Пол Февал
Гърбавия (49)

X. Триумфът на Гърбавия

Ето ни — отново в стаята на партерния етаж, където в началото на вечерята бяхме видели Орор и доня Крус. Орор беше сама и макар да бе коленичила на килима, не се молеше.

От известно време шумът, долитащ от горния етаж, се беше усилил. Причина за това бе разгорялото се единоборство между Шаверни и Гърбавия. Но Орор дори не ги чуваше. Тя бе потънала в мисли и зачервените й от плач очи невиждащо се взираха нейде в пространството. Унесът й бе тъй дълбок, че тя дори не обърна внимание на лекия шум, който доня Крус вдигна на влизане в стаята. Испанката се приближи на пръсти и я целуна по косата. Орор бавно извърна глава и сърцето на циганката се сви от мъка, когато зърна клетите й, останали без капчица кръв страни и помътнелите от плач очи.

— Идвам да те взема — рече тя.

— Готова съм — отвърна Орор.

Доня Крус очевидно не очакваше подобен отговор.

— Едва сега ли се реши?

— Молих се, а когато човек се моли, непонятното става лесноразбираемо.

Доня Крус бързо се приближи до нея и попита:

— Кажи ми, какво разбра?

Във въпроса й звучеше почти толкова искрена загриженост, колкото и неподправено любопитство.

— Готова съм — повтори Орор. — Готова съм да умра.

— Но тук изобщо не става дума за смърт, бедна ми сестрице!

— За първи път тази мисъл ме споходи много отдавна — прекъсна я Орор унило. — Аз, само аз съм неговото нещастие, заплахата, която непрестанно тегне над него. Аз съм неговият зъл дух. Без мен той щеше да е свободен, щеше да е спокоен и щастлив!

Доня Крус слушаше, без да разбира. Орор изтри една сълза и продължи:

— Защо, защо още снощи не сторих това, което обмислям днес? Защо не избягах от дома му? Защо съм още жива?

— Какви ги говориш? — извика циганката.

— Флор, сестрице мила, ти просто не знаеш каква разлика съществува между вчера и днес! Видях пред мен да се разтварят райските порти и пред погледа ми се разкри един цял живот, изтъкан от неописуема радост и божествени наслади. Той ме обичаше, Флор!

— Та нима едва снощи го разбра? — смая се доня Крус.

— Ако го бях разбрала по-рано, един бог знае дали щяхме да се излагаме напразно на опасностите на това пътуване. Но аз се съмнявах, страхувах се. О, колко лекомислени сме ний, сестрице! Човек трябва да трепери, а не да изпада във възторг пред това велико щастие, което би принудило небесното блаженство да се спусне на земята. Но, разбираш ли, това е невъзможно, за щастието няма място на този свят.

— Добре, но ти какво реши? — прекъсна я циганката, която нямаше никаква склонност към подобна мистика.

— Да се подчиня, за да го спася — отвърна Орор.

Възхитена, доня Крус скочи на крака и извика:

— Да вървим тогава! Принцът ни чака. — Внезапно тя се сепна и усмивката й помръкна. — А известно ли ти е, че покрай теб животът ми се превърна в истински героизъм? Не мога да обичам като теб, не ще и дума, но и аз обичам по свой начин, а винаги те намирам на пътя си.

Смаяната Орор недоумяващо я погледна.

— Ти не бери грижа за мен — усмихна се доня Крус. — И през ум не ми минава да умирам заради това. Имам намерение преди да умра да се влюбя така поне още няколко пъти, но бъди уверена, че ако не беше ти, надали бих се отказала толкова лесно от царя на странствуващите рицари, Хубавия Лагардер! Вярно е и това, че след него единственият мъж, който накара сърцето ми да трепне, е този глупчо Шаверни.

— Какво…? — понечи да я прекъсне Орор.

— Знам, знам, поведението му може да ти се струва лекомислено, но какво да правя, след като с изключение на Лагардер не понасям светците! Това невъзможно маркизче просто не ми излиза от ума!

Орор я хвана за ръката и се усмихна.

— Сестрице — рече тя, — сърцето ти е по-искрено от думите. Пък и откъде ли всъщност би могла да наследиш надменната суетност на високородните?

Доня Крус сви устни.

— Ти май не вярваш в знатния ми произход? — промърмори тя.

— Госпожица дьо Ньовер съм аз — спокойно отвърна Орор.

Слисана, циганката широко отвори очи.

— Лагардер ли ти го каза? — прошепна тя, без дори и през ум да й мине да възразява.

Тя поне не беше честолюбива.

— Не — поклати глава Орор, — и това е единственото провинение, в което някога бих могла да го упрекна. Ако ми го беше казал…

— Но тогава кой…? — прекъсна я доня Крус.

