Пол Февал
Гърбавия (27)

VIII. Две девойки

Орор беше сама. Разговорът, който току-що бе имала с Анри, бе получил тъй неочакван обрат, че тя остана зашеметена и сякаш душевно ослепяла. В неясните и мисли цареше пълен безпорядък. Главата й просто пламтеше, а сърцето, неудовлетворено и наранено, се свиваше в себе си.

Току-що се бе помъчила да разбере, беше сторила всичко, за да провокира някакво обяснение, използувайки при това целия арсенал от най-изтънчени хитрости, които дори наивността не изключва при жената. Не само, че обяснението не бе стигнало доникъде, но — дали заплаха или обещание — пред нея се разкриваше някакъв тайнствен хоризонт.

„Тази нощ вие няма да спите“, и беше казал той, и още: „Колкото и необичайни да ви се сторят вашите приключения тази нощ, те до едно са подчинени на моята воля и целят едно — вашето добро.“

Приключения! Вярно, скитническият живот на Орор винаги е бил пълен с приключения, но цялата отговорност за това носеше нейният приятел, намиращ се винаги до нея като бдителен телохранител, като сигурен избавител, който й спестяваше дори страха. Тази нощ приключенията щяха да бъдат по-различни и тя трябваше да ги посрещне сама.

Но какви бяха тези приключения? Защо бяха тези недомлъвки? Предстоеше й да се запознае с живот, съвсем различен от този, който бе водила досега: с бляскавия и разкошен живот на велможите и щастливците. „За да избере“, й бяха казали. Да избере, без съмнение, между този непознат живот и сегашното си съществование. Но нима вече не бе направила своя окончателен избор?

Трябваше да разбере на коя страна на везните се намираше Анри, нейният приятел. Мисълта за майка й прониза обърканото й съзнание. Почувствува как и се подкосяват краката. Да избира! За първи път през ум й мина тревожната мисъл: „Ами ако майка й и Анри се намираха на двете противоположни страни на везните?…“

— Това е невъзможно! — извика девойката, отхвърляйки тази мисъл с цялата си енергия. — Бог не може да пожелае това!

Тя леко открехна завесите на прозореца си и се облакъти на перваза, за да освежи поне малко пламналото си чело. На улицата цареше небивало оживление. Край входа на Пале Роаял се беше струпала тълпа, за да види поканените на бала. Върволицата от паланкини и карети се нижеше между два реда любопитни. В първия миг Орор почти не им обърна внимание. И какво ли значение имаха за нея тази врява и суета! Но в една от минаващите карети тя зърна две жени, майка и дъщеря, пременени за празненството. В очите и се появиха сълзи и за миг тя остана както заслепена.

— Ако и мама беше тук! — помисли си тя.

Това беше възможно; беше дори твърде вероятно. Орор започна по-внимателно да се вглежда във всичко, което можеше да й разкрие поне част от великолепието на празненството. Досещаше се, че оттатък стените на двореца има други, още по-смайващи прелести. Изпита нещо като смътно желание, което много скоро се засили. Тя завидя на младите момичета в разкошни премени, с бисерни огърлици, с перли и цветя в косите, но им завидя не за цветята и перлите, не за премените, а за това, че седяха до своите майки. Желанието й да гледа тутакси премина, тъй като цялото това веселие оскърбяваше нейната тъга. Радостните възгласи, — оживлението, врявата, смеховете, светлините, звуците на оркестъра, които вече долитаха от далечината, всичко това я потискаше. Тя покри с ръце пламналото си лице.

В кухнята, Жан-Мари Беришон изпълняваше около баба си, мъжкараната Франсоаз, ролята на змия-изкусител. Слава богу, нямаше много съдове за миене! Орор и майстор Луи бяха използували само по една чиния. За сметка на това в кухнята падна същински пир. Франсоаз и Жан-Мари ядоха за четирима.

— Ще взема да прескоча до края на улицата да видя какво-що — заяви Жан-Мари. — Госпожа Балао разправя, че там са се сбрали вълшебствата от всички омагьосани дворци и приказки. Ще ми се да хвърля един поглед.

— Добре, синчето ми, но не се бави — избоботи бабата. Тя беше мекушава, въпреки могъщия си бас.

Беришон тутакси си плю на петите. Едва-що стъпил на мръсните павета на улица „Шантр“, Тишар, Балао, Морен и другите най-радушно го посрещнаха.

Франсоаз застана на вратата на кухнята и надзърна в стаята на Орор.

— Гледай ти, вече го няма! — възкликна тя. — Клетото ангелче е пак самичко!

