Пол Февал
Гърбавия (50)

XI. Цветя от Италия

— Прекрасна идея! — възхитиха се гуляйджиите, които междувременно отново бяха насядали около масата и пак надигаха чашите. — Наистина, защо да не оженим Гърбавия, вместо Шаверни!

— А да не говорим, че ще бъде и много по-забавно! От него ще излезе чудесен жених.

— Представете си само как ще се облещи Шаверни, когато се събуди вдовец!

Ориол се побратимяваше с Амабл Паспоал по изрична заповед на госпожица Нивел, която бе взела нашия срамежлив дебютант под височайшото си покровителство. Превземките отдавна бяха забравени: Кокардас-младши пиеше на равна нога с всички. Той го намираше за съвсем естествено, което не му пречеше да изпитва напълно законна гордост. Тук, както и навсякъде, Кокардас-младши се държеше със завидно достойнство. Достатъчно бе само едно страховито „Гръм да ме порази!“ и дебелият Ориол, който се беше опитал да му говори на „ти“, сурово бе поставен на мястото му.

Гонзаг и Гърбавия стояха малко по-встрани. Принцът все така внимателно разглеждаше дребното човече, сякаш искаше с поглед да пробие саркастичната маска, покриваща лицето му, за да вникне в тайните му помисли.

— Какви гаранции са ви нужни, ваше височество? — попита Гърбавия.

— По-напред искам да знам какво си разбрал? — отвърна Гонзаг на въпроса с въпрос.

— Нищо особено, просто бях тук и чух както притчата за прасковата, така и историята с цветята и хвалебственото ви слово за Италия.

Гонзаг проследи с поглед шилестия му пръст, който сочеше софата и струпаните върху нея наметала.

— Вярно, тук беше — промълви той. — Защо бе тази комедия?

— Исках да разбера, пък и да поразмисля. Шаверни се оказа крайно неподходящ за вас.

— Така е, но имах слабост към него.

— Слабостта е винаги пагубна, тъй като неминуемо поражда опасност. Сега Шаверни спи, но той ще се събуди.

— Именно! — промърмори Гонзаг. — Но да оставим Шаверни! Кажи по-скоро как ти се струва притчата за прасковата?

— Чудесна, но прекалено силна за вашите страхливци.

— А историята с цветята?

— Възхитителна, но също толкова силна — уплаши ги.

— Не говоря за господата — прекъсна го принцът. — Познавам ги по-добре от теб.

— Именно! — прекъсна го Гърбавия на свой ред.

Гонзаг го измери с поглед и се усмихна.

— Ти по-добре отговаряй за себе си — каза той.

— Харесвам всичко, което идва от Италия — рече Езоп II. — Никога досега не бях чувал по-забавна историйка от тази за граф Каноца на лозето ви в Сполето, но ако питате мен, не бих я разказвал на тези господа.

— Защо, за много по-силен от тях ли се мислиш? — полюбопитствува Гонзаг.

Езоп II самодоволно се усмихна и дори не благоволи да му отговори.

— Е, какво става с годежа? — подвикна Навай отдалеч, но един жест на Гонзаг го накара да онемее.

— Туй джудженце трябва да е червиво със „синички“! — обади се Нивел. — Ако питате мен, бих се омъжила за него без дори да се замисля!

— И ще станете мадам Езоп II! — подметна дълбоко засегнатият Ориол.

— Мадам Йон! — додаде Hoce.

— Много важно! — изсмя се Нивел и посочи Кокардас-младши с пръст. — Плутос^[1] е царят на боговете. Виждате ли този славен момък? Дайте ми малко пясък от Мисисипи и аз ще направя от него истински принц.

Кокардас гордо се изпъчи и каза на разяждания от ревност Паспоал:

— Ха! Таз гургуличка има вкус! Не ще и дума, влюбила се е в мен, мътните го взели!

— Но какво повече от Шаверни притежаваш? — продължаваше да разпитва в същото време Гонзаг събеседника си.

— Опит — отвърна Гърбавия. — Веднъж вече бях женен.

— Виж ти! — възкликна принцът и погледът му стана още по-пронизващ.

Езоп II потърка брадичката си и дори окото му не мигна.

— Веднъж вече бях женен — повтори той. — Сега съм вдовец.

— Виж ти! — възкликна отново Гонзаг. — И какво предимство ти дава това пред Шаверни?

