Пол Февал
Гърбавия (43)

IV. Гасконец и нормандец

Последните думи бяха изречени с игрив и весел тон. Този дяволски гърбушко сякаш притежаваше дарбата да нагажда по свой вкус всеобщото настроение. Наобиколилите Гонзаг безделници, пък и самият Гонзаг, допреди миг толкова сериозен, прихнаха неудържимо.

— Тъй значи — смееше се от сърце принцът, — вятърът духаше откъм нас!

— Да, ваше височество. Аз начаса се втурнах насам и още от прага почувствувах, че съм попаднал там, където трябва. Не знам какво благоухание омая разсъдъка ми, но това несъмнено бе ароматът на изобилното аристократично благоденствие и аз се спрях, за да го вдъхна с пълни гърди. Този аромат опиянява, ваше височество, а на мен това ми се нрави.

— — Виж го ти, господин Езоп хич и не си поплюва! — извика Навай.

— Какъв тънък познавач! — обади се Ориол.

Гърбавия го погледна в очите.

— Вие, носачи по потайна доба — тихо рече той, — точно вие ще се съгласите, че човек е способен на всичко, за да задоволи едно желание.

Ориол пребледня.

— Но за какво намеква тоя? — възкликна Монтобер.

— Обяснете се, друже! — заповяда Гонзаг.

— Обяснението ми няма да бъде дълго, ваше височество — простодушие отвърна Гърбавия. — Знаете, че снощи имах честта да напусна Пале Роаял по едно и също време с вас. Случайно зърнах двама благородници, впрегнати в една носилка, и тъй като подобна гледка не е обичайна, помислих си, че добре са им заплатили за това.

— А дали знае…? — прибързано понечи да се намеси Ориол.

— Какво имаше в носилката ли? — прекъсна го Гърбавия. — Раз бира се. Един пиян, стар господин, комуто по-късно помогнах да се добере до дома си.

Гонзаг наведе очи и пребледня. По лицата на всички се изписа дълбоко изумление.

— Да не би да знаете и какво е станало с господин дьо Лагардер? — тихо попита принцът.

— Хе-хе! — подсмихна се Гърбавия. — Готие Жандри има сигурна ръка и чудесно върти шпагата. Бях съвсем наблизо, когато нанесе удара си и, кълна се, той попадна точно в целта. Останалото ще научим от онези, които пратихте на разузнаване.

— Само че те много закъсняват!

— За това е нужно време. Метр Кокардас и брат Паспоал…

— Нима ги познавате? — смая се принцът.

— Аз, ваше височество, познавам кажи-речи всички.

— По дяволите! А знаете ли, друже, че не обичам онези, които познават толкова много народ и са тъй добре осведомени?

— Това може да бъде опасно, съгласен съм — спокойно рече Гърбавия, — но може и да послужи. Нека бъдем справедливи, ако не познавах господин дьо Лагардер…

— Мътните да ме вземат, ако някога си послужа с този човек! — промърмори Навай зад гърба на Гонзаг.

Той си мислеше, че никой не го е чул, но Гърбавия веднага му отговори:

— И ще сбъркате.

Впрочем, всички споделяха мнението на Навай.

Гонзаг се колебаеше и Гърбавия, сякаш за да подложи на изпитание неговата нерешителност, продължи:

— Отдавна да съм разсеял подозренията ви, ако не ме бяха прекъснали. Когато се спрях на прага на дома ви, ваше височество, аз също се колебаех, питах се, съмнявах се. Това наистина бе раят, към който се стремях, но не раят на правоверните, а раят Мохамедов с всичките му прелести: красиви жени и чудесно вино — нимфи с венци от цветя и пенлив нектар. Но бях ли готов на всичко, за да заслужа влизането си в този сладострастен Еден, за да приютя безличието си под полите на вашата господарска мантия? Да, точно това се питах преди да вляза, ваше височество, и влязох!

— Защото се чувствуваше решен на всичко? — прекъсна го Гонзаг.

— Да, на всичко! — решително отсече Гърбавия.

— За, бога, какъв необуздан апетит за наслади и благородство!

— Вече четирийсет години мечтая, цели четирийсет години неудовлетворените ми желания тлеят под моите сиви коси.

— Но благородство може да се купи — прекъсна го отново принцът, — питай Ориол!

