Пол Февал
Гърбавия (2)

II. Кокардас и Паспоал

Единият яздеше стар впрегатен кон с дълга рошава грива и патрави космати крака, а другият бе яхнал магаре, с вид на кастелан, възседнал парадния си кон. Първият гордо се пъчеше въпреки непретенциозния си кон, чиято глава унило клюмаше между предните му крака. Беше облечен в пристегнат с ширити жакет от биволска кожа и нагръдник, скроен във формата на сърце, с панталони от пике до коленете и с онези гиздави фуниеобразни ботуши, които бяха на мода по времето на Луи XIII. Към това нека прибавим помпозната широкопола шапка и огромната рапира. Това беше метр Кокардас-младши, родом от Тулуза, бивш учител по фехтовка в Париж, установил се понастоящем в Тарб, където едва свързваше двата края.

Вторият изглеждаше скромен и свенлив. Костюмът му би подхождал по-скоро на някой одрипавял духовник: дългата му черна връхна дреха, скроена като късо расо, покриваше излъсканите му от прекомерна употреба черни панталони. На главата си носеше вълнено кепе, грижливо нахлупено върху ушите, а на краката, въпреки изнурителната жега бе нахлузил високи, подплатени с кожа ботуши. За разлика от метр Кокардас-младши, когото природата беше облагодетелствувала с щедро разчорлена гъста, черна и къдрава като на негър коса, спътникът му зализваше на слепоочията си само няколко избелели русоляви кичура. Същият контраст се наблюдаваше между двете страхотни четки, които служеха на учителя по фехтовка за мустаци и трите белезникави косъма, щръкнали върху дългия нос на неговия помощник. Да, защото този мирен пътник бе също учител по фехтовка и можем да ви уверим, че при нужда той умело въртеше страховитата шпага, която се блъскаше в хълбоците на магарето му. Казваше се Амабл Паспоал. Беше родом от градчето Вилдийо в Долна Нормандия, което оспорва фамозната слава на Конде сюр Ноаро като родина на заклети гуляйджии. Приятелите му на драго сърце го зовяха брат Паспоал, било заради външността му на духовник, било защото преди да препаше шпагата е бил прислужник на бръснар и слуга в една алхимическа лаборатория. Беше грозен, откъдето и да го погледнеш, въпреки сантименталната искрица, която припламваше в сините му примигващи очи всеки път, когато нечия червена плюшена пола пресечеше пътеката. Кокардас-младши, напротив, можеше навсякъде да мине за един много хубав непрокопсаник.

Двамата едва-едва кретаха под южното слънце. Кончето на Кокардас се препъваше във всяко камъче, а „аждраханинът“ на Паспоал капризнечеше на всеки десет метра.

— Ама че работа, любезни — произнесе Кокардас с ужасен гасконски акцент, — вече втори час се любуваме на дяволския му замък в тази прокълната планина, а ми се струва, че той се движи толкова бързо, колкото и ние.

— Търпение, търпение! — пропя носово според нормандската гама Паспоал. — Ще стигнем достатъчно рано за онова, което имаме да вършим там.

— Бога ми, братко Паспоал — тежко въздъхна Кокардас, — при малко по-добро поведение и с нашите заложби щяхме сами да си подбираме работа…

— Имаш право, друже Кокардас — отвърна нормандецът, — но нашите страсти ни погубиха…

— Комарът, карамба! Виното…

— И жените! — добави брат Паспоал и вдигна очи към небето.

В момента те се намираха насред Луронската долина и вървяха покрай брега на Кларабид. Срещу тях се извисяваше Hashaz, който като огромен пиедестал крепеше масивните постройки на замъка Кайлюс. От тази страна нямаше крепостна стена. Виждаше се и древният градеж, всъщност само основата му, но любителите на грандиозни пейзажи несъмнено биха се спрели точно на това място.

Замъкът Кайлюс величествено се издигаше над огромната стена, породена от някаква отдавна забравена конвулсия на земните недра. Под мъха и храсталаците, които покриваха основата и можеха да се забележат руините на езически градеж. Тук навярно е пипала безпощадната десница на римските воини. Но това бяха само руини; всичко останало, което стърчеше над земята се отнасяше към ломбардския стил от X и XI век. Двете главни кули, които ограждаха основното здание от югоизток и североизток, бяха четириъгълни и по-скоро ниски, отколкото високи. Разположените над бойниците прозорци бяха малки и без украса, а сводовете им се издигаха върху четвъртити колони без корнизи. Единственият разкош, който архитектът си беше позволили бе някакво подобие на мозайка. Симетрично разположените дялани камъни бяха отделени един от друг с издадени напред тухли.

