Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le Bossu, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 36гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Boman(2008)

Издание:

Пол Февал. Гърбавия

Първо издание

 

Преводач: Максим Благоев, 1986

Рецензент Стоян Атанасов

Редактор Ирина Манова

Художник Петър Добрев

Художествен редактор Пенчо Мутафчиев

Технически редактор Румяна Браянова

Коректор Виолета Славчева

 

Дадена за набор май 1986 г. Подписана за печат юли 1986 г. Излязла от печат август 1986 г. печатни коли 29. Издателски коли 37,58. УИК 39,68 Формат 70×100/16.

Код 27/9536673631/555–57–86 Цена 5,13 лв.

 

Издателство на Отечествения фронт, София, 1986

ДП „Д. Найденов“ — гр. В. Търново

c/o Jusautor, Sofia

История

  1. —Добавяне

V. Розовите домино

Между преамбулата и подписите, скрепената с държавния печат на Франция грамота съдържаше разрешително в надлежна форма, дадено от правителството на кавалера Анри дьо Лагардер, бивш гвардейски улан на покойния крал. Документът, оформен във възможно най-изчерпателен стил, възприет наскоро за дипломатическите пратеници със специални пълномощия, предоставяше на кавалера дьо Лагардер правото да пътува безпрепятствено из цялото кралство под закрилата на властите, да напуска френска територия в пълна безопасност по всяко време и каквото и да се случи.

— Каквото и да се случи! — повтори няколко пъти Гърбавия. — Господин регентът си има своите недостатъци, но е човек честен и държи на думата си. Каквото и да се случи! Това предоставя на Лагардер наистина неограничени възможности, тъй че ще го накараме да се появи и дай боже да действува както трябва! Той погледна часовника си и стана.

Индианската шатра имаше два входа. На няколко крачки от втория сред храстите се виеше тясна пътечка, която водеше до неугледната къщурка на метр Льо Бреан, портиер и пазач на градината. Бяха се възползували от нея, както и от всичко останало, за да я включат в общия декор. Разкрасената и фасада се осветяваше от един рефлектор, скрит в короната на голяма липа, която завършваше пейзажа в този му край. Обикновено вечер това бе място безлюдно, много закътано и мрачно, което господа гвардейците винаги държаха под око.

Гърбавия излезе от шатрата и веднага забеляза струпалата се пред гъстия храсталак в пълен състав армия на Гонзаг, която се беше прегрупирала след безредното си отстъпление. Тъкмо говореха за него. Ориол, Таран, Hoce, Навай и другите се смееха от все сърце, но Шаверни беше умислен.

Очевидно Гърбавия нямаше никакво време за губене, тъй като се насочи право към тях. Той вдигна лорнета пред очите си и като че ли отново се отдаде на възхищението си от украсата, както и в момента на появяването си.

— Единствен господин регентът умее да прави всичко толкова добре! — промърмори той. — Очарователно! Очарователно!

Нашите комарджии се отдръпнаха, за да му сторят път. Гърбавия се престори, че внезапно ги е познал.

— Аха! — възкликна той. — Другите също си тръгнаха. Хе-хе-хе! С пръст! Нали знаете, на бал с маски всичко е позволено. Господа, изцяло съм на ваше разположение!

На пътя му не бе останал никой, с изключение на Шаверни. Гърбавия почтително му свали шапка и понечи да го подмине, но Шаверни го спря. „Свещеният“ батальон на Гонзаг избухна в смях.

— Шаверни иска да му гадаят — подхвърли Ориол.

— Шаверни си намери майстора — додаде Навай.

— При това по-заядлив и по-бъбрив от него!

Шаверни се обърна към черното човече:

— Мога ли да ви кажа една дума, господине?

— Колкото думи ви е угодно, господине?

— Думите, които изрекохте преди малко: „Има празници без бъднини“, лично до мен ли се отнасяха?

— Да, лично до вас.

— Благоволете да ми ги изтълкувате, господине.

— Маркизе, нямам време.

— Дори и ако ви заставя?

— Не си губете времето, маркизе! Господин дьо Шаверни, сразил в двубой Езоп II, наречен още Йон, наемател на кучешката колиба на господин дьо Гонзаг, наистина, само това липсваше на реномето ви!

Въпреки това Шаверни се опита да му препречи пътя и протегна ръка, за да го спре. Гърбавия я хвана и я стисна в своите.

