Пол Февал
Гърбавия (33)

IV. Спомени за тримата Филиповци

Черното човече държеше в ръка лорнет и разглеждаше празничната украса с вид на истински познавач. То най-любезно се кланяше на дамите и току се подсмиваше под мустак като някой гръбльо, какъвто всъщност беше. На лицето си носеше маска от черно кадифе. И колкото повече се приближаваше до нашите играчи, с толкова по-жив интерес го разглеждаха те, но не ще и съмнение, че този, който го наблюдаваше най-внимателно, бе господин Пейрол.

— Що за дяволско изчадие! — извика най-сетне Шаверни. — Я чакайте! Това май е…

— Ами да, той е! — потвърди Навай.

— Кой? — попита дебелият Ориол, който беше късоглед.

— Нашият неотдавнашен познайник — отвърна Шаверни.

— Човекът с десетте хиляди екю!

— Човекът от кучешката колиба!

— Езоп II, наречен още Йон.

— Не може да бъде! — изуми се Ориол. — Такова създание в кабинета на регента?!

— Какво ли може да е казал на Негово кралско височество? — мислеше си Пейрол. — Този негодник никога не ми е вдъхвал доверие.

Черното човече продължаваше да се приближава, но сякаш изобщо не забелязваше групата, застанала на входа на шатрата. То надзърташе през лорнета си, усмихваше се, кланяше се. Човек надали би могъл да намери по-любезно и в по-добро разположение на духа черно човече от него. То беше вече достатъчно близо, за да го чуят как си мърмори през зъби:

— Очарователно! Очарователно! Всичко е толкова очарователно. Само Негово кралско височество е способен на подобно нещо. Ах, колко съм доволен, че видях всичко това! Много съм доволен! Много!

Във вътрешността на шатрата се разнесоха гласове. На масата, изоставена от нашите играчи, се бе настанила друга компания, състояща се почти изцяло от люде високопоставени и на почтена възраст.

— Не знам какво се е случило — каза един от тях, — но току-що видях Бониве да удвоява постовете по изрична заповед на регента.

— В „Кур-о-Ри“ има две роти гвардейци — додаде друг.

— Регентът бе недостъпен.

— Машо се е насадил на пачи яйца.

— Дори самият Гонзаг не можа да измъкне думичка от него!

Нашите играчи наостриха уши, но новодошлите тутакси снишиха глас.

— Предчувствувам, че ще се случи нещо — промърмори Шаверни.

— Попитайте гадателя! — разсмя ce Hoce.

Черното човече най-учтиво го поздрави.

— Положително ще се случи нещо, но какво? — рече то и като избърса грижливо лорнета си, продължи: — Да, положително ще се случи нещо, при това нещо съвсем неочаквано. Хе-хе-хе! — подсмихна се то, придавайки на пронизителното си треперливо гласче необичайно тайнствен тон: — Излизам от едно горещо, много горещо място и сега студът ме сковава. Позволете ми да вляза, господа, ще ви бъда много задължен.

То леко потрепера. Нашите комарджии се отдръпнаха, без да откъсват поглед от него. Кланяйки се наляво и надясно, Гърбавия се шмугна в шатрата. Когато забеляза групата знатни велможи, насядали около масата, той доволно поклати глава и рече:

— Тъй, тъй, има нещо. Регентът е загрижен, стражата е удвоена, но никой не знае какво става. Господин херцогът дьо Треме също не знае, макар че е губернатор на Париж; не го знае и господин Машо, при все че е полицейски лейтенант. Да не би вие да знаете, господин дьо Роан-Шабо? Или пък вие, господин дьо Ла Ферте-Сантер? Ами вие, господа — обърна се той към нашите играчи, които неволно отстъпиха назад, — и вие ли не знаете?

Никой не отговори. Господата дьо Роан-Шабо и дьо Ла Ферте-Сантер свалиха маските си. Такъв беше обичаят, когато искаха учтиво да принудят някой непознат да покаже лицето си. Гърбавия се поклони със смях и каза:

— Безполезно е, господа, вие никога не сте ме виждали.

— Господин барон — попита Барбаншоа своя верен съсед, — познавате ли този оригинал?

— Не, господин барон — отвърна ла Юнодай, — но ще да е някой изключителен самохвалко!

— Бих се обзаложил на едно срещу хиляда — подхвана Гърбавия, — за да се опитате да отгатнете какво става, но само ще си загубя времето. Тук не става дума за неща, които са ежедневна тема на вашите открити разговори и скрити помисли, нито пък за неща, които са предмет на благоразумните ви опасения, уважаеми господа.