Този преден план и строгият градеж се намираха в пълна хармония с голотата на Hachaz. Но зад правата линия на старото здание, строено сякаш от Карл Велики^[1], един истински хаос от островърхи покриви и кулички следваше възходящия профил на хълма и се разкриваше амфитеатрално пред погледа. Донжонът^[2] на замъка, висока осмоъгълна кула, коронясана от византийска галерия с детелинообразно орнаментирани аркади, се извисяваше над стълпотворението от покриви подобно на великан сред джуджета.

В околността се говореше, че замъкът е много по-древен от самия род Кайлюс.

Вляво и вдясно от ломбардските кули в земята се врязваха два изкопа. Това бяха краищата на крепостния ров, зазиждани някога със стени, за да задържат водата, която го изпълвала.

Между буките, оттатък северната стена, се виждаха крайните къщи на селцето Тарид, сред които стърчеше върхът на камбанарията на параклиса, построен в готически стил в началото на XIII век, чийто два еднакви прозореца блестяха с пъстроцветните стъкла на гранитните си петолистници.

Замъкът Кайлюс беше чудото на пиренейските долини.

Но Кокардас-младши и брат Паспоал нямаха никакъв усет към изящните изкуства. Те продължиха нататък и единственият поглед, който хвърлиха към мрачната цитадела, беше само за да преценят колко път им остава. Те отиваха в замъка Кайлюс и макар че погледнато от птичи полет от него ги делеше едва половин левга, необходимостта да заобиколят Hachaz ги застрашаваше най-малко с още час път.

С пълна кесия Кокардас навярно беше весел компаньон, пък и върху простодушно-лукавото лице на брат Паспоал личаха всички признаци на обичайно добро настроение, но днес и двамата бяха тъжни и имаха основателни причини за това: празен стомах, празна кесия и перспективата за една по всяка вероятност опасна работа. Човек винаги може да се откаже от такава работа, но ако си има поминък. За нещастие на Кокардас и Паспоал страстите бяха погълнали всичко. Ето защо сега Кокардас се кълнеше:

— Бог ми е свидетел, че никога вече няма да се докосна нито до картите, нито до чашката!

— А аз завинаги се отричам от любовта! — добави впечатлителният Паспоал.

И двамата започнаха да градят прекрасни целомъдрени мечти върху бъдещите си спестявания.

— Ще си купя пълно снаряжение — въодушевено извика Кокардас, — и ще постъпя като войник в ротата на нашето Парижанче!

— И аз — подкрепи го Паспоал, — като войник или слуга на военния хирург.

— Та нима от мен не би излязъл великолепен кралски стрелец?

— Полкът, в който ще постъпя на служба ще бъде поне сигурен, че ще му пускам кръв както си му е редът.

И двамата в един глас подеха:

— Ще видим Парижанчето! Така поне от време на време ще му спестяваме по някой и друг пердах.

— Той отново ще ме нарича своя стар Кокардас!

— И пак ще се присмива на брат Паспоал, както някога.

— Тю, да му се не види! — провикна се гасконецът и халоса с юмрук своята кранта, която вече береше душа. — Паднахме твърде ниско за воини като нас, любезни мой, но за всеки грях си има и прошка! Предусещам, че покрай Парижанчето ще си стъпя на краката.

Паспоал тъжно поклати глава.

— Кой знае дали ще иска да ни познае? — промълви той и хвърли обезсърчен поглед върху чудноватата си премяна.

— Ти пък, друже! — укори го Кокардас. — Та това момче е самата доброта!

— Какъв град — въздъхна Паспоал, — и каква стремителност!

— Това се казва истински войник! Каква мъжественост!

— Помниш ли неговия страничен удар при отстъпление?

— А ти спомняш ли си трите му прави удара при атаката на Делеспин?

— Какъв смелчага!

— Истински храбрец! А и винаги му вървеше на комар, кълна се в бога! Пък и умееше да пие!

— И да завърта главите на жените!

След всяка изречена дума те все повече се разгорещяваха. Най-сетне по взаимно съгласие се спряха, за да си стиснат ръце. Вълнението им беше дълбоко и искрено.

— Господ да ме убие! — рече Кокардас. — Но ако Парижанчето го пожелае ще му станем и слуги, нали тъй, любезни ми?

— И ще направим от него знатен велможа! — заключи Паспоал. — Така парите на Пейрол няма да ни носят нещастие.

