всичко препоръчаха на госпожа принцесата да отиде в Пале Роаял и да обясни на господин регента всичко, от игла до конец. Посъветваха я също най-настоятелно в никакъв случай да не обвинява съпруга си.

Някъде около пладне тя се качи в една носилка и отиде в Пале Роаял, където бе незабавно приета. Регентът я очакваше. Аудиенцията продължи необичайно дълго. Принцесата не отправи никакво обвинение срещу мъжа си, но регентът най-подробно я разпита — нещо, което не беше успял да стори сред гълчавата на празненството.

Съвсем естествено бе регентът, в когото от два дни насам споменът за Филип дьо Ньовер, неговия най-добър приятел и брат, се бе пробудил с неочаквана сила, да се върне назад в годините и да отвори дума за зловещите събития в крепостния ров на замъка Кайлюс, които за него и до ден-днешен оставаха забулени в тайна. Той за първи път разговаряше с вдовицата на приятеля си на четири очи. Да, принцесата не обвини мъжа си, но след края на аудиенцията Филип Орлеански остана тъжен и замислен. И макар че в същия този ден, а и през последвалата го нощ, регентът на два пъти прие принц дьо Гонзаг, помежду им не се стигна до никакви обяснения. За онези, които познаваха Филип Орлеански, този факт не се нуждаеше от коментари. В съзнанието на регента се бе загнездило подозрението!

На връщане от посещението си в Пале Роаял, принцеса дьо Гонзаг намери покоите си пълни с приятели. И сега всички тези хора, които я бяха съветвали в никакъв случай да не обвинява съпруга си, нетърпеливо се поинтересуваха какво възнамерява да предприеме регентът по отношение на принца.

При все че предчувствуваше приближаващата буря, Гонзаг дори не подозираше колко градоносни облаци се трупат на хоризонта му. Та той бе толкова могъщ, толкова богат! Да вземем за пример историята от тази нощ: колко лесно би могла да бъде преиначена, разказана утре! Просто щяха да се пошегуват с букета отровни цветя — туй по-прилягаше на времето на Бренвилие^[1] — да се присмеят на трагикомичния годеж, а опиташе ли се някой да твърди, че Езоп II, наречен още Йон, е имал поръчение да убие младата си жена, до един щяха да се превиват от смях. Каква нелепост наистина! Та днес човек изкормваше единствено портфейла си.

И действително, буреносният повей не идваше оттам. Бурята назряваше в самия дворец на Гонзаг. Може би тягостната и покъртителна трагедия на този осемнайсетгодишен принудителен брак най-сетне щеше да достигне някаква развръзка. Нещо се бе размърдало зад черните завеси на молитвената стая, където по волята на принцесата всяка божа сутрин се отслужваше заупокойна литургия. Днес сред този безпримерен траур се възправяше един призрак. Сегашното престъпление не би било дори за вярване поради самото присъствие на цяла тълпа свидетели, при това до един съучастници, докато колкото и дълбоко да заровиш отколешното злодеяние, то почти винаги разбива прогнилите дъски на ковчега.

Принцеса дьо Гонзаг уведоми именитите си съветници, че господин регентът е проявил интерес както към обстоятелствата около сватбата й, така и към предхождащите я събития, като добави, че господин регентът й е обещал да принуди Лагардер да направи пълни самопризнания, дори ако за това е нужно да го подложи на изтезания. Всички хвърляха вината върху Лагардер с тайната надежда, че просветлението ще ги осени чрез него, тъй като всеки знаеше, или поне се досещаше, че Лагардер е участвувал в среднощната сцена, с която преди двайсет години бе започнала тази нескончаема трагедия. Господин Машо й обеща съгледвачите си; херцог дьо Треме — своите гвардейци, а висшите магистрати — тайните си дворцови агенти. Не знаем какво може да обещае един кардинал при подобни обстоятелства, но в крайна сметка негово високопреосвещенство предложи онова, с което разполагаше. На Лагардер не му оставаше нищо друго, освен здравата да се държи!

