Пол Февал
Гърбавия (47)

VIII. Праскова и букет

Лицето на негово височество принц дьо Гонзаг им се стори сериозно, дори загрижено. Всички оставиха чашите си върху масата и усмивките до една се стопиха.

— Братовчеде — хлъцна падналият обратно в креслото си Шаверни, — чаках ви… за да си поговорим малко за моето положение.

Гонзаг се приближи до масата и издърпа от ръката му чашата, която маркизът тъкмо надигаше.

— Стига си пил! — сухо го сряза той.

— И таз добра! — възнегодува Шаверни.

Гонзаг запокити чашата през прозореца и повтори:

— Стига си пил!

Маркизът го изгледа с широко отворени от почуда очи. Сътрапезниците насядаха по местата си. Вече върху не едно и две лица бледността бе изместила жизнерадостните багри на начеващото опиянение. Споходила ги бе една и съща тревожна мисъл, която, при все че от началото на празненството най-грижливо я бяха заобикаляли, през цялото време бе витала във въздуха. И ето че обезпокоеният вид на Гонзаг я накара отново да им напомни за себе си.

Пейрол се опита да се промъкне до господаря си, но доня Крус го изпревари.

— Моля ви, ваше височество, само една думичка! — каза тя.

Гонзаг и целуна ръка и двамата се отдръпнаха настрана.

— Какво ли означава това? — прошепна Нивел.

— По всичко личи, че ще останем без цигулари — добави Сидализ.

— Не ще да се е разорил — подхвърли Дебоа, — Гонзаг е прекалено богат.

— Какво ли не става по света! — промърмори Нивел.

Господата дори не дадоха ухо на този разговор. Повечето от тях се бяха вторачили в покривката и като че ли напрегнато размишляваха. Единствен Шаверни пееше някаква популярна песничка и нехаеше за мрачното безпокойство, сковало изведнъж целия салон. Ориол изсумтя в ухото на Пейрол:

— Да не би вестите да са лоши?

Довереникът му обърна гръб.

— Ориол! — провикна се Нивел.

Дебелият посредник тутакси се подчини на заповедта и дъщерята на Мисисипи му нареди:

— Когато принцът свърши с малката, ще идете да му кажете, че искаме цигулари!

— Но… — понечи да възрази Ориол.

— Млък! Ще идете, щом аз го искам!

Принцът обаче още не беше свършил и колкото по-дълго продължаваше мълчанието, толкова повече се засилваше усещането за безпокойство и униние. От непринуденото веселие, опитало се да се издигне до висотата на оргия, не беше останал и помен. И ако читателят наистина е повярвал, че нашите герои се веселяха от все сърце, то значи не сме били никак убедителни. Те просто бяха направили всичко, което бе по силите им. Виното бе поотпуснало гласовете и зачервило лицата, но тревогата дори за миг не бе заглушена от гръмкия смях на пресиленото веселие щом, за да не остане дори следа от цялото това привидно буйство, бе достатъчно Гонзаг само да смръщи вежди. Това, което дебелият Ориол бе изказал гласно, сега го мислеха всички: вестите бяха лоши.

Гонзаг повторно целуна ръка на доня Крус и с бащински тон попита:

— Имате ли ми доверие?

— Разбира се, ваше височество — отвърна циганката, вперила в него умолителен поглед, — но тя е единствената ми приятелка, тя е моя сестра!

— Не мога да ви откажа нищо, мило дете. Знайте, че каквото и да се случи, след час тя ще бъде свободна.

— Наистина ли, ваше височество? — извика доня Крус и цяла засия от радост. — Позволете ми тогава да й съобщя щастливата новина!

— Не, не сега! Останете! Предадохте ли й моето желание?

— За сватбата ли? О, разбира се, но тя е възмутена до дъното на душата си.

— Ваше височество — смутолеви Ориол, когото един заповеднически жест на Нивел беше привел в движение, — простете за безпокойството, но дамите настояват за цигулари.

— Оставете ме на мира! — рече Гонзаг, отстранявайки го с ръка.

— Не ще и дума, станало е нещо! — промърмори Нивел.

Гонзаг стисна ръцете на доня Крус в своите и продължи:

— Няма да ви кажа нищо повече от това: искаше ми се да спася оногова, когото тя обича.

— Но, ваше височество — извика доня Крус, — ако благоволите да ми обясните каква полза би имал от тази сватба господин дьо Лагардер, аз тутакси ще предам думите ви на бедната Орор.

— Това е просто факт — прекъсна я Гонзаг, — и аз нищо повече не мога да добавя към твърдението си. Или си мислите, че имам власт над събитията? Във всеки случай, обещавам ви, че няма да прибягвам до принуда.

