Пол Февал
Гърбавия (22)

III. Циганката

Откакто пораснах си поплаквам често, мамо, но съм досущ като децата: сълзите ми още не са изсъхнали, а вече се усмихвам.

Може би когато прочетете това несвързано дърдорене, обърканите ми впечатления, историята с двамината идалго — дон Мигел и племенника му дон Санчес, първите ми уроци по наръчника по фехтовка и разказа за моите бедни детски удоволствия, ще си кажете: Тя е луда!

Вярно е, радостта ме подлудява, но мъката никога не ме е карала да скланям глава. Радостта ме опиянява. Не познавам светските развлечения, а и не ме интересуват; привлича ме само естествената, искрена радост. Жизнерадостна съм, дете съм и се забавлявам с всичко, уви, сякаш не съм изстрадала достатъчно.

Трябваше да напуснем и Памплона, но вече не бяхме толкова бедни. Анри дори беше успял да направи малки спестявания и тази негова предвидливост се оказа добре дошла.

Мисля, че тогава бях на десет години, или приблизително на толкова.

Една вечер той си дойде разтревожен и много загрижен. Тревогата му се увеличи, когато му съобщих, че някакъв мъж, загърнат в тъмно наметало, цял ден беше дебнал на улицата, точно под прозореца ми. Анри дори не седна на масата. Приготви оръжието си и се облече като за дълъг път. Когато нощта падна, той ме накара на свой ред да облека един шаячен сукман и завърза високите ми обуща. После взе шпагата си и излезе. Бях като замаяна. Отдавна не бях го виждала толкова възбуден. Анри скоро се върна, направи един вързоп от дрипавите ни дрехи и каза:

— Заминаваме, Орор.

— За дълго ли? — попитах.

— Завинаги.

— Как? — извиках аз, обгръщайки с поглед нашето малко бедно жилище. — Нима ще оставим всичко това?

— Да, всичко — отвърна той с тъжна усмивка. — На ъгъла срещнах един беден човечец, който ще ни наследи. Да знаеш само колко е щастлив! Какво да се прави, така е устроен светът!

— Но къде отиваме? — попитах отново аз.

— Един бог знае — отвърна Анри като се насилваше да изглежда весел. — На път, моя малка Орор, време е!

Излязохме.

Тогава се случи нещо ужасно, мамо. Ето, за миг дори перото ми се сепна, но не искам да крия нищо от вас.

В момента, когато се спускахме по външното стълбище, забелязах насред безлюдната улица някакъв тъмен предмет. Анри понечи да ме поведе към градската стена, но багажът затрудняваше движенията му и аз успях да се отскубна. Затичах се към предмета, който беше привлякъл вниманието ми. Анри извика, искаше да ме спре. Винаги му се бях подчинявала, но този път беше вече късно. Различих очертанията на човешка фигура, покрита с наметало, и ми се стори, че познах наметалото на тайнствения съгледвач, който цял ден се беше навъртал под прозорците ми. Повдигнах крайчеца му. Да, това беше същият човек, но мъртъв и целият облян в кръв. Паднах като подкосена, сякаш самата аз бях получила смъртоносен удар. Спомних си, че на излизане Анри беше взел шпагата си. Тук, съвсем близо до мен, се беше водил бой. Той отново бе рискувал живота си заради мен. Заради мен, сигурна бях…

…Събудих се посред нощ. Бях сама или поне така си мислех. Намирах се в непозната стая, още по-бедна от онази, която бяхме напуснали. Обикновено подобни стаи са разположени на първия етаж на испанските чифлици, собственост на някой беден идалго. Отдолу, точно под мен, където несъмнено се намираше всекидневната, долиташе неясен говор.

Лежах в креват с проядени и от дървояд колони, върху сламеник, покрит с парцаливо зебло. Лунната светлина нахлуваше в стаята през прозорците без стъкла. Точно срещу мен нощният ветрец полюшваше бухналия листак на два големи коркови дъба. Повиках тихичко моя приятел. Отговор не последва, но нечия сянка се плъзна по пода и миг след това Анри се изправи до леглото ми. Направи ми знак да мълча и едва чуто прошепна на ухото ми:

— Надушили са следите ни. Долу са.

— Но кой? — попитах аз.

— Спътниците на онзи под наметалото.