— Не ми е нужно благородство, което се купува — и като посочи г комичен жест гърбицата си, Езоп II попита: — Едно име би ли натежало толкова? — После със сериозен глас продължи: — Едно име и една гърбица са двойно бреме, което смазва единствено скудоумните! Аз съм особа твърде незначителна, за да се меря с толкова именит банкер като господин Ориол. Но ако името му го смазва, толкоз по-зле за него; моята гърбица никак не ме притеснява. Люксембургският херцог^[1] е гърбав, но видя ли неприятелят гърба му в битката при Нийрвинден^[2]? Героят от неаполитанските комедии, непобедимият Пулчинела^[3], пред когото нищо и никой не може да устои, е гърбав и отпред, и отзад. Тирцей^[4] е бил и куц, и гърбав; Вулкан^[5], ковачът на светкавици, също, а Езоп, чието славно име ми давате, е имал гърбица, която е била самата мъдрост. Гърбицата на титана Атлас^[6] е бил светът Без и през ум да ми минава да сравнявам моята с всички тези знаменити гърбици, аз все пак твърдя, че по сегашния курс тя струва петдесет хиляди екю рента. Та какво щях да бъда без нея? Аз много държа на гърбицата си. Тя е златна!

— Ако не друго, то поне ум има в нея, друже — каза Гонзаг. — Обещавам ти, че ще станеш благородник.

— Безкрайно съм ви признателен, ваше височество. И кога това?

— По дяволите! — разнесоха се възклицания. — Ама че се е разбързал!

— Нужно е време! — рече Гонзаг.

— Вярно рекоха, аз бързам — отвърна Гърбавия. — Простете, ваше височество, но преди малко казахте, че не обичате безплатните услуги, а това е добре дошло за мен да поискам възнаграждението си веднага.

— Веднага? — извика принцът. — Но това е невъзможно!

— Но моля ви, вече не става дума за титли — и като се приближи до Гонзаг, той загатващо подхвърли: — Не е нужно човек да е благородник, за да седне, например, до господин Ориол на вечерята тази нощ.

Всички избухнаха в смях, с изключение на Ориол и Гонзаг.

— Нима и това знаеш? — свъси вежди принцът.

— Просто две случайно подочути думички — смирено прошепна Гърбавия.

Но другите вече викаха:

— Ще вечеряме заедно, тъй ли?

— Ах, принце — възкликна пламенно Гърбавия, — да знаете само какви танталови мъки изпитвам! Представям си една малка къщица с потайни изходи, закътана сред сенчеста градина; представям си нейните будоари, където дневният светлик едва се процежда през спуснатите завеси, изписаните й с нимфи и амури, с пеперуди и рози тавани; виждам потъналия в позлата салон, виждам го! Салон на сладострастни пиршества, изпълнен цял с усмивки; виждам свещниците, те ме заслепяват… — Той закри очите си с ръка и продължи: — Виждам цветя и вдъхвам аромата, им, но какво са те в сравнение с превъзходното вино, преливащо от чашата, докато рояк очарователни жени…

— Но той е пиян още преди да са го поканили! — подхвърли Навай.

— Така е, пиян съм — отвърна Гърбавия и го стрелна с пламтящ поглед.

— Ако ваше височество желае, ще предупредя госпожица Нивел — пошушна Ориол на ухото на Гонзаг.

— Вече е предупредена — отговори принцът и сякаш за да разпали още повече необикновеното желание на Гърбавия, добави: — Но тази вечеря, господа, ще бъде по-особена.

— Че какво ли ще и е по-особеното? Да не сте поканили царя?

— Опитайте се да отгатнете.

— Някоя комедия? Господин Ло? Маймуните от Сенжерменския панаир?

— По-добро, господа, нещо много по-добро! Предавате ли се?

— Предаваме се — отговориха всички в хор.

— Ще присъствуваме на сватба — каза Гонзаг.

Гърбавия трепна, но всички го отдадоха на силното му желание.

— Сватба? — повтори той и сплитайки пръсти, извърна очи. — Сватба, при това след вечеря?

— Да, истинска сватба — добави Гонзаг. — Един действителен църковен брак.

— И кого ще женим? — извикаха присъствуващите в един глас.

Гърбавия затаи дъх. Гонзаг тъкмо се канеше да отговори, когато на стълбището се появи Пейрол и извика:

— Vivat! Vivat! Ето ги най-сетне нашите хора!

Зад гърба му се показаха Кокардас и Паспоал, на чиито лица бе изписана онази хладнокръвна самоувереност, която тъй добре подхожда на полезните хора.

— Приятелю — обърна се Гонзаг към Гърбавия, — нашият разговор още не е свършил. Не се отдалечавайте.

— Аз съм на заповедите на ваше височество — отвърна Езоп II и се насочи към колибката си.