Към пет часа подиробед, Мадлен Жиро наруши усамотението на господарката си, за да й предаде едно писмо от полицейския лейтенант. Достойният магистрат съобщаваше на принцесата, че Лагардер е бил убит миналата нощ на излизане от Пале Роаял. Писмото завършваше с думите, които се превръщаха едва ли не в заклинание: „Не обвинявайте мъжа си!“

Остатъка от вечерта принцесата прекара в тревожно усамотение. Между девет и десет вечерта, Мадлен Жиро се появи с ново писмо. Този път почеркът беше непознат. Донесли го бяха двамина непознати с подозрителна външност, приличащи по-скоро на пладнешки разбойници. Единият бе висок и нахален, а другият — престорено любезен и възнисичък. Писмото напомняше на госпожа принцесата, че двайсет и четиричасовият срок, даден от регента на господин дьо Лагардер изтичаше в четири часа през нощта. То уведомяваше госпожа принцесата, че в този час господин дьо Лагардер ще се намира в павилиона за гости на господин дьо Гонзаг.

Лагардер у Гонзаг! Но защо? Как? А писмото на полицейския лейтенант, което съобщаваше за смъртта му?…

Принцесата веднага нареди да запретнат каретата й, после скочи в нея и заповяда да я откарат на улица „Паве Сент Антоан“, в двореца на Ламоаньон. Час по-късно двайсетина гвардейци, командувани от един капитан, както и четирима полицейски пристави от Шатле, се разположиха на лагер в двора на двореца на Ламоаньон.

Не сме забравили, че поводът за празненството, организирано от принц дьо Гонзаг в павилиона му зад „Сен Маглоар“, беше една сватба: сватбата на маркиз дьо Шаверни с непозната девойка, на която принцът бе определил зестра от петдесет хиляди екю. Женихът се бе съгласил и ние знаем, че господин дьо Гонзаг имаше всички основания да смята, че няма защо да се опасява от отказа на невестата. В такъв случай нямаше нищо чудно в това, че принцът предварително беше взел всички необходими мерки сключването на насрочения брачен съюз да не се протака излишно. Повикан бе кралския нотариус — истински кралски нотариус. Дори нещо повече — свещеникът — истински свещеник, вече чакаше в сакристията на „Сен Маглоар“.

Не ставаше и дума за някаква пародия на годеж. Господин дьо Гонзаг се нуждаеше от напълно законен брак, който да даде такива права на съпруга над съпругата, че при нужда по волята на съпруга изгнанието на съпругата да се проточи безкрайно.

Гонзаг беше казал истината. Принцът не обичаше кръвта, но в случай, че всички други средства се окажеха безсилни, той никога не се спираше пред нея.

В един момент среднощната авантюра бе приела нежелан развой. Толкоз по-зле за Шаверни! В действителност, откакто Гърбавия се беше появил на преден план, нещата приемаха нов, при това много по-благоприятен облик. Гърбавия очевидно беше човек, от когото можеш да поискаш всичко. Гонзаг го бе преценил от пръв поглед. Езоп II беше от онези създания, които с удоволствие принуждават човечеството да се разплаща за обидите към собственото им нещастие, и хранят в душите си люта неприязън към рода човешки заради кръста, който бог като непосилно бреме е стоварил върху плещите им.

— Повечето гърбави са зли и отмъстителни — мислеше си Гонзаг. — Гърбавите са жестокосърдечни и неумолими; светът за тях е все едно неприятелска страна. Те не знаят що е милост, тъй като никой и никога не е изпитвал милост към тях. Още в най-ранно детство глупашкият присмех им нанася толкова жестоки удари, че в крайна сметка душата им се покрива със защитна обвивка.

Шаверни изобщо не беше подходящ за нароченото дело. Той бе просто безумец — виното го правеше искрен, великодушен и безразсъдно смел. Шаверни беше напълно способен да обикне жена си и да падне на колене пред нея, след като по-напред я пребие от бой. Гърбавия — никога! Той положително хапеше само веднъж, но смъртоносно. Гърбавия беше истинска находка.

Когато Гонзаг заповяда да доведат нотариуса, всекиму се прищя да се изтъкне. Ориол, Албре, Монтобер и Сидализ тутакси се втурнаха към галерията, изпреварвайки Кокардас и Паспоал. За миг двамата останаха сами под мраморния портик.

— Гълъбче — рече гасконецът, — тази нощ няма да мине без градушка…

— От удари! — прекъсна го Паспоал. — Наоколо просто ухае на пердах!

— Гръм да ме порази дано! Ръката вече ме сърби! А теб?

— Иска ли питане! Доста време мина, откакто не сме танцували, доблестни ми друже!

