Пол Февал
Гърбавия (32)

III. Партия ландскнехт

Напливът от гости в градината непрекъснато се увеличаваше. Най-гъста бе тълпата край кръга на Диана, намиращ се в съседство с покоите на негово кралско височество. Всеки искаше да разбере защо регентът караше да го чакат.

Няма да отделяме много място на различните съзаклятничества. Интригите на господин дю Мен и неговата съпруга, принцесата, както и попълзновенията на старите съмишленици Вилроа и испанското посолство, макар и изобилствуващи с драматични събития, изобщо не са предмет на нашето повествование. Достатъчно е само да отбележим, между другото, че регентът бе заобиколен с врагове. Парламентът го ненавиждаше и презираше до такава степен, че се възползуваше от всеки удобен случай, за да му оспорва старшинството; духовенството общо взето бе враждебно настроено срещу него заради скандала с конституцията; старите генерали от действуващата армия не изпитваха към него нищо друго, освен презрение, заради мекушавата му политика, и накрая, дори в самия регентски съвет, той постоянно се натъкваше на опозицията на някои негови членове. Не можеше да се скрие фактът, че финансовият парад на Ло му помогна много, за да разсее общественото неодобрение.

Никой, с изключение на узаконените принцове, нямаше основание да изпитва силна лична омраза към този апатичен принц, който не таеше дори капчица злоба в сърцето си, но чиято доброта граничеше с безгрижието. Човек мрази най-много хората, които би могъл да обича най-силно. Филип Орлеански имаше колкото щеш сътрапезници, но нито един приятел.

Банката на Ло му послужи, за да подкупи принцовете. Думата е наистина много силна, но неумолимата история не позволява да се употреби друга. След тях дойде ред на херцозите и така узаконените принцове останаха изолирани, утешавайки се единствено с няколко посещения на Старата, както наричаха тогава изгубилата привилегиите си, госпожа дьо Ментьонон^[1].

Господин дьо Тулуз се подчини най-чистосърдечно, той беше човек честен. Наложи се господин дю Мен и жена му да търсят подкрепа в чужбина.

Разправят, че по времето, когато се появили сатирите на поета Лагранж, озаглавени „Филипики“^[2], регентът толкова много настоявал пред херцог дьо Сен Симон, тогава негов близък човек, че най-сетне херцогът се съгласил да му ги прочете. Казват, че регентът слушал без дори окото му да мигне и дори се смеел при онези пасажи, очернящи личния му и семеен живот, в които поетът го описва, седнал на масата до собствената си дъщеря по време на неговите оргии^[3]. Но казват също, че плакал и дори припаднал, когато стигнали до стиховете, обвиняващи го, че бил изтровил цялото потомство на Луи XIV. И е имал пълно право да го преживява. Подобни обвинения, дори когато са клюки, правят силно впечатление на простолюдието. „Винаги остава по нещичко“ — бе казал Бомарше^[4], който много добре е знаел какво говори.

Най-безпристрастно описание на епохата — на Регентството е направил историографът Дюкло^[5] в своите „Тайни мемоари“ — Той очевидно се придържа към категоричното мнение, че без банката на Ло регентството на Орлеанския херцог не би просъществувало.

Всички обожаваха малкия крал Луи XV, но възпитанието му бе поверено в злонамерените ръце на регента и този път обикновено безразличната тълпа бе обзета от смътно безпокойство, що се отнася до почтеността на принца. Опасяваха се, че в даден момент правнукът на Луи XIV би могъл да изчезне точно така, както бяха изчезнали баща му и дядо му. В същото време това се оказа чудесен повод за какви ли не заговори. И дума не можеше да става, естествено, че херцог дю Мен, господин дьо Вилроа, принц де Селамаре, господата Вийар, Алберони, както и бретонско-испанското съзаклятничество, плетат интригите си за своя собствена сметка! Има си хас! Та нали ратуваха единствено, за да спасят малкия крал от гибелните сили, отнели живота на родителите му!