Главата му напрегнато работеше. Едва прекрачил прага на колибката си, Гърбавия хлопна вратичката и се отпусна на дюшека си.

— Сватба — прошепна той. — Какъв позор! Но това не ще да е само някаква безсмислена пародия, този човек не прави нищо на вятъра. Какво ли се крие под това кощунство? Не мога да прозра умисъла му, а времето минава. — За миг той обгърна главата си с ръце, после възкликна с неподозирана решителност: — О, независимо дали го иска, или не, но, кълна се в бога, аз ще бъда на вечерята!

— Е, какви са новините? — долитаха отвън виковете на изгарящите от любопитство ласкатели.

Те вече вземаха присърце всичко, свързано с Лагардер.

— Тези юначаги искат да говорят само с негово височество — обясни Пейрол.

Кокардас и Паспоал, отпочинали си чудесно след един цял ден, прекаран в сън върху масата във Венецианската гостилница, бяха свежи като рози. Те гордо разблъскаха редиците на долнопробните мошеници и се насочиха право към Гонзаг, когото приветствуваха с дръзко достойнство, подобаващо на истински учители по фехтовка.

— Казвайте! — заповяда принцът. — И по-бързо!

Кокардас и Паспоал се обърнаха един към друг.

— Започвай, благородни друже — рече нормандецът.

— И дума да не става, гълъбче! — отвърна гасконецът. — Само след теб!

— По дяволите! — кресна принцът. — Докога ще ни играете по нервите?

Тогава и двамата припряно и на висок глас подхванаха едновременно:

— Ваше височество, за да оправдаем височайшото доверие…

— Стига! — прекъсна ги принцът зашеметен. — Говорете един по един.

Последва нова размяна на любезности, докато накрая Паспоал начена:

— Бивайки по-млад и с по-нисък чин от моя доблестен приятел, аз му се подчинявам и вземам думата. Преди всичко искам да кажа, че аз достойно изпълних мисията си и ако съм бил по-удачлив от моя доблестен другар, то това не е моя заслуга.

Кокардас гордо се усмихваше и току поглаждаше огромните си мустаци. Нека не забравяме, че нашите благовъзпитани разбойници се бяха обзаложили кой по-умело ще излъже.

Но преди да ги чуем да се наддумват, подобно на Вергилиевите пастири, трябва да кажем, че и двамата изпитваха известно безпокойство. На излизане от Венецианската гостилница, те отново бяха отишли в дома на улица „Шантр“, но така и не научиха нищо ново за Лагардер. Какво бе станало с него? По този въпрос Кокардас и Паспоал тънеха в пълно неведение.

— Бъдете кратък! — заповяда Гонзаг.

— Ясен и точен! — добави Навай.

— Ето цялата история с две думи — рече брат Паспоал. — Пък и тя, истината, е винаги кратка и онези, дето носят от три кладенци вода, го правят единствено, за да заблудят хората, такова е моето мнение. И ако мисля така, то е защото си имам причини. Опитът… Но да не се отвличаме. И тъй, тази сутрин излязох, за да изпълня заповедите на ваше височество. Аз и моят доблестен приятел си рекохме: „Две сполуки струват повече от една, да тръгнем в различни посоки“, вследствие на което се разделихме на пазара „Свети Великомъченици“. Какво е правил моят благороден приятел, не знам, но аз отидох право в Пале Роаял, където работниците вече раздигаха декорите на празненството. Всички говореха само за едно: между индианската шатра и къщурката на портиера, метр Льо Бреан, бяха открили локва кръв. Това вече беше нещо: сигурен бях, че тук е играла шпагата. Отидох да огледам локвата, която ми се стори доста внушителна, после тръгнах по една следа — Ах, какви очи трябва да има човек за това! — която водеше от индианската шатра чак до улица „Сент Оноре“, минавайки през предверието на павилиона на господин регента. „Какво си загубил, друже?“ — питаха ме слугите. „Портретът на любовницата си!“ — отвърнах им, а те взеха да се смеят, дръвниците му с дръвници. По дяволите, та нали ако бях заръчвал да правят портрети на всичките ми любовници, сега трябваше да плащам баснословен наем, само за да имам къде да ги държа!

— По-кратко! — прекъсна го Гонзаг.

— Уверявам ви, ваше височество, направих всичко, което беше по силите ми! Но по улица „Сент Оноре“ минават толкова коне и каруци, че следата се беше заличила. Тогава се насочих право към реката…

— Откъде мина? — прекъсна го отново принцът.

