Пол Февал
Гърбавия (44)

V. Поканата

Паспоал гледаше своя доблестен приятел с възхищение, примесено с умиление. Кокардас се намираше още в самото начало на лъжата си, когато Паспоал, без да си криви душата, се призна за победен. Кротък и благ по характер, стеснителен и чужд на завистта, той бе почти толкова достоен за уважение със скромните си добродетели, колкото и самият Кокардас-младши с неговите блестящи качества!

Приближените на Гонзаг учудено се споглеждаха. Настъпи продължително мълчание, нарушавано от време на време от тих шепот. Кокардас горе сучеше великанския си мустак.

— Ваше височество ме беше натоварил с две поръчения — поде отново той, — и нека сега от първото премина към второто. След като се разделих с Паспоал, си рекох: „Кокардас, момчето ми, признай си искрено: къде човек намира трупове? По течението на реката.“ Много добре! Тъй че преди да се заема с онези двамина проклетници, аз си направих малка разходка по протежение на Сена. Но за това трябва да станеш рано, а слънцето беше вече над Шатле и по брега на Сена нямаше нищо! Ами да, реката влачеше само тапи! Карамба, бяхме закъснели! Вината за това, разбира се, не беше само моя, но все едно, дявол да го взел! „Кокардас, любезни мой — рекох си тогава, — ти просто би умрял от срам, ако се върнеш при славния си господар като някой празноглавец, без да си изпълнил нищо и никаквите му заръки. Va bene^[1]! Но хитър ли е човек, намира изход от всяко положение, тъй де!“ Отминах Пон Ньоф, продължавайки да се разхождам с ръце на гърба. „Не ще и дума, гръм да ме порази — рекох си, — статуята на Анри IV си е тъкмо на мястото!“ Сетне се изкачих към предградието Сен Жак. Ей, Паспоал!

— Кокардас? — тутакси се отзова нормандецът.

— Я ми кажи, спомняш ли си онзи малък провансалски разбойник, рижавия Масабиу от Ла Канебиер, дето бърникаше из хорските джобове край Нотр Дам?

— Разбира се, да не са го обесили?

— Не, и слава богу! Чудесен момък със златно сърце е този Масабиу! Сега си изкарва хляба като продава на хирурзите прясно месо.

— Спестете ни това! — прекъсна го Гонзаг.

— Няма лош занаят, ваше височество, но ако смятате, че ви губя времето, бога ми, начаса ще млъкна като щука!

— Разкажете най-важното! — заповяда Гонзаг.

— Най-важното е, че срещнах малкия Масабиу тъкмо когато слизаше през предградието към улица „Матюрен“. „Дал бог добро, Масабиу, синко!“ — викнах му. „Бог да те поживи, Кокардас!“ — ми рече той. „Как си със здравето, ленивецо?“ — „Горе-долу, разбойнико, а ти?“ — „Поносимо. А откъде идеш, пъдпъдъчето ми?“ — „От болницата, занесох малко стока…“

Тук Кокардас направи пауза. Гонзаг се беше обърнал към него. Всички слушаха жадно. Паспоал изпитваше желание да коленичи, за да изрази поне умерено благоговението си пред своя доблестен приятел.

— Чухте, нали? — продължи Кокардас, вече напълно уверен в успеха си. — Този нехранимайко се връщаше от болницата и все още носеше на гръб голямата си торба. „Остани със здраве, любезни!“ — рекох му и докато Масабиу слизаше надолу, аз продължих да се изкачвам към Вал дьо Грас…

— А там? — прекъсна го нетърпеливо Гонзаг. — Какво намери там?

— Намерих метр Жан Пьоти^[2], кралският хирург, който тъкмо дисекцираше пред учениците си трупа, продаден му от онзи обесник Масабиу…

— И ти го видя?

— Със собствените си очи, кълна се в бога!

— Лагардер?

