Пол Февал
Гърбавия (37)

VIII. Отново разговор насаме

Те се намираха в края на габъровата алея, която преминаваше в Галерията на Мансар. Нощта бе вече много напреднала. Радостният звън на чашите с всеки изминат миг се усилваше, но светлините бързо избледняваха и дори дрезгавият глас на пиянството, който все по-отчетливо се долавяше, предвещаваше близкия край на празненството.

От друга страна градината все повече обезлюдяваше и като че ли нищо не можеше да смути разговора на Лагардер и принцеса дьо Гонзаг.

Същевременно обаче по нищо не личеше да са постигнали някакво съгласие. Току-що накърненото самолюбие на Орор дьо Кайлюс бе нанесло съкрушителен удар на събеседника й, като в първия миг тя дори се поздрави с успеха си. Лагардер стоеше с наведена глава.

— Ако сте останал с впечатление, че съм бездушна, господине — подхвана принцесата още по-надменно, — ако изобщо не сте чул да се откъсва от гърдите ми ликуващият вик, за който говорихте с такъв патос, то е само защото разбрах всичко. Знаех, че краят на битката не е дошъл, че бе още много рано да се тръби победа. Още щом ви зърнах и кръвта се смръзна във вените ми. Вие сте хубав, млад сте и нямате семейство; единственото ви богатство са вашите авантюри, тъй че у вас неминуемо се е зародила мисълта да се обогатите отведнъж, и то по този начин.

— Госпожо — извика Лагардер и сложи ръка на сърцето си. — Онзи, който е над нас, вижда всичко и ме закриля от вашите оскърбления!

— Нима се осмелявате да твърдите, че дори през ум не ви е минавала подобна безумна мисъл? — прекъсна го принцеса дьо Гонзаг грубо.

Настъпи тишина. Принцесата бе впила в Анри предизвикателен поглед. На два пъти той силно пребледня, после с дълбок сериозен глас продума:

— Аз съм само един беден благородник. Но благородник ли съм всъщност? Нямам знатен произход, името ми идва от развалините, сред които прекарвах нощите си на подхвърлено дете. Довчера бях още изгнаник. Но вие казахте истината, госпожо: да, мечтал съм за това, но мечтата ми не бе безумна, а прекрасна и светла. Това, което ви признавам сега, госпожо, довчера беше още тайна за мен, сам себе си не съм познавал…

Принцесата иронично се усмихна.

— Кълна ви се, госпожо! — възкликна Лагардер. — Кълна се в честта си и в моята любов!

Той силно наблегна на последната дума. Принцесата го стрелна с поглед, пълен с омраза.

— Довчера — продължи той, — и бог ми е свидетел, аз имах една-единствена мисъл — да върна на вдовицата на Ньовер безценното съкровище, което ми бе поверено. Такава е истината, госпожо, и никак не ме е грижа дали ще ми повярват, тъй като аз съм господар на положението и законен защитник на съдбините на дъщеря ви. Та имах ли през дните на умора и непрестанна борба време, за да се допитам до сърцето си? Щастие ми доставяха едните усилия, които полагах, и сама по себе си моята всеотдайност беше достойнство. Орор бе моя дъщеря. Когато потеглих от Мадрид, за да дойда тук, при вас, не изпитах никаква тъга. Струваше ми се, че още щом ме зърне, майката на Орор ще разтвори обятия и ще ме притисне, цял покрит с прах от пътуването, към опияненото си от щастие сърце! Но още по пътя, колкото повече наближаваше часът на раздялата, толкова по-силно изпитвах усещането, че в мен сякаш се отваря рана, която все повече се разширяваше и кървеше. Устата ми все още се опитваше да изрече думите: „Дъще моя!“, но устата ми лъжеше: Орор вече не е моя дъщеря! Гледах я и сълзи изпълваха очите ми. Уви, госпожо, тя ми се усмихваше! Несъзнателно и против волята си, клетата светица ми се усмихваше така, както човек се усмихва само на баща си!

Принцесата размаха ветрилото си и процеди през зъби:

— Опитвате се да ме убедите, че тя ви обича.

— Ако не се надявах на това, бих искал да умра на мига! — възкликна пламенно Лагардер.

