Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le Bossu, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 36гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Boman(2008)

Издание:

Пол Февал. Гърбавия

Първо издание

 

Преводач: Максим Благоев, 1986

Рецензент Стоян Атанасов

Редактор Ирина Манова

Художник Петър Добрев

Художествен редактор Пенчо Мутафчиев

Технически редактор Румяна Браянова

Коректор Виолета Славчева

 

Дадена за набор май 1986 г. Подписана за печат юли 1986 г. Излязла от печат август 1986 г. печатни коли 29. Издателски коли 37,58. УИК 39,68 Формат 70×100/16.

Код 27/9536673631/555–57–86 Цена 5,13 лв.

 

Издателство на Отечествения фронт, София, 1986

ДП „Д. Найденов“ — гр. В. Търново

c/o Jusautor, Sofia

История

  1. —Добавяне

IX. Трите желания

В очите на доня Крус блестяха сълзи. Силни тръпки разтърсваха цялото тяло на Орор. И двете бяха привлекателни, и двете бяха красиви. В този миг съотношението между характерите им се променяше: доня Крус, обикновено тъй невъздържана и дръзка, бе обзета от тиха тъга, докато в очите на Орор се разгаряше искрата на ревността.

— Ти, моя съперница! — промълви тя.

Въпреки нейната съпротива, доня Крус я привлече към себе си и я целуна.

— Той те обича — тихо каза тя. — Обича те и ще обича само теб!

— Но ти?!

— Аз оздравях и сега мога да наблюдавам с усмивка и без омраза вашето щастие и взаимната ви нежност. Убеди ли се, че твоят Лагардер е магьосник?

— Не ме ли мамиш? — попита Орор.

Доня Крус сложи ръка на сърцето си.

— Ако зависеше само от мен — рече тя с високо вдигнато чело и открит поглед, — вие щяхте да бъдете щастливи!

Орор се хвърли на шията й.

— Но аз все пак настоявам на изпитанието! — извика доня Крус. — Не ми отказвай, моя малка Орор. Пожелай си нещо, моля те!

— Но аз нищо не искам.

— Как така?! Нямаш никакви желания?

— Нито едно!

Доня Крус насила я накара да се изправи и я повлече към прозореца. Пале Роаял цял сияеше. Под портика течеше сякаш поток от разкошно пременени жени.

— Дори на бала на регента ли не искаш да отидеш? — попита доня Крус внезапно.

— Аз! — измънка Орор, чието сърце учестено затуптя.

— Не лъжи!

— Но защо да лъжа?

— Добре! Мълчанието означава съгласие. Ти искаш да отидеш на бала на регента. — И като плясна с ръце, тя започна да брои: — Едно!

— Но аз нямам нищо! — възрази Орор, която със смях се поддаваше на чудатостите на своята приятелка. — Нито скъпоценности, нито рокли, нито накити…

— Две! — обяви доня Крус и отново плесна с ръце. — Значи искаш скъпоценности, рокли и накити? И внимавай, мисли за него, иначе нищо няма да се получи!

Колкото повече напредваше операцията, толкова по-сериозна ставаше циганката. В прекрасните й черни очи вече нямаше и помен от предишната увереност. Това очарователно дете вярваше в магии; страхуваше се, но в същото време се надяваше и любопитството й надделяваше над страха.

— Кажи сега третото си желание — подкани тя, снишавайки неволно глас.

— Но аз изобщо не искам да ходя на бала! — извика Орор. — Стига с тази игра!

— Как! — подкачи я доня Крус. — Дори ако си сигурна, че ще го срещнеш там?

— Анри?

— Да, твоят нежен и галантен Анри, който би те намерил още по-красива в чудесната ти премяна.

— Тогава е удоволствие бих отишла — отвърна Орор и сведе очи.

— Три! — извика циганката и силно плесна с ръце.

И в следващия миг едва не падна възнак. Вратата с трясък се отвори и във всекидневната задъхан се втурна Беришон, провиквайки се още от прага:

— Ето, всички тези дрънкулки и парцалчета ги носят за нашата госпожица. Повече от двайсет кутии с рокли, дантели, цветя! Ей вие, влизайте, влизайте, тук е домът на господин кавалера дьо Лагардер!

— Нещастнико! — извика Орор ужасена.

— Не се бойте, знаем си ние работата — самодоволно отвърна Жан-Мари. — Вече няма защо да се крием. Долу тайните! Сваляме маската, дявол го взел!