— Че кой друг, по дяволите! Самият той, с неговата си руса коса, с неговото си тяло и лице. Тъй де, Лагардер от главата до петите! Вече беше понакълцан от скалпела. Видях дори удара от ножа! — добави той и посочи рамото си с ужасяващ с циничността си жест, когато забеляза, че върху лицата на някои от слушателите му се изписва съмнение. — За нас, познавачите, раните са също толкова лесни за разпознаване, колкото и лицата!

— Това е вярно — рече Гонзаг.

Всички сякаш чакаха само тези думи. Сред тълпата ласкатели веднага се разнесе радостен шепот:

— Мъртъв е! Наистина е мъртъв!

Самият Гонзаг дълбоко въздъхна с облекчение и повтори:

— Наистина мъртъв!

Той хвърли кесията си на Кокардас, който тутакси бе заобиколен, обсипан с въпроси и поздравления.

— Тъкмо шампанското ще ни се услади повече! — извика Ориол. — Дръж, храбрецо, това е за теб!

И всеки пожела да награди с нещо героя Кокардас, който въпреки гордостта си, не отказа никому. В този момент по стълбището се спусна един прислужник. Свечеряваше се. В едната си ръка прислужникът носеше свещник, а в другата — сребърен поднос, върху който имаше писмо.

— За негово височество — каза той.

Хранениците на принца се отдръпнаха. Гонзаг взе писмото и го отвори. Заобикалящите го забелязаха как лицето му се измени, но почти веднага си възвърна предишното изражение. Той стрелна Кокардас с пронизващ поглед. Брат Паспоал усети как го побиват тръпки.

— Ела тук! — заповяда Гонзаг.

Кокардас с готовност се приближи.

— Знаеш ли да четеш? — попита принцът с горчива усмивка и докато Кокардас сричаше, добави: — Ето ви съвсем пресни новини, господа.

— От мъртвеца ли? — извика Навай. — Е, от много глава не боли!

— И какво пише покойният? — попита Ориол, проявявайки необичайна за него духовитост.

— Слушайте и ще разберете. Чети на висок глас, фехтовачо!

Присъствуващите веднага образуваха кръг около гасконеца. Кокардас не беше кой знае колко грамотен, но знаеше да чете, макар че му беше нужно повече време. Въпреки това, при тези обстоятелства му се наложи да потърси помощта на брат Паспоал, който не беше много по-начетен от него.

— Ела насам, любезни! — повика го той. — Не виждам нещо много ясно.

Паспоал се приближи и на свой ред хвърли поглед върху писмото. Лицето му пламна, но човек би могъл да се обзаложи, че се изчервява от удоволствие. Човек би рекъл също, че Кокардас-младши полага неимоверни усилия, за да сдържи смеха си. Но това продължи само за миг. Лактите им се срещнаха. Бяха се разбрали.

— Ама че работа! — възкликна простодушният Паспоал.

— Гръм да ме порази дано! — прогърмя изумен Кокардас. — Човек трябва да го види, за да повярва!

— Но какво има? Какво е това? — посипаха се въпроси от всички страни.

— Чети, Паспоал, на мене глас не ми стига! Да му се не види макар! Това се казва истинско чудо!

— Чети ти, Кокардас, аз просто настръхвам!

Гонзаг тропна с крак. Кокардас се изпъчи и викна на прислужника:

— Светни тук, обеснико! — и при светлината на свещите, той с висок и ясен глас прочете: „Господин принц, за да разчистим веднъж завинаги нашите сметки, аз се самопоканих на вашата вечеря. Ще бъда у вас точно в девет часа.“

— Подписът? Чий е подписът? — извикаха десетина души в един глас.

И Кокардас довърши:

— „Кавалер Анри дьо Лагардер!“

Всеки повтори името, което се бе превърнало за тях в истинско страшилище.

Настъпи гробно мълчание. В плика, където се намираше писмото, имаше и някакъв предмет, но Гонзаг го бе извадил преди някой да успее да определи естеството му. Това беше ръкавицата, която Лагардер бе смъкнал от ръката на принца пред господин регента. Гонзаг я сви в шепа и взе писмото от ръцете на Кокардас. Пейрол понечи да каже нещо, но принцът го отблъсна.