Убитият! Силна тръпка разтърси цялото ми тяло; помислих, че отново ще изгубя съзнание. Анри ме притисна в обятията си и продължи:

— Преди малко бяха тук, зад вратата. Опитаха се да я отворят, но аз пъхнах ръката си в халките като резе и те не успяха да разберат какво им пречи. Отидоха да търсят лост, за да изкъртят вратата. Ще се върнат всеки миг!

— Но, Анри, приятелю мой — извиках аз, — какво сте им сторили, за да ви преследват с такова настървение?

— Отнех на тези вълци плячката, която се канеха да разкъсат — отвърна той.

Ставаше дума за мен, отлично разбирах това и тази мисъл ме изпълваше с тъга. Аз бях причина за всичко, бях съсипала живота му. Този толкова красив мъж, някога тъй знаменит и щастлив, сега се криеше като престъпник. Беше ми посветил целия си живот. Но защо?

— Татко, мили татко — проплаках аз, — оставете ме и се спасявайте, умолявам ви!

— Млъкни, лудетино! — прошепна той и запуши устата ми с ръка. — Ако ме убият, волю-неволю ще бъда принуден да те оставя, но те все още не ме държат в ръцете си. Ставай!

Трябваше да направя усилие, за да му се подчиня; бях много отпаднала.

Тогава разбрах, че капнал от умора, тъй като ме беше носил почти полумъртва на ръце от Памплона чак до тук, Анри се беше спрял в тази усамотена къща, за да подири подслон. Собствениците й, бедни хорица, ни бяха отстъпили стаята, в която се намирахме.

Анри тъкмо се канел да полегне върху отредения за него сламеник, откъм полето долетял конски тропот. Конете спрели пред вратата. Анри веднага разбрал, че ще трябва да отложи съня за друга нощ. Вместо да си легне, той тихичко се измъкнал от стаята и се спуснал до средата на стълбището.

Във всекидневната разговаряли.

— Аз съм благородник и няма да предам гостите си — познал той гласа на дрипавия чифликчия.

Веднага след това се разнесло звънтенето на шепа златни монети, хвърлени върху масата. Устата на чифликчията-благородник била затворена и един глас, който Анри също познал, заповядал:

— На работа! И по-бързо!

Анри веднага се върнал в стаята и доколкото могъл, залостил вратата. После се втурнал към прозореца, за да види няма ли някаква възможност за бягство. Клоните на два големи коркови дъба стигали до самия прозорец. Отдолу имало малка зеленчукова градина, оградена с плет. Отвъд него се простирала обширна равнина, а в далечината, между дърветата, искряла на лунната светлина река Apra.

— Изглеждаш доста бледа, малката ми — рече Анри, когато видя, че съм станала, — но ти си храбро момиче и ще ми помогнеш.

— О, да! — извиках аз, окрилена от мисълта, че мога да му бъда полезна с нещо.

Анри ме заведе до прозореца.

— Ще можеш ли да слезеш в градината по ей-тази стълба? — по сочи той клоните и дънера на единия от дъбовете.

— Да, татко, разбира се — отвърнах аз, — но само ако ми обещаеш, че бързо ще ме последваш.

— Обещавам ти, мъничка моя Орор! — каза той и като ме взе на ръце, тихо добави: — Много бързо или никога, бедничката ми!

Не бях просто на себе си и — за щастие! — нищичко не разбрах. Анри отвори рамката на прозореца; в същия миг по стълбището се чуха стъпки. Вкопчих се в клоните на дъба. Преди да се втурне към вратата, той ми прошепна:

— Щом слезеш долу, хвърли едно камъче през прозореца, за да ми дадеш знак, а после бягай покрай плета към реката!

Стъпките приближаваха. Анри пъхна ръката си в халките на вратата, замествайки по този начин липсващото резе. Опитаха се да отворят, удряха, блъскаха, ругаеха, но ръката на Анри бе сякаш от стомана. Бях още на прозореца, когато се чуха ударите на лоста, който се опитваха да пъхнат под вратата. Спрях се, исках да видя.

— Слизай! Слизай! — подкани ме Анри нетърпеливо.

