Пол Февал
Гърбавия (35)

VI. Дъщерята на Мисисипи

Ориол не възрази срещу обещанието за стоте пистола, защото го бяха нарекли благородник. Отзивчивата Сидализ беше готова на какви ли не лудории.

— Щом ще се посмеем малко, съгласна съм! — рече тя.

Не беше нужно много време, за да и обяснят какво трябва да прави. Миг по-късно, преминавайки от група на група, тя се озова на поста си между нашите двамина учители по фехтовка и Орор. В същото време един отряд, изпратен от генерал Шаверни, се сблъска с Кокардас-младши и брат Паспоал, докато друга чета предприе маневри, за да отреже пътя на Орор за отстъпление.

Първият удар с лакът получи Кокардас. Той изтърва едно страховито „По дяволите!“ и се хвана за рапирата, но Паспоал прошепна на ухото му:

— Да се държим прилично!

Кокардас преглътна гнева си. Неочакван силен удар накара Паспоал да залитне.

— Да се държим прилично! — напомни му Кокардас, когато видя как светнаха очите на приятеля му.

Тъй суровите покаеници-траписти^[1] се срещат и разделят със стоическото: „Братко, трябва да се мре!“

— Да се държим прилично, по дяволите!

Нечий тежък ток се стовари върху крака на Кокардас, докато Паспоал залиташе отново след като пъхнаха между краката му ножница на шпага.

— Да се държим прилично!

Но ушите и на двамината наши храбреци бяха станали кръв-червени.

— Слушай, миличък — промърмори Кокардас след четвъртата нападка, — мисля, че ще се разсърдя, мътните ме взели!

Паспоал сумтеше като тюлен и нищо не му отговори, но когато Таран отново връхлетя отгоре му, непредпазливият банкер изяде една могъща плесница. Кокардас въздъхна с дълбоко облекчение. Не той бе започнал пръв. И веднага с един юмручен удар просна в праха Жирон и невинния Ориол.

Избухна схватка. Тя продължи само миг, но вторият отред, ръководен лично от Шаверни, имаше достатъчно време да заобиколи и увлече със себе си Орор. Прогонили нападателите си, Кокардас и Паспоал погледнаха пред себе си. Те видяха розовото домино на същото място. Това беше Сидализ, която печелеше обещаните й сто пистола.

Щастливи, че можаха безнаказано да си начешат ръцете, Кокардас и Паспоал продължиха да надзирават Сидализ, повтаряйки победоносно:

— Да се държим прилично!

В същото време обърканата Орор, изгубила от поглед двамата си закрилници, се видя принудена да следва движението на тези, които я заобикаляха. Те се преструваха, че отстъпват под натиска на тълпата и неусетно се насочваха към храсталака, намиращ се между басейна и кръга на Диана. Точно тук, сред тези храсти се намираше къщурката на метр Льо Бреан.

Малките алеи, прокарани сред храстите, се следваха кръгообразно според английската мода, която напоследък бе започнала да си пробива път. Тълпата предпочиташе широките алеи и оставяше тези пътечки кажи-речи безлюдни. Непосредствено до къщурката на метр Льо Бреан се издигаше усамотена беседка. Точно там отвлякоха клетата Орор.

Шаверни посегна към маската й. Тя нададе силен вик: беше познала младежа от Мадрид. На вика на Орор вратата на къщурката широко се отвори и на прага й се появи висок мъж с маска, загърнат в широко черно домино. В ръката си той държеше гола шпага.

— Не се плашете, очарователна госпожо — каза малкият маркиз, — аз и господата сме само ваши най-покорни почитатели.

В същото време той се опита да обгърне с ръка кръста на Орор, която извика за помощ. Тя успя да извика само веднъж, тъй като Албре, който се беше промъкнал зад гърба й, запуши устата й с копринената си кърпичка. Но този едничък вик се оказа напълно достатъчен. Черното домино прехвърли шпагата си в лявата ръка, а с дясната пипна Шаверни за врата и го отхвърли на десетина крачки. Същата съдба последва и Албре.

На мига звъннаха десет оголени рапири. Доминото отново прехвърли своята в дясната си ръка и с два камшични удара обезоръжи Жирон и Hoce, които се бяха изстъпили най-отпред. Виждайки това, Ориол дори не се опита да стори каквото и да било. Новоизлюпеният благородник начаса заслужи шпорите си като си плю на петите, надавайки викове за помощ. Монтобер и Шоази на свой ред нападнаха. Монтобер рухна на колене с разкъсано ухо, докато Шоази, не толкова честит, отстъпи с посечено лице.

