Пол Февал
Гърбавия (21)

II. Спомени от детството

До този ден още не бях влизала зад стените на град, тъй че когато забелязахме в далечината камбанариите на Памплона, аз попитах какво е това.

— Това са църкви — отвърна моят приятел. — Там ще видиш много хора, моя мъничка Орор, много елегантни господа и прелестни дами, но завинаги ще се разделиш с твоите градински цветя.

В първия момент изобщо не съжалявах за градинските цветя. Мисълта, че ще видя толкова много елегантни господа и прелестни дами, ме възхищаваше. Влязохме през градската порта и два реда високи и мрачни къщи веднага скриха небето от погледа ни. С малкото пари, с които разполагаше, моят приятел нае една стаичка. Станах затворничка.

В планината, в алкерията също, аз имах простора и слънцето, цъфналите дървеса, обширните поляни н компанията на мои връстници. А тук — само четири стени; навън — дългата поредица от сиви къщи и гнетящата тишина на испанските градове; вътре — самотата. Моят приятел Анри излизаше сутрин и се прибираше чак вечерта. Идваше си с черни ръце и пот на челото. Беше тъжен и единствено моите ласки можеха да му върнат усмивката.

Бяхме бедни и преглъщахме хляба си сух, но понякога той все пак намираше начин да ми донесе шоколад, този испански деликатес, а и някои други лакомства. В такива дни отново виждах клетото му лице щастливо и усмихнато.

— Орор — каза ми той една вечер, — знайте, че в Памплона аз се казвам дон Луис, а попитат ли ви за вашето име, отговаряйте: Марикита.

До този момент го знаех единствено под името Анри, с което винаги се бяха обръщали към него. Самият той така и никога не ми откри, че е кавалерът дьо Лагардер. Научих го съвсем случайно. Трябваше да се досещам сама и за всичко онова, което беше направил за мен, когато съм била още съвсем малка. Предполагам, че не е искал да разбера колко много съм му задължена.

Да, мамо, такъв е Анри, въплъщение на благородство, на себеотрицанието и великодушието, на храбростта, стигаща понякога до безумство. Достатъчно е само да го зърнете, за да го обикнете почти толкова, колкото го обичам аз.

Вярно, по онова време бих предпочела да е по-малко деликатен и много по-словоохотлив, когато отговаря на въпросите ми.

Защо, защо променяше името си? Той, иначе толкова честен и смел?! Една натрапчива мисъл не ми даваше покой и аз непрестанно си повтарях: Прави го единствено заради мен, аз съм причината за неговото нещастие!

Ето как разбрах какъв занаят упражняваше той в Памплона и как узнах истинското му име, под което някога е бил известен във Франция.

Една вечер, горе-долу по времето, когато той обикновено се прибираше у дома, на вратата ни похлопаха двама благородници. Тъкмо слагах дървените паници на масата. Нямахме дори покривка. Помислих, че е приятелят ми Анри и побързах да отворя, но при вида на двамата непознати ужасена отстъпих назад. Откакто живеехме в Памплона все още никой не ни беше навестявал. Това бяха двама дългокраки господа, мършави и прежълтели, сякаш болни от треска, с вирнати засукани мустаци. Дългите им тънки рапири повдигаха полите на черните им наметала. Единият беше възрастен и ужасно бъбрив; другият — млад и мълчалив.

— Адиос, прекрасно дете! — ми рече първият. — Нали тук живее сеньор дон Анри?

— Не, сеньор — отвърнах аз.

Двамата наварци се спогледаха. Младият повдигна рамене и промърмори:

— Дон Луис!

— Опазил ме бог! — възкликна по-старият. — Дон Луис! Разбира се, че дон Луис! Точно това исках да кажа и аз. — И докато се колебаех дали да отговоря, продължи: — Влезте, племеннико мой дон Санчес, влезте! Ще почакаме дон Луис тук. Не се безпокойте за нас, зайчето ми! Тъй, ето че се настанихме чудесно. Седнете, племеннико дон Санчес. Доста бедничко се е подредил този благородник, но това, всъщност, изобщо не ни влиза в работата. Ще запалите ли една пурета, племеннико дон Санчес? Не? Както ви е угодно.

Племенникът дон Санчес не проронваше нито дума. Той имаше длъгнесто лице и току се почесваше по ухото като някое голямо момче, изпаднало в ужасно затруднение. Чичото, който се казваше дон Мигел, запали една пура и запуши, продължавайки да бърбори най-невъзмутимо, докато аз умирах от страх да не би моят приятел да ми се скара.