— Маркизе — тихо произнесе той, — вие струвате много повече от постъпките си. По време на моите странствувания из прекрасна Испания, където сме били и двамата, веднъж в Овиедо видях странна гледка: един чистокръвен боен кон, с който неизвестно откъде се бяха сдобили някакви еврейски търговци, беше затворен заедно с товарни мулета. Когато отново минах оттам, жребецът бе умрял от мъка. Маркизе, вашето място изобщо не е тук. Ще умрете млад, тъй като ще ви бъде много трудно да станете негодник!

После се поклони, отмина и скоро съвсем се изгуби от погледа им. Шаверни остана неподвижен и с наведена глава.

— Най-сетне се омете! — извика Ориол.

— Туй човече ще да е самият дявол — поклати глава Навай.

— Вижте само колко се е умислил горкичкият Шаверни.

— На какво ли хоро се е хванал проклетият му гръбльо?

— Шаверни, какво ти каза?

— Кажи ни, Шаверни!

Те го наобиколиха. Шаверни ги обгърна с отсъствуващ поглед и без да си дава сметка, че мисли на глас, промълви:

— Има празници без бъднини.

Музиката в залите се бе смълчала между два менуета. Все по-гъста, тълпата изпълваше градината, където вече се бяха заплели немалко любовни интрижки.

Господин дьо Гонзаг, на когото му бе омръзнало да виси в приемната, се бе върнал в залата. Неговата непринуденост и красноречие му бяха извоювали недвусмисленото благоразположение на дамите, които охотно твърдяха, че дори беден и не дотам знатен, Филип дьо Гонзаг би бил също толкова съвършен кавалер. Преценете сами доколко титлата му на принц, чиято законност едва-едва се оспорваше от няколко плахи гласеца, пък и милионите му, в чието наличие никой не се съмняваше, изобщо бяха в състояние да му навредят!

Въпреки най-тясната си дружба с регента, той ни на йота не се бе повлиял от небрежните му маниери, които по онова време бяха толкова на мода. Беше събеседник учтив и сдържан, а обноските му — напълно благопристойни. Това обаче не бъркаше дявола.

Орлеанската херцогиня го тачеше много, а абат Фльори, изповедникът на младия крал, който не опрощаваше греховете никому, го смяташе едва ли не за светец.

Случилото се днес в двореца на Гонзаг бе вече разтръбено в най-големи подробности от вестникарите на кралския двор. Дамите бяха общо взето на мнение, че поведението на Гонзаг по отношение на съпругата му надхвърля границите на героизма. Този човек бе апостол, същински мъченик! Двайсет години търпеливи страдания! Двайсет години неизчерпаема нежност срещу също толкова неизтощимо презрение! Древната история е обезсмъртила и недотам възвишени моменти.

Принцесите бяха вече запознати с вълнуващата пледоария на Гонзаг пред семейния съвет. Простодушната майка на регента чистосърдечно му подаде баварската си лапа; Орлеанската херцогиня го похвали; дребничката абатеса дьо Шел му обеща да го споменава в молитвите си, а херцогиня дьо Бери му заяви, че е изключителен глупак.

Що се отнася до клетата принцеса дьо Гонзаг, на всички им идеше едва ли не да я пребият с камъни, затова че е причинила толкова зло на един тъй достоен човек. Та нали точно в Италия, и всички много добре знаете това, Молиер изнамери онова чудесно име Тартюф!

Изведнъж обгърнатият от бляскавия си ореол Гонзаг съзря в рамката на една врата длъгнестото лице на своя Пейрол. Общо взето лицето на предания слуга никога не излъчваше прекомерна радост, но днес то бе просто одухотворен сигнал за бедствие. Довереникът беше блед като платно, имаше изплашен вид и току бършеше с кърпичката си потта, стичаща се по страните му. Гонзаг го повика. Пейрол тутакси се отзова на заповедта му и тромаво прекоси залата. Той прошепна няколко думи на ухото на господаря си. Гонзаг веднага се изправи с хладнокръвието, присъщо единствено на онези високомерни нехранимайковци отвъд планината.

— Принцеса дьо Гонзаг току-що е дошла на бала? — възкликна той. — Отивам да я посрещна!

Дори самият Пейрол се слиса.

— Къде е тя? — попита го Гонзаг.

Пейрол, разбира се, не знаеше, но се поклони и тръгна напред.

— Някои мъже са прекалено мекушави! — забеляза майката на регента и изтърси една ругатня, която си беше донесла от Бавария.

Принцесите със съчувствен поглед сподириха бързо отдалечаващия се Гонзаг. Горкият човек!

— Какво има? — попита той Пейрол, щом останаха насаме.

