Пол Февал
Гърбавия (3)

III. Тримата Филиповци

Единственият прозорец на схлупеното помещение на кръчмата „Адамовата ябълка“ гледаше към нещо като насип, засаден с букак, който се спускаше до самия крепостен ров на Кайлюс. Един коларски път прекосяваше гората и стигаше до дъсчения мост, прехвърлен над широкия и дълбок ров, който заобикаляше замъка от три страни и се отваряше към пропастта над Hachaz. Откакто бяха съборили стените, предназначени да задържат водата, ровът беше пресъхнал от само себе си ц сега дъното му даваше годишно две богати реколти овес, отредени за господарските конюшни.

Току-що бяха ожънали втората реколта и от мястото, където се намираха нашите осмина побойници, се виждаха жътварите под моста, които връзваха овеса на снопи.

Като се изключи липсата на вода, ровът беше останал непокътнат. Вътрешната му стена се издигаше почти отвесно до насипа. Бяха прокопали един-единствен проход, през който каруците с овес излизаха на същия онзи коларски път, дето минаваше под прозореца на кръчмата.

От приземния етаж до дъното на рова крепостната стена беше осеяна с многобройни бойници, но имаше един-единствен отвор, през който би могъл да се промъкне човек. Това беше ниско разположен прозорец, намиращ се точно под дъсчения мост, заместил много отдавна някогашния подвижен мост. Прозорецът беше преграден с решетка и затворен с масивни кепенци. Той осигуряваше въздух и светлина за банята на Кайлюс, голяма подземна зала, която все още пазеше следи от минало великолепие. Известно е, че в средновековието, и то предимно на юг, баните са се славели с наистина разточителен разкош.

Часовникът на главната кула отби три часа. В крайна сметка страховитият самохвалко, когото наричаха Хубавия Лагардер не се беше появил, а всъщност и не беше онзи, когото чакаха, тъй че след като първоначалното им смущение премина, нашите учители по фехтовка отново подхванаха хвалбите си.

— Ще ти кажа нещо, друже Кокардас — извика Салдан. — Бих дал десет пистола, само за да зърна този твой кавалер дьо Лагардер.

— С шпага в ръка ли? — поинтересува се гасконецът и след като отпи голяма глътка и примлясна с език, сериозно добави — Добре, любезни ми, но те съветвам в този ден да се изповядаш и да повериш душата си на бога!

Салдан накриви шапка. Истинско чудо беше, че все още не са си разменили по някой и друг пестник! Пердахът, вероятно щеше да започне всеки миг, когато Щаупиц, който гледаше през прозореца, извика:

— Спокойно, деца! Ето го и господин Пейрол, довереникът на принц дьо Гонзаг.

И наистина, откъм насипа на кон се задаваше господин Пейрол.

— Доста приказки изприказвахме и въпреки това нищо не казахме — бързо изрече Паспоал. — Знайте, приятели, че Ньовер и неговият секретен удар струват злато. Искате ли да забогатеете изведнъж?

Мисля, че не е нужно да уточняваме отговора на спътниците му.

— Ако наистина искате това — продължи той, — оставете метр Кокардас и аз да действуваме и само ни подкрепяйте, каквото и да кажем на Пейрол.

— Съгласни сме! — провикнаха се всички в един глас.

— Така поне онези — заключи брат Паспоал като сядаше на мястото си, — чиято кожа тази вечер няма да бъде надупчена от шпагата на Ньовер, ще могат да заръчат опело за покойниците.

В този миг влезе Пейрол.

Паспоал го приветствува пръв като раболепно свали вълненото си кепе. Останалите го поздравиха по същия начин. Пейрол носеше в ръка голяма кесия пари. Той шумно я тръсна върху масата и рече:

— Дръжте, юнаци, ето ви кърмата! — След туй ги преброи с поглед и продължи: — Отлично, виждам, че всички сте налице! Искам да ви кажа няколко думи за работата, която трябва да свършите.

— Слушаме ви, драги господин Пейрол — заяви Кокардас и се облакъти на масата. — Има си хас!

— Слушаме ви — повториха останалите. Пейрол зае позата на оратор.

— Тази вечер към осем часа — започна той, — по пътя, който минава точно под прозореца, ще дойде един мъж на кон. След като мине през прохода в крепостния ров, той ще завърже коня си за гредите на моста. Сега погледнете натам, виждате ли прозореца под моста, затворен с дъбови кепенци?

— Разбира се, драги ми господин Пейрол — отвърна Кокардас. — Гръм да ме порази! Та ние не сме слепи.