Оказваше се, че този, който беше накарал метр Кокардас и брат Паспоал да предприемат това пътуване бе господин Пейрол, довереното лице на Филип дьо Гонзаг. И двамата добре познаваха Пейрол, а още по-добре — господин дьо Гонзаг, неговият господар. Преди да започнат да обучават селските величия в Тарб на благородното и възвишено изкуство на италианската фехтовка, те бяха държали фехтовална зала на улица „Кроа де Пьоти Шан“ в Париж, на две крачки от Лувър. Без неразборията, която страстите внасяха в делата им може би дори щяха да забогатеят, тъй като при тях идваше целият кралски двор. Те бяха добри момчета и вероятно в момент на привързаност бяха извършили някоя ужасна младежка лудория. Все пак те тъй добре си служеха с шпагите! Но нека бъдем снизходителни и да не се питаме твърде настоятелно защо един прекрасен ден те пъкнаха ключа под вратата и напуснаха Париж толкова припряно, сякаш земята гореше под краката им. Вярно е, че по онова време парижките учители по фехтовка имаха вземане-даване с най-знатните благородници и често много по-добре познаваха обратната страна на медала, отколкото самите придворни. Те бяха същински живи вестници. Можете да си представите какви клюки е знаел Паспоал, който освен това е бил и бръснар!

Този път и двамата имаха твърдото намерение добре да се възползуват от своята осведоменост. На тръгване от Тарб, Паспоал беше заявил:

— Тук става дума за милиони. Ньовер е най-добрата шпага в света след Парижанчето, а щом става дума за Ньовер, трябва да бъдат щедри!

На Кокардас не му оставаше нищо друго, освен горещо да одобри една тъй мъдра мисъл.

Те пристигнаха в Тарид около два часа следобед и първият срещнат селянин им посочи странноприемницата „Адамовата ябълка“. Но когато влязоха в схлупеното помещение на странноприемницата се оказа, че то е почти пълно. Една млада девойка, облечена в яркочервената пола и с пристегнатия с шнурове корсаж на фоакските селянки, чевръсто разнасяше кани, калаени канчета, огън за лулите в копито и всичко онова, от което се нуждаят шестима юначаги след едно тъй дълго пътуване под слънцето на пиренейските долини.

На стената висяха шест дълги рапири заедно с екипировката. Тук нямаше нито една глава, на чието чело да не е ясно изписана думата дуелист. Всички до един имаха загорели от слънцето лица, безочливи погледи и нахални мустаци. Ако някой почтен буржоа случайно попаднеше на това място, би се почувствувал като в небрано лозе само при вида на тези свадливи профили.

На масата до вратата седяха трима испанци и това се разбираше по лицата им. На съседната маса седеше един италианец, чието лице от челото до брадата бе пресечено от белег, а срещу него се мъдреше някакъв зловещ негодяй, чийто акцент издаваше немския му произход. Третата маса заемаше грубиянин с дълга занемарена грива, който гъргореше на бретонски диалект.

Тримата испанци се наричаха съответно Салдан, Пинто и Пепе, по прякор Матадора. И тримата бяха учители по фехтовка, единият от Мурсия, другият от Севиля, а третият от Памплона. Италианецът бе наемен убиец от Сполето и се казваше Джузепе Фаенца. Името на немеца бе Щаупиц, а на бретонеца — Жоел дьо Жюган. Господин Пейрол си знаеше работата, защото точно той бе събрал тук всички тези побойници.

Метр Кокардас и брат Паспоал оставиха нещастните си животинки в обора и прекрачиха прага на кръчмата „Адамовата ябълка“, но веднага отскочиха назад при вида на тази почтена компания. Ниското помещение се осветяваше от един-единствен прозорец и тънеше в полумрак, който димът от лулите още повече сгъстяваше. Отначало нашите двама приятели видяха само вирнати мустаци, изпити профили и окачените на стената рапири. Но веднага шест прегракнали гласа изреваха в хор:

— Метр Кокардас?

— Брат Паспоал!

И тези възгласи, разбира се, бяха придружени от най-подбрани ругатни от Папската област, от бреговете на Рейн, от Кемпер-Корентен, от Мурсия, Андалузия и Навара.

Кокардас сложи ръка над очите си.

— Нищо работа! — провикна се той. — Todos camaradas!

— Все стари приятели! — преведе Паспоал, чийто глас още потреперваше.

Паспоал си беше страхлив по рождение, единствено неволята го бе направила смел и макар все тъй да се стряскаше от щяло и нещяло, той се биеше като същински дявол.

Обмениха се от онези яки ръкостискания, които смазват кокалчетата на пръстите; размениха се безброй потупвания по рамото; копринените жакети се отъркаха един o друг; протритото сукно и износеното кадифе влязоха в допир.

В облеклото на тези юначаги човек би открил всичко, с изключение на чисто бельо.