Отначало на Филип Орлеански дори и на ум не му минаваше да противопостави на нападките нещо друго, освен безгрижието си. Обикновено най-здравите крепости са от мека пръст. Един прост дюшек предпазва много по-ефикасно от куршума, отколкото стоманеният щит. Така Филип Орлеански дълго време спа спокойно, прикрит зад своето безгрижие.

Когато се наложи да се покаже, той се показа. И тъй като стадото нападатели, което го заобикаляше, не притежаваше нито достойнства, нито добродетели, едничката му поява се оказа напълно достатъчна.

По времето, когато се развиват събитията на нашата история, Филип Орлеански все още се намираше зад своя дюшек. Той спеше и хулите на тълпата ни най-малко не смущаваха съня му, макар че тълпата го одумваше доста гръмогласно и то съвсем близо до неговия дворец, току под прозорците му, та дори и в собствения му дом! А тълпата имаше какво да каже, тъй като — нека изключим низостите, които не достигаха целта си, както и обвиненията в отровителство, опровергавани от самото съществование на малкия Луи XV — регентът твърде често даваше повод за злословия. Целият му живот бе един срамен скандал; при неговото управление Франция приличаше на някой от онези големи обезоръжени кораби, дето се оставят да бъдат теглени на буксир от друг кораб. В случая буксирът беше Англия. И в крайна сметка, въпреки успеха на банката на Ло, всеки, който си направеше труда да пророкува близкия фалит на държавата, намираше слушатели.

И ако тази нощ в парка на регента бе налице едно въодушевено множество, то шайката на недоволниците бе също тук: недоволни политици, недоволни финансисти, морално неудовлетворените и независимите. В последната групировка, състояща се от всички онези, които по времето на Луи XIV са били млади и именити, влизаха барон дьо ла Юноде и барон дьо Барбаншоа. Без да са все още кой знае какви развалини, те се утешаваха взаимно, твърдейки, че по тяхно време дамите били много по-красиви, мъжете много по-духовити, небето — по-синьо, вятърът — по-топъл, виното — по-хубаво, лакеите — по-предани, а камините — не толкова пушливи.

Този вид опозиция, отличаваща се по своята наивност, е бил разпространен още по времето на Хораций, който нарича старците — „ласкатели на миналото“, laudator temporis acti.

Но нека веднага кажем, че сред позлатената, усмихната, натруфена и маскирана с кадифе тълпа, която непрекъснато кръстосваше из дворовете на двореца, за да хвърли поглед на украсата на градината и се трупаше най-вече край кръга на Диана, не се говореше кой знае колко за политика. Всички изцяло се бяха посветили на празненството и ако името на херцогиня дю Мен случайно се отронеше от нечии прелестни устенца, то бе единствено, за да я съжалят, че не присъствува на бала.

Един подир друг започнаха да прииждат и силните на деня. Тук бе Бурбонският дук, подал ръка на принцеса дьо Конти; канцлерът д’Агесо водеше принцеса Палатин, а лорд Стеърс, английският посланик, се оставяше да бъде ухажван от абат Дюбоа. Изведнъж из залите, дворовете и алеите се разнесе слух, способен да подлуди дамите, който накара всички да забравят за закъснението на регента и дори за отсъствието на господин Ло. В Пале Роаял бе царят^[6]! Руският цар Петър, придружаван от маршал дьо Тесе.

Веднага щом се разбра, че царят е на бала, настъпи силна суматоха. Това изобщо не бе предвидено в програмата. На всеки му се щеше да го зърне, но тъй като никой не знаеше къде точно се намира той, тълпата следваше най-различни указания и току се блъскаше по кръстовищата. Все пак Пале Роаял не беше Бондийският лес, в крайна сметка все някъде щяха да го открият!

Цялата тази суматоха ни най-малко не смущаваше нашите играчи на ландскнехт, намерили убежище в индианската шатра. Още никой не се беше отказал от играта. Златото и банкнотите продължаваха да валят върху покривката. Пейрол беше покрил внушителна каса и в момента беше на ръка. Макар и леко пребледнял, Шаверни все още се смееше, но вече с половин уста.

— Десет хиляди екю! — обяви Пейрол.

— Държа — отзова се Шаверни.

— С какво? — полюбопитствува Навай.

— На доверие.