Но как бихме могли да опишем изумлението на доня Крус? Тя бе призовала дявола и той послушно се бе отзовал на повика й, при това без да кара да го чакат. Това прелестно девойче беше малко нещо скептик, а всички скептици са суеверни. Спомнете си, че доня Крус бе прекарала детството си в шатрата на скитащи цигани. Къде, ако не там е страната на приказките. Тя стоеше със зяпнала уста и ококорени очи.

Във всекидневната влязоха пет-шест млади девойки, следвани от още толкова мъже, носещи пакети и кутии. Доня Крус се питаше дали в тях има истински премени, или просто сухи листа. Орор не можа да сдържи усмивката си, виждайки смутеното лице на своята приятелка.

— Е, а сега? — попита тя.

— Знаех си аз, че е магьосник! — смутолеви циганката.

— Влезте, господа! Влезте, госпожици! — продължаваше да вика Беришон. — Влизайте всички! Сега тук е дома на господа-бога. Ще ида да доведа госпожа Балао, тя винаги е имала желание да разбере как сме се обзавели. Никога не съм пил нещо по-вкусно от нейния ангеликов ликьор. Влизайте, госпожици! Влизайте, господа!

Господата и госпожиците само това и чакаха. Цветарки, везачки и шивачки отрупаха с кутиите си масата, намираща се насред всекидневната.

Зад доставчиците от двата пола се появи един паж без ливрея. Той се насочи право към Орор и с дълбок поклон й връчи писмо, превързано изящно с копринена лента. После отново се поклони и излезе.

— Ей, изчакайте поне отговора! — извика Беришон и хукна подире му.

Но пажът вече бе подминал завоя на улицата. Беришон го видя да разговаря с някакъв благородник, загърнат в съмнително на вид наметало, когото не познаваше. Благородникът попита пажа:

— Предаде ли го? — и след утвърдителния му отговор, добави: — Къде са нашите хора?

— Съвсем наблизо, на улица „Пиер Леско.“

— Носилката там ли е?

— Има две носилки.

— Това пък защо? — удиви се благородникът.

При това краят на наметалото, който скриваше долната част на лицето му, се отмести, така че ясно бихме могли да разпознаем бледата заострена брадичка на господин Пейрол.

— Не знам — отвърна пажът, — но носилките са две.

— Несъмнено е станало някакво недоразумение — помисли си Пейрол.

Изпита желание да надзърне през вратата на дома на Лагардер, но като поразмисли, се въздържа.

— Достатъчно е само да ме зърнат, за да се провали всичко — промърмори той и се обърна към пажа: — А сега тичай в двореца колкото ти крака държат, ясно ли е?

— Колкото ми крака държат.

— Там ще намериш двамината юначаги, дето цял ден задръстваха кухнята.

— Метр Кокардас и приятелят му Паспоал ли?

— Точно така. Ще им кажеш следното: „Работата ви е опечена, остава само да се появите…“ Преди малко споменаха ли името на собственика на дома?

— Да, господин дьо Лагардер.

— Внимавай много да не повториш това име! Ако те разпитват, ще им кажеш, че в къщата има само жени.

— Тук ли да ги доведа?

— Да, до този ъгъл, откъдето ще им покажеш къщата.

Пажът си плю на петите. Господин Пейрол отново закри лицето си с наметалото и се смеси с тълпата.

В стаята си Орор вече бе скъсала плика на писмото, донесено от пажа.

— Неговият почерк! — извика тя.

— А ето и една покана, подобна на моята — добави доня Крус, която още не можеше да дойде на себе си. — Нашият таласъм нищо не е забравил.

И тя я заобръща в ръцете си. Орор си помисли, че в поканата, отрупана с изящни и миловидни винетки, представляващи тумбести амурчета, лозници и гирлянди от рози, нямаше нищо дяволско, после се зачете в писмото. То гласеше следното:

„Мило дете, тези накити ви изпращам аз. Исках да ви направя изненада. Пременете се. От мое име при вас ще дойдат двама лакеи с носилка, за да ви отведат на бала. Аз ще ви чакам там.

Анри дьо Лагардер“

Орор подаде писмото на доня Крус, която разтърка очи преди да го прочете, тъй като беше просто зашеметена.

— И ти вярваш на всичко това? — попита тя след като вдигна глава от писмото.

— Да, вярвам — отвърна Орор. — Имам причини да му вярвам.