Той понечи да се отдалечи, но доня Крус го задържа.

— Моля ви, разрешете ми да се върна при нея — прошепна тя. — Вашите недомлъвки ме плашат.

— Сега имам нужда от вас — каза Гонзаг.

— От мен? — удиви се циганката.

— Тук ще стане дума за неща, които дамите в никакъв случай не трябва да чуят.

— А аз ще ги чуя ли?

— Не. Те нямат никакво отношение към вашата приятелка. Тук вие сте у дома си, тъй че изпълнете ролята си на домакиня и отведете дамите в салона на Марс.

— Готова съм да ви се подчиня, ваше височество.

Гонзаг й поблагодари и се върна при масата. Всички впиха изпитателен поглед в лицето му. Той направи знак на Нивел, която веднага се приближи.

— Добре вижте това дете — каза той и посочи с пръст доня Крус, която дълбоко замислена стоеше в другия край на салона. — Гледайте да я разсеете и се постарайте да не обръща внимание на това, което ще става тук.

— Нима ни гоните, ваше височество?

— След малко пак ще ви повикаме. В малкия салон има сватбени подаръци.

— Разбрах, ваше височество. Ще ни отстъпите ли поне Ориол?

— Не, дори и него не. Вървете!

— Хайде, хубавици — подкани Нивел приятелките си, — доня Крус ще ни заведе да видим тоалета на младоженката.

Дамите станаха едновременно и предвождани от циганката, влязоха в малкия салон на Марс, разположен точно срещу будоара, в който преди малко видяхме нашите две приятелки. Там наистина имаше сватбени подаръци, около които дамите веднага се скупчиха.

Гонзаг стрелна Пейрол с очи и той отиде да затвори вратата зад тях. Едва що вратата се хлопна и доня Крус понечи да се приближи до нея, но Нивел се спусна подире й и я хвана за ръката.

— Вие сама трябва да ни покажете всичко, мило ангелче — рече тя. — Ще сме ви много задължени.

В салона останаха само мъже. Гонзаг седна на масата сред гробно мълчание, което дори разбуди малкия маркиз дьо Шаверни. И понеже никой не проронваше нито дума, той промърмори, говорейки сам на себе си:

— Помня, че в градината зърнах две прелестни създания. Само че наистина ли трябва да се оженя за едната от тях, или просто сънувам? Бога ми, не знам! Братовчеде — изведнъж прекъсна мисълта си той, — тук ми се струва доста зловещо. Отивам при дамите.

— Стой тук! — заповяда Гонзаг и като обгърна с поглед присъствуващите, попита: — Все тъй хладнокръвни ли сме, господа?

— Повече от всякога — последва отговор.

— По дяволите! — извика Шаверни. — Та нали точно ти, братовчеде, настояваше да пием!

Маркизът беше прав, но в момента за Гонзаг думата „хладнокръвие“ имаше съвсем относителен смисъл. Трябваха му разгорещени глави и яки десници. С изключение на Шаверни, всички бяха в нужното разположение на духа. Принцът вече нееднократно бе поглеждал към малкия маркиз, поклащайки недоволно глава. Той хвърли поглед към стенния часовник и каза:

— Разполагаме точно с половин час, за да си поговорим. Стига лудории! На вас говоря, маркизе!

В момента, когато Гонзаг му беше заповядал да остане, маркизът отново бе седнал, но не в креслото си, а върху масата.

— He ce безпокойте за мен, братовчеде — рече той със сериозността на пияниците. — Молете се само никой от тук присъствуващите да не е по-пиян от мен. Аз се тревожа за положението си, какво по-просто от това!

— Господа — прекъсна го Гонзаг, — ако се наложи, ще минем и без него. Ето как стоят нещата: в този миг една млада девойка ни пречи. Чувате ли? Пречи ни! Пречи на всички ни, тъй като отсега нататък интересите ни са още по-тясно свързани, отколкото си мислите, и може да се каже, че вашата сполука е и моя. Погрижих се нишката, която ни свързваше, да се превърне в истинска верига.

— Всички сме много задължени на ваше височество! — рече Монтобер.

— Не ще и дума! Разбира се! — обадиха се и останалите, но им липсваше ентусиазъм.

— Тази девойка… — поде отново Гонзаг.

— Тъй като по всичко личи, че обстоятелствата се усложняват — прекъсна го Навай, — имаме право на някои разяснения. Девойката, отвлечена снощи от вашите хора, същата ли е, за която ставаше дума у господин регента?

— Тоест, онази, която господин дьо Лагардер беше обещал да представи в Пале Роаял? — додаде Шоази.

— С една дума — госпожица дьо Ньовер? — заключи Hoce.