— По улица „Оратоар“ — отвърна Паспоал.

Гонзаг и приближените му се спогледаха. Ако сега, когато нелепата авантюра на Ориол и Монтобер беше станала всеобщо достояние, Паспоал беше споменал улица „Пиер Леско“, тутакси биха го заподозрели в лъжа. Но тъй като бе напълно вероятно Лагардер да се е спуснал по улица „Оратоар“, брат Паспоал простодушно продължи разказа си:

— Говоря ви като на изповедник, славни принце. На улица „Оратоар“ следите отново се появиха и така успях да ги проследя чак до речния бряг. Но оттам нататък — нищо! Наблизо обаче разговаряха някакви моряци и когато се приближих, чух единият, който имаше пикардийски акцент, да казва: „Бяха трима. Благородникът беше ранен и след като му отрязаха кесията, го хвърлиха в реката от високия бряг при Лувър“. „Кажете, моля ви, любезни господа — попитах аз, — а видяхте ли благородника?“ Те обаче изобщо не пожелаха да ми отговорят, очевидно мислейки, че съм някой от съгледвачите на господин полицейския лейтенант. Тогава добавих: „Аз съм от свитата на същия благородник, който се казва господин дьо Сен-Сорен, родом от Бри и добър християнин“. „Бог да се смили над душата му! — рекоха те тогава. — Да, видяхме го.“ „А как беше облечен, скъпи приятели?“ — „На лицето си имаше черна маска и носеше бял сатенен жакет.“

Наоколо се разнесе шепот. Размениха се знаци. Гонзаг одобрително поклащаше глава. Единствен метр Кокардас-младши запази недоверчивата си усмивка.

— Хитър нормандец било туй гълъбче, бога ми! Но, гръм да ме порази дано, и нашият ред ще дойде!

— Та ето как стоят нещата! — продължи Паспоал, окуражен от успеха на своя разказ. — И ако не се изразявам като човек на перото, то е защото моят занаят е да въртя шпагата, пък и в присъствието на ваше височество се смущавам. Прекалено искрен съм, за да го крия. Но в крайна сметка истината си е истина. Изпълни докрай дълга си и не обръщай внимание какво говорят зад гърба ти! И тъй, спуснах се аз покрай Лувър и като минах между реката и Тюйлери, стигнах до Портата на подаянието. Оттам продължих по „Кур-ла-Рен“ и пътя за Били и прекосявайки влачището при Паси, минах покрай Поан-дю-Жур и Севр. Сега ще разберете какво имах на ум. Накрая стигнах до моста „Сен Клу“.

— Мрежите! — прошепна Ориол.

— Мрежите — повтори Паспоал и смигна. — Господинът позна.

— Не е зле! Никак не е зле! — мислеше си метр Кокардас. — Ха! В крайна сметка от тоз нехранимайко Паспоал май наистина ще излезе нещо!

— И какво намери в мрежите? — попита Гонзаг, смръщвайки подозрително вежди.

Брат Паспоал разкопча връхната си дреха. Кокардас се облещи изумен, той изобщо не очакваше подобно нещо. Но онова, което измъкна от пазвата си, Паспоал никога не беше намирал в мрежите на „Сен Клу.“ Всъщност, той дори не ги беше виждал. Твърде вероятно е тогава, както и днес, мрежите на „Сен Клу“ да са били просто едно простонародно суеверие. Предметът, който Паспоал измъкна изпод връхната си дреха, той беше намерил тази сутрин при първото си посещение в стаята на Лагардер. Беше го прибрал не с някакво определено намерение, а поради похвалния си навик да не оставя разхвърляно. Кокардас нищо не беше забелязал. Предметът не бе нищо друго, а белият сатенен жакет, носен от Лагардер на бала на регента. Паспоал само го беше накиснал в кофа вода във Венецианската гостилница. Той го подаде на принц дьо Гонзаг, който ужасен отстъпи назад. Всеки от присъствуващите изпита повече или по-малко същото чувство, тъй като всички бяха познали дрехата на Лагардер.

— Трупът беше твърде тежък, ваше височество — добави скромно Паспоал, — тъй че успях да донеса само това.

— Ах, мътните го взели! — помисли си Кокардас. — Не ми остава нищо друго, освен здравата да се държа! Този обесник се оказа много даровит!

— А видя ли трупа? — попита Пейрол.

— Но моля ви — възмути се Паспоал, излъчвайки гърди, — да не би да сме пасли заедно свинете? Аз не ви говоря на ти, тъй че оставете туй непристойно фамилиарничене, освен ако, разбира се, негово височество не благоволи да ви го разреши.