— Никой. Знам го и толкоз. От снощи най-различни събития, случили се от детството ми до днес, придобиха за мен съвършено нов смисъл. Спомнях си, съпоставях и заключенията се наложиха от само себе си. Детето, което е спяло в крепостния ров на Кайлюс докато са убивали баща му, съм била аз. Още виждам погледа на моя приятел, когато посетихме това зловещо място! Та нали точно той ме накара да целуна мраморното лице на Ньовер в гробището „Сен Маглоар“? И нима Гонзаг, чието име ме преследва от най-ранно детство, същият Гонзаг, който днес ще ми нанесе смъртоносния удар, не е съпругът на вдовицата на Ньовер?

— Та нали той искаше да ме върне на майка ми! — прекъсна я циганката.

— Бедна моя Флор, знам добре, че сме безсилни да си обясним всичко. Ние сме деца и бог е съхранил сърцата ни чисти. Как тогава да проникнем в бездната на покварата? Пък има ли и смисъл? Не знам какво е искал да направи от теб Гонзаг, но ти си само инструмент в ръцете му. Разбрах това още снощи, а сега виждам, че и ти го разбираш.

— Така е — промълви доня Крус с полупритворени очи и смръщени вежди.

— Едва снощи Анри призна, че ме обича — каза Орор.

— Едва снощи?! — стъписа се циганката.

— Но защо? Защо чак сега? — продължи Орор. — Без съмнение помежду ни имаше някакво препятствие! И какво друго би могло да бъде това препятствие, ако не плахата и безкористна всеотдайност на най-доблестния човек в света? Разбрах, че това, което го отдалечаваше от мен, бе знатният ми произход и баснословното ми наследство.

Доня Крус се усмихна. Орор я погледна право в очите и очарователното й лице прие гордо и сурово изражение.

— Трябва ли да се разкайвам, че ти се доверих? — промълви тя.

— Не ме кори — рече циганката и обгърна шията й с ръце, — усмихнах се, защото си помислих, че на мен и през ум не би ми минало за подобно препятствие! Все пак не съм принцеса.

— Да беше рекъл бог и мен да пощади така! — извика Орор със сълзи на очи. — Величието също има своите радости и неволи. И аз, умирайки едва на двайсет години, ще съм познала от величието единствено сълзите. — Тя с ласкав жест запуши устата на приятелката си, която се канеше да й възрази, и продължи: — Спокойна съм. Уповавам се на милосърдието на бога, който извън пределите на този свят не ни подлага повече на изпитания. И ако говоря за смърт, не се страхувай и не си мисли, че се каня да ускоря настъпването на сетния си час. Самоубийството е смъртен грях, който ти затваря портите небесни! А къде другаде, ако не на небето, бих могла да го чакам? Не, други ще се погрижат за спасението ми. И това не е просто догадка, а сигурност.

Доня Крус беше пребледняла като мъртвец.

— В какво си сигурна? — прошепна тя с неестествен глас.

— Бях тук съвсем сама — бавно отговори Орор. — Премислях всичко, което току-що ти казах, както и някои други неща. Наоколо просто гъмжи от доказателства. Точно защото съм госпожица дьо Ньовер, снощи ме отвлякоха; точно поради същата причина принцеса дьо Гонзаг изпитва такава ненавист към моя приятел Анри. И знаеш ли, Флор, тази мисъл окончателно ме сломи. Мисълта, че мога да се озова между майка ми и него като между двама непримирими врагове, прониза сърцето ми като нож. Ще настъпи ли нявга часът, когато трябва да избирам? Как бих могла да знам? Откакто научих името на баща си, в мен се всели неговият дух. За първи път в мен заговори дългът и неговият глас е вече също толкова властен, колкото и гласът на щастието… Довчера бях сигурна, че на света не съществува сила, способна да ме раздели с Анри; днес…

— Днес…? — подкани я доня Крус, когато приятелката й млъкна.

Орор извърна глава, за да изтрие една сълза. Доня Крус я гледаше, покъртена до дъното на душата си. Тя без усилия и съжаление се разделяше с бляскавите илюзии, които Гонзаг я беше накарал да си втълпи. Доня Крус бе досущ като току-що пробудило се дете, което се усмихва на прекрасните видения на чудесен сън.

— Сестрице — рече тя, — уверена съм, че ти си Орор дьо Ньовер. Малко херцогини могат да се похвалят с дъщеря като теб. Но преди малко ти каза нещо, което ме разтревожи и уплаши.

— Какво съм казала? — попита Орор.

— „Други ще се погрижат за спасението ми…“, това каза — припомни й доня Крус.