Докато говореше, Гърбавия гледаше към Роан, Ла Ферте н другите възрастни благородници, насядали около масата.

— Не става дума и за онова — продължи той, обръщайки се този път към Шаверни, Ориол и другите, — което подклажда повече или по-малко законните амбиции на вас, които богатството тепърва очаква. Не става дума нито за интригите на Испания, нито за вълненията във Франция, нито за зловредните настроения в Парламента, нито за малките слънчеви затъмнения, които господин Ло нарича своя система. Не, не, и не! И въпреки това регентът е загрижен, и въпреки това стражата е удвоена!

— Тогава за какво става дума, прелестна маско? — прекъсна го с нетърпелив жест господин дьо Роан-Шабо.

За миг Гърбавия се замисли, отпуснал глава на гърдите си, после рязко вдигна чело и сухо се изсмя.

— Вярвате ли в привидения? — попита той.

Невероятното обикновено не се среща извън определени обстоятелства. През зимните вечери, в някоя просторна зала на замък, чиито прозорци стенат под напора на северния вятър, край голяма камина от гравиран черен дъб, нейде там, в Морванската пустош или в Бретанските лесове, човек лесно би могъл да изплаши хората с някоя наивна легенда или детинска приказка. Мрачните дървени ламперии поглъщат светлината на лампата, която хвърля смътни отблясъци върху олющената позлата на семейните портрети. Замъкът си има своите злокобни и тайнствени предания. Знае се в кой коридор се появява и тътрузи оковите си старият граф, в коя стая влиза, когато часовникът отброи дванайсетия час, за да седне пред студеното огнище и да зъзне с треската на покойниците. Но тук, в Пале Роаял, под индианската шатра, сред изблиците на съмнителен смях и подозрително интимните разговори, на две крачки от масата за безчестна игра, нямаше място за смътните страхове, които понякога обхващат храбрите адепти на шпагата и дори людете без предразсъдъци, тези разбойници на мисълта. Но въпреки това, когато Гърбавия произнесе думата „привидение“, всички почувствуваха кръвта им да се смръзва във вените. В същото време черното човече се смееше, но от неговия смях ги побиваха тръпки. За миг повея хлад, въпреки леещите се потоци светлина, въпреки веселата гълчава в градината, въпреки долитащите отдалеч нежни звуци на оркестъра.

— Хе-хе! — изскърца гласецът на Гърбавия. — Че кой вярва в привидения? Никой посред бял ден, на улицата! Всички в полунощ, когато в дъното на уединен алков кандилото случайно угасне. Тогава едно цвете разтваря венче пред погледа на звездите и това цвете е съвестта. Успокойте се господа, аз не съм привидение.

— Ще благоволите ли най-сетне да се изясните, прелестна маско? — сопна се господин дьо Роан-Шабо и се изправи.

Около черното човече се беше образувал кръг. Пейрол се криеше на втория ред, но цял се бе превърнал в слух.

— Господин херцог — отвърна Гърбавия, — не сме по-хубави един от друг, стига комплименти. Виждате ли, това касае оня свят. Става дума за един покойник, който надига надгробния си камък след цели двайсет години, господин херцог. — Тук той отново се изсмя. — Но помнят ли тук, в кралския двор, хората, умрели преди двайсет години?

— Но за какво намеква той? — извика Шаверни.

— Не говоря на вас, господин маркиз — отговори човечето, — това се случи в годината на вашето раждане, вие сте твърде млад. Говоря на онези, чиито коси са посивели. — И с внезапно променен тон, добави: — Той бе галантен благородник и достоен принц, той бе млад, храбър, богат, щастлив, обичан, с лице на арахангел и снага на герой. Той притежаваше всичко, което бог отрежда на любимците си на този свят.

— В който и най-прекрасните неща ги постига участ зла… — издекламира Шаверни.

Човечето го чукна с пръст по рамото и тихичко рече:

— Запомнете, господин маркиз, че понякога поговорките лъжат и че има празници без бъднини.

Шаверни пребледня. Гърбавия го отстрани с ръка и застана до самата маса.

— Обръщам се към онези, чиито коси са посивели — повтори той. — Към вас, господин дьо ла Юноде, който днес щяхте да лежите на шест стъпки под земята във Фландрия, ако той не беше разцепил черепа на разбойника, притиснал ви под коляното си.

Старият барон остана като втрещен и тъй силно се развълнува, че не можа да пророни нито дума.