— Гърбавия е на бала — отвърна Пейрол.

— По дяволите! Знам това много добре, нали самият аз му дадох поканата.

— Само че нямате никакви сведения за него.

— Че откъде искаш да ги взема?

— Той ме съмнява.

— Съмнявай се, щом искаш. Това ли е всичко?

— Тази вечер той разговаря с регента повече от половин час.

— С регента? — изуми се Гонзаг, но веднага се опомни и добави: — Несъмнено е имал да му казва много неща.

— Много, наистина — потвърди Пейрол, — преценете сам.

И довереникът му разказа всичко, което се беше случило под индианската шатра. Когато свърши, Гонзаг снизходително се разсмя.

— Гърбавите до един са много остроумни! — пренебрежително рече той. — Но хуморът им е някак странен и безобразен като тялото им. Непрекъснато играят някакви странни комедии. Онзи, дето е подпалил храма в Ефес, за да се прочуе, трябва да е бил гърбав.

— Нима това е всичко, което ще кажете? — извика Пейрол.

— Освен ако Гърбавия не се опитва да си вдигне прекалено много цената — продължи принцът замислено.

— Той ни мами, ваше височество! — енергично заяви Пейрол.

Гонзаг снизходително го изгледа и се усмихна.

— Бедно мое момче — промълви той, — много ще ни бъде трудно да направим нещо от теб. Нима все още не си проумял, че Гърбавия просто се престарава в наша полза?

— Признавам, ваше височество, че дори и през ум не ми е минало.

— Не обичам прекомерното усърдие и здравата ще го нахокам — продължи Гонзаг. — Не мога обаче да отрека, че той ни даде една наистина чудесна идея.

— Ако ваше височество благоволи да ми обясни…

Те се намираха в галерията, заемаща днешното място на улица „Монпансие“. Гонзаг свойски хвана довереника си под ръка.

— По-напред ми кажи какво стана на улица „Шантр“.

— Заповедите ви бяха изпълнени точно — отвърна Пейрол. — В двореца дойдох едва след като със собствените си очи видях носилката да се отправя към „Сен Маглоар“.

— А доня Крус? Тоест, госпожица дьо Ньовер!

— Трябва да е някъде тук.

— Веднага я намери. Дамите вече чакат. Подготвил съм всичко, тъй че тя ще има наистина главозамайващ успех. А сега да се върнем пак на Гърбавия. Какво е казал на регента?

— Ето нещо, което не знаем.

— Аз пък знам, или поне се досещам. Той е казал на регента: „Убиецът на Ньовер съществува“.

— Ш-шт! — неволно изсъска Пейрол и потрепера от глава до пети.

— И добре е сторил — продължи Гонзаг невъзмутимо. — Убиецът на Ньовер съществува. Какъв интерес бих имал да крия това аз, съпругът на вдовицата на Ньовер, естественият съдник, законният отмъстител? Убиецът на Ньовер съществува! Бих искал целият кралски двор да ме чуе!

Пейрол цял се обливаше в пот.

— А щом съществува, дявол го взел — заключи Гонзаг, — ние ще го открием!

Той замълча и погледна довереника си право в очите. Пейрол трепереше и по лицето му пробягваха нервни тикове.

— Разбра ли? — попита го Гонзаг.

— Разбрах само, че си играем с огъня, ваше височество.

— Идеята е на Гърбавия — изведнъж снижи глас принцът. — И бога ми, наистина е чудесна! Само че как му е хрумнала и откъде накъде си въобразява, че е по-сведущ от нас? Ще изясним и това. Прекомерно остроумните са обречени на преждевременна смърт.

Пейрол бързо вдигна глава. Най-сетне бяха престанали да му говорят на непонятен език.

— Тази нощ ли? — шепнешком попита той.

Гонзаг и Пейрол се приближаваха до централната аркада, откъдето се виждаха осветените алеи и статуята на бог Мисисипи, обкръжена от прозрачните струи на фонтана, когато от другия край на галерията се зададе маскирана жена в строг официален тоалет, загърната в широко черно домино. Тя се облягаше на ръката на старец с побелели коси.

Принцът и неговият довереник тъкмо се канеха да продължат пътя си, когато Гонзаг изведнъж блъсна Пейрол, заставяйки го да се скрие в сянката.

Маскираната жена и старецът отминаха.

— Позна ли я? — попита Гонзаг.

— Не — отвърна довереникът му.

— Драги председателю — каза в този миг маскираната жена, — бих предпочела да не ме придружавате по-нататък.

