Пол Февал
Гърбавия (25)

VI. Докато слагаха масата

Дъното на крепостния ров се беше превърнало в тучна ливада. От мястото, където стояхме, отвъд прекършения свод на моста виждахме полегатия край на рова, през чийто отвор се забелязваха селцето Тарид и първите дървеса на Анския лес. Над крепостните стени, вдясно от нас, стърчеше острият назъбен връх на стария параклис на Кайлюс.

Анри обгърна пейзажа с продължителен мрачен поглед. Понякога като че ли се ориентираше. Шпагата му, която държеше в ръката си като бастун, чертаеше непонятни линии по тревата. Устните му помръдваха, сякаш говореше сам на себе си. Изведнъж той посочи с пръст мястото, където стоях и извика:

— Ето тук, тук трябва да е било!

— Тъй си е — отвърна женицата, — точно тук намерихме тялото на младия господар.

Аз се отдръпнах, треперейки от глава до пети.

— Какво направиха с тялото? — попита Анри.

— Чух да разправят, че го откарали в Париж, за да го погребат в гробището „Сен Маглоар“.

— Разбира се — помисли Анри на глас. — „Сен Маглоар“ беше феодално имение на Лорен.

Да, мамо, оказваше се, че клетият млад благородник, убит през онази ужасна нощ, е бил от знатния род Лорен.

Анри стоеше с наведена глава, потънал в дълбок размисъл. Забелязах, че от време на време крадешком ме поглежда. После се опита да се изкачи по малката стълба, намираща се в началото на моста, но прогнилите стъпала се разпаднаха под краката му. Той се върна към крепостната стена и с дръжката на шпагата си опита здравината на капаците на приземния прозорец.

— Солидна работа, обковани са с желязо — обади се жената, която вървеше подире му досущ като чичероне. — Не са го отваряли, откакто идваха магистратите.

— Добра жено — обърна се към нея Анри, — какво чухте в онази нощ през залостените си кепенци?

— О, божичко! Драги ми господине, сякаш всички демони се бяха развилнели край крепостната стена. Не можахме да мигнем. През деня ония разбойници бяха идвали при нас да пият. Когато си лягах, рекох си: „Нека бог закриля онези, които утре няма да видят изгрева!“ Чухме яростен звън на шпаги, викове, проклятия и два мъжки гласа, които от време на време викаха: „Аз съм тук!“

Мамо, в главата ми бушуваше рояк от мисли. Тези думи, а може би и девиз, ми бяха познати. Бях ги чувала от устата на Анри още в детските си години, а по-късно ги срещнах изписани на латински върху печатите, скрепящи онзи тайнствен плик, който моят приятел пазеше като съкровище.

Почти бях уверена, че Анри е бил замесен в цялата тази трагедия, но единствен той можеше да го потвърди.

…Слънцето вече залязваше, когато потеглихме обратно по пътя към долината. Сърцето ми бе свито. Още много пъти се обръщах, за да видя отново мрачния гранитен колос, извисяващ се върху огромния си пиедестал.

През нощта сънят ми бе спохождан от привидения: една жена в траур с малко дете на ръце, склонила се над пребледнял млад мъж с промушени гърди.

Вие ли бяхте жената, мамо?

На следния ден, на палубата на кораба, който щеше да ни пренесе през океана и Ламанша до бреговете на Фландрия, Анри ми каза:

— Много скоро ще узнаете всичко, Орор. Дано бог даде да бъдете по-щастлива!

Когато изричаше тези думи, гласът му бе тъжен. Но нима е възможно да ме сполети нещастие, когато се събера със семейството си! Дори и така да е, аз пак искам да ви срещна, мамо…

Слязохме от кораба в Остенде. В Брюксел Анри получи някаква солидна на вид депеша с държавния печат на Франция. Още на следващия ден заминахме за Париж.

Беше вече тъмно, когато минахме под Триумфалната арка, докъдето стига пътят от Фландрия и започва градът. Пътувах в карета заедно с Франсоаз. Анри яздеше пред нас. Постепенно се вглъбявах в себе си, мамо. Нещо ми подсказваше: „Тя е тук!“ Вие сте в Париж, мамо, уверена съм в това. Усещам въздуха, който дишате.