— Към вас, господин дьо Марийак, чиято дъщеря се покалугери от любов по него; към вас, господин херцог дьо Роан-Шабо, който заради него заповядахте да издигнат крепостна стена около дома на госпожица Ферон, вашата любовница; към вас, господин дьо Ла Вогюйон, чието рамо още не може да забрави онзи майсторски удар с шпага…

— Ньовер! — извикаха двайсетина гласа в хор. — Филип дьо Ньовер!

Гърбавия свали шапка и бавно произнесе:

— Филип дьо Лорен, херцог дьо Ньовер, убит под стените на замъка Кайлюс-Тарид на 24 ноември 1697 година!

— Убит подло в гръб, както разправят — промълви господин дьо Ла Вогюйон.

— От засада — добави Ла Ферте.

— Ако не се лъжа — обади се и господин дьо Роан-Шабо, — обвиниха в това маркиз дьо Кайлюс-Тарид, бащата на принцеса дьо Гонзаг.

По-младите също разговаряха помежду си.

— Баща ми неведнъж ми е разказвал за това — сподели Навай.

— Баща ми беше приятел на покойния херцог дьо Ньовер — каза Шаверни.

Пейрол слушаше и все повече се свиваше.

Гърбавия поде отново с тих плътен глас:

— Убит подло в гръб, от засада, да, всичко това е вярно, но виновникът не се казваше Кайлюс-Тарид.

— Как се казва тогава? — разнесоха се въпроси от всички страни.

Но на черното човече му бе скимнало изобщо да не им отговаря.

То продължи с подигравателен, игрив тон, в който се долавяше горчивина:

— Това вдигна шум, господа! Ах, по дяволите, това вдигна наистина голям шум! Цяла седмица не се говореше за нищо друго. Седмица по-късно се говореше значително по-малко. След месен онези, които все още произнасяха името на Ньовер, бяха гледани тъй, сякаш идваха от Понтоаз…

— Негово кралско височество направи невъзможното! — прекъсна го господин дьо Роан.

— Да, да, знам. Негово кралско височество беше един от тримата Филиповци. Негово кралско височество поиска да отмъсти за приятеля си. Но как? Замъкът Кайлюс е накрай света. Нощта на 24 ноември запази тайната си. Всеизвестно е, че негово височество принц дьо Гонзаг… Впрочем — сепна се черното човече, — не е ли случайно тук един достоен служител на господин дьо Гонзаг, на име Пейрол?

Ориол и Hoce се отдръпнаха, за да открият объркания Пейрол.

— Всеизвестно е, както щях да добавя — продължи Гърбавия, — че негово височество принц дьо Гонзаг, който бе също един от тримата Филиповци, също така е направил всичко, което е било по силите му, за да отмъсти за своя приятел. Но уви, напразно. Никакъв знак, никакво доказателство! Волю-неволю трябваше да оставят на времето, тоест на бога, грижата да открие виновника.

Пейрол имаше едно-единствено желание: да се измъкне оттук колкото се може по-скоро, за да предупреди Гонзаг. Но въпреки това продължаваше да стои, за да разбере докъде ще дръзне да стигне във вероломството си Гърбавия. Виждайки да изплува от забвението споменът за 24 ноември, Пейрол се почувствува малко нещо като човек, когото са сграбчили за гушата. Гърбавия имаше право: кралският двор изобщо не притежава памет, в кралския двор мъртвите отпреди двайсет години са двайсет пъти забравени. Тук обаче имаше едно изключително обстоятелство: покойникът беше част от нещо като триумвират, чиито други двама членове бяха живи и всемогъщи, Филип Орлеански и Филип дьо Гонзаг. Безспорен е фактът, че ако видеха интереса, изписан върху лицата на всички, бихте помислили, че става дума за убийство, извършено едва ли не снощи. Ако намерението на Гърбавия беше да възкреси брожението около онази отколешна тайнствена трагедия, успехът му бе пълен.