— Е, какво ще кажете за това? — обърна се той към двамината юначаги.

— Човешко е да се греши, това ще ви кажа — отвърна кротко Паспоал. — Аз ви разказах самата истина, пък и този жакет е неоспоримо доказателство за това.

— Нима оспорвате писмото?

— Гръм да ме порази дано! — избоботи Кокардас. — Каквото имах да казвам, казах го, а и онзи вагабонтин Масабиу може да потвърди, че го срещнах на улица „Сен Жак“. Наредете само да го доведат! Ами метр Жан Пьоти, той кралски хирург ли е, или що! Видях и тялото, познах и раната…

— Добре, но това писмо? — прекъсна го Гонзаг и смръщи вежди.

— Тези негодници отдавна ви мамят — прошепна на ухото му Пейрол.

Хранениците на Гонзаг развълнувано си шушукаха.

— Това е вече прекалено! — възмущаваше се нисичкият дебеланко Ориол. — Този човек е магьосник!

— По-скоро дявол! — извика Навай.

— Мъж е това, гръм да ме порази! Не е ли тъй, любезни? — прошепна Кокардас, като едва сдържаше вълнението, което караше сърцето му лудо да бие.

— Това е Лагардер!

— Господа — каза Гонзаг с малко неестествен глас, — тук има нещо непонятно. Тези двамата ни мамаят, без съмнение…

— Ваше височество! — възнегодуваха Кокардас и Паспоал в един глас.

— Тишина! Аз приемам отправеното ми предизвикателство!

— Браво! — обади се плахо Навай.

— Браво! Браво! — неохотно се отзоваха и останалите.

— Ако ваше височество ми позволи да му дам един съвет — намеси се Пейрол, — то вместо предвидената вечеря…

— Вечерята ще се състои, ако ще и небесата да се продънят! — прекъсна го Гонзаг с гордо вдигната глава.

— Но тогава поне при закрити врати — настоя Пейрол.

— И дума да не става! Вратите ще бъдат широко отворени!

— Чудесно! — обади се отново Навай.

Мнозина тук изкусно владееха шпагата: самият Навай, Hoce, Шоази, Жирон, Монтобер и някои други. Изключение правеха само банкерите.

— Господа — обърна се Гонзаг към приближените си, — всички вие носите шпаги.

— Ние също! — промърмори Кокардас и смигна на Паспоал.

— Но ще съумеете ли да си послужите с тях в случай на нужда? — попита принцът.

— Ако онзи човек дойде сам… — поде Навай, без дори да се опитва да крие отвращението си.

— Но, ваше височество! — намеси се отново Пейрол. — Това е тъкмо работа за Готие Жандри и братовчедите му!

Гонзаг наблюдаваше хранениците си с навъсено чело и треперещи устни.

„Ще ме последват! — възкликна той вътрешно. — Главата си залагам, че ще ме последват! Роби, роби ги искам, или горко им!“

— Прави като мен — едва чуто прошепна в същия миг Кокардас-младши на Паспоал.

Двамата едновременно пристъпиха напред и замятайки величествено полите на помпозните си наметала, се изпъчиха току пред Гонзаг.

— Ваше височество — подхвана Кокардас, — трийсет години безупречно, бих казал богоугодно поведение, се застъпват в полза на двамина честни люде, които привидностите сякаш обвиняват. Но не, не е възможно в един-единствен ден да се потуши сиянието на цяло житие! Погледнете ни! Всевишния е белязал всяко лице със знака на верността или вероломството. Погледнете ни, дявол го взел, и погледнете господин Пейрол, нашият обвинител!

