Пол Февал
Гърбавия (42)

III. Прищявката на Гърбавия

След като си поделиха печалбата, нашите честити мошеници, Таран, Албре м компания, отново се появиха сред тълпата. Видът им бе от важен — по-важен. Всички ги гледаха с уважение.

— И къде, казваш, е нашето приятелче Шаверни? — попита Гонзаг.

Пейрол тъкмо се канеше да отговори, когато сред навалицата избухна страхотна врява. Всички се втурнаха към парадното стълбище подир двамина гвардейци, повлекли някакъв сиромах за косата.

— Фалшива! — чуваха се викове. — Тя е фалшива!

— Каква низост! Да подправя ценни книжа!

— Да опозори символа на общественото благополучие!

— Да спъва сделките! Да опропастява търговията!

— Във водата фалшификатора! Удавете тоз подлец!

Ниският дебеланко Ориол, Монтобер, Таран, пък и всички останали, крещяха колкото им глас държи. Но да си безгрешен, за да хвърлиш първия камък, е важало само за времето Христово! Довлякоха полумъртвия от страх нещастник пред Гонзаг. Прегрешението му се състоеше в това, че беше боядисал в синьо една бяла акция, за да се облажи от незначителната премия, присъждана временно, на най-търсените ценни книжа.

— Милост! Милост! — пищеше той. — Не съзнавах какво чудовищно престъпление съм извършил!

— Ваше височество — възмути се Пейрол, — но тук просто гъмжи от фалшификатори!

— Трябва да им се даде добър урок, ваше височество — додаде Монтобер.

— Какъв ужас! — продължаваше да вие тълпата. — Каква подлост, фалшива акция! Ах, мръсен негодяй! Никаква милост за него!

— Изхвърлете го! — извръщайки поглед, отсъди Гонзаг.

Тълпата тутакси погълна клетника с викове:

— В реката! В реката!

Беше пет часът подиробед и над улица „Кенкампоа“ се разнесе първият камбанен звън, оповестяващ затварянето на борсата. Ужасните инциденти, подновяващи се всеки божи ден, бяха принудили властите да забранят сделките с акции с падането на здрача. И винаги точно в този момент опиянението на хазарта достигаше връхната си точка. Ще речете — ръкопашен бой: вече се хващаха гуша за гуша. Крясъците им се сливаха дотолкова, че се чуваше един-единствен вой.

Не ще и дума, Гърбавия имаше работа до гуша, но въпреки това той нито за миг не откъсваше поглед от господин дьо Гонзаг. Беше чул името на Шаверни.

— Затварят! Затварят! — беснееше тълпата. — Побързайте! Побързайте!

Ако Езоп II, наречен още Йон, имаше няколко дузини гърбици, богатството му беше в кърпа вързано!

— Какво искахте да ми кажете за маркиз дьо Шаверни, ваше височество? — попита Пейрол.

В този момент Гонзаг с покровителствено и надменно кимване отвръщаше на поклоните на своите храненици. Не ще и дума, от снощи той неимоверно се бе извисил над тях, докато те някак се бяха смалили.

— Шаверни ли? — повтори той с разсеян вид. — Ах, да, Шаверни! Напомни ми след малко, сега трябва да си поговоря с Гърбавия.

— Не мислите ли, че е опасно да оставяме младата девойка в павилиона?

— Да, дори много, но тя няма да остане там дълго време. Докато не съм забравил, друже Пейрол, ще вечеряме у доня Крус, в интимен кръг. Направете всичко необходимо.

Той добави няколко думи на ухото на Пейрол, който се поклони и рече:

— Достатъчно, ваше височество.

— Ей, гръбльо! — извика още един недоволен жирант. — Какво си се разскачал като луд! Май вече не си знаеш работата. Господа мисля, че ще ни се наложи пак да използуваме Кита.

Пейрол вече се отдалечаваше, когато господин дьо Гонзаг отново го повика:

— И ми намерете Шаверни! Жив или мъртъв, но ми го намерете!

Гърбавия разтърси гърбицата си, върху която в този момент се подписваха, и заяви:

— Уморен съм, пък и камбаната бие. Време е да си отдъхна.

Камбаната наистина биеше и портиерите минаваха, подрънквайки с големите си ключове. Няколко минути по-късно не се чуваше нищо друго, освен щракането на заключвани катинари. Всеки наемател разполагаше със своя брава и непродадените или неразменени стоки се прибираха в барачките. Пазачите живо подканяха закъснелите да побързат.