Вместо да се спуснат на долния етаж, те отвориха външната врата и излязоха в градината. Нямаше и помен от засадата, устроена от Гонзаг пред павилиона. Нашите двама юначаги стигнаха безпрепятствено чак до алеята, където предния ден Пейрол бе открил труповете — на Салдан и Фаенца. Алеята беше безлюдна.

Най-странно обаче им се стори обстоятелството, че потайната вратичка, водеща към улицата, беше широко отворена.

На улицата нямаше жива душа. Нашите храбреци се спогледаха.

— Ама че работа! — промърмори Кокардас. — Не ще да го е свършил оня лудньо Парижанчето, щом от снощи е на небето.

— Знаеш ли го на какво е способен! — възрази Паспоал.

В този момент откъм църквата до ушите им долетя неясен шум.

— Ти стой тук! — разпореди се гасконецът. — Ще ида да хвърля един поглед.

Той предпазливо се промъкна покрай градинския зид, докато Паспоал остана на пост при вратичката. В този край градината граничеше с гробището „Сен Маглоар“. Кокардас видя, че то просто гъмжи от гвардейци.

— Е, гълъбчето ми — рече той, когато се върна, — ако ни е писано да танцуваме, то поне цигулари няма да ни липсват!

Междувременно Ориол и приятелите му нахлуха в стаята на Гонзаг, където метр Гриво-старши, кралски нотариус, безметежно спеше на един диван до малка еднокрака масичка, отрупана с остатъците от разкошна вечеря.

Не знам защо в наши дни на нотариусите се гледа с неприязън. Нотариусите, общо взето, са люде чистоплътни, жизнерадостни, охранени, с много кротък нрав, ползуващи се със славата на шегаджии сред близките си и надарени с рядка проницателност при игра на вист. На масата се държат възпитано; в тях е намерила сигурно убежище рицарската учтивост; те са изключително галантни с богатите стари дами и безспорно малко са французите, на които тъй добре приляга бялата вратовръзка, неразделна спътница на златните очила. Но близко е времето, когато нещата коренно ще се променят и всеки ще бъде принуден да признае, че един млад русокос нотариус с достолепни и вежливи обноски, чието оформящо се коремче е все още далеч от разцвета си, е едно от най-прелестните цветя на нашата цивилизация.

Освен всичко това, метр Гриво-старши, секретар-нотариус на краля и на Шатле, имаше честта да бъде предан слуга на негово височество принц дьо Гонзаг. Той беше около четирийсетгодишен хубавеляк, дебел, румен, жизнерадостен и усмихнат, тъй че бе истинско удоволствие да го гледаш. Ориол го хвана за едната ръка, Сидализ за другата, и двамата го помъкнаха към първия етаж.

Видът на един нотариус караше Нивел почти винаги да изпада в умиление; та нали точно те придаваха законна сила и стойност на даренията, направени приживе.

Метр Гриво-старши, човек изискан и вежлив, се поклони на принца, дамите и господата с безупречно чинопочитание. В себе си той носеше черновата на предварително съставения брачен договор, в който засега беше вписано само името на Шаверни. Налагаше се да го поправят. По покана на Пейрол, метр Гриво-старши се настани на една масичка и като извади от джоба си перо, мастилница и стъргалка за пера, се залови за работа. Гонзаг и повечето гуляйджии продължаваха да стоят около Гърбавия.

— Много ли ще се бавите? — поинтересува се последният, обръщайки се към нотариуса.

— Метр Гриво — разсмя се принцът, — трябва да разберете съвсем естественото нетърпение на младоженците!

— Моля само за пет минути, ваше височество — отвърна нотариусът.

С една ръка Езоп II подръпна жабото си, докато с другата погали Орор по косата с победоносен вид.

— Време, колкото да съблазниш една жена! — рече той.

— Да пием, щом имаме повод! — извика Гонзаг. — Да пием за удачния брак!

Бутилките шампанско се отвориха отново. Този път веселието безпрепятствено вземаше връх. От тревогата не бе останала и следа; всички се чувствуваха в прекрасно разположение на духа.

Доня Крус сама напълни чашата на Гонзаг.

— За тяхното щастие! — весело вдигна наздравица тя.

— За тяхното щастие! — повториха през смях останалите, надигайки чаши.

— Ха тъй! — извика Езоп II. — Няма ли тук някой поет, за да ми съчини сватбена ода?

