Пол Февал
Гърбавия (29)

X. Две домина

Всички магазинчета на улица „Шантр“ бяха вече затворени. Онези от клюкарките, които все още не спяха, продължаваха да се трупат и да вдигат врява пред портата на Пале Роаял. И четирите, Гишар, Дюран, Балао и Морен бяха единодушни — никога досега на празненствата на Негово кралско височество не се бяха стичали толкова много и тъй разкошни тоалети. Днес целият кралски двор бе тук.

Като особа авторитетна и веща, госпожа Балао последна оценяваше тоалетите, обсъждани предварително от госпожите Морен, Дюран и Гишар. След като обелеха коприната и дантелите, те чрез много умел преход се добираха и до самите личности. Според госпожа Балао твърде малко от тези прелестни дами бяха запазили неосквернена първобрачната си роба, за която се говори в Светото писание.

Но вече не толкова заради дамите се блъскаха нашите сплетници край Пале Роаял, отговаряйки достойно на ругатните на носачи и кочияши, защитавайки местата си от по-късно дошлите и газейки в калта с похвално търпение; още по-малко заради принцовете или знатните велможи: на дами се бяха наситили, а на знатни велможи и принцове се бяха нагледали — с лопата да ги ринеш! Видели бяха да минава мадам дьо Субиз заедно с мадам дьо Ла Ферте; двете хубавици Ла Файет, младата херцогиня дьо Розни, чернооката блондинка, дето развали семейството на един син на Луи XIV, госпожиците дьо Бурбон-Бисе, пет-шест Роан от различна величина, Брогли, Шастелюкс, Шоасьол, Колини и тям подобни. Видели бяха да минава негово превъзходителство Тулузкият граф, брат на херцог дю Мен, заедно с жена си, принцесата. Разните му там висши сановници изобщо не влизаха в сметката; едва-едва забелязваха министрите, а посланиците поглеждаха надменно. И въпреки това тълпата не се разотиваше, а от минута на минута ставаше дори по-гъста. Но какво чакаше тълпата? Та тя не би проявила подобно постоянство дори и заради Негово кралско височество регента. Младият крал? Също не. Търсете още по-нагоре! Богът, шотландецът Ло, провидението на целия този народ, който щеше да стане народ-милионер.

Господин Ло от Лористоун, спасителят и благодетелят! Господин Ло, когото само след няколко месеца на същия този площад същата тази тълпа щеше да се опита да удуши! Господин Ло, чиито коне отдавна бездействуваха, заменяни непрестанно от човешки впрягове! И така, тълпата чакаше добричкия господин Ло. Тълпата бе твърдо решена да го чака, ако ще и до сутринта.

И само като си помисли човек, че поетите на драго сърце обвиняват тълпата в непостоянство, в лекомислие и в какво ли не още?! Тази възхитителна тълпа, по-търпелива от стадо овце, която видяхме да се трупа по мокрите тротоари в продължение на цели петнайсет часа, за да види как минава туй или онуй, често — нищо особено, а понякога — нищо и никакво! Ах, ако водените на заколение през последните пет века волове знаеха да пишат!

Тъмна и безлюдна, въпреки близостта на навалицата и светлините, улица „Шантр“ сякаш спеше. Два-три жалки фенера скръбно се оглеждаха в тинестата вада, течаща по средата й. На пръв поглед не се виждаше жива душа, но само на няколко крачки от дома на майстор Луи, от другата страна на улицата, в една дълбока ниша, образувана от неотдавнашното събаряне на две колиби, мълчаливи и неподвижни стояха шестима души, облечени в тъмни дрехи. На земята зад тях имаше две носилки. Тези тук не чакаха господин Ло. Откакто Кокардас-младши и брат Паспоал бяха влезли в дома на майстор Луи, те не откъсваха поглед от затворената му врата.

Останали сами във всекидневната след победоносния завършек на похода им срещу Беришон и Франсоаз, двамата приятели застанаха един срещу друг и с взаимно възхищение се спогледаха.

— Бога ми, детенце — рече Кокардас, — виждам, че все още не си забравил занаята.

— Нито пък ти. Чиста работа, само дето кърпите ни отидоха на вятъра.

Ако понякога сме упреквали Паспоал, то не е било поради несправедливо пристрастие и доказателство за това е, че при случай никога не пропускаме да изтъкнем и добродетелите му: той беше човек пестелив.

Разглезен в разточителство, Кокардас, напротив, дори дума не отвори за носните кърпи.

— И така — подхвана той, — най-трудното е направено.