— Мъжът ще се приближи до прозореца…

— И точно в този момент ние ще го заговорим, нали тъй?

— И то много учтиво — прекъсна го със зловеща усмивка Пейрол. — Така заслужено ще спечелите парите си.

— За бога! — провикна се Кокардас. — Ама че шегаджия бил този господин Пейрол!

— Не ще и дума, но все пак се надявам, че няма да ни напуснете веднага?

— Много бързам, приятели мои — отвърна Пейрол, готвейки се да се оттегли.

— Как тъй?! — удиви се гасконецът. — Без да ни кажете името на оногова, когото трябва да… заговорим?

— То не ви интересува.

Кокардас намигна и сред групата на дуелистите веднага се разнесе недоволно мърморене. Особено много се стараеше Паспоал, който се престори на ужасно засегнат. Кокардас продължи:

— Без дори да ни кажете името на достопочтеният благородник, за когото работим?

Пейрол се спря и го изгледа. Върху длъгнестото му лице се изписа безпокойство.

— Че какво ви засяга това? — попита той, като се опитваше да си придаде високомерен вид.

— Много ни засяга, драги ми господин Пейрол.

— Но щом като ви се плаща добре?…

— Може би смятаме, че не сме достатъчно добре платени, любезни ми господин Пейрол.

— Какво искаш да кажеш, приятелю? Кокардас стана и всички други го последваха.

— За бога, пиленце — рече той с внезапно променен тон, — я да си поговорим откровено! Всички тук сме учители по фехтовка и следователно благородници. Най-вече аз като гасконец, и то с провансалска жилка! Нашите рапири — и той удари по шпагата си, с която изобщо не се беше разделял, — та нашите рапири искат да знаят какво вършат!

— Точно така! — подчерта брат Паспоал и любезно предложи едно трикрако столче на довереника на Филип дьо Гонзаг.

Побойниците утвърдително закимаха с глава. За миг Пейрол сякаш се поколеба.

— Добре, юнаци — заяви той, — щом имате толкова голямо желание да узнаете това, бихте могли много лесно и сами да се досетите. На кого принадлежи този замък?

— На маркиз дьо Кайлюс, по дяволите! Един благородник, при когото жените не остаряват. Замъкът е на Кайлюс Резето. И какво от това?

— Дявол го взел! Как, какво от това? — изуми се простодушно Пейрол. — Вие работите за маркиз дьо Кайлюс.

— Хей, вие, вярвате ли в това? — покровителствено се обърна Кокардас към останалите.

— Не — отвърна брат Паспоал.

— Не — веднага послушно повтори дружината. Изпитите бузи на Пейрол леко се изчервиха.

— Какво искате да кажете, негодници? — извика той.

— Я по-кротко! — прекъсна го гасконецът. — Моите благородни приятели негодуват, така че внимавайте! Нека си поговорим спокойно, като възпитани хора. Ако съм ви разбрал правилно става дума за следното: маркиз дьо Кайлюс е разбрал, че от време на време един хубав и строен благородник се промъква нощем в замъка му през този прозорец. Така ли е?

— Да — съгласи се Пейрол.

— Той знае, че дъщеря му, Орор дьо Кайлюс обича този благородник.

— Това е самата истина — потвърди отново довереникът.

— Но според вас, господин Пейрол! Така вие обяснявате срещата ни в странноприемницата „Адамовата ябълка“. За някои такова обяснение би било приемливо, но аз имам причини да го намирам за незадоволително. Вие не казахте истината, господин Пейрол.

— По дяволите! — извика Пейрол. — Това е вече твърде нахално! Протестът му беше заглушен от гласовете на дуелистите, които настояваха:

— Говори, Кокардас! Продължавай! Гасконецът не се остави да го молят.

— Преди всичко — каза той, — приятелите ми, а и аз самият знаем, че този нощен посетител, отреден за нашите шпаги, е най-малко принц…

— Ха, принц! — изсмя се Пейрол и повдигна рамене.

— Принц Филип дьо Лорен, херцог дьо Ньовер — продължи Кокардас.

— Просто вие знаете повече от мен и толкоз! — възкликна Пейрол.

— Бог ми е свидетел, че не е така! Но това не е всичко. Има още нещо, което моите благородни приятели навярно не знаят. Орор дьо Кайлюс не е любовница на господин дьо Ньовер…

— Ах!… — извика довереникът.

— Тя е негова съпруга! — решително довърши гасконецът. Пейрол пребледня и измънка:

— Откъде знаеш това?