Междувременно гвардейците вече се стичаха на вдигналата се врява. Нашите любители на приключения, кой повече или по-малко поочукан, се пръснаха като ято скорци, тъй че гвардейците не намериха никого под беседката. Черното домино и младата девойка бяха изчезнали като по чудо. Чу се само шумът от затварящата се врата на къщурката на метр Льо Бреан.

— Дявол да го вземе! — възкликна Шаверни, откривайки Навай сред тълпата. — Какъв погром! Ще ми се да открия този юначага, ако ще и само за да го поздравя за силата му!

Жирон и Hoce се приближиха с наведени глави. Шоази се гушеше в един ъгъл, притиснал окървавената кърпичка към бузата си. Монтобер прикриваше, доколкото му бе възможно, разкъсаното си ухо. Петима-шестима от останалите също се стараеха да потулят повече или no-малко очебийни синини. Единствен Ориол беше невредим, пустият му храбър шишко!

Спогледаха се гузно. Кампанията бе завършила неуспешно и сега всеки се питаше кой ли може да е бил страховитият им противник. Те знаеха парижките зали за фехтовка на пръсти. От тях отдавна не излизаха такива виртуози, както в края на миналия век. Вече нямаше време за това. Никой измежду сегашните майстори на рапирата не беше в състояние да обърне в бягство осем или десет души, въоръжени с шпаги, при това, както се оказа, без особени усилия. Черното домино дори не се беше препънало в дългите поли на дрехата си и едва-едва си бе направило труда да атакува два-три пъти, и то без много-много да припира. Не ще и дума, бяха имали насреща си истински майстор на шпагата! Несъмнено беше чужденец. Във фехтовъчните зали никой, та дори и самите учители, не бе достигнал подобно съвършенство.

Преди малко бяха говорили за херцог дьо Ньовер, убит в разцвета на своята младост. Споменът за него беше останал жив във всички академии по фехтовка: един нападател, бърз като мисълта, с желязна стойка и око на рис! Но той беше покойник, а всеки тук можеше да се закълне, че черното домино не беше привидение.

Наистина по времето на Ньовер е имало един човек, по-силен дори от самия херцог, един гвардейски улан на покойния крал, който се казвал Анри дьо Лагардер. Но какво значение имаше името на непобедимия дуелист! Сигурно бе едно: тази нощ щастието бе изневерило на нашите хитреци. Гърбавия ги беше победил с езика си, а черното домино — с шпагата си, тъй че сега имаха да вземат двоен реванш.

— Балетът! Балетът!

— Негово кралско височество! Ето ги и принцесите!

— Вижте, господин Ло с милорд Стеърс, посланикът на Ана Английска!

— По дяволите, я не се блъскайте! Има място за всички!

— Глупак! Нахалник! Грубиян!

И всичко останало, що съставлява законното и най-любимо развлечение на тълпата: счупени ребра, премазани крака, задушени жени!

Сред навалицата се разнасяха пронизителни писъци. Дребните жени с истинско сладострастие се потапят в тълпата. Те не виждат абсолютно нищо и страдат като мъченици, но не могат да устоят на обаянието на това изтезание.

— Господин Ло! Вижте, господин Ло се качва на подиума на регента!

— Онази, с перленосивото домино, е госпожа дьо Парабер!

— А другата, с кафеникавото домино, е херцогиня дьо Фаларис!

— Я колко се е зачервил господин Ло, трябва добре да си е похапнал!

— Колко е блед господин регентът, навярно е получил лоши вести от Испания!

— Тишина! Млъкнете! Балетът! Балетът!

Оркестърът, насядал около басейна, даде своя начален акорд, онзи прословут първи замах с лъка, за който само допреди петнайсетина-двайсет години в провинцията още се говореше.

Подиумът бе издигнат откъм страната на двореца, като задната му страна гледаше към фасадата. Пищните премени на дамите му придаваха вид на малък пъстроцветен хълм. На срещуположната страна една завеса, която служеше за фон, бавно се вдигаше, задействувана от невидим механизъм. На нея, естествено, беше изобразен пейзаж от Луизиана, девствени лесове, извисили чак до небесата върхарите на гигантските си дървета, около които подобно на змиите боа се увиваха лиани; обширни прерии, простиращи се докъдето ти очи видят, синкави планини и, разбира се, необятната златна река Мисисипи — баща на водите.

