Пол Февал
Гърбавия (26)

VII. Майстор Луи

Беришон вече горчиво се каеше за това, което бе казал. Той със страх наблюдаваше разтърсваната от ридания гръд на Орор и си мислеше:

— Дано само не влезе точно в този момент!

Орор стоеше с наведена глава. Вълните на разкошната й коса се стичаха по ръцете й, през чиито пръсти се процеждаха сълзи. Когато най-сетне се изправи, очите и бяха все тъй мокри, но лицето й бе възвърнало руменината си.

— Когато човек не е нито бащата, нито братът, нито съпругът на едно бедно изоставено дете — отчетливо произнесе тя, — и когато се казва Анри дьо Лагардер, той е негов приятел, негов спасител и благодетел. О! — възкликна тя и простря събраните си длани към небето. — Дори техните сплетни ми доказват колко високо стои той над останалите. Щом го подозират, значи другите вършат точно това, което той не е сторил. Обичам го много, но те ще станат причината да го обожавам като бог.

— Тъй, тъй, госпожице — рече Беришон, — обожавайте го, та дори и само за да ги накарате да побеснеят!

— Анри — промълви девойката, — единственият човек на света, който ме е закрилял и обичал!

— О, колкото до това че ви обича, няма защо да се кахърите, имайте ми вяра — извика Беришон, заемайки се отново с нареждането на масата, която от доста време бе изоставил. — Това най-ясно го виждаме ние двамата с баба, и то всяка божа сутрин. „Как прекара тя нощта? Спа ли спокойно? Добре ли се грижихте за нея вчера? Беше ли тъжна? Желае ли нещо?“ А когато успеем да предугадим някое ваше желание, той е толкова доволен, толкова щастлив! Ами че тъй де, обича ви, и още как!

— Да — прошепна Орор, говорейки сама на себе си, — той е добър и ме обича като своя дъщеря.

— Де да беше само тъй — подхвърли Беришон с лукав вид.

Орор поклати глава. Тя изпитваше толкова голяма нужда да говори на тази тема, че не обръщаше внимание нито на възрастта, нито на общественото положение на своя събеседник. Докато слагаше масата за вечеря, Жан-Мари Беришон постепенно се бе превърнал в изповедник.

— Самотна съм — каза тя, — винаги самотна и тъжна.

— Вие пък, госпожице, та нали щом се прибере тутакси ще се усмихнете! — отвърна хлапето.

— Вече е нощ — продължи Орор, — а аз чакам ли чакам и така е всяка вечер, откакто сме в Париж…

— Ба, тъй е то в столицата — рече Беришон. — Ха така, ето че масата е сложена, време беше. Бабо, готова ли е вечерята?

— Най-малко от час — разнесе се мъжественото гласище на Франсоаз от дъното на кухнята.

Беришон се почеса по ухото и промърмори:

— Твърде вероятно е да е горе с онзи дяволски гърбушко. А пък ми е ужасно неприятно да виждам как се измъчва нашата госпожица. Де да смеех само…

Той бе прекосил всекидневната и кракът му вече се намираше на първото стъпало на стълбата, водеща към стаята на майстор Луи, когато размисли:

— Забранено е, пък и хич не ми се ще да видя господин кавалера разгневен като миналия път. Пази боже! Но все пак, госпожице, защо ли се крие така? — подхвана Беришон, приближавайки се до Орор. — Това кара другите да дрънкат какво ли не! Самият аз съм убеден, че на мястото на съседите също бих дрънкал и макар да не съм някой бърборко, и аз бих си рекъл като тях: „Той е заговорник“ или пък „Той е магьосник“…

— Нима това казват? — попита Орор.

Вместо отговор, Беришон се разсмя.

— Боже всемогъщи! — извика той. — Ако само знаеха като мен, че цялата обстановка горе се състои от едно легло, един стар сандък, два стола и една шпага, окачена на стената. Но виж, какво има в заключената стая, не знам, там успях да видя само едно нещо.