Минахме по дълга улица между два реда високи сиви къщи, после свърнахме в малка пресечка, която ни изведе до някаква църква, заобиколена от гробище. Тогава разбрах, че това са църквата и гробището „Сен Маглоар.“ Срещу него се издигаше величествен и аристократичен на вид дворец, дворецът на Гонзаг.

Анри скочи от коня си и ми подаде ръка, за да сляза. Влязохме в гробището. Зад църквата, оградена с проста дървена решетка, се намираше отворена ротонда, между чиито аркади се виждаха многобройни внушителни гробници.

Минахме зад дървената решетка. Една висяща под свода лампа слабо осветяваше ротондата. Анри се спря пред една мраморна гробница, върху която беше изваяно изображението на млад мъж. Той целуна челото на статуята. После го чух да казва със сълзи в гласа:

— Братко, ето ме. Бог ми е свидетел, че направих каквото можах, за да изпълня обещанието си.

Зад нас се разнесе лек шум. Обърнах се. Старата Франсоаз Беришон и внукът й Жан-Мари бяха коленичили в тревата от другата страна на дървената ограда. Анри също коленичи. Той дълго и мълчаливо се моли. После се изправи и ми каза:

— Орор, целунете този лик.

Подчиних се и попитах защо. Той понечи да ми отговори, но се разколеба и накрая рече:

— Защото беше благородна душа, момичето ми, и защото го обичах!

Аз отново целунах леденото чело на статуята. Анри притисна ръката ми към сърцето си, за да ми благодари.

Ах, мамо, да знаете само как обича той, когато наистина обича! Може би пък да не ми е било писано да ме обикне.

Малко след това вече бяхме в къщата, където дописвам тези редове, предназначени за вас, мила мамо. Анри я беше наел предварително.

Откакто престъпих прага на този дом, изобщо не съм го напускала. Тук се чувствувам по-самотна откогато и да било, тъй като в Париж Анри е много по-зает, отколкото преди. Виждам го едва ли не само на масата. Забранено ми е да излизам, а преди да застана на прозореца трябва много да внимавам.

Ах, мамо, с каква готовност бих му се подчинявала, ако беше ревнив, с каква радост бих забулвала лицето си, бих се крила, бих се пазила единствено за него! Но аз помня фразата, произнесена в Мадрид: „Правя го не заради себе си, а заради вас.“

Да, мамо, прави го не заради себе си, тъй като човек ревнува само онази, която обича.

Самотна съм. През моите спуснати пердета виждам шумната, сновяща тълпа. Тези хора до един са свободни. Виждам и къщите от другата страна на улицата. На всеки етаж живее по едно семейство; виждам млади жени и техните прелестни засмени дечица. Те са щастливи. Виждам също и прозорците на Пале Роаял, вечер често осветени заради баловете на регента. Дамите от кралския двор минават с каретите си, до чиито врати яздят великолепни конници. Чувам музиката на танците. Понякога не мога да мигна цяла нощ. Но достатъчно е да ме дари с ласка, достатъчно е да промълви някоя нежна думица, за да забравя всичко това, мамо, и да бъда щастлива.

Човек би сметнал, че се оплаквам. Не, мамо, не мислете, че ми липсва нещо. Анри винаги ме отрупва с щедрости н внимание. Нима някой би могъл да го кори за това, че толкова отдавна е хладен към мен!

Чуйте, мамо, понякога на ум ми идва странна мисъл. Струва ми се, тъй като знам колко е чувствително благородното му сърце, че по произход, а може би и по богатство аз стоя по-високо от него. Това го отдалечава от мен. Той просто се страхува да ме обикне.

О, ако бях сигурна в това, с каква радост бих се отрекла от богатството си, как бих потъпкала знатния си произход! Та нима предимствата на произхода могат да се сравнят с радостите на сърцето?! И нима бих ви обичала по-малко, мамо, ако бяхте някоя бедна женица!

…Преди два дни гърбушкото отново го навести. Но аз все още не съм ви разказала за този загадъчен гном, единственото същество, което нарушава нашето уединение. Гърбавия идва при нас, тоест при Анри, по всяко време. Често го виждаме да влиза и излиза от стаята на горния етаж. Хората от квартала гледат на него едва ли не като на таласъм. Никога досега не сме ги виждали заедно с Анри, а в същото време те са просто неразделни! Поне така твърдят клюкарките от улица „Шантр“.