— При регента не се играе на доверие — обади се господин дьо Треме, който минаваше наблизо, после с дълбоко отвращение добави: — Същински вертеп!

— Който не облагате с десятък, господин херцог — отвърна Шаверни, поздравявайки го с ръка.

Взрив от смях последва думите му. Господин дьо Треме повдигна рамене и се отдалечи.

Херцог дьо Треме, губернаторът на Париж, облагаше с десятък приходите на всички легални игрални домове. Говореше се, че самият той попечителствувал един такъв дом, намиращ се на улица „Байол“. В това нямаше нищо унизително. Дворецът на принцеса дьо Каринян се славеше като един от най-опасните столични вертепи.

Навай взе картите от ръцете на Пейрол и като го изтика лекичко извън кръга на играчите, обяви следващия залог.

Ориол дръпна Шаверни на страна.

— Бих искал да те помоля за един съвет — пошушна му тайнствено нисичкият дебел посредник.

— Думай — съгласи се Шаверни.

— Сега съм вече благородник и не бих искал да се държа като дръвник. Ето за какво става дума: преди малко заложих сто луидора срещу Таран, но ми се струва, че той не ме чу.

— Спечели ли?

— Не, загубих.

— А плати ли му?

— Не, пък и Таран нищо не поиска.

Шаверни зае дълбокомислена поза, после попита:

— А щеше ли да си поискаш стоте луидора, ако беше спечелил?

— Разбира се — отвърна Ориол, — тогава щях да съм сигурен, че съм залагал.

— Фактът, че си загубил, кара ли те да се съмняваш в това?

— Не, но ако Таран не ме е чул, нямаше да ми плати.

Докато говореше, Ориол си играеше с портфейла си. Шаверни сложи ръка отгоре му и важно заяви:

— На пръв поглед всичко ми изглеждаше много по-просто. Случаят обаче се оказа сложен.

— Остават петдесет луидора! — извика Навай.

— Държа! — обади се Шаверни.

— Как? Но как тъй? — възнегодува Ориол, виждайки го да отваря портфейла му.

Той понечи да си възвърне богатството, но Шаверни с властен жест го отблъсна.

— Спорната сума трябва да се предаде в трети ръце — отсъди той, — тъй че я вземам и разделяйки я наполовина заявявам, че дължа петдесет луидора на теб и още толкова на Таран, като съм убеден, че дори цар Соломон не би стигнал до по-мъдро решение! Държа! Държа! — повтори той и се върна на игралната маса, отнасяйки със себе си портфейла на объркания Ориол.

— Държиш ми парите! — изсумтя Ориол. — Иди после разправяй, че разбойниците не си живеели добре!

— Господа! Господа! — извика в този момент Hoce, който идеше отвън. — Оставете картите, вие играете върху вулкан. Господин Машо току-що разкри три дузини заговори, най-нищожният от които би посрамил дори Каталина. Регентът е уплашен до смърт и се е затворил с черното човече, за да му предскажат бъдещето.

— Ба! — разнесоха се удивени възклицания. — Да не би черното човече да е гадател?

— И още как — потвърди Hoce. — То предсказа на регента, че господин Ло ще се удави в Мисисипи, а херцогиня дьо Бери ще сключи втори брак с онзи негодник Риом.

— По-тихо! Мълчете! — обадиха се по-благоразумните, докато останалите избухнаха в смях.

— Всички говорят само за това — продължи Hoce. — Черното човече е предсказало също, че абат Дюбоа ще се докопа до кардиналската шапчица.

— Хайде де! — изуми се Пейрол.

— И че господин Пейрол ще стане честен човек — заключи Hoce.

Последва нов изблик на веселие. Всички напуснаха масата и се струпаха на входа на шатрата, след като Hoce, поглеждайки случайно към каменното стълбище, бе извикал:

— Вижте! Вижте! Ето го! Не, не регентът, черното човече!

И действително, всички го видяха, безобразно гърбав и със странно изкривени крака, да се спуска бавно по стълбището на павилиона. В подножието му го спря един гвардейски сержант. Черното човече с усмивка му показа поканата си, поклони се и отмина.