— И какво е то? — живо го прекъсна Орор.

— О, не беше кой знае какво! — отвърна Беришон. — Една вечер той беше забравил да сложи дъсчицата, дето запушва ключалката от другата страна, нали я знаете?

— Да, знам я. И ти наистина се осмели да погледнеш през ключалката?

— Бога ми, госпожице, че то не беше никак трудно! Бях се качил, за да го извикам от ваше име, когато видях, че през ключалката свети и просто надзърнах.

— И какво видя?

— Нали ви рекох — нищо особено. Гърбавия го нямаше. Там беше само майстор Луи, седнал пред една маса. На масата имаше едно ковчеже, същото онуй ковчеже, с което той никога не се разделя, когато пътува. Винаги ми се е искало да разбера какво има в него. Бога ми навярно в него биха се побрали доста четворни пистоли, но майстор Луи държи там не пистоли, а куп хартийки, нещо като голям квадратен плик с три печата от червен восък, големи колкото екю от шест ливри.

Описанието беше познато на Орор, но тя премълча.

— Същият този плик скъпо щеше да ми струва — продължи Беришон. — Навярно съм вдигнал шум, макар че иначе съм доста пъргав. Той тръгна към вратата и аз имах време само да се втурна надолу по стълбището, но така паднах по гръб, че кръстът още ме боли, когато го понатисна. Ама вече го няма майсторът… Но на вас, госпожице, тъй като на вас всичко ви е позволено и няма от какво да се боите, на вас искам да кажа, че ужасно ми се ще да вечеряме по-раничко, за да ида да видя онези, дето ще дойдат на бала в Пале Роаял. Да бяхте се качили, а? Да бяхте го повикали с вашето нежно гласче?…

Орор не отговори.

— А каруците? — продължи Беришон, който изобщо не беше от бъбривите. — Видяхте ли ги как цял ден се точиха, пълни с цветя и зеленина? Ами фургоните с венециански фенерчета, сладкиши и вина? — Той лакомо се облиза и извика: — Чудесно ще бъде! Ах, да можех и аз да бъда там, как само щях да се облажа!

— Иди да помогнеш на баба си, Беришон — каза Орор. „Клетата ни госпожичка — помисли си той, излизайки от стаята, — та тя просто умира от желание да иде да потанцува!“

Орор замислено отпусна глава на ръката си. Дори и през ум не й беше минало нито за бала, нито за танците.

— Да го повикам? — прошепна тя на себе си. — Какъв смисъл има да го викам? Той не е там, сигурна съм. С всеки изминат ден отсъствията му стават все по-продължителни. Страх ме е! — потръпна тя. — Да, страх ме е, когато се замисля за всичко това. Тази тайнственост ме ужасява. Той ми забранява да излизам, да гледам, да приемам когото и да било. Крие името си, прикрива делата си. Това го разбирам, разбирам, че отново се е появила някогашната опасност, че над нас тегне вечната заплаха от подлата война на убийците.

„Но кои са те, тези убийци? — продължи тя след кратка пауза. — Те са могъщи и го доказаха. Те са негови, или по-скоро мои неумолими врагове и искат да го убият, само защото ме защитава! А той нищо не ми казва! — простена тя. — Никога и нищо! Сякаш сърцето ми нямаше да отгатне всичко, сякаш е възможно да затвориш очи, които обичат! Той влиза, получава целувката ми, сяда и прави всичко, което е по силите, му, за да се усмихне, без да забележи, че душата му е открита за мен, че само по един негов поглед аз мога да открия в очите му радостта от победата или мъката от поражението. Той не ми се доверява и не иска да науча нито какви усилия му коства всичко, нито каква битка води. Боже мой, та нима не разбира! Нима не разбира, че ми е нужна хиляди пъти повече смелост, за да преглъщам сълзите си, отколкото да споделя бремето на задачата му и да се бия рамо до рамо с него!“

Във всекидневната се разнесе един без съмнение много добре познат за нея шум, тъй като тя тутакси изправи глава, цялата сияеща. От устата й се откъсна тих радостен вик. Шумът идваше от отварянето на врата на горния етаж.