Подчиних се. Щом се озовах долу, взех едно камъче и го хвърлих в отвора на прозореца. Почти веднага на горния етаж се разнесе глух трясък. Навярно изкъртваха вратата. Краката ми се подкосиха; останах като вцепенена. В стаята прокънтяха два изстрела, после на прозореца се появи Анри. Без дори да се докосне до дъба, той с един скок се намери до мен.

— Нещастнице — извика Анри, когато ме видя. — А аз си мислех, че си вече спасена! Ей сега ще стрелят.

Той вече ме грабваше в ръце, когато от прозореца се разнесе безредна стрелба. Почувствувах как приятелят ми силно трепна.

— Ранен ли сте? — изпищях аз.

Анри стоеше насред градината, цял осветен от луната. Той се спря, обърна се с лице към бандитите, които презареждаха оръжията си, и извика:

— Лагардер! Лагардер!

После прескочи плета и се втурна към реката.

Преследваха ни. На това място Арга е дълбока и бърза. Тъкмо се озъртах за някаква лодчица, когато Анри, носейки ме все така на ръце и без дори да забави крачка, се хвърли в средата на бързея. Видях, че за него това беше играчка. С една ръка той ме крепеше над главата си, а с другата разсичаше водните талази. За няколко секунди се намерихме на отсрещния бряг.

Нашите преследвачи се спряха на другия бряг и започнаха да се съвещават.

— Ще търсят брод, все още не сме вън от опасност — каза Анри.

Той ме притискаше към гърдите си, за да ме стопли, тъй като бях вир-вода и зъзнех. Чухме как по отсрещния бряг препуснаха коне. Враговете ни търсеха брод, за да прекосят Арга и да продължат да ни преследват. Очевидно бяха уверени, че далеч няма да избягаме. Когато конският тропот заглъхна в далечината, Анри влезе във водата и отново преплува Арга по права линия, излизайки на брега на същото място, откъдето бяхме тръгнали.

— Ето ни най-сетне на сигурно място, моя малка Орор — рече гой. — Сега трябва да се изсушиш, а аз да се превържа.

— Така си и знаех, вие сте ранен! — проплаках аз.

— Дребна работа. Ела!

Той се насочи към дома на чифликчията, който ни беше предал. Стопанинът и жена му разговаряха и се смееха, седнали край чудесен буен огън. Да повали мъжа на земята и да го върже ведно с жена му беше за Анри въпрос на не повече от миг.

— Млък! — заповяда им той, тъй като те явно мислеха, че ще ги убият, и надаваха жални писъци. — Преди време щях да подпаля кочината ви и окото ми нямаше да мигне. Вие напълно го заслужавате. Сега обаче няма да ви причиня никакво зло; ето вашият ангел-хранител!

И той ме погали по мократа коса. Настоявах да му помогна да се превърже. Раната се намираше на рамото му и кървеше обилно от усилията, които бе правил. Докато дрехите ми съхнеха, седях увита в голямото наметало, което Анри беше изоставил при бягството си в стаята на горния етаж. Накъсах няколко платнени ивици и превързах раната му.

— Вече не ме боли, ти ме излекува! — усмихна ми се той.

Чифликчията-благородник и жена му не помръднаха, все едно бяха мъртви. Анри се качи до нашата стая и бързо се върна с багажа ни. Към три часа през нощта напуснахме чифлика, възседнали голямо старо муле. Анри го беше взел от обора. На тръгване той хвърли две златни монети върху масата и каза на стопанина и жена му:

— Ако онези се върнат, предайте им поздрав от кавалера дьо Лагардер и им кажете следното: „Бог и Светата дева ще закрилят сирачето. Сега Лагардер няма намерение да се занимава с вас, но този час скоро ще настъпи!“

Голямото старо муле струваше много повече, отколкото би могло да се предположи на пръв поглед. Пристигнахме в Естрела на разсъмване и се спазарихме с един мулетар да ни преведе през планината до Бургос. Анри искаше на всяка цена да се отдалечи от френската граница. Враговете му бяха французи.

Той възнамеряваше да се спрем чак в Мадрид.

Ние, бедните деца, имаме пълна свобода на въображението и винаги, когато стане дума за нашите неизвестни родители, то трескаво започва да работи. Много ли сте богата, мамо? Трябва да сте наистина много високопоставена, щом така упорито преследват дъщеря ви.