— Поет! Търси се поет! — развикаха се гуляйджиите.

Метр Гриво-старши пъхна перото зад ухото си.

— Не може всичко наведнъж — благодушно промълви той. — Нека по-напред приключа с договора, а сетне ще импровизирам и няколко стихчета.

Гърбавия му благодари с величествен жест.

— Поезия от Шатле! — прихна Навай. — Нотариални мадригали. Ха сега отречете, че нашият век не бил златен!

— Че кой мисли да отрича?! — обади ce Hoce. — От чешмите ще бликне бадемово мляко и пенливо вино.

— А по тръните ще цъфнат рози! — додаде Шоази.

— Има си хас, щом и нотариусите са прописали стихове!

Гърбавия гордо се изпъчи и самодоволно заяви:

— Не ще и дума, че цялото туй остроумие е по повод на сватбата ми! Но така ли ще стоим? — сепна се той. — И таз добра! Та булката е неподходящо облечена! Ами аз, по дяволите, просто срам да го хване човек! Не съм сресан, пък и маншетите ми са измачкани. Къде е булчинската премяна, дяволите да го вземат?! — продължаваше да се възмущава Гърбавия. — Да не би пък да ми се е счуло, че се говори за сватбени дарове, госпожици?

Още не се доизрекъл, Нивел и Сидализ бяха вече в съседния будоар, откъдето скоро се появиха с булчинската премяна. Доня Крус веднага пое тоалета на Орор под свое ръководство.

— По-бързо! — подканяше тя. — Нощта преваля, а трябва да отпразнуваме и сватбата!

— Ще вземат май да ти развалят магията, гръбльо! — обади се Навай.

В една ръка Езоп II държеше огледало, а в другата — гребен.

— Скъпа моя хубавице — рече той на Дебоа, вместо да отговори, — я ме посреши отзад! — После се обърна към Навай и продължи: — Тя ми принадлежи така, както вие, дечица мили, принадлежите на господин дьо Гонзаг, или по-скоро на амбициите си. Тя ми принадлежи така, както любезният господин Ориол принадлежи на суетата си, красавицата Нивел — на алчността си, а всички вие — на най-големия си недостатък! Фльори, мила, вържете отново корделата ми, моля!

— Готово! — каза в този момент метр Гриво-старши. — Можете да се подписвате.

— Вписахте ли имената на младоженците? — попита Гонзаг.

— Не ги знам — отвърна нотариусът.

— Как е името ти, друже? — обърна се принцът към Гърбавия.

— Вие просто подпишете, ваше височество — усмихна се Езоп II. — Подпишете и вие, господа, тъй като, надявам се, ще ми окажете тази чест. А колкото до името ми, то аз сам ще го напиша, тъй като е доста необичайно и ще ви разсмее.

— Всъщност как, по дяволите, ли се казва? — възкликна Навай.

— Вие подпишете, подпишете! Ваше височество, много бих искал да получа вашите маншети като сватбен подарък.

Гонзаг веднага откопча дантелените си маншети и му ги подхвърли. После се приближи до масата, за да подпише. Господата се мъчеха от отгатнат името на Гърбавия.

— Не се и опитвайте — каза той, закопчавайки маншетите на принца, — никога няма да се досетите. Господин дьо Навай, вие имате прекрасна везана кърпичка!

Навай тутакси му я даде. Всеки поиска да добави по нещо към тоалета му: кой игла, кой тока или кордела. Той безропотно приемаше прищевките им, любувайки се сам на себе си в огледалото. Междувременно господата един подир друг се подписваха. Името на Гонзаг беше начело.

— Я идете да видите дали жена ми е готова! — нареди Гърбавия на Шоази, който тъкмо го гиздеше с едно жабо от малинска дантела.

— Невестата! Ето я и невестата! — чуха се в същия миг викове. На прага на будоара се появи Орор, облечена в бяла сватбена премяна и забола в косата си символичния портокалов цвят. Тя бе ослепително красива, но бледото и лице запазваше онази странна неподвижност, която я караше да прилича по-скоро на очарователна статуя. Тя все още бе под въздействието на магията.

В салона се разнесе възхитен шепот. Когато погледите най-сетне се откъснаха от нея, за да се преместят върху Гърбавия, видяха го възторжено да пляска с ръце и да повтаря:

— Дявол да го вземе, та аз съм имал красива жена! Хайде, чаровнице, наш ред е да подпишем!