По лицето на Гърбавия премина сянка.

— Жена ми беше красива — сниши глас той. — Много красива.

— И млада, предполагам? — попита принцът.

— Почти дете. Баща й беше беден.

— Разбирам. Обичаше ли я?

— До полуда! Но съюзът ни бе краткотраен.

Лицето на Гърбавия помръкна още повече.

— Колко време живяхте заедно? — полюбопитствува Гонзаг.

— Ден и половина — отвърна Езоп II.

— Странно, много странно. Обясни ми.

Дребното човече пресилено се засмя.

— Необходимо ли е, след като отлично ме разбирате?

— Не, не те разбирам — настоя принцът.

Гърбавия сведе очи и за миг сякаш се подвоуми.

— Нищо чудно и да съм сбъркал — промърмори той. — Може би наистина ви е бил нужен само един Шаверни!

— Обясни ми, казах! — повтори властно Гонзаг.

— А вие обяснихте ли ми историята с граф Каноца?

Принцът сложи ръка на рамото му.

— Случи се в деня след сватбата ни — поде Гърбавия неохотно. — Бях и дал един ден срок, за да размисли и привикне с външността ми, но тя не можа!

— И тогава? — попита нетърпеливо Гонзаг, впил внимателен поглед в него.

Гърбавия взе една чаша от близката кръгла масичка и погледна Гонзаг право в очите. Погледите им се срещнаха и в зениците на Езоп II ненадейно лумна такава неумолима жестокост, че принцът потресен промълви:

— Тъй млада и хубава… Не ти ли беше жал?

С рязко движение, Гърбавия разби чашата o масичката и свирепо изсъска:

— Искам да ме обичат! Толкоз по-зле за онази, която не е способна на това!

За миг Гонзаг остана безмълвен; лицето на Гърбавия бе възвърнало обичайното си студено и саркастично изражение.

— Ей, господа! — провикна се внезапно принцът, побутвайки с крак спящия Шаверни. — Няма ли кой да изнесе оттук тогова?

Гърдите на Езоп II бурно се повдигнаха. Той едва успя да прикрие ликуването си.

Навай, Hoce, Шоази и всички приятели на малкия маркиз предприеха последни отчаяни опити да обърнат развоя на събитията в негова полза. Разтърсваха го, викаха го. Ориол изля цяла кана вода върху главата му; дамите доброжелателно го изпощипаха до кръв, като всички най-усърдно крещяха един през друг:

— Събуди се, Шаверни! Събуди се, за бога! Отнемат ти жената!

— А ще трябва да възстановиш и зестрата! — добави Нивел, заета както винаги с по-солидни мисли.

— Шаверни! Събуди се, Шаверни!

Напразни усилия! По знак на принца, Кокардас-младши и Амабл Паспоал метнаха победения на гръб и го понесоха към изхода. В момента, когато минаваха край Езоп II, той едва чуто им прошепна:

— Косъм да не падне от главата му! Отговаряте с живота си! И веднага отнесете писмото на посочения адрес!

Кокардас и Паспоал излязоха заедно с товара си.

— Направихме, каквото можахме — заяви Навай.

— И останахме докрай верни приятели! — додаде Ориол.

— Но в крайна сметка годежът на Гърбавия е много по-забавен — заключи Hoce.

— Да оженим Гърбавия! — писнаха дамите. — Да го оженим!

С един скок, Езоп II се озова върху масата.

— Тишина! — развикаха се наоколо. — Йон ще държи реч!

— Дами и господа — подхвана Гърбавия, жестикулирайки като адвокат пред съдебни заседатели, — трогнат съм до дъното на душата си от любезното внимание, с което благоволихте да ме почетете. Съзнанието, че съм недостоен за него би трябвало, без съмнение, да ме накара да онемея, но…

— Много добре! — извика Навай. — Та той говори като по книга!

— Скромността ви изтъква още повече вашите добродетели, Йон — обади се и Нивел.

— Благодаря ви, дами и господа! Вашата снизходителност ми вдъхва смелост да сторя всичко, което е по силите ми, за да се покажа достоен както за нея, така и за благоволението на славния принц, комуто ще дължа моята другарка в живота!

— Отлично! Браво, Езоп! Малко повече патос!