Ако сте богата, не бихте могла дори да предположите какво означава едно дълго пътешествие през прекрасната и аристократична испанска земя, ширнала горделивата си нищета под възхитителния блясък на небесата си. Бедността озлобява сърцето. Знам това, макар че съм още много малка. Днес рицарската раса на победителите на маврите е в упадък. От всичките си древни и прословути добродетели, испанците са запазили единствено своето комично високомерие, загърнато в дрипи.

Гледката е прекрасна; жителите са унили и мързеливи, затънали до гуша в срамна нечистоплътност. Онази красива девойка, която с такова изящество носи своята кошница с плодове, може и наистина да е повод за лирично вдъхновение, но това, което виждате, не е кожата на лицето и, а дебела маска от мръсотия. Вярно, реки има, но Испания все още не е открила употребата на водата.

Мястото, където живеят стотина пладнешки разбойници, се нарича село. Назначава се и кмет. Той, а и всички негови подчинени са, разбира се, също благородници. Землището на селото така и остава необработено. Колкото и безлюден да е пътят, винаги минават достатъчно пътници, за да могат сто и единият аристократи и техните семейства да хапнат по глава лук на ден.

Кметът, по аристократ от своите поданици, е също така по-алчен и по-крадлив. Случвало се е подобни самодържци да изяждат и по две глави лук за двайсет и четири часа. Но онези, които по този начин правят от стомаха си бог, свършват зле. Тях ги дебне еспинголата^[1]. Богатият не трябва тъй дръзко да злоупотребява с даровете божи.

В странноприемниците много рядко може да се намери нещо за хапване. Те са създадени с единствената цел да прерязват гърлото на пътниците, които отиват на оня свят, без да са вечеряли. Гостилничарят мълчалив горд мъж, ви предоставя купчинка слама, покрита със сивкав парцал. Това е легло. Ако по някаква случайност през нощта не ви заколят, на сутринта плащате и заминавате, без да сте закусили.

Да не говорим за монасите и полицейските пристави!

Въоръжените с древни кремъклийки просяци са също тъй известни в цял свят, а за никого не е тайна, че мулетарите са естествените съюзници на планинските разбойници. Всеки испанец, комуто се налага да пропътува три левги в която и да било посока, по-напред изпраща да повикат нотариуса, за да му продиктува завещанието си.

От Памплона до Бургос преминахме през стотици премеждия, но нито едно от тях нямаше отношение към нашите преследвачи. А аз искам да ви разкажа само за тях, мамо. Предстоеше ни да ги срещнем още веднъж преди да стигнем до Мадрид.

Бяхме минали през Бургос, за да избегнем опасната близост на планинските вериги на Стара Кастилия. Спестяванията на моя приятел се топяха бързо, а ние напредвахме твърде бавно, толкова много препятствия срещахме по пътя. Разказът за едно пътуване през Испания прилича на сбор от премеждия, подбрани наслуки от нечие присмехулно и романтично въображение.

Най-сетне оставихме зад гърба си Валядолид и ваяните дантели на неговата сарацинска камбанария. Бяхме изминали повече от половината път.

Беше вечер. Пътувахме край границата на Леон с намерението да стигнем до Сеговия. Нямахме водач и яздехме все същото муле. Пътят беше чудесен. Бяха ни казали, че някъде край Адаха има странноприемница, където най-сетне бихме могли да похапнем добре.

Но слънцето вече залязваше зад върхарите на хилавата гора, която се простира чак до Саламанка, а ние не забелязвахме и следа от странноприемница. Свечеряваше се; по пътя все по-рядко се виждаха мулетари. Настъпваше времето на нежеланите срещи. Слава богу, тази вечер нямахме никакви неприятности, но за сметка на това извършихме едно добро дело. Точно тогава, мамо, срещнахме малката Флор, моята мила циганка, първата ми и единствена приятелка.

Мина много дълго време, откакто се разделихме, но въпреки това съм уверена, че тя си спомня за мен. Веднъж, два-три дни след пристигането ни в Париж, се намирах в приземната стая и пеех. Изведнъж от улицата дочух вик; стори ми се, че познах гласа на Флор. Минаваше някаква карета, голяма пътническа карета без гербове. Завеските бяха спуснати. Несъмнено бях се заблудила. Но оттогава много често заставам на прозореца с надеждата да зърна нейната тъй изящна и гъвкава снага, крачето й на фея, едва докосващо паважа, и черните й очи, искрящи зад дантеления воал. Но аз съм луда! Откъде накъде Флор ще бъде в Париж?!