Когато чух стъпките му по стълбището, аз се втурнах да го посрещна, но чичото дон Мигел имаше по-дълги крака от моите и изпреварвайки ме, се провикна още от площадката на стълбището:

— Ето ви най-сетне и вас, дон Луис! Моят племенник дон Санчес ви чака вече половин час. Слава богу! Много ми е приятно да се запозная с вас, на племенника ми дон Санчес също. Казвам се Мигел де ла Кренча. От Сантяго съм, намира се недалеч от Ронсесвайес, където е бил убит Храбрия Ролан^[1]. Племенникът ми дон Санчес също е оттам и носи същото име. Той е син на брат ми, дон Рамон де ла Кренча, главен съдия на Толедо. Целуваме ви ръка, дон Луис! Най-предано и от душа, кълна се е Светата троица!

Племенникът дон Санчес се беше изправил, но продължаваше да мълчи.

Приятелят ми се спря на последното стъпало. Веждите му бяха смръщени, а на лицето му се четеше безпокойство.

— Какво желаете? — попита той.

— Но влезте по-напред! — подкани го дон Мигел и учтиво се отдръпна, за да му стори път.

— Какво желаете? — попита отново Анри.

— Нека преди това ви представя моя племенник дон Санчес.

— По дяволите! — извика Анри и тропна с крак. — Какво искате?

Когато ставаше такъв, аз просто цялата се разтрепервах. Изражението на лицето му накара дон Мигел да отстъпи крачка назад, но той доста бързо се окопити. Чичото наистина притежаваше пословичното безгрижие на испанските идалго.

— Добре — отвърна той, — щом нямате настроение да си побъбрим, ще ви кажа какво ни води тук. Нашият братовчед, Карлос де Бургос, който през деветдесет и пета година е съпровождал дипломатическата мисия в Мадрид, ви е видял при оръжейника Куенса и ви е познал. Вие сте кавалерът Анри дьо Лагардер.

Анри пребледня и сведе очи. Помислих, че ще отрече.

— Най-добрата шпага в света! — продължи дон Мигел. — Човекът, пред когото нищо не може да устои! Не отричайте, кавалере, абсолютно сигурен съм в това, което твърдя.

— Аз и не отричам — отвърна Анри с мрачен вид, — но знайте, сеньори, че разкриването на моята тайна може да ви струва твърде скъпо.

В същото време той затвори вратата към стълбището. Дългучът дон Санчес се разтрепера като лист.

— За бога! — провикна се дон Мигел, без ни най-малко да се смути. — Ще ни струва толкова, колкото ви е угодно, сеньор кавалер. Не сме дошли при вас с празни джобове… Хайде, племеннико, да изпразним кесията!

Племенникът дон Санчес, чиито дълги зъби продължаваха да тракат и все тъй без да каже дума, хвърли върху масата две-три пълни шепи дублони; чичото стори същото.

Анри ги наблюдаваше с удивление.

— Хе-хе! — подсмихна се чичото като разбъркваше купчинката злато. — Какво ще кажете, човек едва ли би могъл да спечели толкова само с шлифоване на дръжки на шпаги при майстор Куенса, а? Не се гневете, сеньор кавалер, не сме дошли тук с намерението да разкриваме тайната ви. Не искаме и да знаем защо знаменитият Лагардер се унижава с този занаят, който похабява белотата на ръцете и изтощава гърдите, нали тъй, племеннико?

Племенникът тромаво се поклони.

— Дошли сме, за да си поговорим с вас по един семеен проблем — завърши словоохотливият идалго.

— Слушам ви — каза Анри.

Вуйчото седна и отново запали пуретата си.

— Да, да, по един семеен проблем — подхвана той, — по едно най-обикновено семейно дело. Нали тъй, племеннико? И трябва да ви съобщя, сеньор кавалер, че всички в нашия род сме храбри колкото Сид^[2], ако не и повече. Например аз, същият, който ви говори, веднъж срещнах двамина идалго от Биская. Бяха едри и силни мъжаги. Но ще ви доразкажа тази презабавна историйка друг път. Сега не става дума за мен, а за моя племенник дон Санчес. Племенникът ми дон Санчес ухажваше най-почтено една красива девойка от Салватиера, и макар иначе да е приятен момък, заможен и не глупав, девойката твърде дълго време се колеба, докато най-сетне се влюби, но в друг. Представете си само, сеньор кавалер! Нали тъй, племеннико?