— Дай сега няколко жеста с лявата ръка! — настоя Навай.

— Спастри някое подобаващо куплетче! — извика Дебоа.

— Хайде, стъпчица от менует! Изкарай една жига върху покривката!

— Не бъди неблагодарник, Йон! — изрева въодушевен Hoce. — Изиграй ни сцената с Ахил и Агамемнон!

— Туй са отживелици, дами и господа! — прекъсна го Езоп II сериозно. — Смятам да направя нещо много повече, за да ви засвидетелствувам признателността си. Възнамерявам да ви представя една съвсем нова пиеса, при това на премиера!

— Творения Йонови! Брависимо! Написал е пиеса!

— Ако не друго, то поне ще импровизирам, дами и господа. Наемам се да ви докажа, че дарбата да съблазняваш е по-силна дори от самата природа…

Гръмна такъв възторжен вик, че прозорците на салона потрепераха.

— Урок по галантност! — задъхваха се от смях гуляйджиите. — „Изкуството да се харесваме“ от Езоп II, наречен още Йон!

— Той носи в джоба си Венериния пояс!

— Йон си е присвоил глумите, смеха, дарбите и стрелите на младия Купидон!

— Браво, гърбушко! Ти си просто чудесен!

Той се поклони и с усмивка добави:

— Доведете ми младоженката и ви уверявам, че ще направя всичко, за да поразвлека достойно публиката!

— Начаса те ангажирам в операта, само да поискаш! — възторжено извика Нивел. — Тъкмо ни липсват балетисти!

— Жената на Гърбавия! — крещяха господата. — Сервирайте — жената на Гърбавия!

В този момент вратата на будоара се отвори. Гонзаг с жест призова към тишина. В салона, нежно подкрепяйки олюляващата се и по-бледа от мъртвец Орор, влезе доня Крус. Подире им вървеше Пейрол.

При вида на Орор сред присъствуващите се разнесе възхитен шепот. В първия миг господата напълно забравиха за комичното представление, което с такова нетърпение бяха очаквали, и дори Гърбавия не намери подкрепа, когато, вдигайки лорнета пред очите си, цинично възкликна:

— Дявол го взел! Жена ми била красавица!

Нейде вдън тези по-скоро заблудени, отколкото безвъзвратно пропаднали души се разгоря пламъчето на състраданието. За миг дори жените изпитаха жалост — такава неизразима печал и кротко примирение се четеше върху прелестното девиче лице. Наблюдавайки армията си, Гонзаг недоволно свъси вежди. Прокълнатите души, Таран, Монтобер и Албре, тутакси се засрамиха от вълнението си и побързаха да извикат:

— Ама че късметлия бил пустият му гръбльо!

Такова беше и мнението на брат Паспоал, който тъкмо влизаше заедно с доблестния си приятел Кокардас. Но завистта му много бързо се смени с удивление, когато той, както и Кокардас, позна двете девойки от улица „Шантр“: момичето, което гасконецът бе зърнал под ръка с Лагардер в Барцелона, и девойката, видяна от брат Паспоал, отново с Лагардер, в Брюксел.

Нито един от тях не бе посветен в тайната на предстоящата комедия, която оставаше за тях пълна загадка, но и двамата знаеха, че ще се случи нещо наистина необикновено. Те незабелязано се сбутаха с лакът и погледът, който си размениха, недвусмислено означаваше „Внимание!“ Излишно бе да проверяват рапирите си, за да разберат, че едва ги свърта в ножниците им. Кокардас с леко кимване на глава отвърна на изпитателния поглед на Гърбавия.

— Виж го ти! — изсумтя той, обръщайки се към Паспоал. — Мъничето иска да разбере дали сме предали писмото му. Не беше нужно да ходим кой знае колко далеч.

Междувременно доня Крус търсеше Шаверни с поглед.

— Може би принцът е променил решението си — прошепна тя на ухото на приятелката си. — Не виждам никъде господин маркиза.

Орор дори не вдигна очи, а само тъжно поклати глава. Очевидно не се надяваше на милост. Когато Гонзаг се обърна към нея, доня Крус я хвана за ръка и я накара да пристъпи напред. Принцът бе силно пребледнял, макар че пресилено се усмихваше. До него стоеше Гърбавия, който полагаше всички усилия да изглежда изискан и току подръпваше жабото си с победоносен вид. За миг погледът на доня Крус и неговия се кръстосаха и девойката понечи да го попита с очи, но той остана невъзмутим.