По бреговете й се редяха приветливи гледки, а навсякъде преобладаваше нежнозеленият цвят, към който художниците от XVIII век имаха особени предпочитания. Приказни горски дебри, същински земен рай, се редуваха, разкривайки тук-там пещери, застлани с мъх, в които Калипсо^[2] на драго сърце би чакала младия и равнодушен Телемах^[3]. Тук обаче нямаше и помен от митологични нимфи; местният фолклор вече опипваше почвата. Под дебелите сенки се скитаха млади индианки, загърнати в обсипаните си със златисти пайети шалове, чиито главици бяха увенчани с разкошни корони от пъстроцветни пера. Млади майки с грациозни жестове привързваха люлките на своите новородени за клоните на лаврови дървета, полюшвани от лек ветрец. Воини стреляха с лъкове или хвърляха томахавки; старци пушеха лулата на мира край огъня на съвета.

В същото време заедно със завесата на фона от земята изникнаха всевъзможни декори, или надкулисна украса, както ги наричат на работен език, тъй че статуята на Мисисипи, издигаща се в средата на басейна, скоро се оказа заобиколена от възхитителен пейзаж. Отгоре надолу на подиума се разнесоха аплодисменти; ръкопляскаха от единия до другия край на градината.

Ориол бе просто полудял. Току-що беше видял да се появява на сцената госпожица Нивел, която изпълняваше главната роля в балета, ролята на дъщерята на Мисисипи.

По някаква случайност той се оказа между барон дьо Барбаншоа и господин дьо ла Юноде.

— Е, как ви се струва? — възкликна той и току ги сръга с лакът.

Бароните, и двамата дългокраки като чапли, сведоха към него презрителен поглед.

— Какъв стил, а? — продължи нисичкият дебел посредник. — Каква кройка? Какво изящество? Какъв разкош? Каква позлата? Само полата ми струва сто и трийсет пистола; крилете ми излязоха трийсет и два луидора, коланът — сто екю, а диадемата — цяла една акция! Браво, скъпа! Браво!

Бароните се спогледаха над главата му.

— Такова очарователно създание! — рече барон дьо Барбаншоа.

— А да получава парцалаците си срещу подобни гаранции! — заключи барон дьо ла Юноде.

Двамата размениха тъжен поглед над напудрената глава на нисичкия дебел посредник и в един глас добавиха:

— Накъде отиваме, господин барон? Накъде?

Гръм от аплодисменти се отзова на първото „браво“, извикано от Ориол. Нивел бе очарователна и всички бяха единодушни, че танцът, в който тя се понесе по края на басейна сред водните лилии и дивия овес, е просто възхитителен.

Бога ми, господин Ло беше наистина чудесен човек, щом бе успял да измисли страна, където танцуваха толкова добре. Тълпата току се обръщаше, за да го обсипе с усмивките си! Тълпата беше влюбена в него. Тълпата просто не беше на себе си от радост.

При все това имаше две терзаещи се души, които не вземаха никакво участие във всеобщото веселие. В продължение на десетина минути Кокардас и Паспоал благоговейно бяха следвали госпожица Сидализ и нейното розово домино, сетне розовото домино на госпожица Сидализ внезапно изчезна, сякаш се провали вдън земя. Това се случи зад басейна, пред входа на някакво подобие на шатра от щамповани хартии, наподобяващи палмови листа. Когато Кокардас и Паспоал понечиха да влязат вътре, двама гвардейци кръстосаха байонетите си току под носа им.

— Дявол го взел! Приятели… — започна Кокардас.

— Назад! — беше единственият отговор.

— Доблестни друже… — обади се на свой ред Паспоал.

— Назад!

Двамата безпомощно се спогледаха.

Този път здравата бяха загазили! Бяха оставили да изхвръкне птиченцето, поверено на грижите им. Всичко бе загубено! Кокардас подаде ръка на Паспоал.

— Че какво пък, любезни ми — произнесе той с дълбока тъга, — направихме каквото можахме.

— Просто нямаме късмет — отзова се нормандецът.

— Гръм да ме порази дано! Свършено е с нас! Да ядем и пием до насита, докато сме още живи, пък сетне — Va a Dios!^[4], както казват там.

Брат Паспоал тежко въздъхна.

— Ще го помоля само за едно — каза той, — да ме довърши с точен удар в гърдите. Мисля, че ще му бъде безразлично.