Всички забелязаха как изражението на Шаверни изведнъж се промени, после го чуха тихо и със странен глас да повтаря:

— Госпожица дьо Ньовер!

Гонзаг се намръщи.

— Какво значение има името й? — рече той с гневно движение. — Тя ни пречи и трябва да я премахнем от пътя си.

Настъпи тишина. Шаверни взе чашата си, но веднага я остави обратно, без да отпие нито глътка. Гонзаг продължи:

— Кръвта ме ужасява също толкова, колкото и вас, господа приятели мои, та дори и повече. Шпагата никога не ми е допадала, тъй че никакви шпаги! Привърженик съм на мирните средства. Шаверни, плащам петдесет хиляди екю и поемам разходите по пътуването ти, само и само, за да е спокойна съвестта ми.

— Скъпичко е — промърмори Пейрол.

— Не разбирам — каза Шаверни.

— Ще разбереш. Просто давам един шанс на това прелестно дете.

— За госпожица дьо Ньовер ли става дума? — попита малкият маркиз и неволно посегна към чашата си.

— Ако й се харесаш… — започна Гонзаг вместо отговор.

— Е, колкото до това — прекъсна го Шаверни, надигайки чашата си, — ще й се харесаме!

— Толкоз по-добре! В такъв случай тя на драго сърце ще се омъжи за теб.

— Не бих желал и да бъде другояче — заяви Шаверни.

— Нито пък аз — загадъчно се усмихна Гонзаг. — Ожениш ли се, веднага ще отпътуваш с жена си някъде вдън глухата провинция и ще проточиш до безкрай медения си месец, ако, разбира се, не предпочиташ да се върнеш след като той изтече, но сам.

— А ако тя откаже? — попита малкият маркиз.

— Ако откаже, съвестта ми ще е чиста, а тя ще бъде свободна. Произнасяйки последните думи, Гонзаг неволно наведе очи.

— Давате й един-единствен шанс, казахте — промълви Шаверни, — което ще рече, че ако приеме ръката ми, тя ще живее, а ако я отхвърли — ще бъде свободна. Не разбирам.

— Защото си пиян — сухо отвърна Гонзаг.

Останалите пазеха дълбоко мълчание. Под искрящите полилеи, осветяващи прекрасните картини по тавана и стените, сред празните бутилки и увехнали цветя, витаеше един бог знае какво зловещо предчувствие.

От време на време от съседния салон долиташе женски смях и този смях причиняваше болка. Единствен Гонзаг седеше с високо вдигнато чело и усмивка на устните.

— Но вие, господа — обърна се той към останалите, — сигурен съм, че вие много добре ме разбирате!

Не отговори никой, дори изпеченият негодяй Пейрол.

— Както виждам, нужно ви е разяснение — подсмихна се Гонзаг. — Добре, но то ще бъде кратко, тъй като нямаме време. Нека по-напред признаем очевидната истина: за нас съществуванието на това дете е равносилно на пълно разорение. Излишно е да приемаме този недоверчив вид, това е така. Ако утре загубя наследството на Ньовер, вдругиден ще трябва да бягаме.

— Ние?! — разнесе се изумен вик.

— Вие, любезни господа — потвърди Гонзаг, — всички вие, без изключение. Вече не става дума за миналите ви дребни прегрешения. Принц дьо Гонзаг също влезе в крак с модата и сега, подобно на най-дребния търговец, си води сметководни книги, в които сте записани всички вие, до един. Пейрол превъзходно се справя с подобен род дейност! И така, знайте, че моят крах ще повлече неминуемата ви гибел.

Всички погледи се обърнаха към Пейрол, но той дори не трепна. Принцът продължи:

— А да не говорим, че след всичко, което се случи снощи… Но стига заплахи! — прекъсна мисълта си той. — Щете — не щете, но сте затънали до гуша и ще ме последвате като верни спътници дори в неволята. Въпросът е, дали сте готови да ми засвидетелствувате вашата преданост?

Отново не последва отговор. Усмивката на Гонзаг стана недвусмислено подигравателна.

— Сами виждате, че отлично сте ме разбрали — рече той. — Не съм сбъркал като разчитах на интелигентността ви, нали? Девойката ще бъде свободна. Обещах го и ще удържа на думата си. Ще бъде свободна да излезе оттук и да върви накъдето й видят очите, господа. Какво учудвате ли се?

Всички бяха вперили в него смаян и недоумяващ поглед. С мрачен вид, Шаверни бавно отпиваше от виното си. Гонзаг за първи път напълни чашата си и тези на своите най-близки съседи.