Госпожа дьо Гонзаг се отпусна на една от пейките, разположени по протежение на алеята. Спазми разтърсваха развълнуваната й гръд. Ушите й сами се затваряха за убедителните доводи. Тя изпитваше само гняв и ненавист. Лагардер беше похитителят на дъщеря й!

Това, че не смееше да го прояви, засилваше още повече гнева й. Човек трябва да внимава да не докачи някой от тези просяци-разбойници дори тогава, когато им хвърля кесията си. Но Лагардер, този авантюрист, изглежда нямаше никакво намерение да се пазари. Тя попита:

— Знае ли Орор името на семейството си?

— Не, тя смята, че е бедно подхвърлениче, приютено от мен — отвърна без колебание Анри. И тъй като принцесата неволно вдигна глава, той продължи: — Ето че си отдъхнахте, госпожо. Надявате се, че когато разбере какво разстояние ни дели…

— Но ще го узнае ли изобщо? — попита госпожа дьо Гонзаг подозрително.

— Да, госпожо, ще го узнае. Нима мислите, че ако настоявам да живее свободна до вас, то е за да я привържа по-здраво към себе си? Кажете, кажете ми с ръка на сърцето: „Кълна се в паметта на Ньовер, че дъщеря ми ще живее при мен свободна и в пълна безопасност“, кажете го и аз веднага ще ви я върна!

Принцесата далеч не очакваше подобна развръзка, но въпреки това не се оказа неподготвена. Просто помисли, че това е някаква нова хитрина и реши да отвърне също с хитрина. В ръцете на този човек се намираше дъщеря й и сега най-важно беше да я измъкне оттам.

— Чакам! — настоя Лагардер, виждайки колебанието й.

Принцесата внезапно му подаде ръка. Той удивен трепна.

— Ето ръката ми! — каза тя. — Простете на една нещастница, която цял живот е била заобиколена само от врагове и нечестивци. Ако съм сгрешила, господин дьо Лагардер, ще ви моля за прошка на колене.

— Госпожо…

— Признавам, дължа ви много. Не така трябваше да протече нашата среща, господин дьо Лагардер. Може би не трябваше да ми говорите така, както го сторихте, а може би и аз, от своя страна, проявих прекалено високомерие. Трябваше веднага да ви кажа, че думите, изречени от мен пред семейния съвет, бяха предназначени за господин дьо Гонзаг и предизвикани от самия вид на момичето, което ми представиха като госпожица дьо Ньовер. Вярно е, избухнах, но вие добре знаете, че страданието изнервя, а аз толкова много страдах!

Лагардер стоеше пред нея, почтително склонил глава.

— И освен това — продължи тя с тъжна усмивка, тъй като всяка жена е великолепна актриса, — нима не се досещате, че ревнувам дъщеря си? Това също е причина за гнева ми. Ревнувам я от вас, който ми отнехте всичко: нежността й, милите й детски брътвежи, нейните първи сълзи и първа усмивка! О, да, ревнива съм! Загубих цели осемнайсет години от нейния безценен живот, а сега вие ми оспорвате дори онова, което ми остава! Ето ръката ми, ще ми простите ли?

— Щастлив съм, безкрайно съм щастлив, госпожо, че ви чувам да говорите така!

— Нима помислихте, че съм толкова бездушна? О, да можех само да я зърна! Аз съм ваш длъжник и приятел, господин дьо Лагардер, и, кълна се, никога не ще забравя това:

— Аз съм без значение, госпожо. Не става дума за мен.

— Дъщеря ми! — изправяйки се извика принцесата. — Върнете ми дъщерята! Кълна се в името на Ньовер, кълна се в честта си, че ще изпълня всичко, което поискахте от мен!

Още по-мрачна сянка на печал легна върху лицето на Лагардер.

— Вие обещахте, госпожо, и ще получите дъщеря си — каза той. — Моля ви само за малко време, за да я предупредя и подготвя. Тя е чувствителна душа, която едно по-силно вълнение би могло да сломи.

— Много време ли ви е нужно, за да я подготвите?

— Моля ви да ми дадете един час.

— Нима е толкова наблизо?

— Тя е на сигурно място, госпожо.

— Не бих ли могла поне да разбера…?