И той издърпа ръката й от ръцете на доня Крус, която я подкрепяше. Всички очакваха поне жест на отвращение, но Орор съвършено безропотно го последва. Обръщайки се, за да се приближи до масата, където метр Гриво-старши беше накарал всички да се подпишат, очите му срещнаха погледа на Кокардас-младши, който току-що бе влязъл заедно с приятеля си Паспоал. Езоп II му намигна и с бърз, едва доловим жест докосна хълбока си. Очевидно Кокардас го разбра, тъй като тутакси се изпречи на пътя му и извика:

— По дяволите! На тоалета на тоя вагабонтин му липсва нещо.

— Но какво? Какво? — разнесоха се удивени гласове.

— Какво, наистина? — също толкова наивно повтори Гърбавия.

— Гръм да ме порази! — отвърна гасконецът, — Но откога един благородник се жени без шпага?

Многоуважаемата аудитория начаса се отзова с възторжен вик:

— Вярно! Вярно! Да оправим грешката! Шпага, шпага за Гърбавия! Така ще бъде още по-смешен!

И докато Навай мереше рапирите на око, Езоп II превзето упорствуваше, мърморейки:

— Не съм свикнал. Само ще ме притеснява.

Измежду всички парадни шпаги имаше и една дълга и яка бойна рапира, принадлежаща на господин Пейрол, който никога не се шегуваше. Той доста неохотно позволи на Навай да я откачи от портупея му.

— Няма нужда! Няма нужда! — повтаряше Езоп II.

Със смях и шеги, гуляйджиите му препасаха шпагата. Кокардас и Паспоал отлично забелязаха, че в момента, когато докосна дръжката й, десницата му неволно и като че ли радостно трепна. Но това го забелязаха само те. Веднъж препасали му шпагата, Гърбавия престана да се противи. Какво да се прави, станалото — станало! Но висящото на кръста му оръжие ненадейно предизвика у него нов прилив на самонадеяност. Той започна да пристъпва важно, перчейки се при това толкова смешно, че всички избухнаха в неудържим смях. Хвърлиха се да го прегръщат; притискаха го, подмятаха го като кукла. Гърбавия имаше страхотен успех! Той незлобливо приемаше закачките им, но когато стигна до масата, заяви:

— Хайде, стига вече, цял ме изпомачкахте! И не притискайте жена ми тъй отблизо, моля! Оставете ме да си поема дъх, господа приятели мои, за да можем най-сетне да узаконим брачния договор.

Метр Гриво-старши седеше все така на масата, държейки перото си над договора.

— Вашите фамилни имена, моля — подхвана той, — малките ви имена, титли и място на раждане…

Гърбавия леко побутна с крак стола на секретар-нотариуса, който се извърна, за да го погледне.

— Вие подписахте ли? — попита го Езоп II.

— Разбира се — отвърна метр Гриво-старши.

— В такъв случай си вървете с мир, добри човече — рече Гърбавия и го изблъска от стола.

После важно се настани на мястото му. Присъствуващите отново прихнаха. Всичко, което отсега нататък правеше Гърбавия, беше повод за смях.

— Но защо, по дяволите, иска сам да впише името си? — полюбопитствува все пак Навай.

Пейрол тихичко разговаряше с Гонзаг, който току повдигаше рамене. Несъмнено довереникът на принца виждаше някаква причина за безпокойство в това, което ставаше тук. Гонзаг му се присмиваше и го наричаше страхливец.

— Ей сега ще видите! — отвърна Гърбавия на въпроса на Навай и с присъщия си пронизителен кикот, добави: — Да знаете само каква изненада съм ви приготвил! Ще видите, ще видите! Междувременно пийнете по-добре.

Веднага последваха съвета му. Чашите бяха напълнени. Със сигурна ръка и едър почерк, Гърбавия се захвана да попълва празните места върху договора.

— Мътните я взели тази шпага! — изруга той, опитвайки се да и намери по-подходящо място.

Нов взрив от смях последва думите му. Гърбавия все повече и повече се оплиташе в бойното си снаряжение. Човек би казал, че за него дългата шпага е по-скоро инструмент за мъчение.

— Ще подпише! — извикаха някои.

— Няма! — възразиха други.