В наши дни учителите по фехтовка, или — за да говорим на техния език — господа професорите по фехтовка са благоразумни занаятчии, примерни съпрузи и любещи бащи, които честно и почтено упражняват професията си.

През седемнайсети век един виртуоз на шпагата е бил или нещо като галеник на съдбата, фаворит на кралския двор и града, или окаян несретник, принуден да върши най-ужасни злодеяния, за да заплати лошокачественото си вино в някоя долнопробна кръчма. Средно положение нямало.

Възможно е в живота на нашите приятели от кръчмата „Адамовата ябълка“ да е имало и по-щастливи дни, но днес слънцето и сполуката бяха залезли за тях. Очевидно ги брулеше една и съща вихрушка.

До пристигането на Кокардас и Паспоал трите отделни групи дори не бяха направили опит да се сближат помежду си. Бретонецът не познаваше никого. Немецът дружеше само със сполетанеца, а тримата испанци гордо се бяха затворили в кръга на своята компания. Но Париж вече се бе превърнал в средище на изящните изкуства и хора като Кокардас-младши и Амабл Паспоал, които бяха държали достъпно за всички заведение на улица „Кроа де Пьоти Шан“, зад Пале Роаял, трябваше да познават всички майстори на шпагата в Европа. Така че те изиграха ролята на съединително звено между трите групи, тъй сполучливо създадени, за да се уважават и разбират помежду си. Ледът се стопи, масите се съединиха, канчетата се объркаха, представянето се извърши според правилата и всеки се запозна с качествата на останалите. На човек просто да му настръхне косата! Шестте окачени на стената рапири бяха накълцали повече християнска плът, отколкото мечовете на всички палачи на Франция и Навара, взети заедно.

Ако кемпериецът беше хурон, щеше да носи на колана си най-малко две-три дузини скалпове; в сънищата си сполетанецът навярно биваше спохождан от двайсетина, че и повече призрака; немецът беше убил двамина гауграфа, трима маркграфа, петима райнграфа, а сега търсеше един бургграф. Това обаче не представляваше нищо в сравнение с тримата испанци, които спокойно можеха да се удавят в кръвта на неизброимите си жертви. Пепе Касапина (ел Матадор) говореше само за това, как щял да намуши троица наведнъж. Надали бихме могли да кажем нещо по-ласкаво за нашия гасконец и за нормандеца освен това, че и двамата се радваха на всеобщо уважение в този разбойнически консилиум.

Когато първата почерпка свърши и глъчката от хвалбите поутихна, Кокардас рече:

— А сега, гълъбчета, нека си поговорим за нашите работи. Повикаха прислужничката на странноприемницата, която цялата трепереше сред тези канибали и й заповядаха да донесе още вино. Тя беше пълно и леко кривогледо момиче, но Паспоал вече бе насочил срещу нея артилерията на сладострастните си погледи. Той понечи да я последва, за да си поговорел с нея под предлог, че иска по-студено вино, но Кокардас го пипна за яката.

— Нали обеща да обуздаеш страстите си, любезни ми — важно му напомни той.

Брат Паспоал седна на мястото си с тежка въздишка. Веднага щом виното беше донесено, те отпратиха повлеканата със заповед посече да не се връща.

— Гълъбчета мои — поде Кокардас-младши, — нито аз, нито брат Паспоал очаквахме да срещнем една толкова приятна компания точно тук, тъй далеч от градовете и населените места, където обикновено упражнявате талантите си.

— И таз добра! — прекъсна го наемникът от Сполето. — Кокардас, caro mio^[3] да не би случайно да знаеш някой град, където днес се намира работа?

И всички поклатиха глава с вид на хора, убедени, че добродетелите им в никакъв случай не са достатъчно добре възнаградени. След туй Салдан се поинтересува:

— А знаеш ли защо сме тук?

Гасконецът тъкмо отвори уста, за да му отговори, когато кракът на брат Паспоал го настъпи по ботуша. Макар и всепризнат вожд на дружинката им, Кокардас-младши беше свикнал да следва съветите на помощника си, предпазлив и мъдър нормандец.

— Знам само, че са ни повикали… — започна, той.

— Аз ви повиках — прекъсна го Щаупиц.

— И че общо взето брат Паспоал и аз сме напълно достатъчни, за да свършим работа — заключи гасконецът.

— По дяволите! — извика Касапина. — Обикновено щом съм тук, не викат други.

Всеки обогати темата според възможностите на красноречието си и степента на самохвалството си, след което Кокардас обобщи:

— Да не би да си имаме работа с цяла армия?