И наистина, никога не съм срещала по-странна и по-тайнствена дружба. Самите ние, имам предвид себе си, Франсоаз и Жан-Мари, никога не сме виждали заедно тези неразделни приятели. Те дни наред стоят заключени в горната стая, после един от тях излиза, докато другият остава да пази бог знае какво потайно съкровище. И това продължава, откакто сме дошли тук — цели петнайсет дълги дни, а аз, въпреки обещанията на Анри, знам толкова, колкото и първия ден.

Та бях започнала да ви разказвам: онази вечер Гърбавия дойде да навести Анри и вече не излезе. Двамата останаха затворени в горната стая цяла нощ. На следния ден Анри беше още по-тъжен. По време на обеда подхванахме разговор за знатните дами и господа. Анри с дълбока горчивина каза:

— На онези, които стоят твърде високо, им се завива свят. Не трябва да се разчита на признателността на принцовете. Всъщност — и тук той сведе очи, — каква ли услуга би могла да бъде заплатена с тази презряна монета — признателността?! Ако знатната дама, за която бих рискувал честта и живота си, не може да ме обикне само защото стои твърде високо, а аз — прекалено ниско, бих заминал толкова далеч, че дори не бих разбрал дали ме ругае в признателността си.

Мамо, убедена съм, че Гърбавия му е говорил за вас.

Ах, но това е самата истина! Той бе рискувал живота и честта си заради вашата дъщеря. Той направи дори много повече: отдаде на дъщеря ви осемнайсет години от прекрасната си младост. С какво би могла да бъде заплатена такава невероятна щедрост?

Мамо! Мамо! Колко много греши той, нали? Как ще го обичате, как бихте ме презирала, ако сърцето ми, с изключение на онази частица, която е само ваша, не му принадлежеше изцяло! Не посмях да кажа това, тъй като в негово присъствие нещо често ме възпира да говоря. Чувствувам, че отново ставам свенлива, но някак по-иначе и същевременно много по-често, отколкото в детските ми години.

Не, това не би било дори неблагодарност, а просто подлост! Та аз му принадлежа изцяло; той ме опаси, той ме създаде. Какво щях да бъда без него? Мъничко прах на дъното на малък беден гроб!

Но нима има майка, било тя херцогиня и братовчедка на краля, която не би се гордяла да има за зет кавалера Анри дьо Лагардер, най-хубавия, най-смелия, най-предания от мъжете?!

Вярно, аз съм само едно бедно дете, не познавам земните величия и не мога да ги съдя, но ако сред тези знатни господа и дами се намери само едно покварено сърце, само една дотолкова извратена душа, че да ми каже на мен, Орор:

— Забрави Анри, забрави приятеля си…

О, мамо, аз просто бих полудяла! Ето че една непоносима мисъл ме кара да се облея в студена пот. Казах си: Ами ако майка ми… Опазил ме бог да го изрека! Би било богохулство.

О, не, мамо, вие сте точно такава, каквато винаги съм си мечтала да бъдете, каквато винаги съм ви обожавала! Ще ме обсипете с целувки, а после с усмивки. Каквото и да е знатното име, което небето ви е отредило, вие притежавате нещо много по-прекрасно от него — вашето сърце! Знам, че моята мисъл ви наскърбява и ето — сгушвам се в скута ви, за да измоля прошка.

Вече е много тъмно. Оставям перото и затварям очи, за да видя в съня си вашето кротко лице. Елате, обична моя майчице, елате!…

 

 

Това бяха последните думи от ръкописа на Орор. Тя обичаше тези страници, нейните най-добри другари.

— До утре! — прошепна им тя, прибирайки ги в касетката.

Навън вече бе паднала нощ. Прозорците на къщите от другата страна на улица „Сент Оноре“ един подир друг светваха. Вратата лекичко се открехна и на по-светлия фон на съседната стая, където гореше лампа, се открои простоватичкото лице на Жан-Мари Беришон.

Жан-Мари беше син на същия онзи миловиден паж, когото видяхме в една от първите глави на тази история да носи писмото на Ньовер до кавалера дьо Лагардер. Пажът беше паднал убит на война и старата му майка бе останала само, с един внук.

— Госпожице — каза Жан-Мари, — баба пита къде да сложи масата, тук или във всекидневната.

— Но колко е часът? — сепна се Орор.

— Време е за вечеря, госпожице — отвърна Беришон.

— Колко закъснява! — помисли си Орор, после добави на глас: — Сложи масата тук.