— Знам го и толкоз, ето кое има значение. А откъде го знам не е ваша работа. След малко ще разберете, че знам не само това. Преди четири години в параклиса на Кайлюс е била осветена тайна венчавка и, ако съм добре информиран, рие и вашият благороден господар… — Той млъкна за миг, свали с подигравателен вид шапката си и довърши: — Вие сте бил свидетел, господин Пейрол.

Пейрол дори не се опита да отрече, а само попита:

— Какво целите да постигнете с тези брътвежи?

— Искам да открия името на знатния благородник, комуто ще служим тази нощ — отвърна гасконецът.

— Ньовер се ожени за девойката против волята на баща и — каза Пейрол, — и сега господин дьо Кайлюс си отмъщава. Какво по-просто от това?

— Нищо по-просто, разбира се, но в случай, че Резето знаеше това. Вие обаче сте били дискретни. Маркиз дьо Кайлюс не знае нищо… Бог ми е свидетел, че старият хитрец в никакъв случай не би отпратил с лека ръка най-богатата партия във Франция! Всичко отдавна щеше да се оправи, ако господин дьо Ньовер просто му беше казал: „Крал Луи иска да ме ожени за племенницата си, госпожица дьо Савоа, но аз не искам и тайно се ожених за дъщеря ви.“ Славата на Кайлюс Резето обаче стреснала горкия принц. Той се страхувал за жена си, която обожава…

— Е, и до какъв извод стигнахте? — прекъсна го Пейрол.

— Изводът е, че не работим за господин дьо Кайлюс.

— Това е ясно! — отсече Паспоал.

— Като бял ден! — прогърмяха другите.

— И за кого мислите, че работите?

— За кого ли? Xa-ха! Пресвета Дево! За кого ли? Знаете ли историята за тримата Филиповци? Не? Накратко ще ви я разкажа. Става дума за трима благородници от знатни родове. Единият е Филип дьо Манту, принц дьо Гонзаг, вашият господар, господин Пейрол. Едно разорено и пропаднало височество, което би се продало доста евтино и на самия дявол; другият е Филип дьо Ньовер, когото чакаме, а третият е Филип Френски, херцог дьо Шартр. И тримата хубавци, и тримата млади и славни. Опитайте се да си представите най-крепката, най-безкористната, най-неправдоподобната дружба и ще добиете само най-бледа представа за взаимната нежност, с която се отнасят един към друг тримата Филиповци. Така поне се говори в Париж. Но нека оставим настрана, и при това съвсем основателно, кралският племенник и да се занимаем само с Ньовер и Гонзаг, с Питий и Дамон^[1].

— Ах, дявол го взел! — провикна се Пейрол. — Да не вземете да обвините Дамон, че иска да убие Питий?

— И таз добра! — отвърна гасконецът. — Истинският Дамон от времето на сиракузкия тиранин Дионисий^[2] си е живял чудесно, пък и истинският Питий е нямал доходи, възлизащи на шестстотин хиляди екю^[3] годишно.

— Които нашият Питий обаче притежава — намеси се Паспоал, — и на които нашият Дамон е вероятен наследник.

— Сега нали разбирате, любезни ми господин Пейрол — продължи Кокардас, — че това значително променя гледната точка. Ще добавя също, че истинският Питий е нямал тъй очарователна метреса като Орор дьо Кайлюс, а истинският Дамон не е бил влюбен в красавицата, или по-скоро в нейната зестра.

— Точно така! — подчерта отново Паспоал. Кокардас напълни чашата си.

— Господа — каза той, — за здравето на Дамон… искам да кажа: на Гонзаг, който утре ще наследи доход от шестстотин хиляди екю, госпожица дьо Кайлюс и нейната зестра, ако Питий… искам да кажа: Ньовер, тази нощ се прости с живота си!

— За здравето на принц Дамон дьо Гонзаг! — провикнаха се наемните убийци начело с Паспоал.

— Е, какво ще кажете за това, господин Пейрол? — попита тържествуващ Кокардас.

— Небивалици! — изръмжа довереникът. — Лъжи!

— Силно казано. Тогава нека моите смели другари отсъдят. Взимам ги за свидетели.

— Ти каза истината, гасконецо, самата истина! — потвърдиха насядалите около масата.

— Принц Филип дьо Гонзаг — заяви Пейрол, като се опитваше да си придаде надменен вид, — стои твърде високо над подобни оскърбления, за да се нуждае от сериозно оправдание.