За миг през ум и мина чудесната мисъл да отиде да прави компания на младата си господарка, но точно в този момент се върна Жан-Мари.

— Бабо! — развика се той. — Гирлянди, бандероли, фенери, конни гвардейци, жени, целите в брилянти, пред които, онези, дето са само в бродиран сатен са сякаш от сиропиталището „Сен Жан“! Ела, бабо, ела да видиш!

— Това изобщо не ме интересува — повдигна рамене добрата жена.

— Ах, бабо, само до ъгъла на улицата! Госпожа Балао назовава по име и разказва историите на всички господа и дами, дето минават. Много е поучително! Ела де, ще хвърлиш само един поглед от ъгъла на улицата!

— А кой ще пази къщата?… — попита малко разколебана старата Франсоаз.

— Та ние ще бъдем на две крачки оттук и ще наблюдаваме вратата. Ела, бабо, ела!…

Той я грабна през кръста и я избута навън. Вратата остана отворена.

Те наистина бяха само на две крачки от нея, но Балао, Гишар, Дюран, Морен и другите бяха предприемчиви жени и веднъж обсебили Франсоаз, повече не я пуснаха. Дали пък това също не влизаше в тайните планове на майстор Луи? Позволяваме си да се усъмним.

Повличайки Жан-Мари Беришон към окъпания в светлина площад на Пале Роаял, множеството на клюкарките мина под прозореца на Орор, но тя дори не ги забеляза. Нейният унес я заслепяваше.

— Нито една дружка! — казваше си тя. — Нито една приятелка, която да помоля за съвет!

Внезапно зад нея се разнесе лек шум. Тя бързо се обърна. После извика уплашено и в отговор се разнесе весел смях. Пред нея стоеше жена с домино^[1] от розов сатен, маскирана и с бална прическа.

— Госпожица Орор? — попита тя с церемониален поклон.

— Не сънувам ли? — извика Орор. — Този глас…

Маската падна и сред разкошните накити засия дяволитото личице на доня Крус.

— Флор! — извика Орор. — Нима е възможно? Ти ли си наистина?

Лека като силфида, доня Крус се спусна към нея с разтворени обятия. Размениха се бързите и леки целувки на младите девойки. Виждали ли сте как, играейки си, две гълъбици се милват?

— Аз пък точно жалех, че си нямам нито една дружка! — рече Орор. — Флор, моя малка Флор, колко се радвам, че те виждам! — После, обзета от внезапно съмнение, попита: — Но кой те пусна да влезеш? Забранено ми е да приемам когото и да било.

— Забрана! — повтори доня Крус с непокорен вид.

— Молба, щом предпочиташ — каза Орор, изчервявайки се.

— Ха, това се казва добре охраняван затвор! — извика Флор. — Вратата широко отворена и няма жива душа!

Орор бързо влезе във всекидневната. Там наистина нямаше никого и двете крила на вратата бяха широко отворени. Тя повика Франсоаз и Жан-Мари. Никакъв отговор. Ние знаем къде бяха в този момент Жан-Мари и Франсоаз. Орор обаче не знаеше това и след необичайната раздяла с майстор Луи, който я беше предупредил, че тази нощ ще бъде изпълнена със странни премеждия, тя не можа, естествено, да си помисли нищо друго, освен следното:

— Такава е била, без съмнение, неговата воля.

После затвори вратата само с резето и се върна при доня Крус, която кокетничеше пред огледалото.

— Дай сега да ти се нагледам до насита! — каза Флор. — Боже мой, колко си пораснала и колко си се разхубавила!

— Ами ти! — възкликна Орор.

Известно време те с радостно възхищение се разглеждаха.

— Но каква е тази премяна? — попита Орор.

— Това е балният ми тоалет, мила моя — отвърна доня Крус с известно самозадоволство. — Какво ще кажеш, а? Харесва ли ти?

— Разкошен е! — отвърна Орор и като разгърна доминото, за да разгледа полата и корсажа, повтори: — Разкошен! И колко е богат. Обзалагам се, че отгатнах. В някоя пиеса ли играеш, моя малка Флор?

— И таз добра! — възмути се доня Крус. — Да играя в пиеса! Отивам на бал и толкоз!

— На какъв бал?

— Тази вечер има само един бал.

— На бала на регента?

— Боже мой! Да, на бала на регента, мила моя. В Пале Роаял ме очакват, за да бъда представена на негово кралско височество от принцеса Палатин, чисто и просто — майка му, миличка.

Орор широко отвори очи.