Мълчаливият дон Санчес утвърдително изсумтя.

— Нали знаете — продължи дон Мигел, — че втурнат ли се два петела подир една и съща кокошка, боят е неизбежен! Градът не е голям и двамата младежи се срещат всеки божи ден. Накрая чашата на търпението преля и племенникът ми вдигна ръка, но се оказа недостатъчно бърз и плесницата изяде самият той. Проклятие! Досещате се какво може да означава за един Кренча получаването на плесница, не е ли тъй, племеннико мой дон Санчес?! Само меч може да изкупи подобно оскърбление!

При тези думи дон Мигел погледна Анри и му намигна със страховит и същевременно добродушен вид. Само един испанец е способен да се превъплъти едновременно в таласъм и Санчо Панса.

— Все още не сте ми казали какво искате от мен — каза Анри. Два или три пъти той неволно беше погледнал към пръснатото върху масата злато. Та ние бяхме толкова бедни!

— Хайде де! — провикна се дон Мигел. — Толкова е лесно да се досети човек, по дяволите! Нали тъй, племеннико дон Санчес. Кренча никога не са получавали плесници. Това е истински прецедент в историята. Разбирате ли, сеньор кавалер, Кренча са истински лъвове, особено що се отнася до моя племенник, но…

Тук той направи многозначителна пауза.

Лицето на моя приятел Анри просветна и погледът му отново се насочи към купчинката дублони.

— Мисля, че ви разбирам — рече той, — и съм на вашите услуги.

— Ха така! — извика дон Мигел. — Кълна се в свети Яков, това се казва достоен рицар.

Невъзмутимостта на племенника дон Санчес изчезна сякаш по чудо и той доволно потърка ръце.

— Знаех си аз, че ще се спогодим! — продължи чичото. — Дон Рамон не може така да ни разиграва. Този негодник се казва дон Мамиро Нунес Тоналдиа и е от Сан Хосе. Нисък, брадат, широкоплещест.

— Не ми е необходимо да знам това — прекъсна го Анри.

— И още как, по дяволите! И още как! Не трябва да стават грешки! Миналата година например отидох на зъболекар във Фуентераби, нали, племеннико дон Санчес? Дадох му един дублон, за да ме избави от един кътник, който ми причиняваше ужасни страдания. Негодникът му с негодник обаче прибра дублона ми и взе, че вместо болния ми извади съвършено здрав зъб.

Видях как челото на Анри помрачня. Той отново свъси вежди, но дон Мигел не обърна никакво внимание на това.

— Ние си плащаме и искаме работата да бъде свършена бързо и както трябва — продължаваше да нарежда той. — Нали е справедливо? Дон Рамиро е рижав и носи винаги сива шапка с черни пера. Всяка вечер към седем часа минава покрай странноприемницата „Тримата маври“, дето се намира на пътя между Сан Хосе и Ронсесвайес.

— Достатъчно, сеньори! — прекъсна го Анри. — Ние просто не сме се разбрали.

— Че как тъй?! — смая се чичото.

— Помислих, че става дума да науча сеньор дон Санчес да върти шпагата си както трябва.

— Света троице! — възкликна дон Мигел. — В рода де ла Кренча до един сме превъзходни фехтовачи. В зала малкият се фехтова като самият арахангел Михаил, но вън от нея може и да го сполети някоя злополука. Предположихме, че ще се наемете да причакате Дон Рамиро при странноприемницата „Тримата маври“ и да отмъстите за опетнената чест на моя племенник дон Санчес.

Този път Анри не отговори нищо. От студената усмивка, която се появи на устните му, лъхаше такова дълбоко презрение, че чичото и племенникът му объркано се спогледаха. Анри посочи с пръст парите, пръснати върху масата. Без да гъкнат дори, двамата веднага ги напъхаха обратно в джобовете си. Сетне Анри им посочи вратата. Двамата идалго се шмугнаха край него със свалени шапки и превити гърбове, после презглава се втурнаха надолу по стъпалата.

Този ден отново преглъщахме хляба си сух. Анри не беше донесъл нищо, което да сложим в нашите дървени паници.

Бях много малка, за да схвана целия смисъл на тази сцена, но въпреки това тя ми направи огромно впечатление. Дълго време си мислих за погледа, който приятелят ми Анри беше хвърлил към златото на двамината наварски идалго.