— Отговори на въпроса! — заповяда Гонзаг.

— Реката там е буйна и дълбока — отвърна Паспоал. — И господ да ми е на помощ, ако твърдя нещо, в което не съм напълно сигурен!

— И таз добра! — провикна се Кокардас. — Така си и знаех! Ако братовчед ми беше излъгал, дявол го взел, цял живот не бих го погледнал! — Той се приближи до нормандеца и като го потупа кавалерски по рамото, добави: — Не, гълъбчето ми, ти не излъга! Но, за бога, как би могъл трупът да се намира в мрежите на Сен Клу, след като аз току-що го видях на цели две левги оттам, при това на твърда земя!

Паспоал наведе очи. Всички обърнаха поглед към Кокардас.

— Любезни ми — продължи той, обръщайки се все така към своя приятел, — с разрешение на негово височество бих искал да ти засвидетелствувам дълбокото си уважение към твоята искреност. Хора като теб се срещат рядко и аз съм горд, че те имам за брат по оръжие.

— Стига! — прекъсна го Гонзаг. — Искам да задам един въпрос на този човек — и той посочи Паспоал, който стоеше пред него с изписана на лицето му самата невинност и простодушие. — А какво стана с онези двамина юначаги, защитниците на младата жена с розовото домино? Нищо ли няма да ни кажете за тях?

— Признавам, ваше височество — рече Паспоал, — че посветих цялото си време на първата си задача.

— Ама че работа! — намеси се Кокардас-младши, свивайки рамене. — Не искайте от тоз добър момък да ви дава повече, отколкото е способен. Моят приятел Паспоал е направил каквото е могъл. Че тъй де! Имаш пълното ми одобрение, Паспоал! Доволен съм от теб, гълъбчето ми, но не бих си позволил да твърдя, че си на моето ниво. Ба, туй би било наистина прекалено!

— Да не искате да кажете, че сте направили нещо повече? — попита Гонзаг недоверчиво.

— Малко нещо повечко, ваше височество, както казват флорентинците. Когато Кокардас се залови да дири нещо, кълна се в бога, той намира и друго, а не само някакви парцалаци, извадени от дъното на реката.

— Да чуем тогава.

— Преди всичко, принце, искам да ви съобщя, че си побъбрих с онези двамина нехранимайковци точно тъй, както сега имам честта да разговарям с вас. Второ, видях тялото…

— Сигурен ли си? — не можа да се стърпи Гонзаг.

— Наистина ли? Говорете! Говорете! — обадиха се и останалите. Кокардас сложи юмрук на кръста си.

— Тъй да бъде, ще караме наред! — рече той. — Аз си знам цената и онези, дето си въобразяват, че първият срещнат може да им свърши добра работа, са глупаци. Човек може и способен да е, както братовчед ми Паспоал, например, но без при това да се издигне до моята висота. За това са нужни вродени заложби, дявол го взел, пък и по-специални познания; интуиция, остро око, остър нюх и остро ухо, здрав крак, яка десница и неустрашимо сърце! И, гръм да ме порази, ние притежаваме всичко това! Разделяйки се с моя скъп приятел на пазара „Свети Великомъченици“, аз си рекох: „Кокардас, пиленце, я си понапъни малко мозъка, моля те, и помисли къде човек може да намери безпризорни шпагаджии?“ И тогава тръгнах от врата на врата като си пъхах носа къде ли не. Знаете ли я „Черната глава“ на улица „Сен Тома“? Там винаги е пълно с железария! Към два часа подир обед от „Черната глава“ излязоха двамина от онези непрокопсаници. „Дал бог добро, земляци!“ — рекох им. „А, здравей, Кокардас!“ Знам ги аз, знам ги до един като майка си и баща си. „Я елате насам, пиленца!“ Отведох ги на брега оттатък „Сен Жермен л’Оксероа“, в стария крепостен ров на абатството. После си побъбрихме малко нещо в терца и кварта и, бог ми е свидетел, че тези вече никога няма да защитават когото и да било — ни денем, ни нощем.

— Ще рече, обезоръжили сте ги, тъй ли? — попита Гонзаг, който нищичко не разбираше.

Кокардас стремително се совна напред, нанасяйки последователно два въображаеми удара с шпага, след което отново зае величествената си и високомерна поза.

— Ба! — възкликна той предизвикателно. — Та тези дяволи бяха само двамина. Виждал съм сметката и на къде-къде по-опасни от тях, мътните го взели!