— Учудваш ли се? — продължи доня Крус, отмятайки с крак шлейфа на балната си премяна. — Че какво пък толкоз чудно има? Всъщност, аз съм не по-малко учудена. Виждаш ли, мила моя, случиха се какви ли не невероятни истории! Небивалиците просто валят от небето, ще ти разкажа всичко.

— Но как ме намери? — попита Орор.

— Просто знаех къде живееш. Получих разрешение да те видя, да, разрешение, тъй като аз също си имам господар…

— Аз нямам господар — прекъсна я Орор с горд жест.

— Роб, щом предпочиташ, роб, който заповядва. Трябваше да дойда утре сутринта, но си рекох: „Колко хубаво би било да навестя моята мъничка Орор!“

— Значи все още ме обичаш?

— До полуда! Но чакай по-напред да ти разкажа моята първа небивалица, а след нея ще ти разкажа още една. Нали ти рекох, че просто валят от небето. Въпросът беше как, тъй като не съм излизала откакто пристигнах тук, да намеря пътя в големия непознат Париж от църквата „Сен Маглоар“ дотук.

— Църквата „Сен Маглоар“! — прекъсна я Орор. — Някъде там ли живееш?

— Да, аз също си имам клетка, мило птиченце, само че моята е по-красива. Моят Лагардер прави нещата много по-добре.

— Ш-шт! — сложи пръст пред устните си Орор.

— Добре, добре! Виждам, че все още си живеем в царството па тайните. Та така, тъкмо се чудех какво да правя, когато чух съвсем тихичко да се дращи по вратата ми. Този, който дращеше, влезе още преди да се наканя да отворя. Беше някакъв дребен човечец, целият в черно, ужасно грозен и гърбав. Той ми се поклони до земята и аз отвърнах на поздрава му, при това без да се разсмея, като продължавам да твърдя, че това беше голям успех. „Ако госпожицата благоволи да ме последва — ми рече той, — аз ще я отведа там, където желае да отиде…“

— Гърбав ли? — замислено попита Орор.

— Да, един гърбушко. Ти ли го изпрати?

— Не, не съм аз.

— Познаваш ли го?

— Никога не съм говорила с него.

— Кълна ти се, не бях казала никому нито думица, която би могла да му подскаже, че исках да избързам с идването си, предвидено за утре сутринта. Сега ме е яд, че познаваш това джудже, толкова ми се искаше докрай да гледам на него като на свръхестествено същество. Всъщност би трябвало наистина да е малко нещо магьосник, щом успя да измами бдителността на моите Аргуси^[2]. Не искам да се хваля, мила моя, но мен ме пазят по-различно, отколкото теб… Знаеш, че съм смела; предложението на черното човече погъделичка страстта ми към приключения и аз без колебание го приех. Тогава той ми се поклони още по-почтително и отвори една неизвестна за мен вратичка, при това в собствената ми стая, представяш ли си?! После ме преведе през някакви коридори, за чието съществуване дори не подозирах. Така без никой да ни види излязохме на улицата, където чакаше една карета. Той ми подаде ръка, за да се кача в нея и през цялото време се държа изключително благоприлично. Двамата слязохме пред твоята врата, а каретата веднага продължи. Изкачих се по стълбището, а когато се обърнах, за да му благодаря, вече нямаше никого!

Орор слушаше дълбоко замислена.

— Той е — прошепна тя. — Това трябва да е той!

— Какво казваш? — попита доня Крус.

— Нищо… Но кажи ми, Флор, мила моя циганко, под какъв предлог ще бъдеш представена на регента?

Доня Крус сви устни.

— Знай, малката ми — отвърна тя, настанявайки се в едно меко и дълбоко кресло с възглавнички, — че тук има толкова цигани, колкото и в шепата ми. Никога не е имало циганка, това е една заблуда, една илюзия, една измама и сън. Накратко, ние сме благородната дъщеря на една принцеса.

— Ти? — смая се Орор.

— Ами да, че кой друг! — отвърна доня Крус. — Е, ако, разбира се, това не се окажеш ти? Виждаш ли, миличка, циганите винаги правят така. Те се промъкват в дворците през комините тогава, когато огънят е вече угаснал, задигат няколко скъпи вещи и никога не забравят да отмъкнат със себе си люлката, в която спи младата наследничка. Аз съм наследничката, открадната от циганите… при това най-богатата наследничка в Европа, ако мога така да кажа.