Нашите сдружени спекуланти, Навай, Таран, Ориол и компания, бяха наобиколили Гонзаг със свалени шапки. Принцът втренчено наблюдаваше Гърбавия, който, седнал на плочника пред вратата на колибката си, като че ли изобщо не възнамеряваше да си тръгва. Той спокойно броеше съдържанието на кожената си кесия и на пръв поглед това занимание му доставяше огромно удоволствие.

— Тази сутрин идвахме да се поинтересуваме за вашето здраве господин братовчеде — рече Навай.

— И бяхме много щастливи да научим, че умората от снощния празник не ви се е отразила прекалено — добави Hoce.

— Има нещо, което изтощава повече от удоволствията, господа, и това е безпокойството.

— Тъй си е — обади се Ориол, който държеше на всяка цена да му се чуе думата. — Вярно, че безпокойството… и аз съм така. Когато човек е разтревожен…

Обикновено Гонзаг великодушно се притичваше на помощ на своите давещи се ласкатели, но този път остави Ориол на мъките му. Гърбавия се подсмиваше. След като приключи с броенето на парите си, той усука горната част на кожената си кесия и грижливо я завърза с едно въженце. После се накани да пропълзи в колибката си.

— Хайде, Йон — подвикна му един пазач, — да не смяташ да спиш тук?

— Разбира се, приятелю — отвърна Гърбавия. — Донесъл съм си всичко необходимо.

Пазачът избухна в смях. Свитата на Гонзаг тутакси се присъедини към него, с изключение на принца, който остана все така сериозен.

— Хайде, хайде! — подкани го пазачът. — Стига шеги, джудженце! Омитай се! По-бързо!

Гърбавия хлопна вратичката под носа му. И тъй като пазачът силно заблъска с крак колибката, той показа бледото си лице през малкия кръгъл отвор, намиращ се под самия й покрив, и извика:

— Справедливост, ваше височество!

— Справедливост! — весело се развикаха господата.

— Жалко, че го няма Шаверни — добави Навай. — Щяхме да му възложим да произнесе тази сериозна и важна присъда.

С жест Гонзаг призова към тишина.

— При биенето на камбаната всички трябва да излязат — каза той, — такъв е порядъкът.

— Ваше височество — отвърна Езоп II, наречен още Йон, сбито и точно като адвокат, който излага съображенията си, — благоволете да се съгласите, че аз не съм в положението на всички. Не всички са наели колибата на кучето ви.

— Чудесно хрумване! — извикаха някои.

— И какво произтича от това? — полюбопитствуваха други.

— Имаше ли, или не, Медор навик да спи в колибката си? — продължи Гърбавия.

— Чудесно хрумване, наистина чудесно!

— И ако Медор, както бих могъл да го докажа, наистина е имал навик да спи в колибката си, и след като с цената на трийсет хиляди ливри откупих правата и привилегиите му, то аз държа да правя точно като него и няма да изляза оттук, докато не ме изхвърлят насила.

Този път Гонзаг се усмихна и с леко кимване изрази одобрението си. Пазачът тутакси се оттегли.

— Я ела насам — рече принцът.

Йон веднага излезе от колибката си и се приближи, покланяйки се учтиво.

— Но защо искаш да останеш тук, вътре? — попита Гонзаг.

— Защото мястото е сигурно, а аз имам пари.

— Смяташ ли, че сделката ти с колибката е сполучлива?

— Иска ли питане, ваше височество, знаех го предварително.

Гонзаг сложи ръка на рамото му. Гърбавия леко извика от болка.

— Какво ти е? — учуди се принцът.

— Малък спомен от бала, ваше височество, едно изкълчване.

— Попрекалил е с танците — обадиха се господата.

Гонзаг презрително ги изгледа.

— Вие обичате да се подигравате, господа — рече той, — аз може би също. Твърде вероятно е обаче да грешим и по-скоро ей този тук да има основание да ни се подиграва!

— Ах, ваше височество… — промърмори срамежливо йон.

— Казвам това, което мисля, господа — прекъсна го Гонзаг. — Намерихте си майстора!

Хранениците му едва сдържаха възмущението си.

— Да, намерихте си майстора! — повтори принцът. — Той сам ми беше много по-полезен, отколкото всички вие, взети заедно. Беше ни обещал господин дьо Лагардер за бала и господин дьо Лагардер ни падна в ръцете.

— Ако ваше височество беше благоволил да ни възложи… — започна Ориол.

— Господа — подхвана Гонзаг, без да му отговори, — човек не може да си играе с господин дьо Лагардер както си ще. Надявам се скоро да не ни се налага отново да се убеждаваме в това.

Всички въпросително се спогледаха.