В този миг Кокардас-младши бе наистина непостижим. Неговото провансалско-гасконско произношение придаваше на изисканите му слова неподозирано очарование. А колкото до брат Паспоал, той все така сияеше в ореола на скромността и простодушието. Нещастният Пейрол като че ли бе създаден нарочно, за да послужи като пример за сравнение. От двайсет и четири часа насам неговата хронична бледност бе придобила неопределен жълтозеленикав оттенък. Той бе съвършен образец на онези нагли страхливци, които нанасят ударите си треперейки, и убиват, примрели от страх. Гонзаг изглеждаше унесен в мисли, докато Кокардас продължи:

— Вие сте знатен, ваше височество, вие сте могъщ и на ваше превъзходителство нищо не му коства да бъде безпристрастен: А и не от вчера познавате вашите предани слуги. Спомнете си крепостния ров на Кайлюс, където бяхме заедно…

— Млък! — изкрещя Пейрол ужасен.

Гонзаг изгледа приятелите си и хладно заяви:

— Господата вече се досетиха за всичко, но ако все още има нещо, което не знаят, ние ще им го кажем. Господата разчитат на нас така, както и ние разчитаме на тях. Помежду ни са се установили отношения на взаимна търпимост и отлично знаем що за хора сме и едните, и другите.

Гонзаг силно наблегна на последните думи. Та имаше ли поне един от тези хитреци, на чиято съвест да не лежи някакъв грях? Неколцина вече се бяха обръщали за помощ към Гонзаг при разприте им със закона, а освен това, снощното им поведение ги правеше негови съучастници. Ориол усещаше, че му премалява; Навай, Шоази и другите благородници стояха с наведени очи. Ако поне един от тях бе възроптал, не ще и дума, че останалите тутакси биха го последвали, но никой не гъкна.

Гонзаг благодари на случая, отдалечил оттук малкия маркиз дьо Шаверни, тъй като, въпреки недостатъците си, Шаверни не беше от хората, на които можеш да им затвориш устата. Гонзаг искрено вярваше, че тази нощ най-сетне ще се отърве от него и то за дълго време.

— Исках само да кажа на ваше височество — продължаваше междувременно Кокардас, — че хора като нас никога не трябва да се обвиняват прибързано. Както всички даровити люде, така и ние с Паспоал имаме много врагове. Ето защо си позволявам да изкажа мнението си пред ваше височество, при това с присъщата си искреност: от двете — едно: или кавалерът дьо Лагардер е възкръснал, което ми се струва невероятно, или писмото е подправено от някой негодник с едничката цел да злепостави двамина почтени люде. Казах, каквото имах за казване, дявол го взел!

— Не бих се осмелил да добавя дори думица — рече брат Паспоал, — дотолкова красноречиво моят доблестен приятел изрази собствените ми мисли.

— Няма да ви наказвам — прекъсна го Гонзаг е разсеян вид. — Свободни сте.

Те обаче дори не помръднаха.

— Ваше височество не ни разбра — произнесе Кокардас с достойнство, — и туй, уви, е много неприятно!

А нормандецът добави с ръка на сърцето:

— Не заслужаваме подобно пренебрежение!

— — Ще ви се плати! — прекъсна го Гонзаг нетърпеливо. — Какво повече искате?

— Какво искаме ли, ваше височество? — В гласа на Кокардас се долавяше онзи трепет, който идва от дъното на душата. — Какво искаме? Пълно и изчерпателно доказване на нашата невинност. Гръм да ме порази! Виждам, че още не сте разбрали с кого си имате работа!

— О, не! Наистина не знаете! — додаде Паспоал, чийто очи и по природа, и по недъг, бързо се изпълниха със сълзи.

— Ние настояваме за публичното ни оневиняване, а за да стане това, ето какво ви предлагам: в писмото се съобщава, че тази нощ господин дьо Лагардер ще дойде да ви предизвика в собствения ви дом, докато ние твърдим, че господин дьо Лагардер е мъртъв. В такъв случай нека събитията ни бъдат съдник! Ние сме ваши пленници! Ако сме излъгали и господин дьо Лагардер се появи, то ние сме съгласни да умрем, нали тъй, Паспоал, гълъбчето ми?

— С радост! — отвърна нормандецът и избухна в плач.