Изкаран от търпение, Гърбавия измъкна шпагата от ножницата и я постави на масата пред себе си. Зрителите отново се разсмяха. Кокардас незабелязано стисна ръката на Паспоал и изсумтя:

— Господ да ни е на помощ! Лъкът е вече готов!

— Пази се от цигулките! — прошепна брат Паспоал.

Всеки момент стрелките на часовника щяха да посочат четири часа.

— Подпишете, госпожице — каза Гърбавия, подавайки перото на Орор.

За миг тя се поколеба; той я погледна в очите и промълви:

— Подпишете се с истинското си име, щом вече го знаете!

Орор се наведе над пергамента и се подписа. Всички видяха как надничащата иззад рамото й доня Крус трепна от удивление.

— Е, какво? — не се стърпяха любопитните. — Готово ли е? Възпирайки ги с жест, Гърбавия взе перото и на свой ред се подписа.

— Готово — рече той. — Елате да видите, има да се чудите!

Всички се втурнаха към масата. Гърбавия захвърли перото и с небрежен жест взе шпагата.

— Внимание! — прошепна Кокардас-младши.

— Готов съм! — отзова се решително брат Паспоал.

Първи стигнаха до масата Гонзаг и Пейрол, но едва прочели преамбулата на договора, те отстъпиха три крачки назад.

— Какво има? Името! Кажете името! — настояваха напиращите зад тях.

Гърбавия беше обещал да ги изненада и сдържа обещанието си. В един миг всички видяха как безформените му крака внезапно се изопнаха, как снагата му се издължи, а шпагата сякаш се срасна с десницата му.

— Гръм да ме порази дано! — избоботи Кокардас. — Къде-къде по-щури номера правеше в Двора на фонтаните немирникът му недей, когато беше малък!

Гърбавия се изправи в цял ръст и с рязко движение отхвърли назад косата си. Красива, благородна глава засия на широкоплещестата му, яка и грациозна снага.

— Елате и го прочетете! — каза той, обгръщайки с искрящ поглед стъписаната тълпа.

В същото време върхът на шпагата му се заби в подписа. Всички проследиха с поглед движението му и в салона гръмна едногласен вик, повтарящ едно-единствено име:

— Лагардер! Лагардер!

— Да, Лагардер! — повтори Анри. — Лагардер, който винаги се явява на уречената среща!

В първия миг на всеобщо изумление, той навярно би успял да си пробие път в нестройните редици на враговете си. Но Лагардер дори не помръдна. С една ръка той притискаше треперещата Орор към гърдите си, а в другата здраво стискаше шпагата. Кокардас и Паспоал, и двамата с голи рапири в ръце, стояха зад гърба му. Гонзаг на свой ред измъкна шпагата си. Приближените му до един го последваха. С една дума, бяха десет срещу един. Доня Крус понечи да се втурне между двата враждуващи лагера, но Пейрол я сграбчи през кръста и я издърпа встрани.

— Господа, този човек не трябва да излезе оттук! — процеди принцът през зъби с побелели устни. — Напред!

Навай, Hoce, Шоази, Жирон и другите благородници устремно се хвърлиха в атака. Лагардер дори не си беше направил труда да остави масата между себе си и своите неприятели. Без да изпуска Орор, той я прикри и зае гард. Кокардас и Паспоал защитаваха фланговете му.

— Хайде, гълъбче! — извика гасконецът. — Повече от шест месеца постим! Дръж се, мътните го взели!

— Аз съм тук! — извика Лагардер, нанасяйки първия удар. След няколко секунди, хората на Гонзаг отстъпиха. На пода в локва кръв останаха да лежат Жирон и Албре.

Лагардер и двамината юначаги, невредими и неподвижни като статуи, очакваха втория сблъсък.

— Господин дьо Гонзаг — каза Лагардер, — вие се опитахте да устроите пародия на венчавка. Тя обаче е действителна, бранният договор носи вашия собствен подпис.

— Напред! Напред! — извика принцът, задъхвайки се от ярост.

Този път той лично поведе свещения си батальон в атака. Стенният часовник отброи пет часа. Внезапно отвън долетя силен шум, после по вратата се посипаха кънтящи удари и нечий глас извика:

— В името на краля!