Пътят се виеше над една пропаст. На самия и ръб се беше свило спящо дете. Аз го забелязах първа и помолих Анри да спре мулето. Скочих на земята и коленичих до детето. Беше малка красива циганка на моите години! Никога не бях виждала по-мило създание от Флор: тя бе самата прелест, изящество и нежна дяволитост.

Сега Флор навярно е очарователна млада девойка.

Не знам защо, но изпитах непреодолимото желание да я целуна. Ласката ми я събуди. Тя с усмивка ми върна целувката, но при вида на Анри се изплаши.

— Не се страхувай — успокоих я аз, — това е моят най-добър приятел, моят любим баща, който ще те обича, защото аз вече те обикнах! Как се казваш?

— Флор. А ти?

— Орор.

Тя отново се усмихна и промълви:

— Старият поет, който съчинява нашите песни, говори често за сълзите на Орор, блестящи като бисери във венчетата на цветята. Обзалагам се обаче, че никога не си плакала. Аз пък често си поплаквам.

Не разбрах какво искаше да каже с нейния стар поет. Анри ни викаше. Внезапно тя сложи ръка на сърцето си и възкликна:

— О, колко съм гладна!

Видях, че силно пребледня. Взех я в прегръдките си. Анри също скочи от мулето. Флор ни каза, че не е яла почти два дни. Имахме малко хляб, който Анри й даде заедно с хереса, останал на дъното на кратуната. Флор лакомо се нахвърли върху хляба. Когато пийна, тя погледна Анри, след това мен и прошепна:

— Не си приличате. Защо и аз си нямам някого, когото да обичам? — после целуна ръка на Анри и добави: — Благодаря ви, сеньор рицар, вие сте толкова добър, колкото и хубав. Моля ви, не ме изоставяйте на пътя тази нощ!

Анри се колебаеше. Циганите са опасни и хитри разбойници. Изоставянето на това дете можеше и да е клопка, но аз настоявах и се застъпвах за нея толкова убедително, че накрая той склони да вземем малката циганка с нас.

Бяхме наистина много щастливи, за разлика от горкото муле, което сега носеше на гърба си троен товар.

По пътя Флор ни разказа своята история. Тя принадлежеше към един цигански катун, който идвал от Леон и пътувал също за Мадрид. Преди два дни, така и не разбрах защо, върху катуна връхлетял един отряд на „Санта Ермандад“^[2]. Флор се скрила в храсталака, докато спътниците й се разбягали кой накъдето види. След като опасността преминала, Флор поискала да се присъедини към събратята си, но колкото и да вървяла, колкото и да тичала, така и не ги намерила. Пътниците, които разпитвала за тях, я замеряли с камъни. Някакви странни християни (Флор не беше кръщавана) и отмъкнали посребрените медни обици и огърлицата от изкуствени перли.

Настъпила нощ. Прекарала я в купа сено. Казват, че който спи — яде, и за щастие, тъй като горката малка Флор не била вечеряла. На следния ден вървяла от зори до мрак, без да намери нещо, с което да залъже глада си. Селските кучета лаели подире й, хлапетата дюдюкали. Добре че от време на време откривала в праха на пътя отпечатък от египетски сандал; това поддържало духа й.

Обикновено циганите се спират и срещат на определено място, намиращо се между началната точка и крайната цел на тяхното пътуване. Флор също знаеше къде да намери своите, но това било много, много далече, в едно дефиле на планината Баладрон, извисяваща се срещу Ескориал^[3], на седем-осем левги от Мадрид.

Ние пътувахме в същата посока и аз успях да склоня Анри да отведем малката Флор дотам. И така, ето че тя вече разполагаше с място на моя сламеник в странноприемницата, както и с дял от великолепната „olla podrida“^[4], която ни поднесоха на вечеря.