— Хе-хе! — изскърца той, обгръщайки присъствуващите с бърз, пронизителен поглед. — Човек трябва да се уповава на небето само в краен случай. Но аз познавам люде мъдри, които ни най-малко не се смущават да прибегнат до тази последна възможност. Пък и искрено казано, господа, можеше и по-зле да бъде, небето има поне очи, по-добри от тези на полицията, небето е търпеливо, то разполага с време. Вярно, понякога закъснява, минават дни, месеци, години, но удари ли часът…

Гласът на Гърбавия глухо потрепваше. Той замълча. Въздействието на думите му беше толкова силно и осезателно, че всеки изпита усещането сякаш неясна заплаха, затаена в пронизителния му речитатив, бе отправена към всички едновременно. Тук имаше само един виновник, един слуга, едно оръдие. Всички други изтръпнаха. Армията на приближените на Гонзаг, състояща се изцяло от хора твърде млади, за да могат да бъдат дори заподозрени, се огъваше под бремето на непознато мъчително униние. Дали пък вече не чувствуваха, че с всеки изминат ден тайнствената верига, която ги приковаваше към господаря им, все повече се скъсяваше? Дали не предугаждаха, че Дамоклиевият меч скоро щеше да увисне над главата на самия Гонзаг? Кой знае? За подобни предчувствия няма разумно обяснение. Те се страхуваха.

— Когато удари часът — продължи Гърбавия, — а той рано или късно винаги удря, един мъж, един пратеник от оня свят, един призрак излиза от гроба, защото такава е волята божия. И този мъж, макар понякога и против волята си, изпълнява своята съдбовна мисия. Ако е силен, нанася удар; ако е немощен, ако десницата му е като моята и не може да издържи тежестта на меча, той дебне, провира се… докато успее да доближи презрените си устни до ухото на всемогъщите и в кобния час, едва чуто или със страшна сила, изуменият отмъстител чува от висините да долита името на убиеца…

Настъпи пълна, тържествена тишина.

— Кое е името? — попита господин дьо Роан-Шабо.

— Знаем ли го? — обадиха се в един глас Шаверни и Навай.

Гърбавия сякаш изживяваше въздействието на собствените си думи. После с пресеклив глас продължи:

— Дали го знаете? Какво значение има? Кои сте вие? Какво можете да сторите? Името на убиеца би ви поразило като гръм. Но там, горе, на първото стъпало на небесния трон седи един човек. Преди малко неговият глас се разнесе от висините: „Ваше кралско височество, убиецът е тук!“ и отмъстителят потръпна. „Ваше кралско височество, убиецът е сред тази позлатена тълпа!“ и отмъстителят отвори очи и се взря в тълпата, която минаваше под прозорците му. „Ваше кралско височество, вчера и утре на вашата трапеза седеше и ще седне убиецът!“ и отмъстителят започна да прехвърля на ум списъка на сътрапезниците си. „Ваше кралско височество, всеки божи ден, сутрин и вечер, убиецът ви подава окървавената си ръка!“ и отмъстителят се изправи с думите: „Кълна се в бога, правдата ще възтържествува!“

Последва нещо много странно: всички присъствуващи, най-знатните и най-достойните, подозрително се спогледаха.

— Ето защо, господа, тази вечер регентът на Франция е загрижен — рязко заключи Гърбавия. — Ето защо стражата е удвоена.

Той се поклони и понечи да излезе.

— Името! — извика Шаверни.

— Тъй де, кое е туй фамозно име?! — подкрепи го Ориол.

— Господа, господа — намеси се и Пейрол, — нима не виждате, че този нагъл палячо само се подиграва с вас?

Гърбавия се бе спрял на изхода на шатрата. Той вдигна лорнета си и огледа своята аудитория. После заситни обратно, заливайки се в сухия си, подобен на крясъка на керкенез кикот.

— Ама че работа! — възкликна той. — Ето че вече не смеете дори да се приближите един до друг, всеки си въобразява, че убиецът е човекът до него. Покъртителна проява на взаимно доверие! Господа, времената много се промениха и тази мода е отживяла. В наши дни вече не се избиват с недодяланите си оръжия на стария режим — пистолета и шпагата. Днес нашите оръжия са в кесиите ни и за да убиеш човек е достатъчно просто да изпразниш джоба си. Хе-хе-хе! Слава богу, в двора на регента не се срещат често убийци! Не странете така един от друг, убиецът не е тук! Хе-хе-хе! — изкикоти се отново той и като загърби възрастните велможи, се обърна към бандата на Гонзаг. — Я гледай ти, как само ви се измениха личицата! Какво, да не би да изпитвате угризения? Искате ли да ви поразтуша мъничко? Я вижте, господин Пейрол си отива. Жалко, много губи! А знаете ли къде отива господин Пейрол?

Довереникът вече изчезваше зад цветните туфи по посока на двореца.

Шаверни докосна ръката на Гърбавия и попита:

— Знае ли регентът името?