— Можем да говорим открито — успокои ги принцът, — тъй като смятам да взема този момък под свое покровителство. Имам му доверие.

При тези думи Гърбавия гордо се изпъчи. Гонзаг продължи:

— Имам му доверие и ще кажа пред него същото, което бих казал и пред вас, господа: ако Лагардер не е мъртъв, ние всички сме в смъртна опасност.

Настъпи гробна тишина. Гърбавия изглеждаше най-удивен от всички.

— Нима сте го оставили да се измъкне? — прошепна той.

— Не знам, моите хора много се забавиха и това ме безпокои. Бих дал мило и драго, за да разбера нещо повече.

Всички около него, банкери и благородници, се опитваха да запазят хладнокръвие. Между тях имаше и смелчаци: Навай, Шоази, Hoce, Жирон и Монтобер вече го бяха доказали, но тримата посредници, и най-вече Ориол, бяха пребледнели като платно, а барон Батц бе дори прежълтял.

— Достатъчно на брой сме, слава богу, пък и доста силни, за да… — начена Hoce.

— Това са празни приказки — прекъсна го Гонзаг. — Надявам се никой да не трепери повече от мен, ако най-сетне се наложи да нанесем решителния удар.

— В името божие, ваше височество — извикаха всички в един глас, — ние ви принадлежим изцяло!

— Знам това много добре, господа — сухо отвърна Гонзаг, — тъй като самият аз се погрижих да бъде така.

Дори да имаше недоволни, то никой не ги забеляза.

— Междувременно — продължи принцът, — нека оправим някои стари сметки. Вие ни направихте много голяма услуга, приятелю.

— Но какво говорите, ваше височество!…

— Стига излишна скромност, моля! Потрудихте се добре, сега си искайте надницата.

Гърбавия смутено замачка с пръсти кожената кесия, която все още държеше в ръка.

— Откровено казано, то дори труда не си заслужава — избъбра той.

— По дяволите! — извика Гонзаг. — Ще се окаже май, че искаш доста солидно възнаграждение?

Гърбавия го погледна в очите и не отговори.

— Веднъж вече казах, друже, че не искам нищо даром — продължи принцът, започвайки да проявява признаци на нетърпение. — Всяка безплатна услуга ми струва твърде скъпо, тъй като в нея неминуемо се крие предателство. И тъй, настоявам да си искаш платата!

— Хайде, друже Йон! — развика се цялата банда. — Пожелай си нещо, царю на духовете!

— Тъй да бъде, щом ваше височество настоява — рече Гърбавия с все по-нарастващо смущение. — Но не се осмелявам да отправя подобна молба към ваше височество! — Той сведе очи и като смачка кесията си в ръце, смутолеви: — Сигурен съм, че ваше височество ще ми се присмее!

— Обзалагам се на сто луидора, че нашият приятел Йон е влюбен! — извика Навай.

Гръмна продължителен смях. Единствено Гонзаг и Гърбавия не се поддадоха на всеобщото веселие. Гонзаг беше убеден, че пак ще има нужда от Гърбавия. Принцът бе алчен, но не и скъперник: парите не му струваха нищо и в случай на нужда умееше да ги пилее с пълни шепи. В момента той желаеше две неща: да се сдобие с този загадъчен инструмент и да го опознае, тъй че правеше всичко, за да постигне тази двойна цел. Без ни най-малко да му пречат, неговите ласкатели му служеха, за да изпъкне още по-очевидно благоразположението, което принцът проявяваше към дребния човечец.

— А защо не и влюбен? — каза той напълно сериозен. — Ако е влюбен и това зависи от мен, кълна се, че той ще бъде щастлив. Има услуги, които се заплащат не само с пари.

— Благодаря ви, ваше височество — произнесе Гърбавия с развълнуван глас. — Любов, честолюбие, любопитство — знам ли и аз как да нарека страданието, което ме измъчва? Тези хора се смеят и с право, но аз страдам!

Гонзаг му протегна ръка. Гърбавия я целуна, но устните му потръпнаха. После продължи с толкова странен тон, че смехът на нашите нехранимайковци им приседна.