— Мило дете — рече Гонзаг, чийто глас се стори на всички леко променен, — каза ли ви госпожица дьо Ньовер какво очакваме от вас?

Орор дори не го погледна, но гордо вдигна глава и с ясен и твърд глас произнесе:

— Госпожица дьо Ньовер съм аз!

Гърбавия трепна толкова силно, че вълнението му бе забелязано дори сред всеобщото изумление. Той обаче начаса се окопити и извика:

— По дяволите! Жена ми била и от знатен род!

— Жена му?! — недоумяващо повтори доня Крус.

В салона се разнесе невъздържан шепот. Този път обаче нямаше и помен от враждебността, с която само допреди миг жените се бяха отнасяли към доня Крус Името Ньовер напълно прилягаше на тази невинна и очарователна в гордостта си главица.

Гонзаг рязко се обърна към доня Крус и гневно попита:

— Вие ли втълпихте тази измислица в главата на бедното дете?

— Ах! — възкликна разочаровано Гърбавия. — Измислица било, значи!

Тук-там се позасмяха, но в салона продължаваше да цари неведом смразяващ хлад. Пейрол беше мрачен като клисар в траур.

— Не, не съм аз! — избъбра поуплашената от гнева на принца доня Крус. — Но ако е вярно…?

Гонзаг презрително сви рамене.

— Къде е маркиз дьо Шаверни? — продължи циганката. — И какво означават думите на този човек?

Тя сочеше Гърбавия, единствен запазил хладнокръвие сред гуляйджиите.

— Госпожице дьо Ньовер — прекъсна я принцът, — знайте, че вие вече изиграхте ролята си. И ако сега ви е хрумнало да преотстъпвате правата си, то аз, слава богу, съм тук, за да ги отстоя. Аз съм ваш настойник, а всички тук са членове на семейния съвет, който вчера заседаваше в моя дворец; тук присъствува дори мнозинството от него. Ако се бях вслушал във всеобщото мнение, навярно бих проявил по-малко снизхождение към подобно дръзко и безочливо самозванство, но аз постъпих така, както ми повеляваше моето състрадателно сърце и мъдрият ми житейски опит, и не пожелах да придавам трагическа окраска на неща, принадлежащи безспорно към областта на комедията.

Той замълча. Доня Крус не разбираше нищо; за нея тези думи бяха просто звуци, лишени от какъвто и да било смисъл. Очевидно Орор ги разбираше по-добре, тъй като на устните й се появи горчива и тъжна усмивка. Гонзаг обгърна с поглед присъствуващите. Всеки бе навел очи, с изключение на изгарящите от любопитство жени и на Гърбавия, който сякаш с нетърпение чакаше края на това нравоучение.

— Говоря така само заради вас, госпожице дьо Ньовер — обърна се отново принцът към доня Крус, — тъй като от тук присъствуващите вие единствена имате нужда да бъдете убеждавана. Моите многоуважаеми приятели и съветници напълно споделят мнението ми; моите думи изразяват собствените им мисли. — Гонзаг отново погледна хранениците си, но тъй като никой не възрази, той продължи: — Това, което преди малко ви казах относно намерението ми да избягна някое по-сурово наказание, се потвърждава красноречиво от самото присъствие на нашите прелестни приятелки. Уверявам ви, че ако ставаше дума за наказание, пропорционално на простъпката, те нямаше да бъдат тук.

— Но за каква простъпка говорите? — прекъсна го Нивел. — Не ни печете на бавен огън, ваше височество!

— За каква простъпка ли? — повтори Гонзаг като умело се престори, че едва сдържа негодуванието си. — Простъпката е несъмнено тежка, щом законът окачествява като престъпление проникването в някое именито семейство с цел измамнически да се запълни празнотата, дължаща се на принудително отсъствие или смърт.

— Но клетата Орор не е сторила нищо такова! — понечи да го прекъсне доня Крус.

— Мълчете! — сряза я Гонзаг. — Тази прелестна авантюристка се нуждае от юзда и господар. Бог ми е свидетел, че не й желая злото, дори жертвувам значителна сума, за да може одисеята й да завърши щастливо: омъжвам я!

— Ха тъй! — възкликна Езоп II. — Ето я и последната дума!