О, колко прав беше Беришон! В този миг не бихте могли да откриете върху това прелестно девиче лице нито следа от сълзи, нито дори намек за печал. Сърцето биеше учестено, но този път от радост. Отпуснатото тяло се изправяше кръшно и гъвкаво, подобно на онези възхитителни градински цветя, които нощем полуувехнали увисват на стъбълцата си, а при първите слънчеви лъчи разцъфват свежи и уханни.

Орор стана и се спусна към огледалото. Страхуваше се да не би точно в този миг да не е достатъчно хубава. Тя проклинаше сълзите, които съсипват очите и потушават елмазения огън на зениците. Тя бе така суетна два пъти дневно. Но огледалото я увери, че тревогата й е напразна. То и върна една тъй жизнерадостна, тъй нежна и очарователна усмивка, че тя от все сърце благодари на бога.

По вътрешното стълбище слизаше майстор Луи. До най-долното стъпало стоеше Беришон и му светеше с лампа. Независимо от възрастта си, майстор Луи беше безспорно млад мъж. Едрите къдри на буйната му руса коса се виеха над съвсем по юношески гладко чело. Жаркото испанско слънце не бе оставило дори следа върху здравите му скулести страни: той бе истински гал — мъж, изваян сякаш от слонова кост, но достатъчно беше човек да зърне мъжествения рисунък на лицето му, за да се убеди в измамливостта на леката женственост, дължаща се на цвета на кожата. В същото време огнените му очи, искрящи под гордо извитите дъги на веждите, правият, рязко очертан нос, изсечените сякаш от бронз устни, засенчени от фини, леко засукани мустачки и волевата брадичка издаваха изключителна сила и решителност на характера.

Целият му костюм, от чорапите до жакета и наметалото, беше от черно кадифе, с копчета от черен кехлибар без никаква украса. Беше гологлав и не носеше шпага.

Той бе още горе, на стълбището, а погледът му вече диреше Орор. Но когато я видя, сдържа порива си, неохотно сведе очи и макар че изгаряше от желание да се втурне към нея, стъпките му се забавиха. Може би някой от онези проницателни люде, които виждат всичко и подлагат всичко на анализ, би открил тайната на този мъж от пръв поглед. Животът му преминаваше в принудителни самоограничения и дори днес, когато бе толкова близо до щастието, той отказваше да посегне към него. И тъй, майстор Луи имаше желязна воля и тя беше достатъчно силна, за да даде такава сурова закалка на това нежно, любещо и страстно като на жена сърце.

— Чухте ли ме, Орор? — попита той, спускайки се по стъпалата.

Франсоаз Беришон показа силно зачервеното си лице на вратата на кухнята и с кънтящ глас, който би направил чест на някой сержант по време на строеви упражнения, избоботи:

— Бива ли тъй, майстор Луи, бива ли да карате едно бедно дете да плаче така!

— Нима сте плакала, Орор? — живо попита новодошлият.

Той беше вече насред стаята. Девойката сключи ръце около врата му.

— Анри, приятелю мой — каза тя, поднасяйки му челото си за целувка, — много добре знаете, че младите момичета са луди. Добрата Франсоаз просто не е видяла добре, изобщо не съм плакала. Погледнете очите ми, Анри, и вижте дали в тях има сълзи.

Тя се усмихваше, щастлива, толкова щастлива, че майстор Луи не можа да се сдържи да не й се полюбува, макар и само за миг.

— А ти какво ми каза, мъниче? — попита Франсоаз и строго погледна Жан-Мари. — Че нашата госпожица си била изплакала очите!