И тя самоуверено се усмихна. Та нима Анри не й беше казал от нищо да не се удивлява? Колкото до доня Крус, тя съвсем не беше далеч от мисълта, че безопасността на Орор е застрашена при такова странно стечение на обстоятелствата от някоя нова дяволия на Лукавия.

Междувременно сандъците, кутиите и пакетите изпразваха възхитителното си съдържание върху масата. Така доня Крус можа да се увери, че и дума не можеше да става за сухи листа; в тях се намираше един цялостен елегантен дамски тоалет, включващ и домино от розов сатен, досущ като това на госпожица дьо Ньовер. Роклята беше от бял армюр, извезан със сребърни рози, в средата на чиито венчета блестеше по една ситна перла, а фустите, дантелите и ръкавите бяха покрити с бродирани пера на колибри.

Всичко бе по последна мода. С подобна рокля, подарена й от господин Ло, маркиза д’Обиняк, дъщеря на финансиста Сула, си бе създала богатство и слава в кралския двор.

Роклята обаче не беше всичко. Дантелите и бродериите бяха наистина великолепни, а само бижутата струваха колкото годишната издръжка на един кавалерийски капрал.

— Магьосник е — повтаряше доня Крус, докато разглеждаше най-подробно всичко, — магьосник е, не ще и дума! Може и Ел Синселадор да си, но колкото и дръжки на шпаги да изгравираш, пак не би могъл да спечелиш толкова, че да правиш такива подаръци.

През ум отново й мина мисълта, че в един определен миг всички тези прелести могат да се превърнат в дървени стърготини или талаш.

Беришон беше очарован и не пропускаше случай да изрази възхищението си. Старата Франсоаз, която току-що се бе върнала, многозначително поклащаше посивялата си глава.

Но тази сцена имаше и още един зрител, чието присъствие никой не подозираше, и който, съвсем естествено, бе не по-малко любопитен. Той се бе скрил зад вратата на горната стая, чието единствено крило внимателно бе открехнал, и разглеждаше над главите на присъствуващите прелестите, пръснати върху масата. Но този зрител не беше хубавецът майстор Луи с неговото благородно и тъжно лице. Това бе един дребен човечец, облечен от глава до пети в черно, същият, който беше довел доня Крус, същият, който бе подправил почерка на Лагардер, същият, който бе наел колибата на Медор: това беше гърбушкото Езоп II, наречен още Йон — победителят на Кита.

Той се подсмиваше под мустак и току потриваше ръце.

— Дявол го взел! — казваше си той. — Негово височество принц дьо Гонзаг наистина си знае работата, а онзи негодник Пейрол е безспорно човек с добър вкус.

Гърбавия се намираше тук от момента, в който се бе появила доня Крус. Той, без съмнение, чакаше майстор Луи.

Орор беше достойна Евина щерка. Само при вида на тези разкошни премени, сърцето й учестено затуптя. Радостта бе двойна: пращаше и ги нейният приятел! Орор дори не се замисли върху онова, което бе минало през ума на доня Крус; тя изобщо не се опита да изчисли колко бяха стрували на нейния приятел тези наистина кралски одежди. Тя изцяло се отдаде на удоволствието. Беше щастлива и вълнението, обземащо младите девойки в мига, когато им предстои да се появят пред света, я опияняваше. Пък и нали там щеше да я закриля нейният приятел! Смущаваше я едно: нямаше си камериерка, тъй като добрата Франсоаз се справяше много по-добре с кухнята, отколкото с тоалетите.

Сякаш доловили нейното желание, две млади момичета пристъпиха напред.

— Ние сме на заповедите на госпожицата — казаха те.

По техен знак всички останали се оттеглиха с почтителни поклони, Деня Крус ощипа Орор по ръката и попита:

— Нима ще се оставиш в ръцете на тези създания?

— А защо не?

— И ще облечеш тази рокля?

— Но разбира се.

— Смела си! Много си смела! — прошепна циганката. — Че какво пък — възкликна тя, — този дявол се оказа изключително изискан! Имаш право, премени се, това никога не вреди.

Орор, доня Крус и двете камериерки, съставляващи част от разкошния подарък, влязоха в спалнята. Във всекидневната останаха само Франсоаз и нейният внук Жан-Мари Беришон.

— Коя ли ще да е тази нахалница? — попита добрата жена.

— Коя нахалница, бабо?

— Тази, с розовото домино.

— Мургавичката ли? Ама как само й играят очетата, а, бабо!

— Видя ли я да влиза?

— Не, беше дошла преди мен.