— Къде е убежището ми? Има ли някакво значение? След час то вече няма да приютява Орор дьо Ньовер.

— Направете така, както смятате за нужно — рече принцесата. — Довиждане, господин дьо Лагардер. Разделяме се като приятели, нали?

— Винаги съм бил ваш приятел, госпожо.

— Чувствувам, че ще ви обикна. Довиждане и… не губете надежда!

Лагардер се спусна към ръката на принцесата и пламенно я целуна.

— Аз ви принадлежа, госпожо! — извика той. — Принадлежа ви тялом и духом!

— Къде ще се срещнем? — попита тя.

— След час при кръга на Диана.

Госпожа дьо Гонзаг бавно се отдалечи, но, едва прекосила габъровата алея, усмивката й изчезна и тя тичешком се втурна през градината.

— Детето ми! — извика принцесата обезумяла. — Най-сетне ще възвърна дъщеря си! Никога, никога повече тя няма да види този човек!

Тя се насочи право към павилиона на регента.

Лагардер бе също полудял, но полудял от щастие, признателност и умиление.

— Не губете надежда! — повтаряше си той. — Чух я много ясно да казва: „Не губете надежда!“ Колко съм се мамил по отношение на тази жена, на тази светица! Тя каза: „Не губете надежда!“ Нима я молех за толкова много? А аз се пазарях с щастието й, подозирах я, мислех, че не обича достатъчно дъщеря си. О, как нежно ще я обичам, с каква радост ще поверя в ръцете й нейната дъщеря!

Той се отправи обратно по алеята към басейна, който, останал без празничното си осветление, тънеше в мрак и безмълвие. Въпреки радостната си възбуда, Лагардер не пропусна да вземе всички предпазни мерки, за да не бъде проследен. Два или три пъти той свиваше по странични алеи, после тичешком се връщаше по стъпките си, докато най-сетне се озова пред къщурката на метр Льо Бреан, закътана сред дърветата. Преди да влезе, той се спря и внимателно се озърна наоколо. Никой не го беше проследил. Сред околните храсти нямаше жива душа. Само за миг му се стори, че чува шум от стъпки, долитащ откъм индианската шатра, която се намираше съвсем наблизо. Стъпките бързо се отдалечаваха. Моментът беше подходящ. Лагардер пъхна ключа в бравата, отвори вратата и влезе.

В първия миг той не забеляза госпожица дьо Ньовер. Повика я, но отговор не последва. Скоро обаче, благодарение на един намиращ се близо до къщурката фенер, който осветяваше вътрешността й, той видя Орор, застанала до един от прозорците. Девойката сякаш се вслушваше в нещо. Повика я. Орор веднага се отдръпна от прозореца и се спусна към него.

— Коя беше тази жена? — извика тя.

— Каква жена? — удиви се Лагардер.

— Онази, с която бяхте преди малко.

— Но откъде знаете, Орор?

— Тази жена е ваш враг, Анри, нали? Ваш смъртен враг!

Лагардер се усмихна.

— Защо смятате, че ми е враг, Орор? — попита той.

— Вие се усмихвате, Анри? Толкоз по-добре, щом съм сгрешила. Но да оставим това. Сега бързо ми кажете защо трябваше да стоя заключена по време на цялото празненство? Да не би да се срамувате от мен? Нима не съм достатъчно красива?

Тя кокетливо разгърна своето домино и качулката му падна върху раменете й, откривайки прелестното й личице.

— Недостатъчно красива?! — извика Лагардер. — Вие, Орор?!

Това беше възхищение, но, трябва да признаем, възхищение малко разсеяно.

— Как само го казахте! — промълви тъжно младата девойка. — Анри, вие криете нещо от мен! Изглеждате огорчен и загрижен. Вчера ми обещахте, че днес ще бъде последният ми ден на неведение, но въпреки това не знам повече от вчера.

Лагардер я гледаше, унесен сякаш в мечти.

— Но не се оплаквам — продължи тя с усмивка. — Вие вече сте тук и аз дори не си спомням, че чаках толкова дълго време. Щастлива съм! Най-сетне ще ме заведете на бала…

— Балът свърши — прекъсна я Лагардер.

— Вярно, вече не чувам веселите акорди, които долитаха чак дотук, за да се присмеят на клетата затворничка. Пък и от доста време не съм виждала някой да минава по околните пътеки, освен онази жена.