— Ще си имаме работа с един-единствен човек — отвърна Щаупиц, който беше приближен на господин Пейрол, довереника на принц Филип дьо Гонзаг.

Силен взрив от смях посрещна думите му. Кокардас и Паспоал се смееха най-гръмогласно от всички, но кракът на нормандеца не мърдаше от ботуша на гасконеца, което означаваше: „Остави това на мен.“ Паспоал наивно полюбопитствува:

— И как се казва този великан, който ще се бие сам срещу осмина?

— От които всеки един, бог ми е свидетел, струва колкото половин дузина юначаги! — добави Кокардас.

— Това е херцог Филип дьо Ньовер — отговори Щаупиц.

— Но за него се говори, че вече е пътник! — извика Салдан.

— Че агонизира! — добави Пинто.

— Че е немощен, грохнал, охтичав! — добавиха другите.

Само Кокардас и Паспоал не пророниха нито дума. Паспоал бавно поклати глава и отмести чашата си. Гасконецът го последва. Внезапната им сериозност веднага привлече всеобщото внимание.

— Какво има? Какво ви става? — посипаха се отвсякъде въпроси и всички забелязаха как Кокардас и помощникът му мълчаливо се спогледаха.

— И таз хубава! Какво, по дяволите, означава това? — изумен се провикна Салдан.

— Човек би казал, че имате намерение да се оттеглите от играта — обади се Фаенца.

— И няма да е далеч от истината, гълъбчета мои — сериозно отвърна Кокардас.

Същинска буря от въпроси заглуши гласа му.

— Виждали сме Филип дьо Ньовер в Париж — тихо каза брат Паспоал. — Идваше в нашата зала. Такъв умирающ ще ви създаде доста главоболия!

— На нас?! — извикаха всички в един глас и пренебрежително повдигнаха рамене.

Кокардас обгърна с поглед присъствуващите и рече:

— Виждам, че никога не сте чували за секретния удар на Ньовер.

Веднага всички се превърнаха в слух и зрение.

— Ударът на стария метр Делапалм — намеси се Паспоал, — с който той натръшка седмина опитни фехтовачи от Рул до портата „Сент-Оноре“.

— Секретните удари са дивотия! — провикна се Касапина.

— Пъргав крак, точно око, добър гард и секретните удари ме интересуват толкова, колкото и ланшния сняг! — обади се бретонецът.

— Гръм да ме удари, приятелчета! — гордо заяви Кокардас-младши. — Мисля, че имам и пъргав крак, и точно око, и добър гард…

— Аз също — додаде Паспоал.

— По-пъргав крак, по-добър гард и по-точно око от когото и да било измежду вас…

— И ако настоявате — промълви Паспоал с обичайната си кротост, — ние сме готови да ви го докажем и на практика.

— И въпреки това за мен ударът на Ньовер не е дивотия — продължи Кокардас. — Бях победен и то в собствената ми академия… Представете си само!

— Същото постигна и мен.

— Бях засегнат точно в челото, между очите и то три пъти последователно…

— И мен три пъти — между очите, точно в челото!

Този път шестимата наемници внимателно слушаха. Вече никой не се смееше.

— Но в такъв случай това не е секретен удар, а магия — обади се Салдан и се прекръсти.

Бретонецът пъхна ръка в джоба си, където навярно имаше зърно от броеница.

— Добре са направили, че са викнали всички ни, гълъбчета — още по-тържествено заяви Кокардас. — Говорехте за армия и лично аз бих предпочел да си имам работа с армия. Повярвайте ми, на света има един-единствен човек, който е способен с шпага в ръка да излезе на глава с Филип дьо Ньовер.

— И кой е той? — в един глас попитаха шестимата.

— Парижанчето — отвърна Кокардас.

— Ах! — възкликна Паспоал, внезапно обзет от ентусиазъм. — Това е самият дявол!

— Парижанчето ли? — недоумяваха останалите. — А има ли си име вашето Парижанче?

— Всички вие го познавате, господа. Името му е кавалер дьо Лагардер.

Изглежда това име наистина беше познато на побойниците, тъй като внезапно настъпи дълбоко мълчание.

— Никога не съм го виждал — призна подир малко Салдан.

— Толкоз по-добре за теб, любезни — отвърна му гасконецът. — Той не обича хората от твоята порода.

— Него ли наричат Хубавия Лагардер? — поинтересува се Пинто.

— Той ли е онзи, дето уби тримата фламандци под стените на Санлис? — почти шепнешком попита Фаенца.

— Той ли е онзи — поиска да разбере Жоел дьо Жюган, — който…

Но Кокардас надменно го прекъсна с думите:

— Няма втори Лагардер!