— До момента, в който някъде не е забъркан Лагардер, всичко върви по мед и масло — забеляза Паспоал.

— А Лагардер е далеч, по дяволите!

— От границата ни делят цели шейсет левги.

И двамата доволно потриха ръце.

— Да не губим повече време, гълъбче, ами да се поогледаме — рече Кокардас. — Ето ти тук две врати.

Той посочи стаята на Орор и площадката на горния етаж. Паспоал се поглади по брадичката.

— Ще хвърля един поглед през ключалката — каза той, насочвайки се към стаята на Орор, но един страховит поглед на Кокардас го спря насред път.

— Гръм да ме порази! — избоботи гасконецът. — Виж, това няма да позволя! Малката немирница се облича, нека запазим благоприличие!

Паспоал смирено сведе очи.

— Ах, благородни ми друже — рече той, — колко си честит с такова целомъдрие!

— Такъв съм си, дявол го взел, и бъди уверен, любезни ми, че познанството ти с човек като мен в крайна сметка ще ти се отрази добре. Истинските философи владеят чувствата си.

— Аз пък съм роб на моите — въздъхна Паспоал, — но те са тъй необуздани!

Кокардас бащински го потупа по бузата.

— Победа без риск е триумф без радост — тържествено изрецитира той. — Я се качи да видиш какво има горе.

Паспоал тутакси се изкатери по стълбището досущ като котка.

— Заключено! — каза той, натискайки бравата на вратата на майстор Луи.

— Отлично, миличък! А сега дай да си поприпомним нарежданията на господин дьо Гонзаг.

— Той ни обеща по петдесет пистола — прекъсна го Паспоал.

— При известни условия. Първо…

Вместо да продължи, той измъкна пакета, който носеше под мишница. Паспоал направи същото. В този момент вратата на горния етаж, която Паспоал бе намерил заключена, безшумно се завъртя на пантите си и от полумрака изникна бледото хитро лице на Гърбавия. Той внимателно се заслуша. Двамата учители по фехтовка разглеждаха пакетите си с нерешителен вид.

— Дали пък наистина е толкова необходимо? — попита Кокардас и с недоволен вид потупа своя пакет.

— Чиста формалност — отзова се Паспоал.

— Ама че работа! Хайде, нормандецо, спасявай положението!

— Нищо по-просто. „Ще носите лакейски ливреи“ — ни рече Гонзаг и ние наистина ги носим, но… под мишница.

Гърбавия се разсмя.

— Под мишница! — възкликна Кокардас възхитен. — Та ти си бил дяволски мъдър, пиленце!

— Мисля, че ако не бяха моите слабости и тираничната им власт щях да стигна далеч — бе скромният отговор на Паспоал.

Двамата оставиха върху масата пакетите, съдържащи споменатите ливреи.

— На второ място — продължи Кокардас, — господин дьо Гонзаг ни нареди да се уверим дали носилката и носачите чакат на улица „Шантр“.

— Вече е сторено — уведоми го Паспоал.

— М-да, всичко хубаво — рече Кокардас, почесвайки се по ухото, — но там има две носилки. Ти какво мислиш, гълъбче?

— От много глава не боли — реши Паспоал. — И без това никога не съм се возил на носилка.

— Ха тъй! Нито пък аз!

— На връщане към двореца ще ги накараме да ни носят един подир друг.

— Решено! Трето: „Ще влезете в къщата“.

— Вече сме в нея.

— „Там има една млада девойка…“

— Виж, благородни ми друже — възкликна Паспоал, — виж как цял се разтреперах!

— И пребледня като платно. Какво ти става?

— Достатъчно е само да стане дума за този пол, комуто дължа всичките си нещастия…

Кокардас здравата го тупна по рамото.

— Гръм да ме удари, любезни ми! — прогърмя той. — Знам, че приятелите си дължат взаимно уважение, но ако продължаваш да ми проглушаваш ушите с твоите пороци, кълна се, ще ги отрежа!

Паспоал дори не обърна внимание на граматическата грешка, тъй като много добре разбра, че става дума за неговите уши, а той много държеше на тях, макар че бяха дълги и червени.

— Но ти не ми позволи да се уверя, че младата девойка е тук — измънка той.

— Тук си е момето, я по-добре чуй! — сряза го Кокардас.

В съседната стая избухна весел смях. Брат Паспоал сложи ръка на сърцето си.

— „Ще вземете младата девойка — продължи да декламира урока си Кокардас, — или по-скоро най-учтиво ще я помолите да се качи в носилката и след това ще я придружите до павилиона…“

— „И ще употребите сила само в краен случай“ — допълни Паспоал.