— По-добре седнете, господин Пейрол — прекъсна го Кокардас и тъй като довереникът се противеше, той насила го настани на едно трикрако столче. След туй попита:

— Дали тогава да не стигнем и до най-тежките оскърбления, Паспоал?

— Кокардас! — веднага се отзова нормандецът.

— Щом господин Пейрол не се предава, твой ред е да държиш проповеди, любезни ми!

Нормандецът се изчерви до ушите и сведе очи.

— Само че аз не умея да говоря пред публика — измънка той.

— Я започвай! — заповяда метр Кокардас и засука мустаци. — Нищо работа! Господата ще извинят твоята младост и неопитност.

— Изцяло разчитам на тяхната снизходителност — срамежливо промълви Паспоал и с глас на девойче на изпит по вероучение, почтеният учител по фехтовка поде: — Господин Пейрол има пълно основание да смята господаря си за безукорен благородник. Ще ви разкажа някои подробности, които узнах съвсем случайно. Аз не виждам в това никаква зла умисъл, макар че недоброжелателите биха могли да си помислят точно обратното. Докато тримата Филиповци водеха в Париж безгрижен живот, толкова безгрижен, че крал Луи заплаши племенника си, че ще го заточи в именията му — говоря ви за времето отпреди две-три години — аз бях на служба при един италиански доктор, възпитаник на учения Ексили, на име Пиер Гарба.

— Пиетро Гарба и Гаета! — прекъсна го Фаенца. — Знам го, ужасен негодяй!

Брат Паспоал кротко се усмихна.

— Той беше порядъчен човек — продължи той, — с кротък нрав, много набожен и начетен като куп дебели книги. Занимаваше се с приготвянето на благотворни напитки, които наричаше елексир на дълголетието.

Вагабонтите дружно избухнаха в смях.

— Гръм да ме порази! — рече Кокардас. — Ти говориш като бог! Карай нататък!

Господин Пейрол избърса челото си, което се бе покрило с пот.

— Принц Филип дьо Гонзаг — продължи Паспоал, — често навестяваше почтения Пиер Гарба.

— По-тихо! — неволно се изтърва довереникът.

— По-високо! — изреваха юначагите.

Цялата тази история чудесно ги забавляваше още повече, че в нейния край те предугаждаха значително увеличение на надницата си.

— Говори, Паспоал! Продължавай! — подканиха го те и стесниха кръга около него.

Кокардас погали помощника си по главата и с бащински тон добави:

— Бога ми, виж го ти какъв успех има тоя палавник!

— Неприятно ми е, че ще повторя нещо, което изглежда не се нрави на господин Пейрол — продължи брат Паспоал, — но истината е, че принц дьо Гонзаг доста често посещаваше Гарба. Без съмнение, за да се учи на ум и разум. Точно по това време младият херцог дьо Ньовер започна да линее.

— Клевета! — извика Пейрол. — Долна клевета!

— Нима обвинявам някого, господине? — простодушно попита Паспоал.

Довереникът прехапа устни до кръв, а Кокардас го подкачи:

— Горкият господин Пейрол май си глътна езика. Пейрол рязко се изправи.

— Надявам се, че най-сетне ще ми позволите да се оттегля! — сопна се той с едва сдържан гняв.

— Разбира се — отвърна гасконецът, който се смееше от сърце. — Дори ще ви придружим до замъка. Предполагам, че Резето вече е приключил със сиестата си, така че ще отидем да си поговорим направо с него.

Пейрол отново се свлече на стола. Лицето му придоби зеленикав оттенък. Неумолимият Кокардас му подаде една чаша.

— Пийнете, за да се посъвземете — посъветва го той. — Не изглеждате никак добре. Пийнете си, де. Не искате? Тогава мирувайте и дайте думата на този малък нормандски разбойник, който говори по-добре от адвокат пред законодателно събрание.

Брат Паспоал признателно кимна на своя началник и продължи:

— Навсякъде започнаха да говорят: „Клетият херцог дьо Ньовер, отива си тъй млад!“ Тревожеше се и кралският двор, и целият град. Та Лорен са толкова знатен род! Самият крал поиска да научи подробности. Шартърскцят херцог Филип беше неутешим…

— Още по-безутешен бе Филип, принц дьо Гонзаг! — прекъсна го Пейрол, като успя да придаде на гласа си прочувствен тон.