Госпожа Франсоаз измъкна плетката си от джоба и се замисли.

— Чуй какво ще ти кажа — заяви тя с възможно най-сериозен и тържествен глас. — Не разбирам нищо, ама съвсем нищо от това, което става.

— Искате ли да ви обясня, бабо?

— Не, но ако искаш да ми направиш удоволствие…

— Ах, бабо, вие се шегувате! Ако искам да ви направя удоволствие…

— Ще мълчиш, когато говоря аз! — прекъсна го добрата жена. — Никой не може да ме убеди, че тук няма някаква шмекерия.

— Няма такова нещо, бабо!

— Не трябваше да излизаме. Хората са лоши. Кой знае дали онази никаквица не ни е подвела…

— О, бабо, как може, една толкова почтена жена, дето прави чудесен ликьор от ангелика…

— Ив крайна сметка, малкия ми, ще ми се да съм наясно, тъй като цялата тази история никак не ми харесва.

— Че то е от просто по-просто, бабо! Нашата госпожица цял ден се изгледа по каруците с цветя и зеленина, които пристигаха в Пале Роаял. И да знаеш само как тежко въздишаше, горкичката! Тъй че съвсем очевидно е, че се е качила на — главата на майстор Луи, за да и купи една покана. Защото поканите се купуват, бабо. Госпожа Балао се беше докопала до една чрез прислужника в гардероба, с когото са близки чрез неговата прислужница (прислужницата на прислужника в гардероба), дето си купува тютюн от младата госпожа Балао от улица „Бон-з-Анфан“. Прислужницата от своя страна намерила поканата върху бюрото на господаря си. И сега двете с Балао ще си поделят трийсет луидора. Но това не е кражба, нали, бабо?

Франсоаз беше най-почтената готвачка в Европа, но все пак готвачка.

— По дяволите, момчето ми — отвърна тя, — че кой е луд да открадне някаква долнопробна хартийка!

— И така — подхвана Беришон, — майстор Луи се е оставил да го преметнат и е излязъл, за да купи поканата. Пътьом е накупил разни женски дрънкулки и тутакси ги е изпратил.

— Но това струва страшно много пари! — рече старата жена, изоставяйки плетката си.

Беришон повдигна рамене.

— Ах, колко сте била наивна, бабо! — възкликна той. — Някакъв си вехт сатен, бродиран как да е, и разни там стъкълца!

На външната порта тихо се почука.

— Кой ли още ни се мъкне? — сърдито попита Франсоаз. — Я сложи резето.

— Че защо? Нали вече не си играем на криеница, бабо. Чукането се повтори, този път малко по-силно.

— Ами ако са крадци? — помисли на глас Беришон, който не беше от смелите.

— Крадци! — сопна се старата жена. — И то точно когато на улицата е светло като бял ден и е пълно с народ? Я иди да отвориш!

— В крайна сметка, бабо, все пак мисля, че ще е по-добре да сложа резето.

Времето обаче не му стигна да го стори; беше им додеяло да чукат. Вратата леко се открехна и на прага се появи мъжко лице, украсено с огромни мустаци. Собственикът им бързо огледа стаята.

— Гръм да ме порази! — рече той. — Туй трябва да е гнездото на гълъбицата! — И обръщайки се назад, добави: — Направи си труда да влезеш, любезни ми. Тук са само една достопочтена дама и нейното петленце. Тъкмо ще си побъбрим.

В същото време той пристъпи напред с вирнат нос и юмрук на кръста, поклащайки величествено полите на наметалото си. Под мишница носеше някакъв пакет.

Онзи, когото беше нарекъл „любезни ми“, на свой ред се появи на прага. Той също имаше войнствена външност, но не бе чак толкова страшен на вид. Беше много по-дребен, извънредно слаб и сиромашките му мустачки полагаха напразни усилия да наподобят поне малко страховитите мустаци, които тъй много подхождат на героите. Той също носеше пакет под мишница и подобно на първия също огледа стаята, но погледът му бе много по-продължителен и внимателен.

Жан-Мари Беришон горчиво се каеше, че не бе сложил резето навреме! Същевременно той отдаваше дължимото на новодошлите, признавайки пред самия себе си, че досега никога не бе срещал негодници с по-неприветливи физиономии. Това му мнение доказваше, че никога не бе имал вземане-даване с отбрано общество, тъй като Кокардас-младши и брат Амабл Паспоал бяха наистина двама възхитителни мерзавци. Той предпазливо се скри зад гърба на баба си, която, значително по-смела от него, попита с плътния си глас:

— Какво търсите тук?