— Любопитство, честолюбие, любов, какво значение има наименованието на злото? Смъртта си е смърт, независимо от това дали те сполетява от треска, от отрова или шпага. — Той неочаквано разтърси гъстата си коса и очите му блеснаха. — Човекът е малък, но преобръща цял свят. Случвало ли ви се е да видите морето, необятното море разгневено? Виждали ли сте как високите вълни яростно запокитват пяната си в забуления лик на небесата? Чували ли сте онзи тътнещ грохот, по-гръмовен и по-дълбок от гласа на самата гръмотевица? Това е нещо необикновено, наистина необикновено! Нищо не може да му устои, дори гранитният бряг от време на време се рони, подкопаван от кирката на водата; казвам ви го и вие го знаете — това е нещо необикновено! И ето че върху тази бездна плува една безпомощна, трепереща и стенеща дъсчица, а върху нея, кой мислите стои върху нея? Едно още по-крехко създание, което отдалеч изглежда по-нищожно дори от черната крайбрежна птица, която има поне крила; това създание е човекът! Той обаче не трепери! Не знам каква вълшебна мощ крие неговата слабост и дали тя идва от бога, или от дявола, но човекът, туй голо джудже без нокти, без козина и крила, казва: „Аз искам“, и Океанът е победен!

Слушаха го внимателно. Постепенно всички, които заобикаляха Гърбавия, започваха да гледат на него с други очи.

— Човекът е малък, нищожно малък! — продължи той. — Виждали ли сте някога огнената грива на пожара? Виждали ли сте медночервеното небе, в което се издига тежкият плътен купол на дима? Тъмна нощ е, но и най-далечните сгради излизат от мрака, огрени от тази необичайна и ужасна зора, а съседните стени гледат, пребледнели от страх. А виждали ли сте фасадата, прозрачната като решетка фасада с прозорци без рамки и врати без криле, зейнали като ями, зад които тътне адът, и наподобяващи двоен, че и троен ред от зъби на чудовището, наречено огън?! Да, това също е нещо величествено, яростно като урагана и страховито като морето! И срещу него човек не може да се бори, не! То превръща мрамора в прах, огъва или стопява желязото, изпепелява огромните дънери на столетните дъбове. И тогава върху нажежената стена, която дими и пращи, сред виещите се, гибелни пламъци, раздухвани заговорнически от вятъра, се появява нечия сянка, един черен предмет, едно насекомо, един атом: появява се човекът! Той не се бои от огъня, тъй както не се бои и от водата. Той е властелин и казва: „Аз искам!“, и безпомощният огън угасва от само себе си и умира.

Гърбавия изтри челото си, после хвърли лукав поглед наоколо и ненадейно избухна в добре познатия ни сух и дрезгав смях.

— Хе-хе-хе-хе! — изписка той, виждайки, че слушателите му потрепераха. — До днес аз живях истински. Хе-хе-хе! Може да съм малък, но съм човек. Защо тогава да не бъда влюбен, любезни господа? Защо да не съм любопитен или пък честолюбив? Вече не съм млад, а и никога не съм бил. Намирате, че съм грозен, нали? Някога бях още по-грозен. Но това е предимството на грозотата, защото годините похабяват само красотата. Вие губите, докато аз печеля, а в гроба всички ще сме равни. — Той се подсмихна и оглеждайки един по един хранениците на Гонзаг, продължи: — Има обаче нещо много по-страшно от грозотата, и това е бедността. Бях беден и нямах никакви близки. Мисля, че баща ми и майка ми са се уплашили от мен още в деня на раждането ми и са изхвърлили люлката ми навън, защото когато за първи път отворих очи, видях над главата си само сивото небе, от което върху клетото ми треперещо телце се изливаше ледена вода. Коя жена ми даде млякото си? Не знам, но само нея бих обикнал. Не се смейте повече! Ако на небето има някой, който се моли за мен, това е само тя. Първото усещане, за което си спомням, беше болката от ударите; така разбрах, че съществувам по волята на бича, разкъсващ плътта ми. Легло ми беше плочникът, а храна — онова, което заситените кучета оставяха по сметищата. Чудесна школа, господа, чудесна школа! Да знаехте само колко твърд орех съм за злото! Доброто ме удивлява и опиянява като капката вино, замаяла главата на онзи, който винаги е пил само вода…

— Навярно силно мразиш, друже! — промълви Гонзаг.

— Хе-хе! Така е, ваше височество. Тук и там чух някои щастливци да жалят за детските си години, докато аз, още невръстен, вече таех гнева в сърцето си. И знаете ли кое ме караше да завиждам? Радостта на другите. Другите бяха хубави, другите си имаха бащи и майки. Но изпитваха ли те, другите, поне жалост към самотния и окаяния? Не! Толкоз по-добре! Онова, което извая душата ми, което я ожесточи и закали, бяха подигравките и презрението. Това понякога убива, но аз останах жив. Хорската лошотия ми разкри моята сила. Дали след като станах силен съм бил лош? Любезни господа, онези, които бяха мои врагове, днес вече не са в състояние да го потвърдят.