— И таз добра! — отвърна Беришон. — Че знам ли и аз, бабо, може и вие да не сте чула добре, може и аз да не съм видял добре, освен ако, разбира се, нашата госпожица не желае да се разбере, че е плакала.

Беришон беше нормандец до мозъка на костите си. Франсоаз прекоси всекидневната, носейки основното ястие на вечерята.

— И така да е — рече тя, — но нашата госпожица е непрекъснато сама. Че то това живот ли е?!

— Не съм ви молила да се оплаквате от мое име — промърмори Орор, цялата пламнала от смущение.

Майстор Луи й подаде ръка и те преминаха в стаята, където бе сервирана вечерята. Седнаха един срещу друг, а Беришон, както обикновено, застана зад Орор, за да й прислужва. След няколко минути, през които се опитваше да си даде вид, че се храни, майстор Луи каза:

— Оставете ни, детето ми, нямаме повече нужда от вас.

— Да донеса ли другите блюда? — попита Беришон.

— Не — побърза да отговори Орор.

— Тогава ще ви донеса само десерта.

— Марш! — каза майстор Луи и му посочи вратата.

Подсмихвайки се, Беришон излезе.

— Бабо — каза той на Франсоаз, когато влезе в кухнята, — според мен двамата ще се хванат гуша за гуша.

Добрата жена само повдигна рамене.

— Майстор Луи изглежда много ядосан — не мирясваше Жан-Мари.

— Я се захващай за съдовете! — сопна се Франсоаз. — Майстор Луи е много по-умен от всички нас, взети заедно. Той е силен като бик, макар да е тъничък в кръста, и смел като лъв, но бъди спокоен, нашата госпожичка Орор би тръшнала четирима като него!

— Ба! — удиви се Беришон. — Няма вид на такава!

— Точно заради това — отсече старата жена и за да приключи разговора, добави: — Още си малък. Хайде, на работа!

— Както изглежда не сте щастлива, Орор? — попита майстор Луи след като Беришон напусна стаята.

— Виждам ви твърде рядко! — отвърна девойката.

— Укорявате ли ме за това, мило дете?

— Опазил ме бог! Вярно е, понякога се измъчвам, но нима някой би могъл да попречи на безумните мисли да спохождат бедната глава, на една затворничка? Анри, знаете, че децата се боят от тъмнината, но настъпи ли ден те тутакси забравят страховете си. Такава съм и аз, вашето присъствие е достатъчно, за да разсее капризното ми отегчение.

— Вие ми засвидетелствувате обичта на послушна дъщеря, Орор, и аз съм ви благодарен за това — отвърна майстор Луи, отклонявайки поглед от нея.

— А вие, Анри, бащина ли обич изпитвате към мен? — попита девойката.

Майстор Луи стана и заобиколи масата. Орор сама му подаде един стол и с небивала радост възкликна:

— Така, разбира се! Елате! Много отдавна не сме си приказвали. Помните ли как някога минаваше времето ни?

Но Анри беше умислен и тъжен.

— Времето вече не ни принадлежи — отвърна той.

Орор взе ръцете му в своите и го погледна в очите тъй нежно, че клетият майстор Луи усети под клепачите си онова опарване, което предхожда и поражда сълзите.

— И вие ли страдате, Анри? — промълви тя.

Той поклати глава и се опита да се усмихне:

— Грешите, Орор. Веднъж сънувах сън, един тъй прекрасен сън, че ми отне завинаги покоя. Но това се случи само веднъж и сънят беше единствен. Сега съм буден и не храня вече никакви надежди. Аз дадох клетва и изпълнявам обета си. Наближава мигът, в който животът ми ще се промени. Прекалено стар съм, мило мое дете, за да започвам нов живот.

— Прекалено стар! — повтори Орор и прелестните й зъбки блеснаха в искрен изблик на смях.