— Ще се нуждае ли отново госпожа принцесата от услугите ми тази нощ? — попита старецът.

— След час ще ме намерите на същото място.

— Председателят дьо Ламоаньон! — прошепна Пейрол.

Дьо Ламоаньон се поклони на спътницата си и свърна в една странична алея.

— Госпожа принцесата изглежда все още не е намерила онова, което търси — рече Гонзаг, — Да не я изпускаме от очи.

Маскираната жена, която бе наистина принцеса дьо Гонзаг, спусна ниско над лицето си качулката на своето домино и се насочи към басейна.

Тълпата отново бе обхваната от треска. Съобщаваха за пристигането на регента и господин Ло, вторият човек в кралството. Малкият крал още не влизаше в сметката.

— Ваше височество така и не благоволи да ми отговори — на стоя все пак Пейрол. — Гърбавия за тази нощ ли ще бъде?

— И таз добра, нима толкова си се наплашил от този гръбльо?

— Ако и вие го бяхте чули…

— Да дрънка за отварящи се гробове, за призраци и божие правосъдие? Всичко това ми е толкова добре познато. Искам да си по-бъбря с този гърбушко. Не, няма да бъде за тази нощ. Тази нощ ние ще тръгнем по пътя, който самият той ни посочи. Чуй ме добре и се постарай да разбереш. Ако тази нощ той сдържи обещанието, което ни даде, а той ще го сдържи, гарантирам за това, ние от своя страна ще изпълним обещанието, което е направил пред регента от наше име. На празненството ще дойде един човек, онзи страшен враг на целия ми живот, който ви кара да треперите като жени.

— Лагардер! — прошепна Пейрол.

— И тогава под сияещите полилеи, в присъствието на тази вече смътно обезпокоена тълпа, която очаква кой знае каква трагедия преди края на нощта, ние ще смъкнем маската му и ще заявим: Ето убиецът на Ньовер!

— Видя ли? — попита Навай.

— Кълна се в честта си! — възкликна Жирон. — Като че ли е госпожа принцесата.

— Сама сред тълпата, при това без кавалер, нито паж! — додаде Шоази.

— Изглежда търси някого.

— По дяволите! Прекрасната девойка! — извика Шаверни, отърсил се внезапно от меланхолията си.

— Къде? Онова, розовото домино ли? Не ще и дума, самата Венера!

— Това е госпожица дьо Клермон, която ме търси — заяви Hoce.

— Глупак! — извика Шаверни. — Не виждаш ли, че това е жената на маршал дьо Тесе, която е тръгнала да ме дири, докато безстрашният й съпруг търчи подир царя!

— Обзалагам се на петдесет луидора, че е госпожица дьо Клермон!

— Аз пък на сто, че е съпругата на маршала!

— Хайде да я питаме дали е жената на маршала, или госпожица дьо Клермон!

Двамата палавници се втурнаха натам едновременно и едва тогава забелязаха, че непознатата красавица бе следвана на разстояние от двамина маскирани юначаги с рапири от по аршин и половина, които пристъпваха с вирнат нос и юмрук на кръста.

— По дяволите! — възкликнаха в един глас Шаверни и Hoce. — Оказва се, че това не е нито госпожица дьо Клермон, нито жената на маршала, а просто едно приключение!

Всички наши комарджии се бяха събрали недалеч от басейна. Едно посещение на отрупания с всевъзможни вина и лакомства бюфет значително бе приповдигнало настроението им.

Новоизлюпеният благородник Ориол изгаряше от желание да извърши някакъв подвиг, за да заслужи шпорите си.

— Господа — рече той, повдигайки се на пръсти, — а не ви ли се струва, че това по-скоро е госпожица Нивел?

Бяха се изхитрили никога да не му отговарят, когато отвореше дума за госпожица Нивел. От шест месеца насам той беше пръснал по нея петдесет хиляди екю. Ако не бяха злите шеги, които любовта си прави с дебелите посредници, двамата биха могли да бъдат наистина много щастливи.

Непознатата красавица изглеждаше много объркана сред навалицата. Изпитателният й поглед внимателно се вглеждаше във всяка група. Маската беше безсилна да прикрие смущението й. Двамината мъжаги крачеха един до друг на десетина-дванайсет крачки след нея.

— Да се държим прилично, братко Паспоал!

— Да се държим прилично, доблестни мой друже Кокардас!

— Бога ми, любезни, няма място за шеги!