Кастилските „ollas podridas“ са ястия, които човек едва ли би открил някъде другаде в Европа. За да се приготвят, са необходими едно свинско краче, малко волска кожа, половинка рог от споминала се от болест коза, зелеви кочани, обелки от ряпа, една полска мишка и крина и половина чесън. Поне такива бяха съставките които успяхме да разпознаем в нашата прословута „olla podrida“ в странноприемницата на селцето Сан Лоренцо, намиращо се между Прескуера и Сеговия, една от най-разкошните, които човек изобщо би могъл да открие във владенията на испанския крал.

От момента, в който малката красива Флор стана наша спътница, пътуването не беше вече толкова монотонно. Тя беше весела почти колкото мен, но много по-осведомена. Умееше да танцува и да пее и ни забавляваше чудесно, разказвайки ни заслужаващите бесило дяволии на своите събратя, циганите.

Полюбопитствувахме на какъв бог се кланят те.

— На една стомна — беше отговорът.

Но в Замора, в провинция Леон, тя беше срещнала един благ отец от Братството на Светото милосърдие, който й беше разказал за величието на християнския бог и сега Флор искаше да се покръсти.

Тя беше с нас цели осем дни: времето да се стигне от Сан Лоренцо в Кастилия до Баладрон. Когато зърнахме мрачната скалиста планина, където трябваше да се разделя с Флор, ме обзе тъга; тогава не знаех, че това е предчувствие. Бях свикнала с нея. Вече осем дни пътувахме, възседнали едно муле, върху което взаимно се крепяхме и бъбрехме през целия път. Тя ме обичаше много, а аз гледах на нея като на сестричка.

Беше горещо, целия ден небето бе покрито с облаци. Беше задушно като пред буря. Още в подножието на планината започнаха да падат едри дъждовни капки. Анри ни загърна в наметалото си и ние продължихме да се изкачваме, пришпорвайки нашето лениво муле под вече проливния дъжд.

От името на събратята си Флор ни беше обещала най-сърдечно гостоприемство; един проливен дъжд не беше в състояние да уплаши Анри, а двете с Флор бяхме готови да срещнем и най-страховитата буря, сгушени на завет в нашето плющящо на вятъра убежище, което още повече ни сближаваше.

Над нас един през друг се търкаляха тежки облаци, оставяйки понякога пролуки, през които надзърташе тъмната синева на небето. На запад хоризонтът представляваше същински пурпурен хаос. Това бе едничката светлина, останала на небето, и тя обагряше всичко в червено. Пътят се виеше спираловидно по стръмен каменист склон. Поривите на вятъра бяха толкова силни, че нашето муле се олюляваше.

— Чудна работа! — извиках аз. — На тази светлина на човек му се привижда какво ли не. Току-що ми се стори, че на хребета на ей онази канара видях двама мъже, изваяни в камъка.

Анри бързо погледна натам.

— Нищо не виждам — каза той.

— Вече ги няма — неочаквано прошепна Флор.

— Да не искаш да кажеш, че там наистина е имало двама мъже? — попита Анри.

Почувствувах, че ме обзема някакъв смътен страх, който отговорът на Флор засили още повече:

— При това не са двама, а най-малко десетина.

— Въоръжени ли са?

— Да.

— Да не би да са твоите събратя?

— Не, сигурна съм в това.

— Отдавна ли ни дебнат?

— От вчера сутринта.

Анри гледаше Флор с недоверие; самата аз не можех да подтисна едно подозрение. Защо не ни беше предупредила?

— Отначало помислих, че са пътници като нас — продължи тя без да я подканяме, изпреварвайки въпроса ни. — Те вървяха по старата пътека на запад; почти всички наши идалго правят същото. Новите пътища използува само простолюдието. Движенията им ми се сториха подозрителни едва след като навлязохме в планината, но не ви предупредих, защото са вече пред нас и вървят по път, където няма опасност да ги срещнем.

Тя ни обясни, че старият път, изоставен заради многото трудности по него, минава по северния склон на Баладрон, докато с наближаването на планинските проходи нашият завива все по на юг. Двата пътя се сливали едва при Прохода на крадците, далеч зад циганския стан.

И наистина, навлизахме все по-навътре в планината, но вече не видяхме нито един от тези фантастични силуети да се откроява на кървавочервеното небе. Сред скалите, докъдето стигнеше погледът, не се виждаше жива душа. Не се забелязваше никакво друго движение, освен трептенето на буките, люшкани от поривите на вятъра.