— А, да, забравих — поклати глава Орор. — Бях тук съвсем сама, както вече ти казах, и главата ми гореше, та щеше да се пръсне. Без съмнение треската ми е придала достатъчно смелост, защото излязох от стаята и се изкачих по потайната стълбичка, която ти ми показа, после продължих по коридора и се озовах в будоара, където бяхме заедно с теб. Сетне се приближих до вратата, иззад която те бяха викали твоите приятели. Врявата беше утихнала. Погледнах през ключалката. Около масата нямаше вече нито една жена.

— Бяха ни отпратили — прекъсна я доня Крус.

— А знаеш ли защо, малка моя Флор?

— Гонзаг ни каза… — начена циганката.

— Ах! — възкликна разтреперана Орор. — Значи човекът, който изглежда командуваше другите, е Гонзаг?

— Да, принц дьо Гонзаг.

— Не знам какво ви е казал, но навярно е излъгал — каза Орор.

— Защо мислиш така, сестрице?

— Защото ако ви беше казал истината, ти никога не би дошла да ме вземеш, скъпа моя Флор!

— Но каква е тогава истината? Ще ме докараш до лудост, кълна се!

Настъпи мълчание. Опряла чело на гърдите на приятелката си, Орор сякаш се унесе в мисли.

— Забеляза ли букетите цветя, които украсяват масата? — попита тя след малко.

— Да, прекрасни цветя.

— А не ти ли повтори Гонзаг: „Ако тя откаже, ще бъде свободна“?

— Разбира се, това са неговите собствени думи.

— Когато погледнах през ключалката, Гонзаг тъкмо говореше — продължи Орор като сложи ръка върху нейната. — Сътрапезниците му го слушаха вцепенени, онемели, бледи като мъртъвци. Тогава аз долепих ухо до дупката на ключалката и чух…

Откъм вратата се разнесе шум.

— Какво чу? — подкани я доня Крус нетърпеливо.

Орор не отговори. На прага се бе появила охтичавата и престорено любезна физиономия на Пейрол.

— Хайде, госпожици! — рече той. — Чакат ви.

Орор веднага се изправи.

— Готова съм да ви последвам — каза тя.

В момента, когато се изкачваха по стълбището, доня Крус се приближи до нея и тихичко настоя:

— Довърши! Какво искаше да ми кажеш за цветята?

Орор лекичко й стисна ръка и със спокойна усмивка отвърна:

— Имаш право, цветята са наистина чудесни! Господин дьо Гонзаг е галантен като всеки знатен велможа. Откажа ли, не само че ще бъда свободна, но ще получа и букет чудесни цветя.

Доня Крус втренчено я погледна. Тя отлично разбираше, че зад тези думи се крие някаква ужасна тайна, но каква — не можеше да се досети.

— Браво, гръбльо! Ще те провъзгласим за цар на смукачите!

— Дръж се, Шаверни! Не отстъпвай! Не се предавай!

— Не е честно, Шаверни разля половин чаша върху жабото си! В този момент донесоха големите чаши, поискани от Гърбавия.

Гръмна продължителен ликуващ вик. Това бяха две wiederkornmen^[1] от Бохемия, в които през лятото държаха разхладителни напитки. Всяка от тях побираше по цяла пинта^[2]. Гърбавия веднага изля в своята една бутилка шампанско. Шаверни понечи да го последва, но ръката му трепереше.

— Да не искаш да загубя и петте си „внучки“, маркизе! — извика Нивел.

— Какъв чудесен рецитатор на „Той нек’ погине“^[3] би излязъл от нашата Нивел! — възхити се Навай.

— По дяволите! — изруга дъщерята на Мисисипи. — И така едва свързваме двата края!

Зрителите бяха сключили немалко облози и сега почти всеки, било повече или по-малко, споделяше мнението на Нивел. Фльори, която не участвуваше в облозите, направи рискованото предложение да турят край на състезанието, но то бе посрещнато с всеобщ вик на негодувание.

— Та ние едва сега започваме! — извика Гърбавия през смях. — Помогнете на господин маркиза да напълни чашата си.

Шаверни беше заобиколен от Шоази, Носе, Жирон и Ориол, които услужливо напълниха неговата wiederkommen до ръба.

— Ама че работа! — въздъхна Кокардас-младши. — Бива ли тъй да зяносват хубавото вино!

Колкото до Паспоал, безцветните му очички все така възхитено опипваха ту Нивел, ту Фльори, ту Дебоа, докато той мълвеше пламенни слова, но само с устни. Не ще и съмнение, че този изискан до съвършенство похват имаше за едничка цел да възбужда силно любопитството на дамите.

— За ваше здраве, господа! — извика Гърбавия, вдигайки високо огромната си чаша.

— За ваше здраве! — смутолеви Шаверни.

Жирон и Носе придържаха треперещата му ръка. Раздавайки поклони наляво и надясно, Гърбавия заяви:

— Тази чаша трябва да се изпие на един дъх!