Гонзаг го хвана за ръка и продължи:

— И искам да й кажа следното: Ето един честен човек, който ви обича и изгаря от желание да заслужи честта да ви бъде съпруг.

— Вие ме измамихте, ваше височество! — извика циганката, почервеняла от гняв. — Изобщо не ставаше дума за него! Та нима е възможно човек да се обрече на подобно създание?

— Защо не, ако има достатъчно „синички“! — обади се Нивел полугласно.

— Не е особено ласкателно това! Никак дори! — промърмори Езоп II. — Надявам се обаче, че младата особа скоро ще промени мнението си.

— Сега най-сетне разбрах що за човек сте вие! — обърна се към него разярената доня Крус. — Вече не се и съмнявам, че вие, точно вие сте в основата на цялата тази интрига. И точно вие, уверена съм в това, издадохте убежището на Орор!

— Хе-хе! — подсмихна се Гърбавия самодоволно. — Напълно съм способен на такова нещо, дявол го взел! Ваше височество, туй девойче е прекалено бъбриво и попречи на жена ми да отговори.

— Да беше поне маркиз дьо Шаверни… — не мирясваше циганката.

— Остави, сестрице! — прекъсна я Орор със същия леден и решителен тон, който бе възприела още с влизането си в салона. — И господин дьо Шаверни да беше, пак бих му отказала така, както отказвам и на тогова!

Гърбавия ни най-малко не се смути.

— Прелестно ангелче — усмихна се той, — това не е последната ви дума!

Циганката се изпречи между него и Орор. Тя просто изгаряше от желание да се сбие с някого. Господин дьо Гонзаг бе възвърнал безгрижното си и високомерно изражение.

— Не искате да отговорите, тъй ли? — каза Гърбавия, пристъпвайки напред с шапка под мишница и ръка в жабото. — Вие просто не ме познавате, хубавице! Способен съм да прекарам цял живот в скута ви.

— Виж, това е вече прекалено! — обади се отново Нивел.

Останалите дами слушаха и чакаха. Жените са надарени с безпогрешен усет, който много прилича на ясновидство, и под този фарс, чието действие, въпреки усилията на главния шут, се развиваше толкова мъчително, те предугаждаха някаква зловеща трагедия. Господата, които много добре знаеха за какво става дума, се насилваха да изглеждат весели. Но радостта не идва по поръчка. Искрената радост е спонтанна и неподкупна. Когато Гърбавия говореше, пронизителното му дрезгаво гласче дразнеше всички, но млъкнеше ли, тишината ставаше злокобна.

— Какво има, господа? — обади се внезапно Гонзаг. — Защо вече никой не пие?

Чашите с тих звън бяха напълнени; но никой не изпитваше жажда.

— Чуйте ме, прелестно дете! — продължаваше междувременно Гърбавия. — Ще ви бъда любимо мъжленце, ваш любовник и роб…

— Какъв ужасен сън! — изстена доня Крус. — Ако питате мен, бих предпочела по-скоро да умра!

Гонзаг тропна с крак и заплашително стрелна с очи своето протеже.

— Не протакайте повече, ваше височество — каза Орор със спокойствието на обречените. — Знам, че кавалерът Анри дьо Лагардер е мъртъв.

Гърбавия отново трепна, сякаш му бяха нанесли неочакван удар, но не пророни нито дума.

— Но откъде сте тъй добре осведомена, госпожице? — поинтересува се Гонзаг с подчертана вежливост.

— Не ме разпитвайте, ваше височество, и нека най-сетне стигнем до неизбежната развръзка. Аз я приемам и желая.

Гонзаг като че ли се двоумеше. Не беше очаквал да му поискат италианския букет. Ръката на Орор недвусмислено се беше протегнала към цветята.

Принцът не можеше да откъсне поглед от тази още съвсем млада и толкова красива девойка.

— Предпочитате ли друг съпруг? — попита той, навеждайки се към ухото й.

— Ваше височество — отвърна Орор, — наредили сте да ми предадат, че ако откажа, ще бъда свободна. Искам да сдържите обещанието си!

— И вие знаете…? — все тъй тихо започна Гонзаг.

— Да, знам — прекъсна го Орор и най-сетне вдигна към него погледа си на светица, — и чакам да ми поднесете тези цветя.