— Ако, напротив — продължи гасконецът, — господин дьо Лагардер не дойде, ще поискаме удовлетворение за нанесената ни обида! Ваше височество няма да откаже на двама честни момци да му обрекат докрай живота си!

— Тъй да бъде! — отсече Гонзаг. — Ще дойдете заедно с нас в павилиона и нека събитията ви бъдат съдник!

Двамата храбреци се спуснаха към ръцете му и пламенно ги целунаха.

— Свети слова! — възкликнаха те в един глас, изправяйки се — досущ двама праведници!

Но вниманието на Гонзаг вече бе привлечено от друго: той с разочарование наблюдаваше жалките физиономии на своите приближени.

— Бях заповядал да ми доведат Шаверни! — обърна се той към Пейрол.

Довереникът веднага излезе.

— И таз добра, господа! — рече принцът. — Какво ви е? Да ме прости бог, но до един сте пребледнели и онемели като призраци.

— Тъй си е — промърмори Кокардас, — нямат вид на пощурели от радост!

— Да не би да се страхувате? — попита Гонзаг. Благородниците трепнаха.

— Пазете се, ваше височество! — каза Навай.

— Но ако не се страхувате — продължи принцът, — значи ли това, че отказвате да ме подкрепите? — И тъй като никой не наруши мълчанието, той повиши тон: — Сами вие се пазете, господа приятели мои! Спомнете си какво ви казах вчера в парадната зала на моя дворец: „Искам пасивно подчинение! Главата съм аз, а ръцете — вие.“ Между нас има сключен договор.

— Никой не е и помислял да нарушава договора — обади се Таран, — но…

— Никакви „но“! Да не чувам повече такова нещо! Помнете добре какво ви казах и чуйте добре какво ще ви кажа сега! Довчера вие все още можехте да се откъснете от мен, но днес е вече късно, днес вие знаете моята тайна. Днес всеки, който не е с мен, е против мен. Ако тази нощ на проверката някой отсъствува…

— Никой няма да отсъствува — обади се Навай.

— Толкоз по-добре! Ние сме съвсем близо до целта. Мислите си, че съм уязвен, но грешите. От снощи аз отидох далеч напред, докато вашият дял се удвои и вие, без да го знаете, сте вече богати като перове и херцози. Искам победата ми да бъде пълна, на всяка цена…

— Ще бъде, ваше височество! — извика Монтобер, една от прокълнатите души.

Обещанието, съдържащо се в последните думи на Гонзаг, вдъхна бодрост на нерешителните.

— Искам тя да бъде весела! — добави той.

— И ще бъде, дявол го взел! Ще бъде!

— Поне аз вече съм доста веселичък — обади се Ориол, когото страхът сковаваше до мозъка на костите. — Здравата ще се посмеем!

— Ще се посмеем! Ще се посмеем от сърце! — повториха останалите, окуражавайки се взаимно.

В този момент Пейрол доведе Шаверни.

— Нито дума за случилото се, господа! — предупреди Гонзаг.

— Шаверни! Шаверни! — развикаха се всички, насилвайки се да изглеждат непринудено весели. — Хайде де, откога те чакаме!

При това име Гърбавия, който от дълго време седеше неподвижно свит в дъното на колибката си, сякаш се пробуди и главата му веднага се появи на малкото кръгло отверствие. Кокардас и Паспоал го зърнаха едновременно.

— Внимание! — рече гасконецът, — Ха сега де!

— Че нали си вършим работата — успокои го нормандецът.

— Ето ме! — приближавайки се, извика Шаверни.

— Откъде идваш? — полюбопитствува Навай.

— Съвсем наблизо бях, зад църквата. Ах, братовчеде, нима са ви нужни две одалиски едновременно?

Гонзаг пребледня. Лицето на Гърбавия в кръглото отверстие радостно грейна, после изчезна. Миг след това той вече стоеше зад вратичката, притиснал ръце към гърдите си, сякаш искаше да укроти лудо тупкащото си сърце. Тази една-единствена дума го бе поразила като ярък лъч.