— Често съм ви казвал, господа приятели мои — подхвана той с игрив тон, — че всичко: полезните навици, учтивите обноски, възвишената поезия и изисканите парфюми, го имаме само благодарение на Италия. И до ден-днешен Италия не е проучена достатъчно добре. Слушайте и се постарайте да извлечете някаква полза. — Принцът отпи глътка шампанско и продължи: — Ще ви разкажа една забавна историйка от моята младост, от онези прекрасни години, които никога вече няма да се върнат. Граф Анибал Каноца, издънка на принцовете Амалфи, беше мой братовчед и бонвиван до мозъка на костите си, бога ми! Какви ли не лудории сме вършили заедно. Беше богат, много богат. Съдете сами: братовчед ми Анибал притежаваше четири замъка на Тибър, двайсет чифлика в Ломбардия, два двореца във Флоренция, два в Милано и още два — в Рим, както и цялата прословута златна посуда на кардиналите Алариа, нашите достопочтени чичовци, но бе само на двайсет и седем години и по всичко изглеждаше, че ще живее още век. Никога не съм срещал човек с по-крепко здраве от неговото. На вас май ви стана студено, господа приятели мои? Но моля ви, — пийнете, за да се посъвземете!

Последваха съвета му; всички се нуждаеха от това.

— Една вечер — продължи принц дьо Гонзаг, — поканих братовчед си Каноца на моето лозе в Сполето, едно възхитително кътче, цялото в асми. Ах, какви асми бяха това! Прекарахме вечерта на терасата и наслаждавайки се на благоуханния ветрец, разговаряхме, доколкото си спомням, за безсмъртието на душата. Като изключим виното и жените, Каноца беше стоик. От лозето ми той си тръгна, когато вече се бе спуснала чудесна лунна нощ. Тръгна си освежен и отпочинал. Сякаш още го виждам как се качва в каретата си. Не ще и дума, той бе свободен, нали? Напълно свободен да отиде, където му скимне: на бал, на вечеря — всичко това го има и в Италия — или на любовна среща, но свободен също и да остане… — Принцът допи чашата си и тъй като видя въпроса в очите на присъствуващите, довърши: — Братовчед ми Каноца се възползува от втората свобода и остана.

Сред сътрапезниците настъпи раздвижване. Шаверни конвулсивно стисна чашата си.

— Остана! — повтори той.

Гонзаг взе една праскова от фруктиерата и му я подхвърли. Тя падна върху коленете на малкия маркиз и остана там.

— Опознай Италия, братовчеде! — рече му принцът, но веднага се сепна и продължи: — Шаверни е прекалено пиян, за да ме разбере, но може би така е по-добре. Опознайте Италия, господа.

Докато говореше, той търкаляше праскови по масата и скоро всеки от сътрапезниците му получи по една.

— Забравих да спомена едно незначително обстоятелство — добави принцът със сух и рязък тон. — Преди да си тръгне, братовчед ми граф Анибал Каноца си беше поделил с мен една праскова.

Сътрапезниците му тутакси оставиха плодовете, които държаха в ръце. Гонзаг отново напълни чашата си. Шаверни го последва.

— Опознайте Италия — за трети път повтори принцът, — само там знаят да живеят истински. От сто години вече никой не си служи с идиотски стилет. И каква полза от насилието? В Италия, например, когато искате да премахнете някое девойче, изпречило се на пътя ви, както е в нашия случай, вие просто избирате един галантен мъж, който е съгласен да се ожени за нея и да я отведе дявол знае къде. Дотук добре, това все още прилича на нашия случай. Ако тя приеме, всичко е наред. Ако ли пък откаже, а това е нейно право както в Италия, така и тук, вие просто се покланяте до земята, искайки прошка за безразсъдното си своеволие. После най-учтиво я изпровождате и от чисто кавалерски чувства й подарявате един букет… — Казвайки това, Гонзаг взе букет живи цветя от голямата ваза, която красеше масата. — Та кой отказва цветя? — продължи той, подреждайки букета. — Тя се отдалечава, без съмнение също толкова свободна, колкото и братовчед ми Анибал, да отиде, където й е угодно: при любимия си, при приятелката си, или пък у дома, но свободна също и да остане.

Той протегна букета. Сътрапезниците му се отдръпнаха като попарени.

— И тя остава? — процеди Шаверни през зъби.

— Да, остава — студено произнесе Гонзаг и го погледна прано в очите.

Шаверни скочи на крака.

— Тези цветя са отровни! — извика той.

— Я сядай! — сопна му се Гонзаг и избухна в смях. — Ти си пиян!

Шаверни прекара ръка по обляното си в пот чело.

— Да — прошепна той, — сигурно съм пиян. Защото ако не беше така…

Той залитна. Виеше му се свят.