— Но защо в гърдите? — попита гасконецът.

В очите на Паспоал имаше сълзи, но от това той ни най-малко не се бе разхубавил. И в този върховен момент Кокардас беше принуден да си признае, че никога не е виждал по-грозен човек от своето „гълъбче“.

Но ето какво му отвърна Паспоал, притваряйки срамежливо лишените си от мигли клепачи:

— Благородни друже, искам да бъда убит с удар в гърдите, защото след като съм свикнал общо взето да се харесвам на дамите, ми е неприятно дори да си помисля, че една или повече особи от този пол, на който посветих целия си живот, биха могли да ме видят след смъртта ми с обезобразено лице.

— Ама че работа! — избъбра Кокардас. — Горкото ми гълъбче! — Но просто нямаше сили да се засмее.

Двамата започнаха да обикалят около басейна. Приличаха на сомнамбули, които вървят и нито виждат, нито чуват.

Балетът, наречен „Дъщерята на Мисисипи“, се оказа нещо наистина презабавно. От сътворението на балета изобщо до днес никой не беше виждал подобно нещо.

След като попърха сред тръстиките, водните лилии и дивия овес, дъщерята на Мисисипи, под прелестния облик на Нивел, с изящен жест призова дружките си, вероятно племеннички на Мисисипи, които тутакси доприпкаха, носейки в ръце венци от цветя. После за всеобща радост дивите дами, сред които бяха Сидализ, госпожиците Дебоа, Дюплан, ла Фльори и други подскачащи знаменитости на епохата, изпълниха няколко стъпки заедно. Това искаше да рече, че са щастливи и свободни на китните речни брегове. Изведнъж от тръстиката наизскачаха ужасяващи индианци, при това чисто голи и с рога. Не знаем каква степен на родство ги свързваше с Мисисипи, но изглеждаха доста зловещо.

С подскоци и хаотични жестове диваците се завъртяха в някакъв страховит танц и като се нахвърлиха върху девойките, се заеха да ги колят с томахавките си, за да ги сготвят. Но за да бъда по-достоверен, ще добавя, че палачи и жертви изпълниха заедно един менует, който беше извикана на бис. В момента, когато нещастните девойки a-ха да бъдат изядени, цигулките замлъкнаха, разнесе се далечен звук на фанфари и в буйния ритъм на невиждана досега жига^[5] на плажа се втурна група френски моряци. Продължавайки танца си, диваците заплашително размахаха юмруци, а госпожиците се разскачаха още по-усърдно, умолително протягайки ръце към небето. Между предводителя на французите и вожда на диваците се разрази двубой, който всъщност беше едно па де дьо. Последва победа на французите, представена с буре, и бягство на диваците, изобразено чрез курант^[6], а също и с помощта на венците, които недвусмислено символизираха установяването на цивилизацията в тези диви краища.

Но най-красив беше финалът. Всичко, което го предхождаше, не можеше изобщо да се сравнява с него. Той чисто и просто доказваше, че авторът на либретото е гений. Ето какво представляваше финалът:

Продължавайки с неугасващ плам своя танц, дъщерята на Мисисипи захвърли венеца си и взе една картонена купа. След това с танцова стъпка се изкачи по стръмната пътека, която водеше до статуята на божествения й баща. Там тя застана на върха на пръстите на единия си крак и напълни купата с речна вода. Последва пирует и дъщерята на Мисисипи поръси с вълшебната вода французите, които танцуваха под нея. О, чудо! От купата се изля не вода, а дъжд от златни монети. Презрени да са всички, които не схванаха деликатния и трогателен намек! Последва възторжен танц на речния бряг, съпроводен със събиране на златните монети. Той завърши с всеобщо веселие с участието на племенничките на Мисисипи, моряците и дори диваците, които, обзети от най-добри чувства, хвърлиха рогата си в реката.

Финалът имаше невероятен успех. Веднага щом балетната трупа се скри в тръстиката, три-четири хиляди трогнати гласа извикаха: — Да живее господин Ло!

Но това още не беше краят! Дойде ред на кантатата. И знаете ли кой я изпя? Отгатнете! Речното божество! Статуята беше сеньор Анджелини, първият тенор на операта.