— Орор — прекъсна я Лагардер сериозно, — моля ви, кажете ми защо решихте, че тази жена ми е враг!

— Ето, че сега ме плашите! — възкликна девойката. — Нима ще се окаже вярно?

— Отговорете ми, Орор. Когато мина оттук сама ли беше?

— Не, придружаваше я някакъв благородник в изискан и разкошен костюм, а през рамо бе препасан със синя лента.

— Жената не се ли обърна към него по име?

— Не, но произнесе вашето. Точно заради това ми хрумна да ви попитам, дали случайно не се е отлъчвала някъде, докато сте били заедно.

— Чухте ли я да казва нещо, когато е минала под прозореца?

— Само няколко думи. Беше разгневена и изглеждаше не на себе си. „Ваше височество“ — каза тя…

— Ваше височество! — повтори Лагардер.

— „Ако ваше кралско височество не ми помогне…“

— Но това е бил регентът! — трепна Лагардер.

Досущ като дете, Орор плесна с красивите си бели ръце и извика:

— Регентът! Видяла съм регента!

— „Ако ваше кралско височество не ми помогне…“ — повтори Лагардер. — А после?

— После? Не можах да чуя добре.

— А кога произнесе името ми, след това ли?

— Не, преди. Бях на прозореца. Стори ми се, че го чух, но на мен навсякъде ми се счува вашето име, Анри. Освен това тя беше още далеч, но когато се приближи я чух да казва: „Сила! Само силата може да сломи тази непреклонна воля!“

— Ах! — прошепна Лагардер и ръцете му паднаха като отсечени. — Така ли каза?

— Да, точно така.

— Добре ли чухте?

— Разбира се. Но колко сте блед, Анри, и как блестят очите ви!

Анри наистина бе пребледнял като мъртвец, а очите му горяха. Нож да бяха забили в сърцето му, надали би страдал повече. Изведнъж по лицето му изби ярка руменина.

— Силата! — продума той, едва сдържайки напиращия си да избухне глас. — Силата след лукавството! Какъв безмерен егоизъм! Какво покварено сърце! Да отвърне на злото с добро може само светец, или ангел! Око за око, зъб за зъб — такава е правдата човешка, но да отвърнеш на доброто със зло, кълна се в името Христово, е подло и отвратително! Подобни мисли се раждат само в пъкъла! Тя ме е лъгала! Сега разбирам всичко: ще се опитат да ме надвият с числеността си; ще ни разделят…

— Да ни разделят! — повтори Орор, скачайки от мястото си като млада лъвица. — Кой? Онази противна жена?

— Орор — каза Лагардер като сложи ръка на рамото й, — не бива да говорите нищо против тази жена!

Изражението на лицето му в този миг беше толкова странно, че девойката ужасена отстъпи назад.

— За бога, какво има? — извика тя.

После се приближи до Анри, който бе стиснал главата си с две ръце, и понечи да го прегърне, но той я отблъсна едва ли не със страх и прошепна:

— Оставете ме! Оставете ме! Това е ужасно! Над нас тегне някакво проклятие!

В очите на Орор блеснаха сълзи.

— Вие вече не ме обичате, Анри! — промълви тя.

Той отново я погледна. Приличаше на луд, кършеше ръце; неочаквано мъчителен смях разтърси гърдите му.

— Ах! — простена той, залитайки като пиян, тъй като му изневерявала и разсъдък, и сили. — Не знам вече, кълна се в честта си, не знам! Какво има в сърцето ми? Мрак, пустота? Любовта ми, моят дълг, или пък само едното? Но кое? Кажи ми, съвест моя? — Той се отпусна на един стол, мълвейки с жалния глас на лишените от разум: — Кажи ми, съвест, кое от двете? Любовта или дългът? Смъртта или живота? Тази жена има права, да, има! Но аз, нима аз също нямам?

Орор не разбираше неясните думи, които се отронваха от устните на приятеля й, но виждаше отчаянието му и сърцето й се късаше от жалост.

— Анри! Анри! — прошепна тя, отпускайки се на колене пред него.