— С удоволствие, госпожице.

Беришон донесе лампата и я постави върху камината. От кухнята, намираща се в дъното на всекидневната, долетя грубоватият глас на Франсоаз:

— Пердетата не са спуснати добре, мъниче. Придърпай ги. Беришон леко повдигна рамене, но въпреки това побърза да се подчини.

— Бога ми — промърмори той, — ще рече човек, че ни е страх и от боклукчийските гальоти!

Беришон се намираше донякъде в положението на Орор: не знаеше нищичко, а умираше от желание да узнае.

— Сигурен ли си, че не се е прибрал през стълбището? — попита го младата девойка.

— Сигурен ли? — повтори Жан-Мари. — Че то у нас човек може ли да бъде сигурен в нещо? Доста късничко беше, когато зърнах Гърбавия да влиза. Дори леко нададох ухо.

— Не си сторил добре — прекъсна го строго Орор.

— Просто исках да разбера дали майстор Луи си е дошъл. И дума да не става за любопитство, не съм от тия!

— И чу ли нещо?

— Нищо, ама нищичко.

Той сложи покривка на масата.

— Къде ли може да е отишъл? — продължаваше междувременно да се пита Орор.

— Ба! Това единствено Гърбавия може да ни го каже, госпожице. — рече Беришон. — Все пак много странно е, наистина, че един такъв левент като господин кавалера, исках да кажа — като майстор Луи, може да си има вземане-даване с някакъв кривокрачо, изгърбен като тирбушон! Сигурно е само едно — ние си оставаме все с пръст в устата, докато той си влиза и излиза през неговата си задна врата.

— Та нима господарят не е той? — прекъсна го отново девойката.

— Виж, колкото до това, той си е господар и да влезе, и да излезе — съгласи се Беришон. — Господар е и да се затвори с маймуната си, при това без окото му да мигне, бога ми! Тъй си е, госпожице, а през това време съседите ги дрънкат едни — не ти е работа.

— Прекалено много бъбрите със съседите, Беришон — укори го Орор.

— Аз?! — възмути се хлапето. — Милостиви боже, и това ли трябваше да чуя! Значи съм бърборко, тъй ли? Благодаря. Чуваш ли, бабо — продължи той, провирайки русата си глава през вратата, — оказа се, че съм бърборко!

— Отдавна го знам, мъничето ми — отвърна добрата жена. — А също и това, че си ленивец.

Беришон скръсти ръце на гърдите си.

— Добре де, добре, щом е така! — провикна се той. — В такъв случай, щом притежавам всички тези пороци, колкото по скоро ме обесят, толкоз по-добре. Аз, дето никога, ама никога и думица не съм обелил. Единственото, което правя, е просто ей тъй, мимоходом, да чуя какво се говори. Та нима е грях? А доста нещица се говорят, имайте ми вяра! Но виж, да се набърквам в разговорите на всички тези лавкаджийки — не съм от тия, аз се държа на положение! — Тук той сниши глас и продължи: — При все че доста трудно е да се въздържи човек, когато отвсякъде го засипват с въпроси.

— Значи са те разпитвали, Жан-Мари, така ли?

— И още как, госпожице.

— И какви въпроси ти задаваха?

— Ами, как да ви кажа, въпроси доста нетактични.

— Но кажи най-сетне какво са те питали! — възкликна Орор нетърпеливо.

— Разпитваха ме за всичко — разсмя се Беришон с невинен вид. — Кои сме, що сме, какво правим, откъде идваме, къде отиваме, на каква възраст сте, на колко години е господин кавалерът, майстор Луи, исках да кажа; дали сме французи, дали сме католици, дали възнамеряваме окончателно да се установим тук, какво не ни е харесало там, откъдето идваме; дали вие, госпожице, постите в петък и събота, дали се изповядвате в „Сент Йосташ“ или в „Сен Жермен л’Оксероа“. — Той си пое дъх и продължи нататък: — И туй-цък, и онуй-цък, и дрън-дрън та пляс! Защо сме дошли да живеем точно на улица „Шантр“, вместо да се настаним някъде другаде; защо вие никога не излизате — точно по този повод госпожа Мойньоре, акушерката, се обзаложи с госпожа Гишар, че имате само един крак; защо майстор Луи излиза толкова често; защо Гърбавия …Ах! — възкликна той. — Гърбавия ужасно ги озадачава! Леля Балао рече, че приличал на човек, дето си има вземане-даване с Лукавия…

— Беришон, как може да се забъркваш в подобни клюки! — възмути се Орор.