Онзи дяволски гръбльо им беше говорил от името на Лагардер. Нещо им подсказваше, че суровият поглед на незнаен наблюдател непрестанно ги следи. И двамата бяха тържествени и сериозни като войници на пост. За да могат да се движат свободно на бала, изпълнявайки заповедите на Гърбавия, те се бяха върнали в дома на майстор Луи, за да вземат новите си жакети и същевременно да освободят Франсоаз и внука й Жан-Мари.

Изгубена сред тълпата, клетата Орор вече повече от час напразно диреше своя приятел Анри. Тя се размина с принцеса дьо Гонзаг и едва не я заговори, тъй като погледите на онези непрокопсаници я изгаряха и изпълваха със страх. Но какво — ли би могла да каже, за да си издействува покровителството на някоя от тези знатни дами, които на празненството се чувствуваха като у дома си? Орор не посмя, пък и освен това бързаше да стигне до кръга на Диана, където беше мястото на уречената среща.

— Господа — обяви Шаверни, връщайки се, — това не е нито госпожица дьо Клермон, нито съпругата на маршала, нито Нивел, нито която и да е от нашите познати. Това е една възхитителна и съвсем непозната нам красавица. Никоя дребна буржоазна не би могла да има подобна царствена осанка, всяка провинциалистка би продала душата си на дявола, но пак не би постигнала такова пленително изящество; нито една придворна дама не би изпитала подобно очарователно смущение. Имам едно предложение.

— Да го чуем, маркизе! — развикаха се наоколо.

И кръгът на лудите глави тутакси се сключи около Шаверни.

— Тя търси някого, нали? — подхвана той.

— Човек би казал — отвърна Hoce.

— Без да е много сигурен — добави Навай.

— Да, разбира се, че търси някого — развикаха се останалите.

— И тъй, господа — продължи Шаверни, — този някой е просто един щастлив негодник!

— Съгласни сме. Но това не е предложение.

— Несправедливо е — поде отново малкият маркиз, — подобно съкровище да бъде обсебено от някакъв си непрокопсаник, който не принадлежи към нашето почтено братство.

— Нечестно! — подкрепиха го всички. — Въпиюща несправедливост! Недопустимо!

— Тъй че ви предлагам — заключи Шаверни, — прелестното дете изобщо да не намери онзи, когото търси.

— Браво! — разнесе се вик наоколо.

— Ето ти пак предишният Шаверни!

— Освен това — продължи малкият маркиз, — предлагам вместо споменатия непрокопсаник, прелестното дете да намери някого от нас.

— Браво! Брависимо! Да живее Шаверни! Едва не го понесоха на ръце.

— Но кого от нас ще намери? — полюбопитствува Навай.

— Мен! Мен! Мен! — развикаха се всички един през друг, та дори и новоизпеченият благородник Ориол, пренебрегнал неуважително привилегиите на госпожица Нивел.

С величествен жест Шаверни ги призова към тишина.

— Господа — рече той, — споровете ви са преждевременни. След като отмъкнем прекрасната девойка от пазачите и, ние честно и почтено ще разиграем на зарове, на фараон, на бъз или на къса сламка честта да я придружаваме.

Едно толкова мъдро решение неминуемо предизвика всеобщото одобрение.

— Тогава в атака! — извика Навай.

— Момент, господа! — възпря ги Шаверни. — Настоявам за честта да ръководя похода.

— Одобряваме! Одобряваме! В атака!

Шаверни се озърна наоколо.

— Въпросът е да не вдигаме шум — рече той. — Градината е пълна с гвардейци и би било много неприятно да те изхвърлят навън преди вечерята. Трябва да използуваме военна хитрост. Онези измежду вас с по-остро зрение не виждат ли на хоризонта някое розово домино?

— Госпожица Нивел има — подхвърли Ориол.

— Ето още две, три, четири! — обадиха се и други.

— Аз чакам едно познато розово домино.

— Насам, госпожице Дебоа! — провикна се Навай.

— Насам, Сидализ! — извиси глас и Таран.

— Нужно ни е само едно. Избирам Сидализ, която е висока горе-долу колкото нашето прелестно дете. Намерете ми Сидализ!

Сидализ беше под ръка с едно старо домино, херцог или най-малко пер, при това мухлясал до немай къде. Отведоха я при Шаверни.

— Любов моя — каза и малкият маркиз, — Ориол, който е вече благородник, ти обещава сто пистола, ако ни служиш както трябва. Става дума да се отвлече вниманието на ей онези два зли песа и точно ти ще ги подмамиш.

— Ще се посмеем ли поне мъничко? — поинтересува се Сидализ.

— Докато ни заболи корем — увери я Шаверни.