— Точно така! И мисля, че петдесет пистола не са никак лоша цена за такава работа!

— Ама че щастливец е този Гонзаг! — разчувствува се Паспоал.

Кокардас тутакси се хвана за шпагата. Паспоал на свой ред го хвана за ръката и възкликна:

— По-добре ме убий още сега, благородни ми друже, тъй като това е единственият начин да се потуши огъня, който ме изгаря. Ето гърдите ми, пронижи ги с удар смъртоносен!

Известно време Кокардас го наблюдаваше с дълбоко съчувствие, след което заяви:

— Ама че дивотия! Едно си баба знае, едно си баба бае! Туй пиленце очевидно няма да изхарчи нито един от петдесетте си пистола за комар и пиене!

Шумът в съседната стая се усили. Внезапно Кокардас и Паспоал трепнаха; зад гърба им нечий треперлив и пронизителен гласец едва чуто бе произнесъл:

— Време е!

Те мигновено се обърнаха. До масата бе застанал Гърбавия от двореца на Гонзаг и най-невъзмутимо разопаковаше пакетите им.

— Гръм да ме порази! — смая се Кокардас. — Този пък откъде изникна?

Паспоал предпазливо бе отстъпил назад.

Гърбавия подаде едната ливрея на Паспоал, а другата — на Кокардас.

— И по-бързо! — заповяда той, без да повишава глас.

Двамата приятели се колебаеха, особено гасконецът, който изобщо не можеше да се примири с мисълта, че трябва да облече лакейски одежди.

— По дяволите! — избоботи той. — Ти пък защо се бъркаш?

— Ш-шт! — изсъска Гърбавия. — Побързайте!

През вратата до тях долетя гласът на доня Крус:

— Чудесно! Липсва само носилката.

— Побързайте! — властно ги подкани Гърбавия и в същото време загаси лампата.

Вратата на стаята на Орор се отвори и във всекидневната нахлу смътна светлина. Кокардас и Паспоал се отдръпнаха зад стълбището, където набързо се преоблякоха. Гърбавия беше открехнал един от прозорците, гледащ към улица „Шантр“. В нощта се разнесе тихо изсвирване. Една от носилките тутакси се размърда. Междувременно двете камериерки пипнешком прекосяваха стаята. Гърбавия им отвори вратата.

— Готови ли сте? — попита тихо той.

— Готови сме — отзоваха се Кокардас и Паспоал.

— Тогава на работа!

В същия миг доня Крус излезе от стаята на Орор с думите:

— Май наистина ще се наложи да намеря носилка! Нима този тъй изискан иначе дявол не е помислил за това?

Гърбавия затвори вратата зад нея. Във всекидневната настъпи пълен мрак. Доня Крус не се боеше от хората; тъмнината вселяваше у нея страх от демоните. Бяха призовали дявола на шега и сега на доня Крус й се струваше, че вече усеща в мрака рогата му. Тя отстъпи към вратата на Орор с намерението да я отвори, но в същия миг две яки космати ръце стиснаха нейните. Ръцете принадлежаха на Кокардас-младши. Доня Крус понечи да извика, но викът заседна в конвулсивно свитото й от страх гърло. Орор, която продължаваше да се върти пред огледалото, прелестно гиздава в новата си премяна, изобщо не я чу, тъй като бе оглушена от врявата на тълпата, струпала се под прозореца й. Току-що бяха съобщили, че каретата на господин Ло, идваща откъм Ангулемския дворец, се намира на Траоарското кръстовище.

— Идва! Идва! — носеха се викове от всички страни.

— Госпожице — рече Кокардас с дълбок поклон, който не бе забелязан поради липсата на фенер, — позволете ми да ви предложа ръка, дявол го взел!

Доня Крус се озова в другия край на стаята. Там тя се натъкна на две други ръце, не толкова космати, но по-мазолести, които бяха собственост на брат Амабл Паспоал. Този път тя успя да нададе силен вик.

— Ето го! Ето го! — крещеше тълпата.

Викът на клетата доня Крус отиде нахалост също както поклона на Кокардас. Тя успя да се отскубне от втората прегръдка, но Кокардас я притискаше отблизо. Той и Паспоал действуваха така, че да й препречат всеки друг изход, освен вратата към каменното стълбище. Когато в крайна сметка доня Крус се намери до вратата, тя изведнъж широко се отвори. Светлината на уличните фенери падна върху лицето й. Кокардас не можа да сдържи един удивен жест. В същия миг някакъв мъж, който стоеше отвън на прага, хвърли едно наметало върху главата на доня Крус. Грабнаха я и, почти полудяла от страх, я натикаха в носилката, чиято врата веднага се затвори.