— Бог да ми е на помощ, ако дори съм си помислил да ви противореча! — възкликна Паспоал, чиято неизменна благост би трябвало да служи за пример на всички събеседници. — Мисля, че принц Филип дьо Гонзаг бе наистина много опечален. Доказателство за това беше, че всяка вечер, преоблечен като лакей, той идваше при метр Гарба и с обезсърчен вид повтаряше: „Много дълго продължава, докторе, много дълго!“.

В схлупеното помещение на кръчмата „Адамовата ябълка“ нямаше човек, който да не е убивал но въпреки това всички потръпнаха и почувствуваха как кръвта им се смръзва във вените. Кокардас стовари върху масата огромния си пестник. Пейрол наведе глава и притихна.

— Една вечер — продължи шепнешком, сякаш против волята си брат Паспоал, — Филип дьо Гонзаг дойде доста по-рано. Гарба измери пулса му — беше ускорен. „Спечелили сте много пари на комар“ — рече му Гарба, който добре го познаваше. Гонзаг се разсмя и отговори: „Загубих две хиляди пистола“, но веднага след това добави: „Днес във фехтовалната зала Ньовер опита едно нападение, но вече не му стигат сили, за да държи шпагата.“ — „Значи краят наближава — промърмори доктор Гарба. — Може би утре…“ Но — побърза да добави Паспоал с почти радостен глас — дните се следват, без да си приличат. — На следния ден Филип, херцог дьо Шартр натовари Ньовер в каретата си и — давай, кочияшо, към Турен! Негово височество отведе Ньовер в имението си. И тъй като метр Гарба го нямаше там, Ньовер скоро се почувствува по-добре. А оттам, търсейки слънце, топлина и живот, той прекоси Средиземно море и отиде в Неапол. Филип дьо Гонзаг отново навести моя почтен господар и му нареди да понаобиколи тези места. Тъкмо приготвях багажите, когато една нощ, за нещастие, аламбикът му се пукна и клетият доктор Пиер Гарба умря веднага след като вдъхна изпаренията на своя елексир на дълголетието!

— Ах, достопочтеният му италианец! — възкликнаха всички.

— Ами да! — простодушно се съгласи Паспоал. — Мен ако питате, аз много съжалявах за него. Но чуйте края на историята. Ньовер прекара извън Франция осемнайсет месеца, а когато се завърна целият кралски двор беше изумен: Ньовер се бе подмладил с десет години! Ньовер бе силен, бодър, неуморим! С една дума днес, както на всички ви е известно, той е първата шпага в света след Хубавия Лагардер.

Брат Паспоал прие смирен вид и млъкна, а Кокардас довърши:

— И това е дотолкова вярно, че господин дьо Гонзаг е сметнал за необходимо да наеме осмина професионални фехтовачи, за да се справи с него… Гръм да ме порази!

Господин Пейрол пръв наруши настъпилото мълчание.

— И какво целите с тези врели-некипели? — попита той. — Да ви увелича възнаграждението ли?

— И то значително — потвърди гасконецът. — Не е почтено да се определя една и съща цена за баща, който отмъщава за честта на дъщеря си и за Дамон, който иска преждевременно да наследи Питий.

— Колко искате?

— Сумата да се утрои.

— Тъй да бъде — без колебание отсече Пейрол.

— Второ, след като свършим работа всички да бъдем приети в свитата на Гонзаг.

— Добре! — съгласи се отново довереникът.

— И трето…

— Искате твърде много… — започна Пейрол, но Кокардас го прекъсна:

— О, небеса! — извика той и се обърна към Паспоал. — Той смята, че искаме твърде много!

— Нека бъдем справедливи! — рече по-мекушавият му помощник.

— Твърде вероятно е кралският племенник да поиска да отмъсти за приятеля си и тогава…

— Тогава преминаваме границата — намеси се Пейрол, — Гонзаг откупува италианските си имения и сме на сигурно място.

Кокардас се посъветва с поглед най-напред с Паспоал, а след туй и с останалите си съучастници.

— Спазарихме се — рече той.

Пейрол веднага му подаде ръка, но гасконецът не я пое. Той удари по шпагата си и заяви:

— Ето го нотариусът, който носи отговорност за вас, любезни ми господин Пейрол. Гръм да ме порази! Поне вие никога няма да се опитате да ни измамите!

Най-сетне свободен, Пейрол стигна до вратата. На прага той се спря и каза:

— Изпуснете ли го обаче, все едно че нищо не е било.

— Това се разбира от само себе си. Спете спокойно, драги ми господин Пейрол!

Силен взрив от смях изпроводи довереника, после всички в един глас весело извикаха:

— Да пием! Дайте да пием!