Не можеше да се разбере дали се шегува, или говори сериозно. Може би самата тя не го знаеше. Живостта на разказа и придаваше на нейните леко мургави бузи възхитителна руменина. Умните и, по-тъмни от черен кехлибар очи дръзко блестяха. Орор я слушаше със зяпнала уста. Върху очарователното и личице бе изписана наивна доверчивост, а в прелестните й очи се четеше искрената радост от щастието на нейната малка приятелка.

— Чудесно! — възкликна тя. — А как се казваш, Флор? Доня Крус оправи широките гънки на роклята си и снизходително отвърна:

— Госпожица дьо Ньовер.

— Ньовер! — извика Орор. — Едно от най-знатните имена във Франция!

— Уви, тъй е, мила моя! И комай сме малко нещо братовчеди на Негово величество.

— Но как?…

— Ах, как? Как? — извика доня Крус, изоставяйки внезапно аристократичните си маниери, за да се върне към буйната палавост, която много повече й отиваше. — Виж, това не знам. Все още не са ми направили честта да ме запознаят с моето родословие. Попитам ли, казват ми: „Ш-шт!…“ Изглежда, че имам врагове. Всяко величие, малката ми, предизвиква завист. Не знам нищо, а пък и ми е все едно и приемам всичко много спокойно.

Орор, която от известно време изглеждаше потънала в дълбок размисъл, внезапно я прекъсна:

— Флор, ами ако се окаже, че знам повече от теб за собствената ти история?

— Бога ми, моя малка Орор, това никак не би ме учудило! Вече нищо не може да ме учуди, но ако знаеш моята история, по-добре я запази за себе си, тъй като тази нощ моят настойник и приятел принц дьо Гонзаг трябва да ми я разкаже най-подробно.

— Гонзаг! — потръпвайки, повтори Орор.

— Какво ти стана? — попита доня Крус.

— Гонзаг ли каза?

— Да, Гонзаг, принц дьо Гонзаг, този, който защитава правата ми, съпругът на херцогиня дьо Ньовер, моята майка.

— Ах! — възкликна Орор. — Значи Гонзаг е съпругът на херцогинята?

Тя си спомни за посещението на руините на Кайлюс. Нощната трагедия изплува пред погледа й. Неизвестните довчера участници в нея, днес вече имаха имена. Детето, за което спомена гостилничарката в Тарид, детето, което е спяло по време на ужасната битка, беше Флор. Но убиецът?…

— За какво мислиш? — попита доня Крус.

— Мисля си за името Гонзаг — отвърна Орор.

— Защо?

— Преди да ти кажа, искам да знам дали го обичаш.

— Умерено — отговори доня Крус. — Бих могла да го обичам, но той не пожела.

Орор запази мълчание.

— Хайде де, говори! — извика бившата циганка и нетърпеливо тропна с крак.

— Ако го обичаш… — понечи да каже Орор.

— Казвай де!

— Щом е твой настойник и съпруг на майка ти…

— Карамба! — откровено изруга предполагаемата госпожица дьо Ньовер. — Та нима всичко трябва да ти се каже?! Видях я, видях майка ми! Уважавам я много, дори нещо повече — обичам я, тъй като много е страдала, но когато я зърнах сърцето ми не затуптя развълнувано, ръцете ми не се разтвориха неволно. Ах, Орор! — възкликна тя в порив на искрено вълнение. — Струва ми се, че човек трябва просто да умре от радост, когато застане пред майка си.

— И на мен ми се струва така — отговори Орор.

— Е, да, но аз останах хладна, дори прекалено хладна. Но ако става дума за Гонзаг, говори и не се страхувай от нищо; не се страхувай и говори дори да се касае за госпожа дьо Ньовер.

— Не, става дума единствено за Гонзаг — в спомените ми името Гонзаг е свързано с всичките ми детски страхове, с всичките ми тревоги на младо момиче. За първи път го чух, когато моят приятел Анри рискува живота си, за да ме спаси; чух го отново, когато бяхме нападнати в един чифлик в околностите на Памплона. Онази нощ, когато си послужи с твоята магия, за да приспиш пазачите ми в шатрата на циганския вожд, името Гонзаг за трети път долетя до слуха ми. В Мадрид — отново Гонзаг, в замъка Кайлюс — пак Гонзаг!

Доня Крус се замисли, после внезапно попита:

— Казвал ли ти е някога дон Луис, твоят красив Ел Синселадор, че си дъщеря на знатна дама?

— Не, никога — отвърна Орор, — но при все това аз го вярвам.