Необичайна гледка представляваше салонът, където оргията навсякъде бе оставила своя отпечатък. Масата бе все така отрупана с ястия и полупразни бутилки. Тук-там обърнати чаши наслагваха широки винени петна върху кървавите пръски на битката. В дъното, близо до будоара, където доскоро се намираха сватбените дарове, а сега, ни жив — ни умрял, се криеше метр Гриво-старши, безмълвна и неподвижна стоеше групата на Лагардер, Орор и двамината учители по фехтовка. В средата на салона, спрени в устрема си от вика: „В името на краля!“, Гонзаг и хората му с ужас гледаха входната врата. Обезумелите от страх жени се криеха по всички ъгли.

Между двете групи, в локва с тъмночервен цвят лежаха два трупа.

Несъмнено онези, които в тази среднощна доба чукаха на вратата на принц дьо Гонзаг, не се и надяваха, че ще им отворят веднага. Това бяха гвардейците и приставите от Шатле, които видяхме първо в двора на двореца на Ламоаньон, а сетне и в гробището „Сен Маглоар“. Те предварително бяха взели всички необходими мерки. След три последователни подканвания, вратата беше изкъртена. В салона нахлу тропотът на войнишки ботуши. Студ прониза Гонзаг до мозъка на костите. Възмездието ли идеше за него?

— Господа — каза той, прибирайки шпагата си в ножницата, — човек не се противи на хората на краля. — Но едва чуто добави: — Ако не е наложително!

На прага се появи гвардейският капитан Бодон дьо Боагийо и повтори:

— Господа, в името на краля!

После хладно се поклони на принц дьо Гонзаг и се отдръпна, за да стори път на войниците си. Приставите на свой ред влязоха в салона.

— Но какво означава това, господине? — попита Гонзаг.

Боагийо погледна двата трупа върху паркета, после групата, съставена от Лагардер и неговите двамина храбреци, които продължаваха да стоят с голи шпаги в ръце.

— По дяволите! — промърмори той. — Вярно казваха, че бил несравним воин! Принце — обърна се той към Гонзаг, — тази нощ съм на заповедите на вашата съпруга, принцесата.

— Да не би моята съпруга, принцесата…? — започна гневно Гонзаг, но не успя да довърши.

На прага на свой ред се бе появила вдовицата на Ньовер. Тя отново бе в траурните си одежди. При вида на жените, на своеобразните картини, покриващи лампериите на салона, и разнородните следи, свидетелствуващи за оргията и разигралата се след нея битка, принцесата рязко спусна воала си.

— Не идвам заради вас, господине — обърна се тя към съпруга си, после се приближи до Лагардер и продължи: — Господин дьо Лагардер, двайсет и четиричасовият срок изтече. Вашите съдии ви чакат. Предайте шпагата си!

— И тази жена е моята майка! — промълви Орор и закри лицето си с ръце.

— Господа — обърна се принцесата към гвардейците, — изпълнете дълга си!

Лагардер хвърли шпагата си в нозете на Бодон дьо Боагийо. Безмълвни, Гонзаг и хората му не помръдваха. Когато Бодон дьо Боагийо посочи на Лагардер вратата, той пристъпи към принцеса дьо Гонзаг, продължавайки да държи Орор за ръка.

— Госпожо — каза той, — преди малко рискувах живота си, за да защитя вашата дъщеря.

— Моята дъщеря! — повтори принцесата и гласът й трепна.

— Той лъже! — обади се Гонзаг.

Лагардер дори не обърна внимание на оскърблението.

— Поисках двайсет и четири часа, за да ви върна госпожица дьо Ньовер — бавно произнесе той, извисил гордо чело над ласкатели и войници. — Двайсет и четвъртият час удари. Ето госпожица дьо Ньовер!

Ледените ръце на майката и дъщерята се докоснаха. Принцесата разтвори обятия и Орор с ридания се хвърли на гърдите й. В очите на Лагардер блеснаха сълзи.

— Закриляйте я, госпожо — промълви той, полагайки усилия да потисне мъчителното си безпокойство. — Обичайте я, тя има вече единствено вас!

Орор се отскубна от прегръдките на майка си и се спусна към него, но Лагардер нежно я отблъсна.

— Сбогом, Орор — прошепна той. — Нашият годеж бе краткотраен. Запазете този договор, който ви прави моя съпруга пред хората така, както от снощи станахте моя съпруга пред бога. Госпожа принцесата ще ви прости този неподходящ брак с един мъртвец.

Той за сетен път целуна ръка на младата девойка, дълбоко се поклони на принцесата и отправяйки се към вратата, каза:

— Отведете ме пред моите съдници!