— Но господин маркиз — отвърна черното човече, — та ние отдавна вече не говорим за това! Ние просто се шегуваме! Моят призрак е в чудесно настроение; той много добре разбра, че тук трагедията вече не върви и премина към комедията. И тъй като е в течение на всичко, дяволското му привидение, както на отколешните, така и на днешните събития, взе, че дойде на бала. Хе-хе-хе! И тук, нали разбирате, тук го очаква Негово кралско височество, за да му посочи с пръст… — И пръстът на Гърбавия се стрелна във въздуха. — С пръст, добре ме чуйте! С пръст — окървавените, а подир и обиграните ръце! Малките подробности винаги следват големите; по-напред трябва със смях да се отървем от отровата и камата. С пръст, господа, с пръст — лукавите благородници, които умело редят белязаните карти на необятната маса за ландскнехт, чиято каса има честта да държи господин Ло! — При името на Ло, той с благоговеен жест смъкна шапката си, и продължи: — С пръст — комарджиите-мошеници, рицарите на ажиото, джебчиите от улица „Кенкампоа“! С пръст! Господин регентът е благодушен и не се обременява с предразсъдъци. Той обаче не знае всичко, защото ако го знаеше, би потънал в земята от срам!

Сред комарджиите настъпи раздвижване.

— Това е самата истина — каза господин дьо Роан.

— Браво! — изръкопляскаха бароните дьо ла Юноде и Барбаншоа.

— Истината се изрича винаги през смях, господа, не е ли тъй? — поде отново Гърбавия. — Тези млади люде просто ги сърбят ръцете да ме изхвърлят навън, но ги възпира единствено уважението към вашата възраст. Осланям се напълно на господата Шаверни, Ориол, Таран, а и на всички останали — прекрасна младеж, чието покварено благородство се примесва със зле насапунисана вулгарност, подобно на разноцветни нишки в плетка, за да се получи нещо доста шарено! За бога, господари мои славни, не се гневете, та ние сме на бал с маски, а аз съм само един нещастен гръбльо. Утре ще ми подхвърлите някое и друго екю, за да купите гърбицата ми, превърнала се в удобно писалище. Повдигате рамене? Че какво пък, като си помисли човек, аз наистина не заслужавам нищо друго, освен презрението ви.

Шаверни взе Навай под ръка.

— Има ли смисъл да си цапаме ръцете с този негодник? — изсумтя той. — Да си вървим!

Старците се смееха от все сърце. Един подир друг нашите комарджии напуснаха шатрата.

— Да, господа — обърна се Гърбавия към Роан-Шабо и неговата достопочтена компания, — и след като посочи с пръст създателите на измамливи нововъведения, както и техните изпълнители, спекулиращите с покачването на курса, жонглиращите със спадането му и цялата армия от шарлатани, която бивакува в двореца на Гонзаг, аз на свой ред ще посоча с пръст на господин регента, да, господа, с пръст, онези, чието високомерие и егоизъм не могат да свикнат със спокойствието, размирните интриганти, безумците с побелели коси, които лелеят мечти да възродят la Fronde, последователите на госпожа дю Мен, както и постоянните посетители в двореца на Селамаре! С пръст — жалките или вероломни съзаклятници, които ще въвлекат Франция в един бог знае каква безумна война, за да си възвърнат загубените позиции или оплакваните привилегии; панегиристите на миналото, хулителите на сегашното, ласкателите на бъдещето, изнемощелите шутове, грохналите Скапеновци, които сами себе си величаят като „руини от Златния век“, Жеронтовците, умножени по Жокрисовци^[1]…

Гърбавия нямаше вече слушатели. Последните двама, Барбан-шоа и ла Юнодай, се отдалечаваха накуцвайки, тъй като и двамата страдаха от подагра, единият в десния, а другият в левия крак. Черното човече беззвучно се засмя, после глухо избъбри:

— С пръст! С пръст!

То извади от джоба си някаква грамота, скрепена с кралския печат, и се настани на празната маса за ландскнехт, за да я прочете. Грамотата започваше така: „Луи, по божия милост крал на Франция и Навара, и т. н…“. Отдолу се мъдреше подписът на Луи, херцог Орлеански и регент, приподписан от държавния секретар Льоблан и господин Машо, полицейски лейтенант.

— Чудесно! — рече човечето, след като й хвърли бегъл поглед. — За пръв път от двайсет години можем да вдигнем чело, да погледнем хората в очите и да запокитим името си в лицето на нашите преследвачи. Бога ми, кълна се, че добре ще се възползувам от случая!