Имаше нещо толкова странно и неочаквано в думите му, че всички онемяха. Хванати натясно, нашите хитреци бяха изгубили подигравателната си усмивка. Изумен, Гонзаг внимателно слушаше. Подобно въздействие би предизвикала и заплахата на някакъв невидим неприятел.

— Веднага щом осъзнах силата си, ме обзе едно-единствепо желание: да стана богат — продължи Гърбавия. — В продължение па десетина, че и повече години, аз се трудих, сподирян от смехове и дюдюкания. Първото дение^[1] се печели трудно, второто — по-лесно, докато третото идва съвсем само. За едно туренско су са нужни дванайсет дение, а за една ливра — двайсет. Кървава пот се ля от мен, докато спечеля първия си златен луидор. Него аз запазих. И винаги, когато съм много уморен или обезсърчен, аз го поглеждам и видът му съживява егоизма ми, а егоизмът е силата на човека. Трупаха су по су, ливра по ливра. Не си дояждах, но за сметка на това пиех до насита, тъй като чешмяната вода е безплатна. Ходех в дрипи, спях на земята, но богатството ми се увеличаваше. Аз трупах ли, трупах!

— Скъперник си значи? — прекъсна го Гонзаг припряно, сякаш изпитваше удоволствие или имаше интерес да открие слабата страна у това удивително създание.

Гърбавия само сви рамене.

— Дай боже да е тъй, ваше височество! — отвърна той. — Защо бог наистина не ме направи скъперник! Де да можех да обичам презрените екю тъй, както любовник обича любовницата си, защото и това е страст! Тогава бих посветил живота си на една-едничка цел: да я удовлетворя. Та какво е щастието, ако не някаква цел в живота, някакъв предлог, за да се заставиш да живееш? Не всеки обаче става скъперник. Дълго време се надявах, че ще стана, но не можах. Не, не съм скъперник. — Гърбавия тежко въздъхна и като скръсти ръце на гърдите си, продължи: — Един ден, един-единствен ден изпитах радост. Току-що бях преброил богатството си и цял ден се бях питал какво ли ще сторя с него. Имах двойно, тройно повече от онова, на което се надявах и току повтарях в опиянението си: „Аз съм богат! Аз съм богат! Ще си купя щастие!“ Тогава се озърнах наоколо: никой! Взех едно огледало. Бръчки и бели коси! Вече?! Вече?! Та нали довчера още ме биеха като дете! „Огледалото лъже!“ — рекох си аз и го счупих. „Добре стори! — извика ми нечий глас. — Така им се пада на безсрамниците, които си позволяват да говорят толкова прямо! Златото е красиво! — рече ми същият глас. — Златото е младо! Сей злато, гръбльо! Сей злато, старче, за да пожънеш младост и красота!“ Кой ми говореше така, ваше височество? Разбрах, че полудявам. Излязох. Тръгнах напосоки из улиците, дирейки да срещна поне един ласкав поглед, поне едно усмихнато лице. „Гръбльо! Гръбльо!“ — казваха мъжете, на които подавах ръка. „Гръбльо! Гръбльо!“ — повтаряха жените, към които се устремяваше клетата ми непорочна душа. „Гръбльо! Гръбльо! Гръбльо!“ И се смееха. Оказва се, че онези, дето твърдят, че на света царува златото, лъжат!

— Трябваше да им го покажеш! — извика Навай.

Гонзаг беше потънал в дълбок размисъл.

— Показах им го — поклати глава Езоп II, наречен още Йон, — но ръцете им се протегнаха, не за да стиснат моите, а за да бръкнат в джобовете ми. Исках да заведа у дома приятели, исках да заведа любовницата си, но водех само крадци. Вие пак се усмихвате, но аз плачех, плачех, с кървави сълзи. Но аз плаках една-единствена нощ. Приятели, любов — каква нелепост! Очакваха ме развлеченията, очакваше ме всичко, или поне онова, което се продава на този свят!…

— Приятелю — прекъсна го Гонзаг хладно и високомерно, — ще ми кажете ли най-сетне какво желаете от мен?

— Ей сегинка, ваше височество — отвърна Гърбавия с отново променен тон. — Изпълзях отново от убежището си, все още боязлив, но зажаднял. В мен се събуждаше страстта към развлеченията; ставах философ. Вървях, скитах се, докато не попаднах на следа и тръгнах по нея, душейки по кръстовищата, за да разбера откъде долиташе непознатото благоухание…

— Е, и? — попита Гонзаг.

— Принце — отвърна Гърбавия с поклон, — вятърът духаше откъм вас.