Майстор Луи обаче не се смееше.

— На моите години хората имат вече семейство — едва чуто рече той.

Орор веднага стана сериозна.

— А вие сте лишен от всичко това, Анри, приятелю мой. Вие имате само мен.

Майстор Луи бързо отвори уста, но думите заседнаха в гърлото му и той отново сведе очи.

— Вие имате единствено мен — повтори Орор. — Но какво съм аз за вас, освен препятствие към щастието!

Той понечи да я прекъсне, но тя не му позволи:

— Знаете ли какво се говори? Казват: „Тя не е нито негова дъщеря, нито негова сестра, нито пък съпруга…“ Те казват…

— Орор — на свой ред я прекъсна майстор Луи, — осемнайсет години вие сте била и сте моята едничка радост.

— Вие сте великодушен и аз съм ви много признателна за това — промълви девойката.

За миг и двамата замълчаха. Смущението на майстор Луи беше очевидно. Орор първа наруши тишината:

— Анри, не знам нищо нито за вашите намерения, нито за постъпките ви, но и с какво ли право бих могла да ви укорявам?! Но аз съм винаги сама и непрестанно мисля за вас, еднички мой приятелю. Има мигове, когато се досещам за всичко, сигурна съм в това. Мигове, в които сърцето ми се свива и очите ми се изпълват със сълзи, когато си казвам: „Без мен, някоя любима жена би разсеяла самотата му; без мен неговият дом би бил просторен и богат; без мен той би могъл да застане пред света с открито лице.“ Анри, вие правите много повече от това да ме обичате като добър баща, вие ме уважавате и сте възпирали поривите на сърцето си единствено заради мен.

Тези думи идеха от сърцето й. Орор наистина бе мислила за това. Но Евините щерки са родени дипломати. Това бе преди всичко военна хитрост, за да разбере. Ударът обаче се оказа неточен.

— Вие грешите, мило дете — беше единственият студен отговор. Погледът на майстор Луи блуждаеше някъде в пространството. — Времето напредва — прошепна той, после внезапно, сякаш не бе по силите му да се въздържи, попита: — Орор, ще си спомняте ли за мен, когато вече няма да ме виждате?

Девичото лице за миг изгуби свежата си руменина. Ако майстор Луи бе вдигнал очи, той би съзрял цялата й душа, вложена в проницателния поглед, отправен към него.

— Нима пак ще ме изоставите? — заекна тя.

— Не… Не знам… — отвърна майстор Луи с несигурен глас. — Може би…

— Умолявам ви! Умолявам ви! — прошепна девойката. — Анри, смилете се над мен! Вземете ме със себе си, ако заминете! — И тъй като отговор не последва, тя продължи със сълзи на очи: — Навярно ми се сърдите, защото бях капризна и несправедлива. О, Анри, приятелю мой, все пак не аз отворих дума за моите сълзи. Никога вече няма да правя това, Анри! Чуйте ме, повярвайте ми, никога вече няма да го сторя! Боже мой! Знам много добре, че не бях права. Щастлива, съм, тъй като ви виждам всеки ден. Анри, защо не ми отговаряте? Чувате ли ме, Анри?

Той седеше, отвърнал лице. Девойката с детински жест обгърна шията му, за да го принуди да я погледне. Очите на майстор Луи бяха пълни със сълзи. Орор скочи от стола си и коленичи.

— Анри, Анри — каза тя, — друже мой любими, татко мой, ако бяхте щастлив, то щастието изцяло би ви принадлежало. Сега обаче искам моя дял от сълзите!

Той я притисна към себе си в страстен порив, но ръцете му тутакси се отпуснаха.

— Ние сме полудели, Орор! — произнесе той с горчива и неестествена усмивка. — Ами ако някой ни види? Какво означава всичко това?

— Това означава, че тази вечер сте лош и егоист, Анри — отвърна девойката, която не се предаваше току-така. — От деня, в който ми казахте: „Ти не си моя дъщеря“, вие много се променихте!