— Бога ми — възкликна бившата циганка, — не обичам дълго време да размишлявам, моя малка Орор! Главата ми просто гъмжи от идеи, но те са неясни и изобщо не искат да излязат оттам. Мисля, че на теб по би ти отивало да станеш знатна госпожица, отколкото на мен, но мисля също, че не е нужно човек да си измъчва чак толкова мозъка с разни гатанки. Аз съм християнка, но въпреки това съм запазила една добра черта от вярата на моите приемни бащи: да приемам времето такова, каквото се случи, и събитията така, както се развият, като за утешение си казвам: „Съдба!“ Има например едно нещо, с което не мога да се съглася — че господин дьо Гонзаг е пладнешки разбойник и убиец. Прекалено е възпитан за това. Ще ти кажа, че в Италия има колкото щеш Гонзаговци, едни истински, а други — лъжливи, и че твоят Гонзаг е без съмнение лъжлив. Освен това ще ти кажа, че ако твоят преследвач беше негово височество принц дьо Гонзаг, майстор Луи никога не би те довел точно в Париж, където, както е известно всекиму, живее негово височество принцът.

— Но тогава защо са тези предпазни мерки? — попита Орор. — Забранено ми е да излизам, дори да се показвам па прозореца…

— Ба, просто те ревнува! — отсече доня Крус.

— О, Флор! — прошепна Орор с укор.

Доня Крус се завъртя на един крак около себе си и на устните й се появи най-дръзката от нейните усмивки.

— Ще бъда принцеса чак след два часа, така че все още мога да говоря каквото си искам. Да, твоят печален красавец, твоят майстор Луи, твоят Лагардер, твоят странствуващ рицар, твоят крал и бог е ревнив! Ах, дявол го взел, както казват в кралския двор, та нима не го заслужаваш?!

Орор се изчерви като череша. Макар и магьосница, доня Крус дори не подозираше колко точна се бе оказала нейната стрела. Тя наблюдаваше Орор, която не смеееше да я погледне.

— Я виж ти — възкликна тя, целувайки я по челото, — стана огън червена от гордост и радост! Доволна е, че я ревнуват. Все тъй ли е красив като звезда? И все тъй горд? И по-кротък от дете? Хайде, кажи ми, признай ми съвсем тихичко на ухото, че го обичаш!

— Защо тихичко? — попита Орор, изправяйки глава.

— Тогава високо, щом искаш.

— Да, високо: обичам го!

— Ха тъй, това са думи на място! Целувам те за твоята искреност. А щастлива ли си? — попита доня Крус, пронизвайки я с големите си черни очи.

— Разбира се.

— Много щастлива?

— Щом е тук.

— Прекрасно! — възкликна циганката и хвърляйки леко презрителен поглед около себе си, добави: Dobre dicha, dicha dulce!

Това беше една испанска поговорка, от която нашите водевилисти бяха извели прословутата аксиома „С любимия и колибата е рай“. След като огледа най-обстойно всичко, доня Крус рече:

— Да, тук любовта не е излишна. Къщата е грозна, улицата зловеща, а мебелите са просто ужасни. Знам, знам много добре, малката ми, че следва задължителният отговор: „Какво е дворецът без него…“

— Ще ти отговоря нещо друго — прекъсна я Орор. — Ако пожелая дворец, достатъчно е да кажа само една дума.

— Хайде де!

— Това е точно така.

— Нима е станал толкова богат?

— Няма нещо, което да съм пожелала и той веднага да не ми го е дал.

— Действително — промълви доня Крус, която вече не се смееше, — този човек не прилича на другите мъже. В него има нещо странно, нещо възвишено. Никога не съм свеждала поглед пред другиго, освен пред него… Ти не знаеш, но каквото и да разправят, магьосници все пак има. Мисля, че твоят Лагардер е един от тях.

Тя беше напълно сериозна.

— Що за нелепост! — извика Орор.

— Виждала съм магьосници! — все тъй сериозна, произнесе циганката. — Искам да бъда наясно. Хайде, пожелай си нещо и същевременно си мисли за него.

Орор се разсмя. Доня Крус седна до нея.

— Направи ми удоволствие, моя малка Орор — ласкаво настоя тя. — Хайде, никак не е трудно!

— Сериозно ли говориш? — удиви се Орор.

Доня Крус допря устни до ухото й и прошепна:

— Някога обичах един човек, бях просто полудяла. Един ден той сложи ръка на челото ми и рече: „Флор, този човек не може да те обича“. Аз тутакси оздравях. Нали виждаш, че е магьосник.

— А онзи, когото обичаше, кой беше? — попита Орор бледа като платно.

Без да отговори, доня Крус отпусна глава на рамото й.

— Той е бил! — извика Орор с неописуем страх. — Сигурна съм, че това е бил той!