— Лудетина! Непоправим немирник! — провикна се почти весело Гонзаг.

Бледността му бе отстъпила място на усмивката.

— Боже мой! — продължи Шаверни. — Не съм се провинил кой знае колко. Чисто и просто прескочих оградата, за да се поразходя из градината на Армид. Армидите обаче се оказаха две и нито една си нямаше Рьоно^[3].

Удивително бе, че принцът така спокойно приема една толкова дръзка шега.

— Е, и харесаха ли ти? — попита той през смях.

— Луд съм и по двете! Но какво има, братовчеде? — сепна се Шаверни. — Защо ме повикахте?

— Защото тази вечер си на венчавка — отвърна Гонзаг.

— И таз добра! Наистина ли? — възкликна Шаверни. — Нима хората все още се женят? Кого ще венчаваме?

— Една зестра от петдесет хиляди екю.

— В брой?

— Да, в брой.

— Прелестна годеница, не ще и дума! Но за кого? — попита отново Шаверни, докато оглеждаше заобикалящите го.

— Познай — отвърна Гонзаг, като продължаваше да се смее.

— Като гледам доста имат вид на младоженци — рече Шаверни. — Не, не мога да отгатна, прекалено много са. Ах, всъщност… да не би да съм аз?

— Позна! — извика Гонзаг. Всички избухнаха в смях.

Гърбавия тихичко отвори вратата на колибката си и застана на прага. Той се бе променил до неузнаваемост. Вече нямаше и помен от угриженото лице, от дълбокия трескав поглед; това бе Езоп II, наречен още Йон, ненадминатият присмехулник.

— А зестрата? — попита Шаверни.

— Ето я. Готова е — отвърна Гонзаг и измъкна от пазвата си внушителна пачка акции.

За миг Шаверни се поколеба. Другите със смях го поздравяваха. Гърбавия бавно се приближи и подложи гърбицата си на Гонзаг, след като предварително му подаде натопеното в мастило перо и писалищната дъсчица.

— Приемаш ли? — попита Гонзаг преди да подпише.

— Да си кажа правата, приемам! — отвърна малкият маркиз. — В крайна сметка, човек все някога трябва да се задоми.

Гонзаг подписа и се обърна към Гърбавия:

— Е, друже, държиш ли още на прищявката си?

— Повече откогато и да било, ваше височество.

Кокардас и Паспоал не можеха да дойдат на себе си от изумление.

— Защо повече от когато и да било? — попита пак Гонзаг.

— Защото сега знам името на младоженеца, ваше височество. — — Че какво значение има то за теб?

— Не бих могъл да ви кажа. Има неща, които изобщо не могат да се обяснят. Как да ви обясня, например, твърдото си убеждение, че без мен господин дьо Лагардер изобщо няма да може да изпълни нахалното си обещание?

— И това ли си чул?

— Колибката ми е съвсем наблизо, ваше височество, и един път аз вече ви услужих.

— Услужи ми още веднъж и няма да съжаляваш.

— Това зависи от вас, ваше височество.

— Вземи, Шаверни — каза Гонзаг на маркиза, подавайки му подписаните акции, после се обърна отново към Гърбавия и добави: — И ти ще дойдеш на венчавката, каня те.

Присъствуващите заръкопляскаха. Кокардас размени бърз поглед с Паспоал и промърмори:

— Ето ти вълкът в кошарата! Имат право, дявол го взел, голям смях ще падне!

Ласкателите на Гонзаг бяха наобиколили Гърбавия, който споделяше поздравленията им заедно с младоженеца.

— Ваше височество — поклони се той на принца, за да му благодари, — ще направя всичко, което е по силите ми, за да се покажа достоен за това височайшо благоволение. Колкото до господата, вече се е случвало да си разменяме по някоя и друга думица. Остроумни са, но не колкото мен. Хе-хе! И без, разбира се, да искам да засегна ваше височество, обещавам ви, че добре ще се посмеем. Ще видите Гърбавия и на трапезата; той минава за веселяк. Ще видите! Ще видите!