— За деня, когато ме помолихте да пощадя маркиз дьо Шаверни ли говорите? Помня го, Орор, и искам да ви съобщя, че господин маркизът се е завърнал в Париж.

Тя не отговори, но нейният открит и нежен поглед се изпълни с такова красноречиво изумление, че той прехапа устни. После пое ръката й и я целуна, сякаш се канеше да я напусне, но тя го задържа.

— Останете! Ако продължава така ще дойде ден, когато ще се приберете и няма да ме намерите в дома си. Виждам, че ви дотягам и ще си отида. Боже мой, наистина не знам какво ще правя, но вие най-сетне ще се отървете от едно бреме, което става все по-непосилно.

— Няма да имате време, Орор — промълви майстор Луи, — пък и за да ме напуснете не е нужно да бягате.

— Нима ще ме прогоните? — извика бедната девойка и се отдръпна така, сякаш бе получила силен удар в гърдите.

Майстор Луи покри лицето си с ръце. Те седяха все така един до друг: той на стола, а Орор върху една възглавничка, облегнала глава на коленете му.

— За да бъда щастлива, Анри — прошепна тя, — за да бъда истински щастлива, аз се нуждая, уви, от много малко. Нима тъй отдавна изгубих усмивката си? Нима по-рано не бях винаги радостна и доволна, когато ви посрещах?

Пръстите на майстор Луи се плъзгаха по разкошните вълни на косата й, върху които светлината на лампата хвърляше отблясъци на старо злато.

— Моля ви само за едно — продължи тя, — правете както някога. Казвайте ми, когато сте щастлив, казвайте ми най-вече когато ви е мъчно, за да мога да споделя радостта ви, или пък за да приема цялата ви тъга в сърцето си. Хайде, това облекчава! Та нима ако имахте дъщеря, Анри, любима дъщеря, не бихте постъпвал точно така с нея?

— Дъщеря! — повтори майстор Луи и челото му помрачня.

— Знам, не съм ви никаква, но поне не го казвайте повече.

Майстор Луи прекара опакото на ръката по челото си.

— Орор — каза той сякаш изобщо не беше чул последните й думи, — съществува един бляскав живот на удоволствия, почести и богатство, животът на щастливците на този свят. Вие не го познавате, мило дете.

— Нужно ли е да го познавам?

— Да, това го искам аз. Необходимо е. — И той добави, снишавайки неволно глас: — Може би ще се наложи да направите избор, но за да избирате, трябва да знаете… — Майстор Луи стана. Този път върху благородното му лице се четеше осъзната и непоколебима решителност. — Орор — бавно произнесе той, — за вас настъпва последният ден на неведение и съмнения. Колкото до мен, той може би ще е последният на младост и надежда!

— Анри, за бога, изяснете се! — извика младата девойка.

Майстор Луи вдигна очи към небето.

— Направих така, както ми повеляваше съвестта — прошепна той. — Онзи, който е горе, ме вижда: нямам какво да крия от него. Сбогом, Орор… Тази нощ вие няма да спите… Вижте и разсъдете, допитайте се до разума си, преди да послушате сърцето си. Не искам нищо да ви казвам, искам впечатлението ви да бъде внезапно и цялостно, тъй като се опасявам, че предупреждавайки ви, бих действувал от егоистични подбуди. Помнете само, че колкото и необичайни да ви се сторят вашите приключения тази нощ, те до едно са подчинени на моята воля и целят едно — вашето добро. Ако случайно се забавя, имайте ми доверие. Където и да съм, аз бдя над вас.

Той й целуна ръка и се запъти към стаята си.

Орор гледаше подире му, безмълвна и смаяна. От площадката на горния етаж, преди да прекрачи прага на стаята си, майстор Луи бащински й кимна с глава, изпращайки й въздушна целувка.