Колкото до името Лагардер, отново възрастта и самотата ми пречеха да узная невероятната популярност, която го следваше навсякъде. Но това име звучно оттекна някъде в мен, в душата ми. Дочух зов на бойна тръба. Спомних си уплахата на моите похитители, когато Анри беше извикал това име в лицата им, изправил се съвсем сам срещу всички. По-късно разбрах кой е кавалерът Анри дьо Лагардер и ми стана мъчно. Шпагата му си беше играла с толкова човешки живота; капризите му се бяха забавлявали с толкова женски сърца. Стана ми мъчно, много мъчно! Но можеше ли това да ми попречи да го обичам!

Мила мамо, не знам нищо за света. Възможно е другите млади момичета да са по-различни от мен, но аз го обикнах още повече, когато научих колко много е прегрешавал. Стори ми се, че той има нужда от моите молитви към бога. Стори ми се, че съм нещо много, много важно в живота му. Та той толкова се беше променил, откакто бе станал мой втори баща!

Мамо, не ме вини в прекомерна самомнителност, защото аз наистина чувствувах, че съм неговата нежност, неговата мъдрост и целомъдрие. Може би греша, когато казвам, че го обикнах още повече, да, възможно е, защото може би вече го обичах другояче. Неговите бащински целувки ме караха да се изчервявам и когато оставах сама, тихичко си поплаквах…

Но ето че изпреварвам събитията и ти говоря за неща, които са едва от вчера…

За първи път Анри се зае с образованието ми в Памплона. Той нямаше никакво време, за да ме учи, и никакви пари, за да ми купи учебници, тъй като работният му ден беше твърде продължителен, а трудът му — зле възнаграден. Точно тогава той се учеше на онова изкуство, което по-късно разнесе славата му по цяла Испания под прозвището Ел Синселадор^[3]. Отначало беше муден, несръчен и майсторът му се отнасяше много лошо с него.

И той, бившият гвардейски улан на крал Луи XIV, високомерният момък, който доскоро е убивал само заради една дума, заради един поглед, сега търпеливо понасяше обидите и ругатните на един испански занаятчия! Защото имаше дъщеря! И когато се прибереше у дома с няколко мараведис, спечелени с пот на чело, той беше щастлив като крал, защото аз му се усмихвах.

Мамо, някой друг навярно само съчувствено би се усмихнал, но аз съм сигурна, че на това място вие ще пророните една сълза. Лагардер притежаваше една-единствена книга, един стар „Наръчник по фехтовка“ от метр Франсоа Делапалм от Париж, заклет учител по фехтовка, дипломиран в Парма и Флоренция, член на Майнхаймския Ханддегенбунд^[4] и на неаполската Академия по фехтовка, учител по фехтовка на Негово височество Дофина и тъй нататък, и тъй нататък, следван от „Описание на различните нападателни и отбранителни удари, както и на куртоазните мушкания, употребявани в боя на място“ от Джио-Мария Вентура от гореспоменатата Академия по фехтовка в Неапол, редактирано и допълнено от Ж. Ф. Дьоламбр-Солксюр, преподавател по фехтовка във Военната школа, Париж, 1667 година.

Не се учудвайте на паметта ми. Това бяха първите редове, които започнах да сричам. Помня ги и до днес, също толкова добре, колкото и катехизиса.

Така единствено с помощта на своя стар наръчник по фехтовка, моят приятел Анри ме научи на четмо. Никога не съм държала шпага в ръка, но теорията няма тайни за мен. Познавам терците и квартите, естествените защити, първа и втора отбранителна позиция, полуинстинктивното париране, двойното контриране, обичайните и сложни защити, полукръговата атака, преките и странични удари, фронталния удар, лъжливите движения, отстъпленията.

Облекчението дойде едва когато Анри успя да спести пет дуро^[5], за да ми купи „Алфабето на Саламанка“. Но повярвайте ми, мамо, всичко зависи от учителя, не от книгата. Научих се много бързо да разчитам нелепата безсмислица, стъкмена от трима невежи наемни убийци. Но какво значение можеха да имат за мен превъзнасяните от тях брутални принципи на изкуството да се убива?! Моят приятел Анри търпеливо и спокойно ми показваше буквите. Аз седях на коленете му. Той държеше книгата, а аз стисках в ръка една сламка, с която посочвах всяка буква и я произнасях. Това не беше работа, а истинско удоволствие. Когато четях добре, той винаги ме целуваше. После и двамата коленичехме и Анри произнасяше вечерната молитва. Повярвайте ми, той беше истинска майка, една нежна и добра майка за многообичната си дъщеричка! Та не ме ли обличаше, не решеше ли самият той косата ми? Връхната му дреха бе отдавна овехтяла, но аз имах винаги прилични рокли.