Вярно, много хора са на мнение, че кантатите са отегчителни поеми, и че има предостатъчно сладкари, за да вдъхновяват смахнатите бардове^[7], които творят подобни безвкусици. Но не всички мислим така! Сама по себе си една безупречна кантата струва колкото цяла драма. Такова е нашето мнение и нека смело го защитим! Кантатата беше още по-находчива от балета, ако това, разбира се, изобщо бе възможно. В нея френският гений бе възвеличил господин Ло със следните слова:

И безсмъртният син на Каледония,

от боговете изпратен на френския бряг,

с изобилие дари ни, с хармония…

Имаше също и строфичка за младия крал, както и един куплет, посветен на регента. Всички трябваше да бъдат удовлетворени.

Когато божеството завърши кантатата си, веднага беше свалено от сцената и балът продължи.

По време на представлението господин дьо Гонзаг беше длъжен да седи на подиума. Угризенията го караха да се опасява от промяна в отношението на регента към него, но Негово кралско височество го посрещна най-радушно. Очевидно още никой не го беше уведомил. Преди да се качи на подиума, Гонзаг нареди на Пейрол в никакъв случай да не изпуска от очи госпожа принцесата и да го предупреди веднага, щом някой непознат се приближи към нея. До този момент той не беше получил никаква вест от него. Значи всичко вървеше от добре по-добре.

Веднага след представлението Гонзаг се присъедини към довереника си под индианската шатра в кръга на Диана. Госпожа принцесата бе също тук, седнала по-встрани. Тя чакаше.

Гонзаг тъкмо се канеше да се отдалечи, за да не подплаши с присъствието си дивеча, който искаше да пипне в капана, когато в индианската — шатра с гръмък смях нахълта буйната дружина на нашите обесници. Те вече бяха забравили злополуките си и сега невъздържано злословеха по адрес на балета и кантатата. Шаверни имитираше ръмженето на диваците, докато Hoce с немислими рулади пееше:

И безсмъртният син на Каледония…

— Какъв успех, какъв успех имаше тя! — задъхваше се Ориол. — Бис! Бис! Но заслугата е най-вече на костюма!

— Значи и твоя! — заключиха мъдро останалите. — Да сплетем венци на Ориол!

— На безсмъртния син на площад „Мобер“.

При вида на Гонзаг врявата тутакси стихна: Всички, с изключение на Шаверни, приеха угоднически вид и побързаха да му изкажат почитанията си.

— Най-сетне ви открихме, господин братовчеде — рече Навай. — Вече се безпокояхме.

— Без нашия любезен принц няма празник! — извика Ориол.

— Между впрочем, братовчеде — намеси се Шаверни сериозно, — известно ли ти е какво става?

— Стават доста неща — отвърна Гонзаг.

— Да не искаш да кажеш, че вече са те уведомили какво се случи тук преди малко? — попита Шаверни.

— Доложих за това на негово височество — обади се Пейрол.

— А каза ли му за човека с моряшката сабя? — поинтересува се Hoce.

— Шегите после! — прекъсна го Шаверни. — Благоволението на регента е последното ми богатство, при все че го получавам от втора ръка. Държа обаче моят славен братовчед да запази положението си в кралския двор. Ако можеше да помогне на регента в издирванията му…

— Всички ние сме на разположение на принца — обадиха се в един глас нехранимайковците.

— От друга страна — продължи Шаверни, — тази история с Ньовер, която излиза наяве след толкова години, ме привлича като най-необичаен роман. Имаш ли някакви подозрения, братовчеде?

— Не — отвърна Гонзаг, после, сякаш внезапно някаква мисъл го бе поразила, добави: — Всъщност, има един човек…

— Какъв човек!

— Не го познавате, прекалено сте млади.

— Как се казва?

— Този човек — помисли Гонзаг на глас, — навярно би могъл да каже от чия ръка загина моят беден Филип дьо Ньовер.

— Как се казва? — попитаха отново наоколо.

— Кавалерът Анри дьо Лагардер.

— Той е тук! — възкликна Шаверни лекомислено. — Ами разбира се, та това е нашето черно домино!

— Какво? — живо попита Гонзаг. — Видяхте ли го?

— Просто една глупава история. Братовчеде, нито сме го виждали, нито сме го чували този Лагардер, но ако случайно е тук, на бала…

— Ако беше тук, на бала — довърши Гонзаг, — то аз на драго сърце бих поел задължението да посоча на Негово кралско височество убиеца на Филип дьо Ньовер!

— Аз съм тук! — произнесе зад гърба му плътен мъжки глас. Този глас накара Гонзаг да трепне толкова силно, че Hoce беше принуден да го подкрепи.