Кокардас докосна шапката си с изтънчена вежливост, присъща на людете, изтъркали немалко подметки в праха на фехтовалните зали. После намигна на брат Паспоал. Брат Паспоал му отговори с подобно намигване. Това несъмнено искаше да каже доста неща. Беришон трепереше като лист.

— Почитаема госпожо — рече най-сетне Кокардас-младши, — вашият тембър много ми допада. А на теб, Паспоал?

Паспоал, както вече ни е известно, беше от онези чувствителни души, които винаги много се впечатляват при вида на една жена. Възрастта нямаше никакво значение. Той не се притесняваше дори тогава, когато съответната особа от противоположния пол притежаваше мустаци, при това много по-гъсти от неговите. Паспоал утвърдително се усмихна и премрежи очи. Но възхитете се на тази всестранна натура! Слабостта му към нежната половина от човешкия род нито за миг не приспиваше бдителността му: в главата си той вече имаше готов план за действие.

Гълъбицата, както я наричаше Кокардас, по всяка вероятност се намираше в затворената стая, изпод чиято врата се процеждаше ярка светлина. В другия край на всекидневната имаше една отворена врата и на тази врата имаше ключ.

Паспоал докосна лакътя на Кокардас и тихо прошепна:

— Ключът е от външната страна!

Кокардас утвърдително кимна с глава.

— Многоуважаема госпожо — подхвана той, — ние идваме по много важна работа. Не живее ли тук…?

— Не! — обади се Беришон иззад гърба на баба си. — Не живее тук!

Паспоал се усмихна. Кокардас засука мустак.

— Дявол го взел! — възкликна той. — Ето един многообещаващ млад човек.

— Тъй простодушен на вид — добави Паспоал.

— И с ум като бръснач, бога ми! Но как успя да разбере, че човекът, за когото става дума, не е тук, щом дори не съм го назовал?

— Тук живеем само ние двамата — сухо отговори Франсоаз.

— Паспоал? — рече гасконецът.

— Кокардас? — отвърна нормандецът.

— Я гледай ти! Би ли могъл дори да предположиш, че достопочтената дама може да лъже като нормандска непрокопсаница?

— Бога ми — отвърна Паспоал с проникновения тон на гасконец, — и през ум не би ми минало!

— Хайде, стига! — извика Франсоаз, която такава словоохотливост започваше да дразни. — Не е време да окъснявате по хората. Марш оттук!

— Любезни ми — рече Кокардас, — има известно благоразумие в това, късна доба е вече.

— Безспорно — потвърди Паспоал.

— При все това, обаче — продължи Кокардас — ние не можем да си тръгнем, без да сме получили отговор, ама тъй де!

— Повече от очевидно.

— Тъй че, миличък, предлагам ти най-добросъвестно и без много шум да претърсим къщата.

— Съгласен! — откликна се Амабл Паспоал и приближавайки се бързо до приятеля си, добави: — Извади си кърпата, аз съм приготвил моята. Ти се заеми с малкия, аз ще се погрижа за жената.

При сериозни обстоятелства, Паспоал нерядко превъзхождаше дори самия Кокардас. И така, планът им бе начертан.

Паспоал се запъти към вратата на кухнята. Безстрашната Франсоаз се втурна да му препречи пътя, докато Беришон се опитваше да изскочи на улицата, за да извика за помощ. Кокардас го пипна за ухото и заяви:

— Ако извикаш, ще те удуша, миличък!

Ужасен, Беришон дори не гъкна и Кокардас пристегна кърпата си върху устата му.

Междувременно, с цената на три драскотини и две шепи коса, Паспоал здраво завърза Франсоаз. После я вдигна на ръце и я отнесе в кухнята, където Кокардас отнесе Беришон.

Някои твърдят, че Амабл Паспоал се бил възползувал от положението на Франсоаз, за да я целуне по челото. Ако наистина го е сторил, просто е сбъркал: тя беше грозна от най-ранно детство. Но ние държим да не поемаме никаква отговорност по отношение на Паспоал. Той беше леконравен, толкоз по-зле за него!

С това обаче мъките на Беришон и баба му не свършиха. Завързаха ги здраво един за друг, сетне ги привързаха към крака на шкафа за съдове, след което превъртяха ключа на вратата два пъти. Кокардас-младши и Амабл Паспоал бяха пълни господари на положението.