Веднъж го заварих с игла в ръка, опитвайки се да закърпи скъсаната ми пола. О, не се смейте, мамо, не се смейте! Да, това правеше Лагардер, кавалерът Анри дьо Лагардер, човекът, пред когото се свеждат и падат и най-изкусните шпаги!

В неделя, след като накъдреше косата ми и я прибереше в мрежичка, след като лъснеше медните копчета на малкото ми елече така, че да блеснат като злато, и с помощта на една кадифена панделка завържеше на врата ми моя стоманен кръст, първият подарък, който получих от него, той, много важен и горд, ме завеждаше в доминиканската църква в края на града. След като изслушвахме литургията, (той беше станал набожен чрез мен и единствено заради мен), ние излизахме извън градските стени, оставяйки зад гърба си мрачния и скучен град. Колко благ бе чистият въздух за изтерзаните ни затворнически гърди! Как лъчезарно и нежно сияеше слънцето!

Тръгвахме без път през безлюдните поля. Той на драго сърце вземаше участие в игрите ми и се вдетиняваше дори повече от мен.

Към пладне, когато се изморявах, Анри ме отвеждаше на сянка в една китна горичка. Сядаше под някое дърво и ме приспиваше в обятията си, докато самият той оставаше буден, отпъждайки от мен москитите и конските мухи. Понякога само се преструвах, че спя и го наблюдавах през полузатворените си клепки. Той не откъсваше очи от мен и, люлеейки ме, се усмихваше.

Достатъчно е само да затворя очи, за да го видя отново такъв, моят приятел, моят баща, моят благороден Анри! Сега обичате ли го вече, мамо?

Преди, или пък след сън, според капризите ми, тъй като в такива дни кралицата бях аз, на тревата се сервираше обядът: малко черен хляб и мляко. Припомнете си вашите най-вкусни угощения, мамо, за да ги опишете на мен, невежата. Убедена съм обаче, че нашите празници далеч превъзхождат вашите, тъй като за нас хлябът и млякото бяха нашата утеха, потопена в амброзия! За нас празник беше радостта, нежните милувки, лудешкият смях за щяло и нещяло, очарователните детинщини, песните и какво ли не още?! После игрите отново започваха, тъй като той искаше да порасна голяма и силна. Обратния път посвещавахме на спокойния разговор, прекъсван от ей-онова цветенце, което трябваше непременно да имаме, от многоцветната пеперуда, която на всяка цена искахме да уловим, или пък от бялата козичка ей-там, която блееше така, сякаш ни подканваше да я погалим.

В такива моменти, без сам да разбере, Анри формираше моето сърце и съзнание. Той четеше тайно, превръщаше се в истинска жена само и само, за да ме възпита. Така опознах бог и историята на неговия народ, така опознах прелестите на небето и земята.

Понякога в такъв миг, когато двамата бяхме съвсем сами, аз се опитвах да го разпитвам, да разбера какво е било семейството ми. Често му говорех за вас, мамо. Тогава той ставаше тъжен и се умълчаваше. Казваше само:

— Орор, обещавам ви, че ще видите майка си.

Това отколешно обещание ще се изпълни, надявам се, не, уверена съм в това, защото Анри никога не е лъгал! И ако вярвам на предчувствията на сърцето си, този миг вече наближава. О, мамо, как ще ви обожавам! Но нека ви доразкажа всичко, което има отношение към образованието ми. Уроците ми продължиха още дълго време, след като вече бяхме напуснали Памплона и Навара. Никога не съм имала други учители, освен него.

Това не беше негова грешка. Когато майсторският му талант най-сетне се прочу, когато всеки испански гранд пожела, независимо от цената, дръжката на шпагата му да бъде гравирана от дон Луис, Ел Синселадор, той ми каза:

— Трябва да учите, мила дъще. В Мадрид има много известни пансиони и в тях младите момичета научават всичко, което една жена трябва да знае по-късно.

— Но аз искам винаги, винаги и само вие да бъдете моят учител — отвърнах аз.

Той се усмихна и възрази:

— Но аз ви научих на всичко, което знам, моя бедна Орор.

— В такъв случай, добри ми приятелю, изобщо не искам да знам повече от вас — извиках аз.