— В павилиона зад „Сен Маглоар“! — заповяда Кокардас.

Носилката потегли. Паспоал се върна, пърхащ като кротушка върху трева. Беше се докоснал до коприна! Кокардас бе потънал в дълбок размисъл.

— Толкова е миличка! — възхищаваше се нормандецът. — Ама толкова е миличка! О, този Гонзаг!

— Дявол го взел! — извика Кокардас с тон на човек, който иска да прогони някаква досадна мисъл. — Надявам се, че добре си свършихме работата!

— Каква нежна ръчичка!

— Петдесетте пистола са наши — заключи гасконецът и се озърна с такъв вид, сякаш не бе много сигурен в това, което казва.

— И каква снага! — продължаваше Паспоал. — Не завиждам на Гонзаг нито за титлите му, нито за златото му, но…

— Хайде, да тръгваме! — прекъсна го Кокардас.

— Сега дълго време няма да мога да мигна!

Кокардас го пипна за яката и го повлече подире си, но размисли и се спря.

— Милосърдието ни задължава да освободим старицата и хлапето й — каза той.

— Не намираш ли, че старата е доста добре запазена? — попита брат Паспоал, но в отговор получи силен удар в гърба.

Кокардас превъртя ключа в бравата и тъкмо да отвори, когато откъм стълбището се чу гласът на Гърбавия, когото те почти бяха забравили:

— Доволен съм от вас, юнаци, но ви предстои още работа. Оставете ключа на мира.

— Този кривчо май много взе да си въобразява! — изсумтя Кокардас.

— Сега, когато не го виждам, гласът му ми прави много странно впечатление — добави Паспоал. — Бих казал дори, че вече съм го чувал някъде.

Рязък повтарящ се звук им подсказа, че Гърбавия чаткаше с огниво. След миг лампата отново светна.

— Та какво още трябва да свършим, метр Езоп? — попита гасконецът. — Ха! Тъй ви наричаха май.

— И Езоп, и Йон, и как ли не още — отвърна човечето. — Сега чуйте внимателно какво ще ви заповядам!

— Поклони се на Негово превъзходителство, Паспоал! Да заповяда! И таз добра!

Кокардас вдигна ръка към шапката си. Паспоал го последва и с присмехулен тон добави:

— Очакваме заповедите на Ваше превъзходителство!

— И добре правите! — сухо отсече Гърбавия.

Нашите двама побойници се спогледаха. Паспоал загуби подигравателния си вид и промърмори:

— Разбира се, че съм чувал този глас!

Гърбавия измъкна иззад стълбището два от онези фенери с дръжки, дето нощем се носят пред носилките, и ги запали.

— Вземете — подаде им ги той.

— И таз хубава! — ядно се възпротиви Кокардас. — Да не би да смятате, че ще успеем да догоним носилката?

— Ако се движи все така, тя е вече далеч! — обади се и Паспоал.

— Взимайте!

Упорит беше този гърбушко. Нашите двама храбреци взеха фенерите.

Гърбавия посочи стаята, от която преди няколко минути беше излязла доня Крус.

— Там има една девойка.

— Още една! — възкликнаха в хор Кокардас и Паспоал. — Втората носилка! — помисли си нормандецът на глас.

— Девойката скоро ще бъде готова — продължи Гърбавия, — и ще излезе както и другата през тази врата.

— Ще ни види — кимна Кокардас към запалената лампа.

— Ще ви види.

— И какво ще правим тогава? — полюбопитствува гасконецът.

— Ще ви кажа. Ще се приближите до нея открито, но почтително и ще й речете: „Ние сме тук, за да ви отведем на бала в двореца.“

— В нарежданията, които получихме, не се споменава нито дума за това — възрази Паспоал.

А Кокардас попита:

— Ще ни повярва ли девойката?

— Ще ви повярва, ако й кажете името на този, който ви изпраща.

— Името на господин дьо Гонзаг?

— Не! Освен това, ще добавите, че господарят ви ще я чака в полунощ — запомнете добре! — точно в полунощ в дворцовата градина в кръга на Диана.

— Гръм да ме порази дано! — избухна Кокардас. — Да не би да имаме вече двама господари?

— Не — отвърна Гърбавия, — вие имате само един господар, но той не се казва Гонзаг.