И като надигна своята wiederkommen, той без да бърза я изпразни до дъно. Разнесоха се възторжени аплодисменти.

Подкрепян от своите привърженици, Шаверни също изпразни чашата си, но всеки можеше да се досети, че вече бе на края на силите си.

— Още по една! — предложи Гърбавия и протегна чашата си, все тъй бодър и весел.

— Ако ще и още десет! — хлъцна Шаверни, залитайки.

— Дръж се, маркизе! — развикаха се залагащите. — Не гледай полилея!

Маркизът идиотски се изхили.

— Я мирувайте! — избъбри той. — По-добре спрете тази люлка и попречете на масата да се върти!

Нивел начаса взе смело решение. Тя беше храбро момиче.

— Съкровище — обърна се тя към Гърбавия, — аз просто се пошегувах. По-скоро бих се оставила да ме удушат, отколкото да залагам срещу теб!

И като срази Шаверни с презрителен поглед, дъщерята на Мисисипи пъхна портфейла си в джоба и с достойнство се отдалечи.

— Хайде, хайде! — провикна се Гърбавия. — Дайте вино! Жаден съм!

— Дайте вино! — повтори малкият маркиз. — Бих изпил дори морето! Но спрете тази люлка, дявол да го вземе!

След миг чашите им отново бяха пълни. Гърбавия със сигурна ръка грабна своята и извика:

— За здравето на дамите!

— За здравето на дамите! — прошепна Паспоал на ухото на Нивел.

Шаверни направи последно отчаяно усилие да вдигне своята wiederkommen, но за най-голямо възмущение на Кокардас, пълната чаша се плъзна от ръцете му.

— По дяволите! — изръмжа гасконецът. — В затвора би трябвало да тикнат онези, дето така прахосват виното!

— Хайде пак! — не се предаваха привържениците на Шаверни.

Гърбавия услужливо му предложи чашата си, която тутакси бе напълнена. Но клепачите на Шаверни затрепкаха досущ като крилцата на онези пеперудки-мъченици, които децата приковават с карфици към тапицерията. Това бе краят.

— Ти слабееш, Шаверни! — извика Ориол.

— Шаверни, но ти залиташ! Свършено е с теб, Шаверни!

— Ура за малкия човек! Да живее Езоп II!

— Да вдигнем Гърбавия на ръце!

За миг избухна невъобразима врява, последвана от внезапно мълчание. Вече никой не крепеше Шаверни. Той се олюля в креслото си, докато отмалелите му ръце напразно се опитваха да се заловят за нещо.

— Кой би предположил, че къщата ще се срути! — промърмори той. — Та тя изглеждаше толкова солидна. Това не е честно!

— Шаверни бълнува!

— Шаверни ще рухне всеки миг! Шаверни губи почва под краката си!

— Шаверни се удави! Шаверни пропадна вдън земя!

Маркизът се беше търкулнал под масата. Екна второ ура. Застанал върху масата, Гърбавия победоносно вдигна чашата, напълнена миг преди това за победения, и я изпи на един дъх. Салонът едва не рухна под оглушителните аплодисменти.

— Какво става тук? — попита принц дьо Гонзаг, приближавайки се.

Езоп II пъргаво скочи от масата.

— Вие сам ми го дадохте, ваше височество — рече той.

— Къде е Шаверни? — попита принцът.

Гърбавия побутна с крак обувките на маркиза, които стърчаха изпод масата, и отвърна:

— Ето го.

Гонзаг свъси вежди и промърмори:

— Мъртво пиян?! Само това ни липсваше! Имахме нужда от него.

— За годежа ли, ваше височество? — полюбопитствува Гърбавия и като се поклони, пъхайки с елегантен жест шапката си под мишница, той с чисто аристократична изтънченост оправи гънките на жабото си.

— Да, за годежа — кимна Гонзаг.

— По дяволите! — възкликна Езоп II най-безцеремонно. — Няма незаменими хора. Знайте, ваше височество, че ей така, както ме гледате, не бих бил никак недоволен да се задомя, тъй че се наемам да ви свърша работа.

Гръмък смях посрещна това неочаквано предложение. Гонзаг внимателно се взря в Гърбавия, който се пъчеше насреща му, продължавайки да стиска в ръка огромната си чаша.

— Знаеш ли какво трябва да направиш, за да заместиш тогова? — попита тихо принцът, посочвайки Шаверни.

— Да, знам — отвърна Гърбавия.

— А мислиш ли, че ще се справиш? — продължи да пита Гонзаг.

Езоп II изви устни в надменна и същевременно жестока усмивка.

— Вие не ме познавате, ваше височество — промълви той. — Ще го направя дори по-добре!