— Ето, точно тук грешите, госпожице, никой по-добре от мен не знае да се държи на положение. Но да ги чуете само, особено жените! Ах, за бога, тези жени, тези жени! Какво да ви разправям, не мога дори носа да си покажа на улицата, без да ми проглушат ушите… „Ей, Беришон, ангелче божие! — ми вика вехтошарката отсреща. — Ела да опиташ ябълковия ми сок!“ А тя наистина го прави чудесен, госпожице. „Виж ти, виж ти! — обажда се и дебелата гостилничарка. — Туй ангелче с удоволствие би си сръбнало малко чорбица.“ Ами масларката! Ами онази, дето кърпи стари кожи! Та дори и жената на прокурора, ами да! Аз обаче отминавам горд като аптекарски прислужник. Гишар, Мойньоре, Балао, вехтошарката отсреща, масларката, кожарката, пък и другите само дето напразно си правят труда. Това обаче не ги обезсърчава. Чуйте ги какво говорят, госпожице — разсмя се Беришон, — тъкмо ще се позабавлявате. Ей я Балао, една такава мършава и черна, на туй отгоре и с очила: „Доста миловидничко е туй девойче, пък и добре засукано!“ Става дума за вас. „На около двайсетина годинки ще да е, нали тъй, миличък?“ — Не знам! — отвръща Беришон с дебел глас, после продължава с фалцет: „Абе то че е миличка, миличка е!“ — Сега пък дърдори Мойньоре. — „Човек не би казал, че е племенница на прост ковач. Всъщност, тя племенница ли му е, пиленце?“ — Не! — отново отвръща Беришон с дебел глас, който веднага след това се извисява в тенор: „В такъв случай трябва да му е дъщеря, как иначе? Нали тъй, миличък?“ — Не! И се опитвам да отмина, госпожице. Но къде ти! Гишар, Дюран, Морен и Бертран веднага ме заобикалят. „Но щом не му е дъщеря — казват, — значи му е жена?“ — Не! „Тогава по-малка сестра?“ — Не! „Че как може така, нито да му е жена, нито сестра, нито дъщеря, нито племенница! Значи е сираче, което е осиновил… Дете, което е отгледал по милост, тъй ли?“ — Не! Не! Не! Не! — изкрещя Беришон, колкото му глас държи.

Орор сложи изящната си бяла ръчица върху неговата.

— Не си бил прав, Беришон — укори го тя с тих и тъжен глас. — Излъгал си. Аз наистина съм дете, което той е осиновил. Аз съм сираче, отгледано по милост.

— И таз добра! — опита се да възрази Жан-Мари.

— Следващият път, когато те разпитват, ще им кажеш точно това — продължи Орор. — Аз не се срамувам. Защо да премълчаваме благодеянията на моя приятел?

— Но, госпожице…

— Нима наистина не съм само едно бедно, изоставено дете? — продължаваше Орор замислено. — Без него, без благодеянията му…

— И таз хубава! — извика Беришон. — Ако майстор Луи, щом така трябва да го наричаме, чуе това, ужасно ще се разгневи! Милост! Благодеяния! Ама и вие, госпожице!

— Опазил ни бог да чуем нещо друго, когато става дума за мен и него! — промълви девойката, върху чието бледо чело бе избила лека руменина.

Беришон бързо се приближи.

— Значи знаете… — смутолеви той.

— Какво? — сепна се Орор, разтреперана.

— Ама че работа! Госпожице…

— Говори, Беришон, искам да чуя! — И тъй като хлапето се колебаеше, тя величествено се изправи и отсече: — Заповядах ти да говориш! Чакам!

Беришон сведе очи и смутено заизвива салфетката, която държеше в ръка.

— Че какво пък толкоз! — измърмори той най-сетне. — Това са сплетни, нищо повече от сплетни! Те казват така: „Знаем ние, много добре знаем! Той е твърде млад, за да й бъде баща, а щом е толкова предпазлив, значи не е и неин мъж…“

— Доизкажи се! — прошепна Орор, чието мъртвешки пребледняло чело се бе покрило с капчици пот.

— Ами че то, госпожице, когато човек не е нито бащата, нито братът, нито съпругът…

Орор закри лицето си с ръце.