След тези думи Гърбавия се насочи към витата стълба и вече бе сложил крак върху първото стъпало, когато Кокардас, който напразно се опитваше да запази нахалната си усмивка, попита:

— И как се казва нашият господар? Езоп II, без съмнение?

— Или пък Йон? — смутолеви Паспоал.

Гърбавия ги погледна; те сведоха очи. Тогава той отчетливо произнесе:

— Вашият господар се казва Анри дьо Лагардер!

Двамата приятели се стъписаха и сякаш изведнъж се смалиха.

— Лагардер! — повториха едновременно те с глух и разтреперан глас.

Гърбавия продължи да се изкачва по стълбището. Когато стигна на горния етаж, той за миг се обърна и ги изгледа, прегърбени и кротки, и изрече само следното:

— И се дръжте прилично!

Сетне изчезна.

— Ай! — изписка Паспоал, когато вратата горе се хлопна.

— Гръм да ме порази дано! — избъбра Кокардас. — Видяхме дявола!

— Да се държим прилично, доблестни ми друже.

— Да бъдем кротки като агънца, дявол го взел, и да се държим прилично! Но представи си — сепна се гасконецът, — стори ми се, че го познах.

— Кого, Парижанчето ли?

— Не, девойчето, дето го натикахме в носилката. Стори ми се, че е същата хубавичка циганка, която видях в Испания в ръцете на Лагардер.

Паспоал нададе вик: вратата на стаята на Орор се бе отворила.

— Това пък какво е? — потрепера гасконецът, когото вече всичко плашеше.

— Момичето, което видях във Фландрия заедно с Лагардер! — заекна Паспоал.

На прага на стаята стоеше Орор.

— Флор, къде си? — повика тя.

Превили гръб и с фенери в ръце, Кокардас и Паспоал пристъпиха напред. Решението им да се държат прилично все повече се затвърдяваше. С щръкналите си шпаги те наистина можеха да послужат за образец на съвършени лакеи. Малко швейцарски прислужници биха могли да се мерят с тях по непринуденост и изискани обноски. Орор бе тъй омайващо прелестна в своята бална премяна, че те с неподправено възхищение започнаха да й се любуват.

— Но къде е Флор? Да не би лудетината да е тръгнала без мен?

— Без вас — отзова се като ехо гасконецът.

— Без вас — обади се и нормандецът.

Орор подаде ветрилото си на Паспоал, а букета — на Кокардас. Човек би казал, че цял живот е имала такива внушителни лакеи.

— Готова съм — каза тя, — да вървим!

И ехото тутакси послушно повтори:

— Да вървим!

— Да вървим!

В момента, в който се качваше в носилката, Орор попита:

— Каза ли къде да го търся?

— При кръга на Диана — прошепна Кокардас с глас на тенор.

— В полунощ — добави Паспоал.

И двамата стояха прегърбени и с увиснали ръце.

Потеглиха. Кокардас-младши и брат Паспоал, които придружаваха носилката с фенери в ръце, размениха над нея един последен поглед и този поглед казваше: „Да се държим прилично.“

Миг по-късно човек можеше да види как от алеята, водеща към жилището на майстор Луи, излезе дребен, облечен целият в черно човечец, който заситни по улица „Шантр“.

Той пресече улица „Сент Оноре“ точно в момента, когато всеки миг се очакваше да мине каретата на господин Ло и тълпата злорадо започна да се подиграва с гърбицата му. Изглежда обаче, че подигравките никак не безпокояха Гърбавия. Той заобиколи Пале Роаял и влезе в Двора на фонтаните. Откъм улица „Валоа“ имаше малка вратичка, която водеше към онази част на сградата, известна като личните покои на Негово височество. Гърбавия почука по определен начин. Отвориха му веднага и от дъното на тъмния коридор нечий плътен глас избоботи:

— А, ти ли си, кривчо. Качвай се бързо, чакат те!

Любимец на кралския двор, всемогъщ, богат и с един-единствен противник — някакъв си беден изгнаник, принц дьо Гонзаг изглеждаше неуязвим, но Тарпейската скала^[1] се намира все тъй близо до Капитолия и затова човек не бива да твърди, че чашата е изпита, преди да е видял дъното й.

Колкото и несигурно да бе положението му, Анри дьо Лагардер, чието отмъщение наближаваше, неизбежно и неумолимо като съдбата, най-сетне щеше да застане лице срещу лице с убиеца на Ньовер. Чрез една хитрост, колкото гениална, толкова и дръзка, той много скоро щеше да принуди Гонзаг да се осъди сам, призовавайки за свидетел жертвата, за да посочи убиеца…