— Тези свещени права не се купуват — продължи Анри, чиято трескава възбуда се бе сменила с дълбоко униние. — Не се купуват дори с цената на живота. Отдадох живота си, това е вярно, но какво ми дължат за това? Нищо!

— За бога, Анри! Мили мой Анри, успокойте се, обяснете ми!

— Нищо! Но нима го сторих, за да са ми длъжни с нещо? Че колко струва моята всеотдайност? Лудост! Лудост!

Орор държеше ръцете му.

— Лудост! — избухна той. — Издигнах пясъчни дворци, но само от един лек полъх на вятъра крехкото творение на надеждата ми рухна, няма я вече моята мечта!

Той дори не чувствуваше нежния натиск на Орорините пръсти, не усещаше горещите сълзи, стичащи се по ръката му.

— Дойдох тук, но защо? — извика той, прекарвайки ръка по плувналото си в пот чело. — Кому съм нужен тук? Та кой съм аз? Нима тази жена нямаше право? Говорих самонадеяно, говорих като безумец… Кой ми гарантира, че ще бъдете щастлива с мен? … Но… вие плачете?

— Мъчно ми е, че ви виждам такъв, Анри — изхлипа бедното дете.

— Ако след време ви видех да плачете, бих умрял.

— Но защо смятате, че ще плача?

— Знам ли и аз? Орор, Орор, та може ли човек да разбере женското сърце! Откъде да знам дали ме обичате?

— Дали ви обичам?! — буйно извика девойката.

Анри жадно я поглъщаше с очи.

— Дали ви обичам! — повтори Орор. — И това ме питате вие, Анри?

Лагардер притисна ръка към устните й. Орор я целуна. Той я отдръпна като попарен.

— Простете ми, просто съм объркан — каза той. — Но въпреки това искам да знам отговора. Все още не познавате сама себе си, Орор, но аз трябва да го знам! Слушайте внимателно, помислете си добре, тъй като от това зависи щастието или мъката на целия наш живот. Отговорете ми, умолявам ви, отговорете ми по съвест и по душа!

— Ще ви отговоря като на баща — каза Орор.

Лагардер пребледня като мъртвец и затвори очи.

— Не изричайте никога вече тази дума! — прошепна той толкова тихо, че Орор едва го чу. — Никога! Господи! — продължи той след кратко мълчание, вдигайки просълзен поглед нагоре. — Та това е единствената дума, на която аз сам я научих! Какво друго съм за нея, ако не баща?

— О, Анри! — понечи да го прекъсне Орор и изведнъж се изчерви, от което стана още по-очарователна.

— Когато бях дете — размишляваше на глас Лагардер, — трийсетгодишните ми се струваха старци. — Изпълненият му с нежност глас потрепваше, когато попита: — Орор, на колко години мислите, че съм сега?

— За мен това е без значение, Анри!

— Искам да разбера какво мислите. На колко години?

В действителност той имаше вид на престъпник, който очаква всеки миг да бъде разобличен.

Понякога любовта, това необикновено и непобедимо чувство, се отдава на странни детинщини. Орор наведе очи; сърцето й лудо тупкаше.

— Не знам на колко години сте, Анри — промълви тя, — но смятате ли, че някога съм могла да произнеса без усмивка думата „баща“, с която ви нарекох преди малко?

— Но защо с усмивка, момичето ми? Аз наистина бих могъл да ви бъда баща.

— Но аз не бих могла да бъда ваша дъщеря, Анри.

Амброзията, която опиянява безсмъртните богове, бе кисела като оцет в сравнение с обаянието на този глас. Но въпреки това Лагардер продължи да настоява, жадувайки да пресуши чашата на щастието си до дъно:

— Но когато се появихте на бял свят, аз бях по-възрастен, отколкото сте вие сега, Орор. Бях вече мъж.

— Вярно е — съгласи се тя, — щом сте могъл да държите с една ръка люлката ми, а с другата — шпагата си.

— Орор, скъпо мое дете, не ме слагайте на везните на вашата признателност, а ме вижте такъв, какъвто съм…

Тя сложи прекрасните си тръпнещи ръце на раменете му и дълго го гледа. Най-сетне с усмивка на устните и полупритворени очи, тя продума:

— Не знам на света да има някой по-добър, по-благороден и по-красив от вас!